Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Finger of Fate (A Romance), 1872 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Г. Чакъров, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майн Рид. Пръстът на съдбата
Второ осъвременено издание
Издателство — АБАГАР-МК ’90
Печат: „Полипринт“, Враца
Превод: Г. Чакъров, 1991
Художник на корицата: П. Станимиров, 1991
ISBN 954-8004-10-0
c/o Jusautor, Sofia
История
- — Добавяне
Глава LVII
БЕЗРЕЗУЛТАТНИ ТЪРСЕНИЯ
Какво да предприеме?
Такъв беше въпросът, който си зададе Лоусън-син, когато се прибра в квартирата си.
Трябваше ли да се върне в Лондон, като занесе обратно кесията с пари, едновременно със съобщението за безцелното си ходене до Рим.
Това решение можеше да има ужасни последици — писмото на разбойническия главатар, което непрестанно препрочиташе, беше съвсем ясно. След десет дни от датата на неговото изпращане ръката на Хенри Хардинг щеше да бъде връчена на баща му по същия начин, както неговият пръст.
Девет от тези дни бяха вече изминали. Оставаше още само един и сега, когато посредникът Джакопи беше мъртъв, младият Лоусън не знаеше как да влезе във връзка с тези мизерници, в чиито ръце бе синът на генерала.
„Една разбойническа шайка по неаполитанската граница на около петдесет мили от Рим“. Този откъс от първото писмо на Хенри представляваше единственото указание, с което разполагаше правникът, за да стигне до разбойниците. Но сведението важеше за цялата граница от Терасина до Абруция — линия, по която според официалните съобщения се намираха толкова разбойнически шайки, колкото и километри имаше тя.
Да обходи цялото това разстояние, да разузнае местопребиваването на всяка от тези шайки и да открие онази, в която бе задържан Хенри Хардинг, беше подвиг, който разбира се юристът от Линкълн-син Филдс би могъл да извърши, но с постоянен риск за собствената си свобода.
Дори ако се предположи, че би успял в своите търсения, щеше ли да стигне навреме? Естествено не! Изпълнението на този план беше невъзможно.
Лоусън-син бе изправен пред трудна дилема.
Никога през време на своята дълга практика почтеното предприятие, в което той беше съдружник, не бе имало случай да разплита някое дело, пълно с толкова трудности или по-точно с толкова невъзможни неща.
Какво да прави? Какво да реши?
Той си припомни постъпките, направени пред Министерството на външните работи и обещанието на министъра, че ще се обърне към папското правителство. Дали това обещание беше изпълнено? Бяха ли почнали преговори?
Той забърза към Ватикана. Но Ватиканът принадлежеше на миналото… Рим беше Република и на всичките си въпроси Лоусън получи един и същ отговор — че никой нищо не знаеше.
Освен това новите управници бяха достатъчно загрижени за собствените си работи, за да се занимават с тези на английския юрист. Какво значение имаше свободата на една-единствена личност в сравнение с тази на цял един народ, заплашен едновременно от две армии? В този момент неаполитанци и французи не напредваха ли с бърз ход към Рим, за да свалят републиката?
Всички ръце бяха заети с издигане на барикади. Никой не можеше да мисли да отдели дори и миг от това толкова скъпоценно време за преследване на четиридесетина разбойници.
Това затрудни още повече и без друго обърканото положение на представителя на къщата Лоусън и син. Безполезно беше да се пише в Лондон, за да се искат нареждания. Писмото нямаше да стигне навреме.
Може би със същия параход, който щеше да го отнесе, би тръгнало и друго едно писмо с пратка, съдържаща окървавената ръка на сина на неговия клиент! Беше ужасно! Но как да се предотврати престъплението.
Никакво средство не му идеше на ум. Да изчака отговора на писмото си му се виждаше равносилно на това да остави пленника на собствената му съдба.
За нещастие не можеше да стори нищо. Той почна да пише с пълното убеждение, че със следващата поща ще получи тъжната новина за изпълнението на заканата на разбойниците. Той смяташе вече ръката на пленника за пожертвана, но се надяваше, че ще успее да предотврати извършването на едно още по-ужасно престъпление.
Преди да свърши писмото, хрумна му една идея и той спря да пише. Ами ако писмото му се загубеше? В тези размирни времена можеше ли един разумен човек да разчита на пощата? Освен това защо да пише? Защо самият той да не замине? Щеше да пристигне в Лондон толкова бързо, колкото и писмото. Впрочем една толкова важна работа не можеше да бъде поверена на случайността.
След като размисли, той се убеди в правилността на това решение и като скъса започнатото писмо, веднага се зае с подготовката на заминаването си.
Лоусън-син срещна доста трудности при преминаването на добре пазените тогава бойни линии, като се има предвид неизбежното приближаване на неприятелските сили, но неговите пари и английският му паспорт ги премахнаха. Той успя да достигне Чивита Векия, откъдето параходът го отведе към Марсилия.
Връщането на пратеника в Лондон не помогна с нищо за разрешаването на задачата.
След като не получи никакви нови сведения от дома, някога обитаван от художника, Лоусън-син реши, че е необходимо още едно пътуване до Италия.
И така, по-младият съдружник замина повторно за Рим, но не успя да влезе в него.
Свещеният град беше обсаден от френските войски под командването на генерал Удино и задържаният извън вратите юрист не можа да продължи хода на своето разследване.
На два пъти обсадните войски бяха отблъснати. По римските улици течаха реки от кръв — кръвта на смелите защитници на Републиката, водени тогава от Гарибалди — великия гражданин, когото тази величава борба издигна и на която той дължи завидното място, което заслужено заема днес в аналите на историята.
Но тази неравна борба не можеше да продължи дълго. След позорно предателство републиканците бяха сразени и когато най-сетне французите превзеха града, лондонският правник можа да възобнови търсенията си.
Той успя да узнае, че един млад англичанин е бил пленен от разбойническа шайка, командвана от добре известен главатар на име Корвино, че след това той бе успял да избяга от ръцете на разбойниците, че шайката е била почти унищожена и главатарят й убит от отряд републикански доброволци, че пленникът, взел участие в похода на доброволците, се е върнал във Вал д’Орно и оттам — в Рим, в чиято защита се смяташе, че е участвал
Дали беше споделил съдбата на тези толкова славни републиканци, убити по време на епичната обсада? Никой не знаеше. Но това беше доста вероятно, тъй като от идването му в Рим с доброволците следите му изцяло се губеха.
Това бяха единствените сведения, донесени от господин Лоусън-син след второто му пътуване до Италия. Генерал Хардинг не узна никога нищо повече за съдбата на сина си.
От деня, в който беше получил фаталното писмо с пръста на Хенри, бившият офицер беше разяждан от черна мъка, която неуспехът на неговия пратеник удвои.
От този момент генералът заживя в едно крайно възбудено състояние, близко до безумието. Всяка нова поща му причиняваше нови кризи. Той очакваше някое писмо с ужасни подробности и с още по-ужасно съдържание. Дори си въобразяваше, че втората пратка е била загубена и че в тази, която очакваше да пристигне, ще бъде главата на неговия син.
От постоянната загриженост, измъчваща свръхвъзбуденото му въображение, той получи паралитичен удар, от който се съвзе само за да прекара няколко дена в едно състояние на пълна физическа отпадналост. Умря с угризението, че е убиец на сина си.
Убийството на Хенри беше впрочем само предположение, дори и в ума на умиращия. По време на едно последно съвещание той заръча на своя доверител Лоусън да продължи издирванията си на каквато и да е цена, докато получи пълно потвърждение за съдбата на сина си. Ако последният беше мъртъв, тленните му останки трябваше да бъдат пренесени в Лондон и да бъдат погребани до неговите.
Що се отнася до нарежданията на генерала в случай, че Хенри беше жив, никой не знаеше за тях, освен, може би, господин Лоусън.
Доверителят се подчини добросъвестно на последните желания на бившия офицер и посвети оставената му значителната сума за издирвания на самото място на произшествието и за съобщения в пресата.
Всичко беше напразно. Освен това, което бяха узнали в Рим, Лоусън не чу да се говори нищо повече за Хенри — жив или мъртъв и след изтичането на определеното време той освободи пратениците и престана да дава съобщения във вестниците.