Майн Рид
Пръстът на съдбата (50)

Глава L
ОТВЛИЧАНЕТО

Корвино ту влачеше, ту носеше младото момиче, като се стремеше час по-скоро да премине планинските проходи. Смятайки, че е избегнал всякаква опасност от преследване, той се спря и зачака пристигането на другарите си.

Беше чул изстрелите и знаеше, че войниците са вдигнати по тревога, но не се боеше, че ще го настигнат. Като пресметна колко време би им било необходимо, за да изкачат планината, той се убеди, че преди да стигнат до върха, неговите хора щяха да заловят бившия пленник и да слязат в урвата.

Четирима срещу един!… Той бе забелязал подлото бягство на офицера. Нямаше никакво съмнение в успеха. И ако бе побързал, то бе само за да спечели преднина, защото знаеше, че в случай на преследване ще му бъде трудно със скъпоценния товар.

Като напускаше полесражението, той беше извикал: „Дръжте го!“ — и бе добавил да го хванат по възможност жив. Тази заповед бе попречила на разбойниците да си послужат още от самото начало с пистолетите. Наистина смъртта на англичанина би ги лишила от откупа, на който разчитаха.

След тази заповед, Корвино се бе спуснал в урвата с девойката на рамо. Тя не бе оказала никаква съпротива — загубила бе съзнание.

Като дойде на себе си, Лучета забеляза, че вече не е на хълма на отшелника. Намираше се в една дива местност, заобиколена с дървета и скали. Главатарят на разбойниците стоеше прав до нея. Никакъв вик не се изтръгна от устата й, никаква мисъл за бягство не я споходи. Тя чувстваше, че е безвъзвратно във властта на разбойника.

Мислите й бяха твърде объркани. Струваше й се, че се е пробудила от ужасен сън. Тя помнеше пристигането на овчарите, вика: „Корвино!“ — изтръгнал се от устните на Хенри в момента, когато главатарят откри лицето си, борбата между младия англичанин и разбойниците, засечката на револвера на Корвино, яростните викове на мнимите овчари, блясъка на камите, бягството на Гвардиоли. Беше загубила съзнание в момента, когато Корвино я бе взел отново в ръцете си.

Когато отвори очи, Лучета видя кръв по дрехите на главатаря. Роклята й беше изцапана. Тази кръв изглежда струеше от дясната му ръка. Тогава си спомни за сабята, така сръчно употребена от младия англичанин.

Какъв ли е бил резултатът от неравната борба? Дали чужденецът бе убит или пленен като нея? Тя беше чула дадената от Корвино заповед да бъде заловен жив. Лучета се надяваше, че са му се подчинили и изтръпваше при мисълта за неговата смърт.

Тази мисъл я накара да страда. Тя се огледа, но видя само главатаря, зает с превързването на раната си. Той беше скъсал ръкава на кадифеното си сако и попиваше кръвта с парче плат, откъснато от ризата му.

Лучета го наблюдаваше с ужас. Дивият му израз, станал още по-отблъскващ от кръвта, полепнала по лицето и ръцете му, можеше да възбуди само страх и отвращение.

— Стойте мирно, синьорина! — рече разбойникът, когато забеляза, че е дошла на себе си. — Имайте търпение, докато превържа ръката си. Тогава ще ви нося на по-мека постелка. Кълна се в кръвта на Мадоната! Англичанинът скъпо ще ми плати за тази рана!… Първо с ушите си и после — с двоен откуп.

Той сръчно направи превръзка на ръката си през рамо.

— А сега да вървим — изръмжа той. — Не можем да останем тук. На този юначен капитан не остава нищо друго освен да пристигне с войниците си. Елате, синьорина! Ще трябва сама да вървите по останалия път. По дяволите! Достатъчно дълго съм ви носил!

Той протегна лявата си ръка, хвана младото момиче за китката, изправи го на крака и тъкмо се готвеше да тръгне, когато чу стъпките на четиримата си другари. Спря да ги дочака.

Скоро той ги видя да се провират през скалите… но без пленника.

Като пусна младото момиче, Корвино забърза срещу тях, като ревеше от ярост:

— Велики Боже! Къде е англичанинът?… По дяволите!… Какво направихте с него?… Да не сте го убили?…

С разтреперано сърце Лучета наостри слух. Хората се поколебаха за миг, като че ли им беше неприятно да кажат истината. Младото момиче не предчувстваше нищо добро в това мълчание. Може би разбойниците не смееха да признаят убийството. Тя си спомни заповедта на главатаря и изтръпна.

Последва низ от проклятия, след което той зададе същия въпрос!

— Много добре чух изстрелите от пистолетите ви преди залповете на войниците. Предполагам, че сте стреляли по него.

— Да, капитане — отвърна единият от разбойниците.

— Е, и?

— Той успя да се добере до пещерата и ние не можехме да се доближим до него. Дългата му сабя ни държеше на разстояние… Невъзможно беше да го обкръжим!… Ако само ставаше въпрос да бъде убит!… Но вие ни забранихте да сторим това.

— И вие го оставихте жив!… Без нито една драскотина!… Свободен?

— Не, капитане. Той трябва да е бил улучен от куршумите ни. Ние не можахме да останем, за да се уверим в това, защото куршумите валяха като град. Сигурно е мъртъв.

Главатарят, разбрал, че го лъжат, избухна в ужасен пристъп на ярост. Забравил ранената си ръка, той се нахвърли срещу другарите си.

— Подлеци! Глупаци! — крещеше той, като удряше ту единия, ту другия и събаряше шапките от главите им.

— По дяволите! Четири души победени от един човек! Едно дете!… Та това е загуба от тридесет хиляди лири!… Проклятие! — каза той с мъка, като почувствува, че превръзките на раната му се обтягаха още повече. — Вземете девойката! Водете я и внимавайте и тя да не ви избяга. Хайде, тръгвайте!

Като изрече тези думи, Корвино обърна гръб и тръгна, оставяйки младото момиче на другарите си. Единият от тях я сграбчи за ръката.

— Тръгвайте! — и я повлече подир Корвино. Останалите трима тръгнаха след тях.

Лучета не оказа, а и да искаше, не можеше да окаже никаква съпротива. Грубите й водачи, размахали пред очите й остриетата на своите ками, я заплашиха, че ще я промушат, ако не иска да върви.

Младото момиче се покори несъзнателно, обзето от голямо отчаяние. Мислите й се носеха към хълма на отшелника, въпреки че имаше малка надежда да получи помощ от там. Срамното бягство на Гвардиоли не й позволяваше да допусне, че капитанът-граф е имал някога смелостта да тръгне по следите на разбойниците. Те изглежда никак не се бояха от него. Напредваха със спокойни и уверени крачки по планинските проходи, но ако знаеха за коренната промяна с гарнизона на Вал д’Орно, сигурно биха бързали повече.