Майн Рид
Пръстът на съдбата (31)

Глава XXXI
СЕМЕЙСТВО ТОРЕАНИ

Същата вечер, когато разбойниците бяха нахлули в село Вал д’Орно, кметът бе осведомен за нещо, което му вдъхна повече тревоги за бъдещето от всеки друг път.

Дръзкото поведение на шайката само по себе си доказваше пълното му безсилие в случай, че разбойниците намерят за добре да осквернят законите на гостоприемството.

Но това, което научи, беше нещо по-сериозно и засягаше лично неговото семейство, състоящо се само от него и дъщеря му Лучета.

Читателят вече знае за какво се отнася. Хората бяха видели Корвино да хвърля красноречиви погледи към неговата дъщеря, нещо, което в Италия означаваше, че в сърцето на разбойника се бяха породили нежни чувства.

Франциско Тореани знаеше какво значи това. Той познаваше добре очарованието на дъщеря си, красотата на която беше прочута не само във Вал д’Орно, но и в цялата околност. Тя бе направила силно впечатление в Рим и по време на един кратък престой във Вечния град бе заобиколена от графове и кардинали, тъй като червените принцове на църквата не са никак безразлични към усмивките на хубавите жени.

Корвино виждаше Лучета едва за втори път, но кметът беше предупреден, че това бе предостатъчно, и че една трета среща би мога да почерни дома му.

Хората не бяха пропуснали да прибавят, че младото момиче не беше насърчило с нищо смелите погледи на разбойника. Напротив, на всички беше известно, че тя изпитваше съвсем заслужено презрение към този проклетник. Задоволили се бяха само да отправят крадешком едно предупреждение към бащата и го посъветваха да не допуска нова среща между дъщеря си и Корвино.

Как трябваше да постъпи? Това беше най-голямата му грижа.

В деня на разбойническото нападение кметът забеляза нещо необикновено в държанието на дъщеря си. Тя изглеждаше необичайно обезпокоена.

Баща й я запита на какво се дължи това.

— Днес не приличаш на себе си, дете мое!

— Истина е, татко, признавам го.

— Да не би да имаш да се оплакваш от някого или от нещо?

— Не… не точно това. Мисля за някого и ми е мъчно.

— За някого? За кого, мило дете?

— За младия англичанин, доведен от тези проклетници. Ако това беше моят брат Луиджи!

— Наистина!

— Какво мислиш, че ще му направят? Животът му в опасност ли е?

— Не… животът му не… тоест, ако приятелите му изпратят исканите за неговия откуп пари.

— Но ако няма приятели, нещо, което е възможно? Беше бедно облечен и все пак имаше вид на благородник. Не си ли на моето мнение?

— Не обърнах внимание на това, мое дете, бях погълнат от общинската работа.

— Татко, знаеш ли какво разправя нашата прислужничка Анета? Казали са й го тая сутрин.

— Какво?

— Че този млад англичанин бил художник… както нашия Луиджи. Странно!

— Много е възможно. Повечето англичани, които живеят в Рим, са художници. Дохождат да изучават нашата живопис и скулптура от древността. Бедното момче! Жалко, но не можем да направим нищо за него. Нещастието би било още по-голямо, ако е някой английски благородник — исканият от разбойниците откуп би бил само по-голям. Ако видят, че не може да плати, може би ще му върнат свободата.

— Надявам се и бих била много щастлива.

— А защо, дете мое? На какво се дължи твоят интерес към този младеж? Имаше и други пленници. Корвино доведе трима със себе си и ти не изпитваш никакво съжаление към тях.

— Не ги видях, татко, но него… не забравяй, че е художник! Помисли си само, ако брат ми Луиджи беше подложен на същите изпитания в Англия!

— Няма такава опасност. Дай Боже и ние да живеем в такава страна… при едно правителство, където всичко е осигурено — съществуването и богатството, и…

Кметът се спря. Спомни си за съвета, който току що му бяха дали.

— А защо да не идем в Англия… при Луиджи — подхвана Лучета. — В последното си писмо той ни казва, че е напреднал много в професията си. Може би на връщане младият англичанин ще се спре тук — би могъл да го разпиташ и да поискаш сведения за родината му. Ако това, което казваш, е истина, защо да не идем там?

— Там или другаде, където и да е, но ние не можем да останем повече в Италия. Папата е много зает с външните си работи, за да може да зашити поданиците си. Да, мило дете, днес повече от всякога мисля да напусна Вал д’Орно. Почти съм решен да приема предложението на синьор Бардони да откупи имението ми. Цената, която предлага, е много по-ниска от стойността му, но във времето, в което живеем… Какъв е този шум?

Лучета изтича до прозореца.

— Какво виждаш? — попита баща й.

— Войници — отвърна тя. — Ето, една дълга върволица се изкачва по улицата. Сигурно са тръгнали по следите на разбойниците?

— Да, но те няма да ги хванат. Никога не успяват в това. Пристигат точно тогава, когато е вече късно. Дръпни се от прозореца, дете мое. Ще сляза да ги посрещна. Трябва да им намеря квартири, храна, вино, и което е още по-лошо, няма да искат да платят нищо. Не е чудно, че нашите селяни предпочитат да оказват гостоприемство на разбойниците, които заплащат редовно всичките си разноски. Уви! Не е завидна длъжност да си кмет в такова едно място. Ако старият Бардони иска, ще има едновременно именията ми и длъжността ми. Сигурно ще се справи по-добре от мен, тъй като аз така и не се научих и няма да се науча да се разправям с разбойниците.

При тези думи кметът взе официалния си жезъл и като тури шапката си излезе на улицата да посрещне папските войски.

— Един висш офицер! — си каза девойката, като погледна крадешком през прозореца. — Дали ще бъде достатъчно смел, за да тръгне след разбойниците и да освободи този хубав младеж. Ах! Ако стореше това, с удоволствие бих му подарила една усмивка за награда. Бедният художник! Точно като брат ми Луиджи. Бих искала да знам дали има сестра, която да мисли за него! Може би има някоя…

Младото момиче не посмя да произнесе думата „любима“, но само при тая мисъл лицето й се помрачи. Тя не смееше да си признае, че ако беше уверена в противното, щеше да бъде очарована.

— О! — извика тя, като хвърли отново поглед към улицата, — офицерът иде насам с татко и го придружава друг, по-млад офицер. Сигурно идват да обядват… Едва ще имам време да се понаглася.

И тя напусна стаята, в която скоро влязоха кметът и двамата военни, негови гости.