Майн Рид
Пръстът на съдбата (12)

Глава XII
ДОБРОВОЛНО ИЗГНАНИЕ

Вечерта на същия ден трапезата на генерал Хардинг беше наредена както обикновено за четирима души. Едно от местата, това на по-младия син, остана празно.

— Къде е той? — попита бившият офицер, като разгъваше кърпата си за ядене. Отначало Найджъл не отговори. Лелята, стара мома, възмутена от лошите навици на своя племенник, не се вълнуваше никак за неговите постъпки и действия. Лакеят не знаеше къде е отишъл господарят му Хенри. Но Найджъл много добре знаеше това, защото бе видял брат си да се отправя към вилата на госпожа Менъринг. На зададения му от генерала въпрос той даде това сведение с намръщено лице и съскащ глас.

— Възможно е да са го задържали на вечеря — прибави той — госпожа Менъринг е толкова любезна с него!

— Това няма да бъде за дълго — забеляза генералът с усмивка, която за момент проясни загриженото му лице.

Найджъл загледа продължително баща си, но не посмя да поиска никакво обяснение. Личеше, че изпитва вътрешно облекчение — облаците, които помрачаваха челото му, постепенно се разпръснаха.

Вечерята продължи без някой да заговори отново за отсъстващия. Тя беше вече почти привършена, когато лакеят влезе с писмо в ръка, което току що бе донесъл прислужникът от близкия до замъка хан.

Още при първия поглед, хвърлен на адреса, надраскан набързо, генералът позна почерка на сина си Хенри.

Той отвори плика. Докато четеше, лицето му ставаше все по-мрачно и по-навъсено, докато четеше. Писмото имаше следното съдържание:

„Татко,

не прибавим думата «скъпи», защото би било подло от моя страна. Когато получите това писмо, ще бъда вече на път за Лондон. Оттам ще ида където ме отведе Провидението, тъй като не искам да се върна под покрива, който вашата строгост не ми позволява да считам от сега нататък за свой. Бих понесъл без да се оплаквам лишаването си от наследство, може би съм го заслужил, но последствията, които то, причини са много жестоки, за да гледам на тях равнодушно. Злото е сторено и аз не искам повече да говоря за него. Писмото ми има само една цел. Според условията на вашето завещание, един ден аз ще бъда щастливият собственик на хиляда лири стерлинги. Бихте ли имал нещо против да ми ги дадете веднага, като приспаднете, разбира се, обикновената лихва, която, предполагам, ще може да бъде пресметната по таблицата на осигурителните дружества. Хиляда лири, след вашата смърт — която, надявам се, е още далече — е твърде нищожна сума, за да може човек да възлага на нея някаква надежда за бъдещето си. Но в настоящия момент тя би ми била от голяма полза, защото съм решил да напусна страната и да потърся щастие под други по-милостиви небеса. Ако намеря у вашия адвокат в Лондон чек от хиляда лири на мое име — добре, ако не, вашият отказ не ще ми попречи да замина и вие много добре знаете, че не съм от тези, които ще ви поискат някога нещо. И така, постъпете както намерите за добре, татко. Може би моят отличен брат Найджъл, съветите на когото слушате с толкова голямо удоволствие, ще ви помогне да вземете някакво решение.

ХЕНРИ ХАРДИНГ“

Можете да си представите вълнението на генерала след прочитането на това така сухо и хладнокръвно обмислено писмо. При първите редове той скочи на крака и зачете, като крачеше с отмерени стъпки, а когато свърши, удари така силно с крак пода, че кристалните и порцеланови съдове подскочиха на масата.

— За Бога! Какво означава това! — провикна се той.

— Какво, скъпи татко — попита превзето Найджъл. — Да не сте получил някакви лоши новини?

— Новини! Новини! Много по-лошо!

— Мога ли да ви попитам, от кого?

— От Хенри — непрокопсаника! Неблагодарника! Ето, чети!

Найджъл побърза да се подчини.

— Наистина, твърде неприятно писмо — трябва дори да кажа, нахално. Но какво означава то? Не мога да разбера.

— Не е важно! Достатъчно ми е да зная, че е заминал. Познавам го! Ще удържи думата си! Прекалено много прилича на мене, за да не я удържи. Заминал! Боже мой, заминал!

Въпреки твърдия си характер генералът изстена. Без да каже нито дума, старата леля продължаваше да пие на малки глътки своето порто и да бели орехите си, като поклащаше тъжно глава.

— В края на краищата — забеляза Найджъл, под предлог да облекчи мъката на баща си — той говори много, без да каже нищо. Той е един млад безумец, който…

— Без да каже нищо! — изкрещя генералът в нов изблик на болезнена мъка. Нима е нищо да се напише подобно писмо, всяка дума от което е посегателство над моя авторитет и презрение?

— Истина е, и аз не зная как е дръзнал да ви говори така. Той сигурно е сърдит за нещо…, което не разбирам. Но по-скоро неговият гняв ще премине, отколкото вашето справедливо възмущение, мили татко.

— Никога! Не ще му простя никога! Той твърде много е злоупотребил с моята снизходителност. Но това е за последен път. Не искам повече да понасям подобни неподчинения, да не говоря за безсърдечието и самохвалството, което той се осмелява да прояви. Бога ми! Той ще бъде наказан!

— Имате право, татко — потвърди по-възрастният син. — И тъй като — прибави лукаво Найджъл — той ви моли да благоволите да вземете моето скромно мнение, аз бих ви посъветвал да не му обръщате внимание — поне за известно време. Може би, когато бъде лишен за няколко месеца от помощта, която сте му давал така щедро досега, той ще почувства по-добре своята зависимост и ще бъде по-склонен да се разкае. Мисля, че сумата от хиляда лири, която претендира, че му е била обещана от вас, нещо, за което аз нищо не зная, не трябва да се дава…

— Няма да получи нито сантим — поне докато съм жив.

— Пожелавам ви да живеете още дълго време, скъпи татко. Може би така ще бъде по-добре.

— Добре или зле, малко ме интересува. Няма да получи нито сантим… нито един! Нека да умре от глад, или да се вразуми.

— Ето истинското средство да го накарате да се върне — въздъхна Найджъл — и вярвайте ми, татко, това не ще закъснее.

Тази забележка изглежда успокои поне временно гнева на сприхавия генерал. Той седна отново на масата и остана сам пред бутилката си с порто много по-дълго време от обикновено. Дали благотворното питие го направи по-милостив? Във всеки случай, преди да си легне, като залиташе леко, той се отправи към кабинета си и написа с разтреперана ръка на своя адвокат да предаде при поискване на неговия син Хенри един бон от хиляда лири стерлинги.

После отиде да потърси сам прислужника и го накара да пусне веднага писмото, за да тръгне със сутрешната поща.

Уверен, че прави доброто дело в пълна тайна, той се постара да извърши тези маневри съвсем тихо, за да не пробуди съмнение у никого.

И смяташе, че е успял. За нещастие това, което за един човек, намиращ се под влиянието на четири бутилки порто, изглежда най-голяма предпазливост, за околните е най-голямата непредпазливост. Найджъл беше от последните. Той знаеше, че баща му е написал писмо. Отгатна съдържанието му, и незабелязан от никого присъства на разговора с прислужника. Издебна тръгването му, взе писмото от него и го предаде на друг, който според думите му имал работа по-далеч от пощата и на минаване можел да пусне писмото. Но новият пратеник бе получил предварително поръчения, според които писмото на генерала не достигна своето предназначение.