Майн Рид
Пръстът на съдбата (61)

Глава LXI
НЕПОЗНАТИЯТ ДОМАКИН

До часа на заминаването си не бях чул нито веднъж да се споменава името на моя домакин.

Това на тъста му бе често произнасяно. Беше синьор Франческо Тореани от Романя, дошъл преди няколко години да се установи в Аржентинската република, както много други негови сънародници, с надеждата да подобри положението си.

Ето приблизително всичко, което знаех. По-точно казано, благодарение на развлеченията, които запълниха часовете на краткия ми престой, аз мислех само за настоящето.

Кой човек, дишайки с пълни гърди волния и ободряващ въздух на Пампасите и подскачайки сред безкрайните равнини на гърба на някой полудив кон, ще благоволи да си спомни за дребните удоволствия и незначителните тревоги на една покварена цивилизация? По-скоро ще ги забрави напълно.

Изглежда, че новите ми приятели Тореани изпитваха същото разположение на духа, присъщо на моята природа.

Аз не исках да узная миналото им, а и каква полза биха имали да ми го разказват?

Тази мисъл не ми мина през ума. Някои подробности разбрах случайно по време на разговора.

Ако знаех малко нещо за семейство Тореани, то за миналото на моя домакин, при това сънародник не бях научил нищо.

Както вече споменах, бях се спрял на прага и се сбогувах с него, без да съм узнал дори името му.

Това изглежда странно и може би се нуждае от обяснение. То е много просто.

В Южна Европа, както и в Латинска Америка, се обръщат един към друг само на кръщелно име.

Този обичай беше възприел и моят домакин-англичанин само благодарение на съпругата си и нейното семейство.

Поради причини, които нямах право да изясня, го намирах необикновено въздържан. Всеки път, когато случайно ставаше дума за Англия, въпреки че нямаше нищо против родината си, струваше ми се, че не се интересува много за нея. Той дори избягваше да говори за Англия.

Върху това безразличие аз бях построил редица хипотези. Отдавах го на някакво нещастие от младини или може би на отстраняване от обществото. Последното предположение все пак ми се виждаше доста невероятно. Език, маниери, умствено и душевно развитие, всичко у моя домакин издаваше ако не благороден произход, то поне възпитание, което обикновено се дава на хора от тази класа. На няколко пъти по време на разговора ние разменихме тайните знаци на университетите от Итън и Оксфорд. Кой беше той? Любопитството ми бе възбудено до най-висша степен, но от приличие, не се стараех да го задоволя с преки въпроси, на които той може би не би отговорил.

Все пак тази неизвестност ме мъчеше толкова много, че в последния миг реших да я разсея.

— Ще ми извините — казах аз, — ако след едно мило и малко заслужено гостоприемство, пожелая да узная името на своя домакин. Вярвайте ми, това не е от любопитство, а само за да знам към кого да отправя справедливия израз на моята благодарност.

— Вярно е, капитане — отвърна ми той със смях, — вие още не знаете името ми. Сега си спомням, че винаги сте се обръщали към мене само с обичайното италианско обръщение „синьор“. Какъв странен пропуск? Да ви задържа три дена, без да ви кажа името си!… Нали е много смешно? И е в разрез с английските навици? За да се извиня, ще ви предложа визитната си картичка. Мисля, че са ми останали още няколко в един стар портфейл. Извинете ме за момент.

Моят домакин влезе вкъщи, като ни остави да се смеем до насита на случката.

Скоро той се върна с въпросния портфейл. Извади оттам няколко пожълтели картончета от оризова хартия, избра едно и ми го подаде.

И тъй като от деликатност не посмях да го прочета в негово присъствие, аз се задоволих да хвърля нехайно поглед върху картичката. Казах му последното си сбогом — вече бях се простил с жена му — метнах се на коня и се отдалечих.

Любопитството не ми позволи да запазя дълго време равнодушието и сдържаността на светския човек. Като извадих картичката от джоба си, прочетох:

ХЕНРИ ХАРДИНГ

— Прекрасно английско име — помислих си аз, — за което имам основателни причини да си спомням.

Но и през ум не ми мина, че младият чифликчия от Пампасите можеше да има някакво родство със семейство Хардинг от Бичууд парк в графство Бъкс. Без други размишления, аз сложих картичката в портфейла си и продължих пътуването си.