Съмърсет Моъм
Луна и грош (13)

XIII

Признавам, че приличието изискваше, да не приема това предложение. Навярно трябваше да дам по-бурен израз на своето искрено възмущение и това сигурно щеше да ме издигне в очите поне на полковник Макандрю, ако можех след това да му докладвам за твърдия си отказ да седна на една маса с такъв човек. Страхът, че няма да се справя успешно, винаги ме е възпирал да приемам ролята на нравоучител. В този случай бях сигурен, че моите чувства не ще трогнат Стрикланд, и не намерих сили да ги изразя. Само поет или светец може да полива асфалтова настилка с твърдата увереност, че ще цъфнат лилии и ще възнаградят труда му.

Платих каквото бяхме пили, след което се запътихме към един евтин ресторант, шумен и претъпкан, където вечеряхме с голямо удоволствие. Аз имах апетита на младостта, а той — на загрубялата съвест. След това отидохме в малка кръчма да пием кафе с бренди.

Вече бях казал всичко, което трябваше да кажа във връзка с повода, довел ме в Париж, и въпреки че се чувствувах донякъде предател към мисис Стрикланд, не можех да се боря повече с пълното безразличие на съпруга й. Да повториш едно и също нещо три пъти, и то с нестихваща жар — за това се иска женски темперамент. Утешавах се с мисълта, че ще бъде полезно да науча нещо повече за чувствата и мислите на Стрикланд. При това за самия мен то бе много по-интересно. Но не беше никак лесно, защото Стрикланд нямаше дар-слово. Изразяваше се с мъка, сякаш умът му не бе устроен да мисли с думи, и човек трябваше да прави догадки за неговите съкровени желания от изтърканите и жаргонни изрази, неясните и недовършени жестове, с които той си служеше. Но макар да не казваше нищо съществено, някак си не можеше да бъде скучен. Сигурно заради искреността си. Като че ли той не се интересуваше много от Париж, който виждаше за първи път, ако не се смята посещението заедно с жена му, и възприемаше без удивление гледки, които сигурно са били непривични за него. Бил съм в Париж стотици пъти и той винаги ме е карал да тръпна от вълнение. Никога не мога да вървя по улиците му, без да се чувствувам пред прага на интересно приключение. А Стрикланд си оставаше все така спокоен и невъзмутим. Сега си мисля, че той е бил сляп за всичко друго, освен за някакво тревожно видение в собствената си душа.

Докато седяхме в кръчмата, ни се случи нещо твърде нелепо. Там имаше проститутки — някои седяха с мъже, други сами, и аз скоро забелязах, че една от тях ни гледа. Когато срещна погледа на Стрикланд, тя му, се усмихна. Но мисля, че той не я видя. След малко тя излезе, но после пак се върна и като минаваше покрай нашата маса, много учтиво ни помоли да й поръчаме нещо за пиене. Седна и аз започнах да си бъбря с нея, но беше явно, че тя се интересува от Стрикланд. Обясних й, че той знае само две-три думи на френски. Тя се опита да го заговори — отчасти със знаци, отчасти на неправилен френски, който, кой знае защо, й се струваше по-разбираем за него, а включи и няколко израза на английски. Тя ме караше да превеждам онова, което можеше да изрази само на своя език, и питаше нетърпеливо за смисъла на неговите отговори. Той бе в добро настроение, даже се забавляваше, но равнодушието му не можеше да остане скрито.

— Мисля, че я спечелихте — засмях се аз.

— Това не ме ласкае.

На негово място аз сигурно щях да бъда по-смутен и не толкова спокоен. Тя имаше засмени очи и много чаровни устни. Беше млада. Чудех се какво толкова я бе привлякло у Стрикланд. Тя не криеше своите желания и аз бях принуден да превеждам.

— Иска да идете с нея у дома й.

— Нямам работа с такива — отвърна той. Предадох отговора му колкото можах по-безобидно.

Видя ми се малко нелюбезно да се отхвърли подобна покана и аз обясних отказа му с липса на пари.

— Но аз го харесвам — каза тя. — Кажете му, че е от любов.

Когато преведох и това, Стрикланд нетърпеливо вдигна рамене.

— Кажи й да върви по дяволите!

Пренебрежителният му тон направи моя превод излишен и момичето троснато отметна глава. Навярно се изчерви под грима си. Изправи се.

— Monsieur n’estras poli^[1] — каза тя.

Носле напусна заведението. Това ме подразни.

— Не виждам защо трябваше да я обиждате — казах му аз. — В края на краищата тя ви поласка.

— Повдига ми се от тези работи — отвърна грубо той.

Хвърлих любопитен поглед към него. Истинско отвращение бе изписано по лицето му, а то бе лице на суров и чувствен мъж. Сигурно известна бруталност в това лице бе привлякла момичето.

— И в Лондон можех да имам всички жени, които пожелая. Не за това дойдох тук.