Майн Рид
Пръстът на съдбата (29)

Глава XXIX
ТЪЖНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Младият англичанин остана така известно време, изпаднал в едно състояние на духа, близко до обезумяване. Пленничеството му, отначало само едно неудобство, сега се бе превърнало в мъчение. Той вече не мислеше за собствените си неволи и малко се грижеше за тях. Бе изцяло погълнат от мисълта за опасностите, които заплашваха сестрата на приятеля му — това хубаво младо момиче, зърнато за миг, направило силно впечатление на въображението му. Толкова по-скъпа му бе тя благодарение на приятелството, което го свързваше с нейния брат. Тревогите му не бяха напразни. От личен опит той познаваше страшната сила на разбойниците, толкова по-опасна поради това, че тези мъже, вече извън закона, нямаше от какво да се страхуват, нито какво да губят. Едно престъпление повече нямаше да увеличи отговорността им пред правосъдието, а за да го извършат им трябваха само причина и случай. Такъв беше именно случаят сега. Колкото до причината, той можеше да съди за нея по поведението на разбойниците през нощта на престоя им в селото. Може би той би видял повече, ако не бе присъствала Попета, участничка в последния набег. Току що чутият разговор разсейваше всичките му съмнения. Корвино бе хвърлил око на сестрата на Луиджи Тореани. Какъв щеше да бъде резултатът от тази гнусна страст? Хенри го отгатваше много добре.

Колкото до случая, шайката имаше всички възможности да го предизвика. Селото приличаше на стадо без куче и овчар. Разпуснатостта на разбойниците и безнаказаното им пребиваване там доказваха, че те могат да се върнат в градчето, когато пожелаят. Възможно беше да не им позволят да останат там. Но и най-краткият престой беше достатъчен за целта, която си поставяха. Подобни отвличания бяха нещо обикновено в разбойническия живот и те имаха навик да ги вършат с невиждана сръчност и учудваща бързина.

Корвино и шайката му можеха всеки момент да отвлекат Лучета Тореани и половината момичета на Вал д’Орно, така се наричаше градецът без да се опасяват, че ще срещнат някаква съпротива. След подобно престъпление те щяха сигурно да бъдат преследвани от стражарите или папската гвардия. Но преследването можеше и да им се размине. Това щеше да зависи само от обстоятелствата и от добрата воля на укривателите.

Ще минат вероятно с някое привидно преследване и всичко ще се ограничи с това.

Никой в Англия не би повярвал на подобни неща, ако те наскоро не бяха потвърдени от неоспорими доказателства. След пристигането си в Рим Хенри впрочем бе събрал достоверни сведения за социалното и политическото положение в Италия, както и за разбойническите шайки. Така че той не можеше да храни никакво съмнение за опасността, на която бе изложена сестрата на Луиджи Тореани.

Той смяташе, че има само един човек, който би могъл да я спаси от ужасната участ, която я очакваше. Бе една жена, ако може така да се окачестви същество като Кара Попета. И така мислите на пленника се насочиха към съпругата или любовницата на главатаря.

Ако той беше свободен, благодарение на придобития опит не би имал нужда да се осланя на една толкова несигурна защита. Беше убеден, че щеше да излезе от килията си само за да бъде хвърлен в някой още по-страшен затвор до завръщането на изпратения в Англия пратеник и до заплащането на неговия откуп.

За първи път той беше доволен, че се е подчинил на Корвино. Ако по това време бе узнал онова, което знаеше сега, той не би имал нужда от настояванията на главатаря, за да направи по-трогателна молбата към баща си. Надяваше се тази молба да бъде благосклонно приета и парите да пристигнат навреме, за да му позволят да се възползва от свободата си. Беше решил как да си послужи с нея.

Но ако откупът не пристигнеше? Това също беше напълно възможно. Някога споменът за Бел Менъринг го правеше равнодушен към различните неприятни събития от живота. Сега той мислеше с горчивина за лишаването си от наследство и за отказа на баща му да даде предварително нищожната сума, която съставяше цялото му наследство. Нима не беше възможно също така да откаже да заплати и откупа му?

Задълбочен в този хаос от мъчителни размисли, затворникът прекара без да мигне дългите часове на нощта ту излегнат върху леглото си от листа, ту крачещ из тясната килия с надеждата, че движението ще възбуди достатъчно силно неговото въображение, за да му позволи най-сетне да начертае един план, способен да осигури не толкова личното му спасение, колкото това на Лучета Тореани.

На разсъмване той още не бе стигнал до решение. Трябваше да се осланя на малката надежда да види по-скоро пристигането на откупа си, а в противен случай — на съмнителната намеса на Попета.