Съмърсет Моъм
Луна и грош (25)

XXV

Не след дълго го оставихме. Дърк си отиваше за вечеря, а аз предложих да потърся лекар и да го доведа, за да прегледа Стрикланд. Но щом излязохме на улицата, където ни лъхна свеж въздух след задушната таванска стая, холандецът започна да ме моли да отида веднага с него в ателието му. Имал нещо наум, което не искал да ми каже, но твърдеше, че е много важно да го придружа. Съгласих се, защото мислех, че точно сега докторът едва ли би направил повече от онова, което ние вече сторихме. Бланш Стрьове слагаше масата за вечеря. Дърк пристъпи към нея и взе двете и ръце.

— Миличка, искам да направиш нещо за мен — каза той.

Тя го погледна с онази сериозна приветливост, която я правеше очарователна. Неговото зачервено лице лъщеше от пот и в своята възбуда той изглеждаше комично, но кръглите му, вечно учудени очи нетърпеливо сияеха.

— Стрикланд е много болен. Може би умира. Сам е в една мръсна таванска стая. Няма си никого да се погрижи за него. Искам да ми позволиш да го доведа тук.

Тя бързо дръпна ръцете си — никога не я бях виждал да прави толкова поривисто движение — и страните и поруменяха.

— Не!

— О, мила, не отказвай! Не мога да го оставя там, където е сега. Няма да мигна от мисли по него.

— Нямам нищо против да се грижиш за него.

Гласът и бе студен и далечен.

— Но той ще умре.

— Нека.

Стрьове ахна. Избърса лицето си. Обърна се към за подкрепа, но аз не знаех какво да кажа.

— Той е велик художник.

— Не ме интересува. Мразя го.

— О, любима, безценна моя, не говори така. Умолявам те разреши да го доведа тук. При нас ще му е добре. Може би ще го спасим. Той няма да ти създава никакви грижи. Аз ще върша всичко. Ще му постелим в ателието. Не бива да го оставим да умре като куче.

Нечовешко е.

— Защо не отиде в болница?

— Болница! Той се нуждае от грижите на любещи ръце. С него трябва да се постъпва изключително тактично.

С изненада установих, че тя бе силно развълнувана. Продължаваше да нарежда масата, ала ръцете й трепериха.

Не мога повече не вече да те слушам, Дърк. Мислиш ли, че ако ти беше болен, той щеше да си мръдне пръста, за да ти помогне.

— Какво от това? Нали ти щеше да се грижиш за мен. Нямаше да има нужда от него. Пък и с мен е друго, аз не съм толкова ценен.

— Държиш се като жалко улично псе. Лягаш на земята подканяш другите да те тъпчат.

Стрьове се засмя. Помисли, че е разбрал причината за нейното поведение.

— О, горкичката ми, ти сигурно си спомни деня, когато той дойде тук да види картините ми. Какво от това, че не ги хареса? Глупаво направих, че му ги показах. Знаеш ли, те наистина не са толкова хубави.

Той тъжно огледа ателието. На статива имаше незавършена картина на засмян италиански селянин, който държи грозд над главата на тъмнооко момиче.

— Дори да не ги е харесал, трябваше да се държи прилично. Нямаше нужда да те оскърбява. Но той ти показа, че те презира, а ти му лижеш ръката. О, как го ненавиждам!

— Скъпо дете, той е гениален. Не мисли, че смятам и себе си за такъв. Бих искал да съм. Но поне мога да позная истинския гений от пръв поглед и му се прекланям с цялото си сърце. Геният е най-удивителното нещо на света. Хората, които го притежават, носят голямо бреме. С тях трябва да бъдем много търпеливи и внимателни.

Стоях настрана, малко смутен от тази семейна сцена, и се питах защо ли Стрьове настояваше да дойда с него. Виждах, че съпругата му всеки миг ще се разплаче.

— Моля те да ми позволиш да го доведа тук не само защото е гениален, а защото е човешко същество и е беден и болен.

— Никога няма да го пусна в своя дом! Никога! Стрьове се обърна към мен:

— Обясни й, че е въпрос на живот и смърт. Невъзможно е да го оставим в онази жалка дупка!

— Естествено, че ще е много по-лесно да се полагат грижи за него тук — казах аз, — но, разбира се, ще бъде и много неудобно. Струва ми се, че някой ще трябва да стои край него денем и нощем.

— Любов моя, знам, че човек като теб няма да се уплаши от малко трудности.

— Ако той дойде тук, аз ще си отида — избухна мисис Стрьове.

— Не мога да те позная. Ти винаги си толкова добра и мила…

— За бога, остави ме на мира! Ще ме подлудиш! Най-сетне сълзите рукнаха. Тя се отпусна на един стол и зарови лице в шепите си. Раменете и конвулсивно се тресяха. След миг Дърк бе вече па колене пред нея, прегръщаше я, целуваше я, наричаше я с всевъзможни нежни имена и скоро от неговите очи също потекоха сълзи. След малко тя се отдръпна от него и избърса лицето си.

— Остави ме — каза кротко, а след това се обърка към мен и се опита да се усмихне. — Какво ли си миглите за мен?

Стрьове я погледна озадачен и се поколеба какво да направи. Челото му бе цялото набръчкано, а червените му устни — издадени напред. Много ми заприлича на уплашено морско свинче.

— Значи казваш не, скъпа? — рече накрая той. Тя махна с ръка. Беше крайно изтощена.

— Ателието е твое. Тук всичко е твое. Щом искаш да го доведеш, как мога да те спра?

Внезапна усмивка светна на кръглото му лице.

— Значи си съгласна. Знаех си аз! О, безценна моя!

Изведнъж тя се овладя. Погледна го измъчено. Притисна с ръце сърцето си, сякаш то биеше тъй, че щеше да се пръсне.

— О, Дърк, никога досега не съм те молила да направиш нещо за мен.

— Знаеш, че няма нищо на този свят, което не бих направил за теб.

— Моля те, нека Стрикланд не идва тук. Доведи всеки друг, когото желаеш — крадец, пияница, някой пропаднал тип от улицата, и аз ти обещавам, че с радост ще върша всичко за него. Но заклевам те, не води Стрикланд!

— Но защо?

— Страхувам се от него. Не зная защо, но в този човек има нещо, което ме ужасява. Той ще ни причини голямо нещастие. Знам го. Чувствувам го. Ако го доведеш тук, всичко ще свърши зле.

— Нямаш основание да говориш така.

— Не, не, знам, че съм права. Ще ни се случи нещо много страшно.

— Загдето сме извършили добро дело!

Тя дишаше тежко, а по лицето й се четеше необясним ужас. Не зная какви мисли минаваха през главата й, но усещах, че е обхваната от непонятен страх, който я лишава от цялото й самообладание. Обикновено тя беше така спокойна, че нейното силно вълнение сега бе смайващо. Няколко мига Стрьове я гледа, вцепенен от изумление.

— Ти си моята съпруга. Ти си ми най-скъпа от всичко на света. Никой няма да дойде тук без твоето пълно съгласие.

Тя затвори очи и си помислих, че всеки миг ще припадне. Беше започнала малко да ме дразни. Не подозирах, че е толкова невротична. После отново чух гласа на Стрьове, който някак нелепо наруши тишината.

— Не беше ли и ти изпаднала някога в тежка беда, когато ти подадоха ръка за помощ? Знаеш колко много значи тя. Не би ли искала да се отплатиш със същото към някого, щом ти се удаде възможност?

Думите му бяха обикновени, а в тях ми прозвуча такава отчаяна молба, че едва сдържах усмивката си. Но въздействието им върху Бланш Стрьове бе поразително. Тя се сепна и дълго гледа съпруга си. Той бе приковал очи в пода. Не знаех защо изглеждаше така смутен. Страните й се обляха в лека руменина, после лицето й пребледня, нещо повече — стана мъртвешки бледо, сякаш всичката кръв се бе отдръпнала от кожата й, дори ръцете й побеляха. Тя потрепера. Тишината в ателието сякаш доби плът, така че стана почти осезаемо присъствие. Бях изумен.

— Доведи Стрикланд тук. Ще направя всичко, каквото мога, за него.

— Скъпа моя! — усмихна се той. Понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не се разнежвай пред чужди хора, Дърк! — каза тя. — Това ме кара да се чувствам като глупачка.

Държането й стана отново нормално и никой не би познал, че само преди малко е била разтърсена от такива силни чувства.