Майн Рид
Пръстът на съдбата (64)

Глава LXIV
ЗАВЕЩАНИЕТО НА ГЕНЕРАЛА

След два месеца се намирах под едно небе, съвсем различно от онова, което сияеше над областите на Парана, и напомнящо нажежен сапфир. В една стая, която толкова приличаше на гостната от южноамериканското стопанство, колкото килия от затвора Югет прилича на апартамент от Бъкингамския дворец. Бях влязъл в прашната кантора на един юрист от Линкълн’с-ин… на име Лоусън.

Прие ме старият нотариус. Той имаше вид на най-честния човек на света. И както разбрах по-късно, външността му не лъжеше.

— С какво мога да ви услужа, капитане? — ме попита той учтиво с очи приковани върху визитната ми картичка, която му бях дал вместо препоръчително писмо.

— Ще ви осведомя — казах аз, като му предложих стария брой от „Таймс“, отворен на страницата със съобщението, подчертано с червен молив. — Мисля, че трябва да се отнеса до вашата кантора?

— Да — отвърна той, като подскочи от креслото си, сякаш бях насочил срещу него дулото на револвер. — Това известие е било публикувано преди много време!… Но няма значение!… Можете ли да ме осведомите за въпросната личност?

— Може би — отвърнах аз въздържано, като не знаех още до каква степен можех да застъпя интересите на моя поръчител.

— Тогава той е още жив?… Искам да кажа, господин Хенри Хардинг.

— Имам много основателни причини да вярвам в това. Видях го преди два месеца.

— По дяво…

Юристът издаде едно възклицание, което не съответстваше на професионалното му държание, но изтръгнало се от него поради изключителното положение.

— Въпросът е сериозен — продължи той, — много сериозен, наистина. Но, господине… Извинявам се… Капитане, позволете ми да ви попитам от чия страна идете. Познавам ви по име и мисля, че може да имам вяра във вас… приятел ли сте на господин Найджъл Хардинг?

— Ако бях, господин Лоусън, не бих ви дал сведението, което съм натоварен да ви съобщя. Освен това, което знам, господин Найджъл Хардинг е последният човек, който би се зарадвал да узнае, че брат му е жив.

Това изречение подейства като електрически ток. Веднага видях, че юристът беше на наша страна, а и той без мъка разбра, че и аз мисля като него. Бяха ме осведомили, че вече не е прокурист на имението Бичууд.

— И вие ме уверявате, че е жив — подзе той с тържественост, която доста ясно показваше интересът, който проявяваше към моя отговор.

— Това е най-добрият отговор, който мога да ви дам.

И му подадох писмото на Хенри Хардинг, с което той искаше да му се предаде предполагаемата завещана сума от хиляда лири.

— Хиляда лири стерлинги! — извика нотариусът, след като прочете писмото. — Хиляда лири!… Сто хиляди лири, ни повече ни по-малко… И увеличените лихви, и взетите вече ипотеки, и разсипничествата на Хюлет, този мизерен мошеник!… А, ето наказанието на господин Найджъл Хардинг и на нежната му половинка!

Не очаквах този изблик. Оставих на господин Лоусън да се съвземе и го помолих да обясни.

— Нека обясня! — извика той, като си сложи с величествен израз очилата и ми показа един истински образ на правник. — За вас, господине, ще го направя с голямо удоволствие. Това писмо ми дава основание да имам пълно доверие във вас… Любимият син на моя стар приятел Хардинг, той сам ми го казваше на смъртния си одър, слава Богу, е жив и ние можем да накажем узурпатора и този нехранимайко Хюлет… Каква щастлива новина!… Какво славно откритие!… Какво възкресение, би трябвало да кажа!

— Но какво означава всичко това, господин Лоусън? Дойдох да ви намеря по молба на моя приятел, господин Хенри Хардинг, когото случайно срещнах в Южна Америка по бреговете на Парана, както се казва в писмото му. Той ме натовари да направя допитване, което се старая да осъществя възможно най-старателно… Той смята, че у вас има хиляда лири, завещани от баща му и ме помоли да ги получа вместо него.

— Хиляда лири!… Имението Бичууд струва значи само хиляда лири!… Прочетете, капитане… прочетете!

При тези думи, той сложи пред мене голям пергаментов лист, който бе извадил от едно чекмедже.

Беше завещание, което ще се задоволя да предам със свои думи.

Като отричаше свое по-раншно завещание, според което оставяше цялото си имущество на големия си син Найджъл и една сума от хиляда лири стерлинги на по-младия — Хенри, генерал Хардинг завещаваше имението на Хенри, а хилядата лири на Найджъл.

Според този напълно законен документ господата Лоусън и син бяха посочени като изпълнители на завещанието. Последното желание на покойника трябваше да бъде открито на Найджъл Хардинг само при условие, че Хенри бе жив. За да дойде до това убеждение, генералът заповядваше да се употребят всички средства, било чрез съобщения във вестниците, било по други причини, които изпълнителите на завещанието биха намерили за необходими.

Дотогава Найджъл щеше да остане собственик на имението според съдържанието на първото завещание. В случай, че смъртта на Хенри се установеше, не трябваше по никакъв начин да го обезпокояват и да го уведомяват за последното завещание, което трябваше да се смята занапред за анулирано.

Беше прибавена една забележка, според която той оставяше на сестра си двеста лири стерлинги доживотна годишна рента от доходите на имението му.

Такова бе съдържанието на този странен документ, който правникът ме бе помолил да прочета.

Необходимо ли е да посоча примесеното с учудване задоволство, което изпитах.

Моят любезен домакин, младият чифликчия от Парана, вече нямаше да се смята задължен на тъста си. И колкото и малко обич да изпитваше към Англия, бях почти уверен, че притежаването на бащините му имения сигурно щеше да промени предразсъдъците му към родната страна.

— От всичко това — казах аз, като се обърнах към правника, — трябва ли да се разбира, че господин Хенри Хардинг става единствен собственик на имението Бичууд?

— Това е неоспоримо — отвърна господин Лоусън. — На цялото богатство на баща си, с изключение на хилядата лири и на доживотната рента.

— Това няма да бъде много приятна изненада за господин Найджъл.

— А също и за господин Хюлет! И двамата направиха всичко възможно, за да спрат публикуването на съобщението за загубения наследник. Естествено, те смятаха, че то бе само за да му се предаде нищожната завещана сума от хиляда лири стерлинги. Сега тя принадлежи на господин Найджъл и ние ще видим доколко ще покрие разноските, направени от господин Хюлет. Давам честната си дума, че ще им падне като гръм от ясно небе! И аз незабавно ще взема всички мерки за това.

— Как смятате да действате?

Нотариусът ме погледна право в очите, като че се колебаеше да ми отговори.

— Извинете ме, господин Лоусън — казах аз. — Ако ви задавам този въпрос, то е единствено от любопитство. Знам, че това не ме засяга.

— Вие грешите капитане. Извинете моята откровеност: работата много добре ви засяга, тъй като господин Хенри Хардинг ви е дал пълномощно, да се явите в съда при нужда.

— Вярно е, но само при условие, че той ще получи завещание от хиляда лири. Сега, става въпрос за наследство от сто хиляди лири стерлинги. Случаят е съвсем различен и се боя, че надхвърля правата ми на пълномощник. Но ако мога да водя сам работата, аз съм много задължен на вашия клиент, за да не бъда изцяло на вашите услуги.

— Това именно желаех да ви поискам и с това се обяснява колебанието ми преди малко. Щастлив съм да зная, че можем да разчитаме на вашето съдействие. Ние сигурно ще имаме нужда от него. Не се изпуска така лесно такова богатство, без да си го защитил със зъби и нокти. От противник като Хюлет, ние трябва да очакваме сериозна съпротива и съмнителни маневри!… Един непочтен нотариус, който се кичи с най-свещени права!

— Но как би могъл той да оспори завещанието? То е напълно ясно и разбрано и вие сте сигурен, че е от последна дата.

— Подписано от генерал Хардинг един ден преди неговата смърт пред свидетели!… Ето имената им!… То е законно и неоспоримо.

— Но тогава?…

— Ще трябва да докажем самоличността на ищеца. Това именно е най-важното!… Кажете ми на кого прилича нашият младеж? Изменило ли се е много лицето му, откакто е напуснал Англия?

— Това не бих могъл да ви кажа.

— Как!… Видял сте го едва преди два месеца!

— Вярно е, но мога да кажа, че сякаш го виждах за първи път. Срещнах го преди шест години на едно празненство и бях почти забравил как изглежда.

— По време на тази нещастна случка той беше много млад — продължи юристът. — Сигурно се е променил много. Пленничеството му при разбойниците… борбите му на барикадите… дългата му брада… почернялото му от слънцето на Южна Америка лице, без да говорим за каубойския живот, който води!… Не, днешният Хенри Хардинг не може да прилича на оня, който напусна родината си преди шест години. Давам честната си дума! Аз подозирам тук една голяма опасност. Сега се срещат хора, готови да дадат всякакви показания… да се закълнат, че бялото е синьо, дори черно… ако стане нужда и ако са добре платени. За случая пари няма да липсват, нито решение да се употребят полезно. Хюлет няма да се спре пред нищо. Господин Найджъл Хардинг ще действа безскрупулно, без да говорим за госпожа Найджъл и за почтената й майка. Ще трябва да се борим, капитане… Бъдете уверен в това!

— Все пак, както виждам, вие не се боите за резултата? — казах аз, като забелязах тържествуващата му увереност.

— Ни най-малко… не, ни най-малко не се боя! Не се страхувам от никакви трудности. Те могат да се появят, но аз имам средство да ги преодолея!… И така, успокойте се, капитане. Вие ще бъдете своевременно предупреден. Остава ми само да призова всички страни пред съда.

— Но… вие не смятате да ги призовете веднага, нали?

— Не, разбира се. Говоря само фигуративно. Първата работа е да се доведе тук господин Хенри. Трябва да пратим да го потърсят… Да видим!… Стопанство Тореани, през Розарио, по бреговете на Парана, казахте. Синът ми ще замине веднага за Южна Америка. Това ще е едно дълго пътуване, но няма значение! Човек може да обиколи няколко пъти света за сто хиляди лири стерлинги!… Сега, капитане, имам две молби към вас: най-напред, да пишете на приятеля си, господин Хенри Хардинг, за да го уведомите за онова, което току-що научихте. Синът ми ще занесе писмото според вашите упътвания. После да ми дадете честната си дума, че ще пазите тайна до пристигането на самия Хенри Хардинг.

Естествено, аз положих исканата клетва и дадох на господин Лоусън-син всички сведения, за да улесня презокеанското му пътуване. После, като оставих своя адрес на господин Лоусън, за да може той да влезе във връзка с мене, когато сметне за необходимо, напуснах кантората на Линколн’с-ин Филдс, очарован и изненадан от откритието, което бях направил.