Майн Рид
Пръстът на съдбата (16)

Глава XVI
ОТКУПЪТ

Ако човекът, който беше прекъснал работата на художника, не представляваше напълно класически тип на бандит, то другият отговаряше прекрасно на този тип. Той стоеше малко по-напред от своите другари. Лицето, походката, движенията му, всичко в него показваше неоспорим авторитет. Нямаше никакво съмнение, че това бе главатарят.

Неговите дрехи, както и на останалите, се отличаваха с доброто качество на плата. Плюшът бе заменен с най-хубав копринен велур. По оръжието му блестяха скъпоценни камъни, а перото на калабрийската му шапка беше прикрепено с диамантена тока. С триъгълното си чело, със силно подчертания си орлов нос, с четвъртитата и издадена напред брада и широката си заоблена волева челюст той приличаше на истински римлянин.

Ако не беше почти животинското му жестоко изражение, което блестеше в неговите черни като въглен очи и загрозяваше цялото му лице, той би изглеждал красив.

Няколко минути изминаха в мълчание. Първият разбойник беше изчезнал между редовете на другарите си, които чакаха мълчаливо главатаря им да вземе думата или да предприеме нещо.

Последният беше приковал очите си върху младия художник и го разглеждаше от главата до петите. Като че ли не беше много очарован от изгледа му. Наистина в джобовете на съвсем изтърканите му дрехи не можеше да има богата плячка, затова, като направи грозна гримаса, той заговори с презрителен тон:

— Ун артиста?

— Да, синьор — отговори весело художникът. — На вашите услуги. Искате ли да ви направя портрет?

— На мен портрет!? По дяволите! Малко ме интересуват вашите моливи и бои, господин художник. Бих предпочел да хвана някой търговски пътник с добре натъпкан куфар. Ето какво ни трябва на нас, а не глупави рисунки. От града ли сте? Как стигнахте до тук?

— С краката си — отвърна младият англичанин, като мислеше, че в положението, в което се намираше не рискуваше нищо, ако преувеличи естествената си храброст, дори напротив.

— Ясно! Вижда се по скъсаните ви обуща. Но стига толкова приказки! Какво имате в джобовете си? Сигурно една или две лири. Не сте толкова беден, за да нямате поне тая нищожна сума. Колко, синьор?

— Три лири.

— Дайте ги.

— На драго сърце. Ето ги.

Разбойникът взе с такава небрежност сребърните монети, като че ли ги бе получил като възнаграждение за направена услуга.

— Това ли е всичко? — попита той, като хвърля на художника изпитателен поглед.

— Всичко, каквото имам у себе си.

— А в града?

— Малко повече.

— Колко?

— Около осемдесет лири.

— Дявол да го вземе! Кръгличка сума. Къде се намира тя?

— Вкъщи.

— Вашият хазаин може ли да я вземе?

— Да, ако счупи куфара.

— Добре. Пишете му да счупи куфара ви и да ви изпрати парите. Хартия, Джовани! Джакомо, мастило! Хайде, синьор артиста, пишете.

Осъзнал, че всяка съпротива е излишна, художникът се подчини.

— Почакайте! — извика разбойникът, като го хвана за ръката. — Може би имате нещо друго освен парите. Вие, англичаните, влачите по пътищата всевъзможни неща. Пишете и за тях в писмото.

— Но това няма никак да ви обогати. Имам един друг костюм, малко по-добър от този, който виждате на гърба ми. Към четиридесет незавършени картини, които не биха имали никаква стойност за вас, дори ако биха били завършени.

— Ха! ха! ха! — прихна да се смее разбойникът, а след него и другарите му. — С каква проницателност сте надарени! Колко добре разбирате нашите вкусове! Запазете вашите картини и старите си дрехи, синьор артисте. Ние няма да знаем какво да правим с тях. Пишете само за парите.

Художникът взе отново писалката.

— Почакайте още малко! — извика главатарят.

— Навярно имате приятели в града. Как не се сетих за това! Те ще бъдат очаровани да допринесат нещо за вашия откуп.

— Нямам нито един приятел в Рим, дори един, който би се съгласил да плати пет лири, за да ме отскубне от вашите нокти.

— Е, вие се шегувате, сеньоре.

— Казвам ви самата истина.

— Щом е така! — каза разбойникът… — Ще видим! — прибави той след кратък размисъл. — Слушайте, господин художнико, ако това което казвате, е истина, тая вечер ще може да се приберете у дома си. Ако не, ще прекарате нощта в планината и може би ще останете без уши. Разбирате ли?

— За съжаление твърде добре.

— Добре! Добре! Още едно предупреждение. Внимавайте какво ще пишете. Пратеникът, който ще вземе вашето писмо, ще се осведоми за всичко, което се отнася до вас, дори за състоянието на вашите дрехи и скици. Ако имате приятели, той ще ги намери, ако не, поне ще узнае за тях. И Бога ми, ако науча, че сте се подиграл с нас, толкова по-зле за ушите ви, сеньор!

— Така да бъде. Приемам условията ви.

— Добре! Пишете!

Когато писмото беше написано, сгънато, запечатано с парче катран и адресирано до съдържателя на хотела, където се намираше ателието на младия англичанин, то бе поверено на един от членовете на почтената банда. Последният, облечен като селянин от Кампаня, побърза да поеме пътя за Вечния град.

След като свалиха подвижния триножник, нагласен от нашия художник и хвърлиха в потока едва-що започнатата скица, разбойниците поеха пътя към планината, придружени от своя пленник. Хенри не беше много весел и гледаше с известна меланхолия на гостоприемството, което му беше отредено.