Съмърсет Моъм
Луна и грош (19)

XIX

Не бях уведомил Стрьове за пристигането си и когато позвъних в ателието му, той отвори вратата и в началото не ме позна. Но сетне, изненадан, нададе радостен вик и ме повлече вътре. Винаги е приятно да те посрещнат толкова сърдечно. Жена му беше седнала близо до печката с ръкоделие и стана, щом влязох. Дърк ме представи.

— Мали си спомняш? — каза й той. — Често съм ти говорил за него. — После се обърна към мен. — Но защо не ми се обади, че пристигаш? Откога си тук? Колко време ще останеш? Да беше дошъл с един час по-рано, щяхме да вечеряме заедно.

Той ме обсипа с въпроси. Настани ме на един стол и взе да ме потупва, сякаш бях възглавничка. Настояваше да ми налее вино, да си взема кекс, пури. Не ме оставяше на мира. Беше съкрушен, че няма уиски, искаше да ми направи кафе, напрягаше се да измисли какво още да стори за мен, сияеше и се смееше и във въодушевлението си се потеше буквално от всяка пора.

— Не си се променил — усмихнах се аз.

Той си беше все същият нелеп на вид, както си го спомнях. Нисичък, закръглен, късокрак, все още млад — не ще да е имал повече от тридесет години, — но без време оплешивял. Лицето му беше съвсем кръгло и силно румено, имаше бяла кожа, розови страни и розови устни. Сините му очи също бяха кръгли, носеше големи очила със златни рамки, а веждите над тях бяха тъй руси, че едва се забелязваха. Напомняше онези весели, дебели търговци от платната на Рубенс.

Когато му казах, че мисля да поживея малко в Париж и съм взел апартамент под наем, той беше огорчен и ме упрекна защо не съм му се обадил. Щял сам да ми намери апартамент и да ми услужи с мебели (сериозно ли съм харчил пари за такива покупки?) — пък и щял да ми помогне да се нанеса. Той наистина смяташе, че не съм постъпил приятелски, като не съм му дал възможност да ми бъде полезен. През това време мисис Стрьове седеше тихо и кърпеше чорапи, без да проговори, само кротко се усмихваше на всичко, каквото казваше той.

— Е, както виждаш, аз съм вече женен — внезапно рече Дърк. — Какво ще кажеш за жена ми?

Той й хвърли ласкав, сияещ поглед и намести очилата върху носа си. От потта те постоянно се свличаха надолу.

— Какво, за бога, очакваш да ти отговоря? — разсмях се аз.

— Наистина, Дърк — обади се мисис Стрьове с усмивка.

— Но не е ли прекрасна? Слушай, моето момче, не губи време, ожени се колкото можеш по-скоро. Аз съм най-щастливият човек на света. Погледни я само. Не е ли като на картина? Шарден, а? Виждал съм най-красивите жени на света, но не съм виждал по-хубава от мадам Дърк Стрьове.

— Дърк, ако не млъкнеш, ще изляза.

— Mon petit chou^[1] — каза той.

Тя леко поруменя, смутена от страстните нотки в гласа му. От писмата му вече знаех, че е страшно влюбен в жена си, и сега се убеждавах в това — той почти не откъсваше очи от нея. Не можах да разбера дали и тя го обича. Бедният палячо, той едва ли можеше да породи любов, но усмивката в очите й беше нежна — може би зад нейната сдържаност се криеше много дълбоко чувство. Тя не беше онова пленително същество, което виждаше неговото опиянено от любов въображение, но притежаваше особена, строга привлекателност. Бе доста висока и сивата й рокля, скромна, но добре ушита, подчертаваше красивата й фигура. Такава фигура би допаднала повече на скулптора, отколкото на шивача. Буйната й кафява коса бе гладко сресана, лицето й беше бледо, с правилни, макар и не забележителни черти. Имаше спокойни сиви очи. Съвсем малко й липсваше, за да бъде красива, ала без него не можеше да се нарече дори хубава. Но когато Стрьове спомена за Шарден, имаше защо — тя и на мен ми напомняше онази мила домакиня е боне и престилка^[2], която големият художник бе обезсмъртил.

Представих си я как увлечено се суети сред своите тенджери и тигани, издигнала домашните си задължения до ритуал, придала им нравствен смисъл. Не очаквах да е умна, нито че може да бъде забавна, но в нейната строга решителност имаше нещо, което ме заинтригува. Сдържаността й беше малко загадъчна. Чудех се защо ли се е омъжила за Дърк Стрьове? Макар да беше англичанка, не можех да определя от каква среда произхожда, какво възпитание е получила, нито пък как е живяла, преди да се омъжи. Беше много мълчалива, но щом проговореше, гласът й бе приятен, а обноските — естествени. Попитах Стрьове дали все още работи.

— Дали работя? Рисувам по-добре от когато и да било преди.

Седнахме в ателието му и той посочи с ръка една незавършена картина върху статива. Сепнах се. Това беше група италиански селяни в костюми от Кампаня, насядали върху стъпалата на една римска църква.

— Това ли рисуваш сега?

— Да. Тук намирам моделите си не по-трудно, отколкото в Рим.

— Нали е много красиво? — попита мисис Стрьове.

— Глупавичката ми женица, мисли ме за голям художник.

Извинителният му смях не можа да скрие удоволствието, което изпита от нейната похвала. Очите му се спряха върху картината. Колко странно бе това, че неговият критически усет, точен и оригинален, когато се отнасяше за чужди творби, толкова лесно биваше удовлетворен от собствените му невероятно банални и недодялани произведения.

— Защо не му покажеш още някои от картините си? — каза тя.

— Искаш ли?

Наивно самодоволен, макар че толкова бе страдал от присмеха на своите приятели, Дърк Стрьове бе жаден за похвали и никога не можеше да устои на изкушението да покаже творенията си. Извади една картина, на която двама къдрокоси италиански хлапаци играеха на топчета.

— Нали са сладки? — възкликна мисис Стрьове. После ми показа още. Уверих се, че в Париж той рисува същите тези изтъркани, показно живописни сцени, които години наред бе рисувал в Рим. Всичко това беше фалшиво, подправено, неискрено, въпреки че нямаше по-честен, искрен и открит човек от Дърк Стрьове. Кой можеше да обясни това противоречие? Не знам какво ме накара да попитам:

— Срещал ли си случайно един художник на име Чарлс Стрикланд?

— Да не би да го познаваш? — удиви се Дърк.

— Грубиян — рече жена му. Стрьове се засмя.

— Ma pauvre chrie^[3] — той отиде при нея и целуна и двете й ръце. — Тя никак не го харесва. Колко странно, че и ти го познаваш!

— Не понасям грубите обноски — уточни мисис Стрьове.

Дърк, все още през смях, се обърна към мен, за да ми обясни:

— Знаеш ли, поканих го веднъж да дойде и да разгледа картините ми. Той дойде и аз му ги показах всичките. — Стрьове се смути и за миг се поколеба. Не зная защо беше започнал този разказ, който явно го компрометираше, но сега почувствува неудобства да го довърши. — Той ги гледаше, картините ми де, и не казваше нищо. Помислих, че си пази оценката за накрая. Когато свършиха, му казах: „Ето, това е всичко.“ А той отвърна: „Дойдох да те помоля да ми заемеш двадесет франка.“

— И Дърк наистина му даде! — добави жена му с негодувание.

— Бях смаян. Не исках да му откажа. Той сложи парите в джоба си, кимна, каза „благодаря“ и си излезе.

Докато разказваше всичко това, върху кръглото глуповато лице на Дърк Стрьове се изписа такова пълно недоумение, че бе невъзможно да сдържиш смеха си.

— Нямаше да се обидя, ако беше казал, че картините ми са лоши, но той не каза нищо… нищо.

— И ти още го разправяш, Дърк — рече жена му. Колкото и печално да бе, човек повече го досмешаваше от комичната фигура на холандеца, отколкото негодуваше от грубото отношение на Стрикланд към него.

— Надявам се да не го видя повече — заключи твърдо мисис Стрьове.

Стрьове се усмихна и вдигна рамене. Той вече бе възвърнал доброто си настроение.

— Истината е, че той е голям художник, много голям художник.

— Стрикланд? — възкликнах аз. — Не може да бъде! Говорим за различни хора.

— Едър мъж с рижа брада. Чарлс Стрикланд, Англичанин.

— Нямаше брада, когато го познавах, но ако си е пуснал, тя сигурно ще бъде рижа. Човекът, когото имам предвид, е започнал да се занимава с живопис едва преди пет години.

— Точно така. Той е голям художник.

— Невъзможно!

— Лъгал ли съм се някога? — попита, Дърк. — Казвам ти, че е гениален. Убеден съм. Ако след сто години някой въобще си спомня за теб и за мен, ще е затова, че сме познавали Стрикланд.

Бях удивен и същевременно много развълнуван. Изведнъж си спомних последния си разговор с него.

— Къде могат да се видят негови работи? — попитах аз. — Има ли успех? Къде живее?

— Не, успех няма. Мисля дори, че досега не е продал нито една картина. Ако заговориш някому за него, всеки ще ти се изсмее. Но аз зная, че е голям художник. В края на краищата някога са се присмивали и та Мане. А Коро не е продал нито една картина. Не знам къде живее, но мога да те срещна с него. Всяка вечер в седем отива в едно кафене на Авеню дьо Клиши. Ако искаш, утре ще отидем там.

— Не съм сигурен дали той иска да ме види. Мисля, че ще му припомня за времето, което предпочита да забрави. Но въпреки това ще дойда. А има ли някаква възможност да се видят негови картини?

— Самият той нищо няма да ти покаже. Познавам един търговец, у когото има две-три. Само че недей да ходиш без мен — нищо няма да разбереш. Аз трябва сам да ти ги покажа.

— Дърк, не мога повече да те слушам — каза мисис Стрьове. — Как можеш да превъзнасяш неговите картини, след като той се държа така с теб? — Тя се обърна към мен: — Знаете ли, когато веднъж тук дойдоха няколко холандци да си купят картини от Дърк, той се опита да ги убеди да купят от Стрикланд. Настояваше да ги донесе и да им покаже.

— А вие какво мислите за неговите картини? — попитах я аз с усмивка.

— Ужасни са.

— О, радост моя, ти просто не разбираш.

— Защо тогава твоите сънародници толкова се разсърдиха. Помислиха, че им се подиграваш.

Дърк Стрьове свали очилата си и ги изтри. Зачервеното му лице гореше от вълнение.

— Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.

— Защо винаги съм смятала твоите картини за прекрасни, Дърк? Те ме очароваха още щом ги видях за първи път.

Устните на Стрьове едва доловимо затрепераха.

— Летни си, скъпа моя. Аз ще изпратя нашия приятел и ей сега ще се върна.