Съмърсет Моъм
Луна и грош (53)

LIII

— А, ето го и капитан Брюно! — възкликна Тиаре, когато един ден аз се бях заел да подредя всичко онова, което тя ми бе разказала за Стрикланд. — Той също познаваше Стрикланд добре. Веднъж дори го посети в къщата му.

Пред мен стоеше французин на средна възраст с голяма черна брада, прошарена със сиви нишки, със загоряло лице и големи блестящи очи. Носеше спретнат дочен костюм. Бях го забелязал на обяд и китайчето А Лин ми каза, че същия ден е пристигнал с кораба от Паумоту. Тиаре ме представи и той ми подаде визитната си картичка — по-голяма от обикновените, на която пишеше на френски „Рене Брюно“ и отдолу „Капитан далечно плаване“. Седяхме на малката веранда пред кухнята и Тиаре кроеше рокля за едно от момичетата, което живееше в къщата. Той седна при нас.

— Да, добре познавах Стрикланд — започна капитан Брюно. — Обичам да играя шах, а той винаги беше готов за една партия. Идвам на Таити три-четири пъти в годината по работа и ако по това време той се случеше в Папеете, обикновено се отбиваше тук и играехме. Когато се ожени — капитанът се усмихна и повдигна рамене, — или да речем, когато отиде да живее с момичето, което му даде Тиаре, той ме покани да намина да се видим. Аз бях измежду гостите на сватбеното пиршество. — Погледна Тиаре и двамата се засмяха. — След туй той рядко слизаше в Папеете. Около една година след това се случи, че трябваше да отида в онази част на острова по някаква работа, и когато я свърших, си рекох: Защо да не отскоча да видя оня клетник Стрикланд? Попитах един-двама туземци дали знаят нещо за него и се оказа, че той живее на не повече от пет километра от мястото, където се намирах. И тъй, поех нататък. Никога няма да забравя впечатленията си от това посещение. Аз живея на един атол — нисък коралов остров, който представлява ивица земя, ограждаща лагуна — и неговата красота е красотата на морето и небето, менящите се цветове на лагуната и изяществото на кокосовите палми, ала мястото, където живееше Стрикланд, по хубост можеше да се мери само с райските градини. О, ако можех да ви опиша това пленително кътче, притаено от света, със синьото небе над него и богатите, пищни корони на дърветата. Това беше тържество на багри. Прохладният въздух ухаеше свежо. Не, думите не могат да опишат този рай. И тук живееше той, забравил света и от света забравен. Мисля си, че й очите на европееца това би изглеждало удивително жалко съществуване. Къщицата бе порутена и не особено чиста. Когато се приближих, видях трима-четирима туземци да лежат на верандата. Нали знаете, че те обичат да се събират. Между тях имаше един младеж, легнал по гръб, само по парео, който пушеше цигара.

Пареото е дълга ивица памучно платно, червено или синьо, щамповано с бели шарки. То се увива около кръста и бедрата и стига до коленете.

Момиче на около петнадесет години си плетеше шапка от листата на панданус, а една старица, приседнала на хълбок, пушеше лула. После забелязах Ата. Тя кърмеше новородено бебе и още едно дете, чисто голичко, си играеше в нозете й. Когато ме видя, тя извика Стрикланд и той се появи на вратата. Носеше също парео и нищо повече. Но в сравнение с другите изглеждаше съвсем необикновен в него — с рижата си брада, сплъстената коса и грамадния си космат гръден кош. Стъпалата му бяха мазолести и напукани и аз разбрах, че винаги ходи бос. С някаква ярост се бе превърнал в туземец. Стори ми се доволен, че ме вижда, и нареди на Ата да заколи пиле за вечеря. Въведе ме в къщата, за да ми покаже картината, която рисуваше в момента. В единия ъгъл на стаята беше постелята, а в средата бе стативът с опънато на него платно. От съжаление към него бях купил няколко от картините му на нищожна цена, а други бях изпратил на мои приятели във Франция. И макар че го бях направил от състрадание, като свикнах да ги гледам всеки ден, те започнаха да ми харесват. Повярвайте ми, открих в тях някаква причудлива красота. Всички ме мислеха за луд, но се оказва, че съм бил прав. Аз бях първият му почитател тук на островите.

Той се усмихна с мъничко злорадство към Тиаре, която отново заразказва, вайкайки се, как бе пренебрегнала картините при разпродажбата на вещите на художника и купила печка за двадесет и седем франка.

— Пазите ли още тези картини? — попитах аз.

— Да, ще ги пазя, докато дъщеря ми стане на възраст да се омъжи, и тогава ще ги продам. Те ще й бъдат зестрата.

Тогава той продължи своя разказ за посещението си при Стрикланд.

— Никога не ще забравя вечерта, която прекарах с него. Нямах намерение да стоя повече от час, но гой настоя да прекарам нощта у тях. Поколебах се, тъй като, да си призная, не ме въодушевяваше много видът на рогозката, върху която той ми предложи да спя, но накрая вдигнах рамене. Докато строях къщата си в Паумоту, седмици наред спях на открито върху още по-твърда постеля, подслонен под диви шубраци, а колкото до насекомите, загрубялата ми кожа трябваше да ме пази от тяхната отрова.

Отидохме към потока да се изкъпем, докато Ата приготви вечерята, и след като се нахранихме, седнахме на верандата. Пушехме и си приказвахме. Младежът имаше концертина и изсвири на нея няколко мелодии, които се пееха в мюзикхолите в Европа преди десетина години. Те прозвучаха особено тук, в тропическата нощ, на хиляди километри от цивилизацията. Попитах Стрикланд дали понякога не му дотяга животът сред тези примитивни хора. Не, каза той, обичал моделите да са му подръка. Скоро след шумни прозявки туземците отидоха да спят и ние двамата със Стрикланд останахме сами. Не бих могъл да ви опиша дълбоката тишина на нощта. В Паумоту, на моя остров, нощем не цари такъв пълен покой както там. Винаги се чува тихото шумолене на безчетни животинки по плажа, ония малки черупчести създанийца, които неуморимо пълзят и щъкат насам-натам, а към това се прибавя и шумното суетене на сухоземните раци. От време на време ще дочуеш как някоя риба скача във водата на лагуната, друг път шумен плясък от перките на много риби, втурнали се да се спасяват от зъбите на някоя кафява акула. А над всичко това, вечен като времето, се носи монотонният рев на вълните, които се разбиват о брега. Но тук не се чуваше нито звук, а въздухът ухаеше на белите нощни цветя. В такава красива нощ душата едва издържа в оковите на тялото. Усещаш, че е готова да се понесе на воля в безплътния въздух, и дори смъртта приема образа на любим приятел.

Тиаре въздъхна.

— О, как искам да съм отново на петнайсет.

В този миг погледът и попадна на една котка, която се опитваше да достигне е лапичка блюдото със скариди, поставено на кухненската маса, и с ловко движение, придружено от поток цветисти ругатни, тя запрати една книга към изчезващата опашка на котката.

— Попитах го дали е щастлив с Ата. „Тя ме оставя на спокойствие — отвърна той. — Готви ми и се грижи за децата си. Прави всичко, каквото й кажа. Дава ми онова, което искам от една жена.“ „И никога ли не ти става мъчно за Европа, никога ли не закопняваш за светлините на Лондон или Париж, за компанията на твоите колеги и връстници или, да речем, за театъра и вестниците, за трополенето на омнибусите по каменната настилка?“ Той дълго мълча. После отговори: „Ще остана тук до смъртта си.“ „Но никога ли не ти омръзва, не се ли чувствуващ самотен?“ — пак попитах аз. Той се подсмихна. „Бедни ми приятелю — рече. — Ти явно не разбираш какво значи да си художник.“

Капитан Брюно се обърна към мен с блага усмивка, а тъмните му, добри очи гледаха ласкаво.

— Той беше несправедлив към мен, защото аз също знам какво е да мечтаеш. Аз също имам въображение.

И аз по своему съм художник.

И тримата замълчахме, а Тиаре измъкна от своя обемист джоб шепа цигари. Подаде ки по една и всички запушихме. Най-сетне тя каза:

— Щом господинът се интересува от Стрикланд, защо не го заведете при доктор Кутра? От него може да научи нещо за болестта и смъртта му.

— Volontiers^[1] — каза капитанът, като ме погледна. Благодарих му и той погледна часовника си.

— Минава шест. Сигурно ще го намерим в къщи, ако сте готов да тръгнем още сега.

Станах без повече увещаване и двамата поехме по пътя, който водеше към къщата на доктора. Той живееше извън града, но хотел „Де ла Фльор“ беше в предградията и ние скоро излязохме в околността. Големи пиперови дървета хвърляха сенки върху широкия път, а от двете му страни се разстилаха плантации от кокосови палми и ванилови дървета. Птици-пирати надаваха пронизителни крясъци сред палмовите листа.

Спряхме на един каменен мост над плитка разлята река, за да видим туземчетата, които се къпеха. С пискливи викове и смях те се гонеха във водата, а кафявите им мокри тела проблясваха на слънцето.