Майн Рид
Пръстът на съдбата (20)

Глава XX
ПИСМОТО

Да остане сам в случая бе едно облекчение. Хенри Хардинг го почувства така добре, че веднага щом вратата се затвори, легна на земята и заспа дълбоко.

За легло му послужиха няколко папратови листа, постлани върху камъните, но той беше много уморен, за да се безпокои от това.

Събуди се едва когато слънчевите лъчи, процедили се през отвора на прозореца, огряха лицето му.

Той скочи на крака и огледа спалнята си.

Един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че се намира в затворническа килия, защото каквото и да бе по начало предназначението на стаичката, пригодяването й за тази цел не можеше да се оспори.

Разположеният много високо прозорец беше толкова тесен, че през него едва би могла да мине котка. Освен това желязната пръчка, поставена отвесно на рамката, стесняваше още повече отвора.

Колкото до вратата, тя можеше да издържи всяко насилие. След десетминутен оглед на килията затворникът разбра, че за да избяга, трябва да разчита само на недобросъвестността на пазачите.

Хенри не можеше по никакъв начин да се осланя на такава възможност. Той дори не помисли за това и реши да изчака колкото се може по-спокойно събитията.

Беше гладен и би изял всичко, каквото би могло да попадне в устата му.

Той се ослуша, като призоваваше от все сърце пристигането на разбойника, натоварен да му донесе закуска.

Някой вървеше в коридора, но това беше пазачът, който крачеше напред назад пред вратата.

След един час, минал във все по-мъчително очакване, защото гладът му все повече се усилваше, други стъпки се смесиха с тези на часовоя.

Последва кратък разговор, ключът изскърца в ключалката, бравата щракна и вратата широко се отвори.

— Добър ден, господин Хенри! Хубава нощ прекарахте, нали? Капитанът ви поздравява и желае да ви види веднага.

Без да каже нито дума повече, Доги Дик хвана затворника за яката и като го повлече така грубо, както би постъпил някой зле настроен полицейски агент, го замъкна в апартамента на главатаря.

Както можеше да се очаква, това беше най-удобната част на къщата, но разкошната обстановка изуми младия художник. Мебелите бяха скъпи и добре изработени. Навсякъде имаше пръснати най-луксозни вещи — картини, грамадни огледала, стенни часовници, маси, огъващи се под тежестта на сребърни съдове, подноси, полилеи, свещници. Тези прекрасни предмети, наредени без много вкус, представляваха странна смесица от класика и съвременност и напомняха за някой антикварен магазин или заложна къща.

Сред блестящите скъпоценности стояха двама души, мъж и жена. Мъжът беше Корвино, главатарят, чието име затворникът чу за първи път от жената, която той наричаше Кара Попета — думата „кара“ беше само обикновено нежно обръщение.

Ние вече описахме Корвино. Попета, като съпруга на главатаря, заслужава също няколко думи.

Беше висока почти колкото самия Корвино и също така живописно натруфена. Дрехите й блестяха от перли, златни копчета и бродерии и благодарение на бронзовата си кожа, на черните си като гарванови криле коси, тя спокойно би могла да украсява някой индийски харем. Сигурно някога е била много красива. Когато се усмихваше, тя разкриваше два реда здрави и блестящи бели зъби, но те напомняха зъбите на някоя тигрица, готова да се хвърли върху жертвата си.

Някогашната красота на Кара Попета би могла да бъде още по-съвършена, тъй като нямаше още тридесет години, ако не беше белегът с мъртвешки цвят, който прорязваше напречно дясната й страна и обезобразяваше лицето й.

Ако очите й казваха истината, други, много по-дълбоки белези също бяха обезобразили душата й. Погледът, който тя хвърли на затворника при влизането му, би накарал Хенри да потрепери, ако бе разбрал значението му.

Но той нямаше време за размишления, защото още при неговото появяване, главатарят му заповяда да седне до масата.

— Безполезно е да ви питам дали знаете да пишете, господин художнико — каза разбойникът, като посочи с пръст перата и мастилницата. — Ръката, която умее да си служи с четката, трябва да знае също прилично да държи перото. Вземете едно от тях и пишете това, което ще ви диктувам, като го превеждате на родния си език. Знам, че можете да го направите. Ето подходяща хартия за целта.

При тези думи разбойникът посочи с пръст няколкото листа за писма, пръснати по масата.

Затворникът взе перото, без да има и най-малка представа, каква ще бъде темата на първия му секретарски опит. По всяка вероятност — писмо. Но до кого щеше да бъде адресирано то?

Той не остана дълго в недоумение.

— Най-напред адресът — заповяда разбойникът, след като Хенри се бе приготвил да пише.

— На кого — отвърна нароченият писар.

— До синьор генерал Хардинг!

— До генерал Хардинг? — сепна се Хенри, като изпусна перото и се изправи на крака. — Баща ми! Какво искате от него?

— Без въпроси, господин художнико! Седнете отново на мястото си и пишете онова, което ви диктувам.

Хенри седна, взе отново перото и написа адреса. Като изпълняваше заповедта на Корвино, той мислеше за последния път, когато бе написал същите думи върху плика на горчивото писмо, изпратено от близката до бащиния му парк кръчма.

Нямаше време да се задълбочава в спомени, тъй като разбойникът гореше от нетърпение да види писмото написано.

— Падре Каро! — беше първото изречение, което той изрече.

Още веднъж „секретарят“ се подвоуми. Той си припомни, че някога доброволно бе пропуснал думата „скъпи“. Трябваше ли днес да си послужи с нея под диктовката на един разбойник?

Подканването беше рязко. Главатарят го повтори, като прибави едно проклятие. Хенри трябваше да се подчини и думите „скъпи татко“ се отрониха от перото му.

— А сега — каза Корвино — продължавайте да превеждате, без да се спирате. Едно ново колебание може да ви струва скъпо.

Тази заплаха бе произнесена с тон, който не допускаше никакви възражения.

И така, Хенри написа писмо със следното съдържание:

„Скъпи татко,

Настоящото писмо има за цел да ви уведоми, че съм пленник в италианските планини, на около осемдесет мили от Рим, близо до неаполитанската граница. Тези, които ме плениха, са безмилостни хора и ще ме убият, ако откупът ми не бъде заплатен. Те чакат вашия отговор и за тая цел ви изпращат един пратеник, за когото моят живот е гаранция, докато той се намира в Англия. Ако вие наредите да го арестуват, или ако по един или друг начин той не може да се върне обратно, те ще си отмъстят на мен, и аз ще бъда подложен на такива страшни мъчения, за които не смея да ви говоря. Откупът ми е определен на тридесет хиляди лири, около пет хиляди лири стерлинги. В замяна на тази сума, била тя в злато или чекове, платими в Рим, те ми обещават свободата. Знам, че това обещание ще бъде удържано, защото тези хора, станали разбойници вследствие на неоснователни гонения от едно деспотично правителство, са честни и почтени. Ако не изпратите парите, скъпи ми татко, мога да ви съобщя със сигурност, че вие не ще видите повече вашия син.“

— Сега подпишете! — каза разбойникът, като видя, че преводът е готов.

Още веднъж Хенри се изправи и изпусна перото.

Той беше написал писмото под диктовка и усилията при превода не му бяха дали достатъчно възможност да обърне внимание на истинския му смисъл.

Сега, когато го караха да сложи подпис под този покорен зов за бащинска милост, когато споменът за гордото писмо, писано по-рано, беше толкова пресен, той почувствува нещо повече от отвращение. Един напълно оправдан срам спираше ръката му.

— Подпишете! — извика разбойникът, като се повдигна от креслото си. — Хайде, подписвайте!

Хенри още се двоумеше.

— Ако не вземете перото и не се подпишете под това писмо, кълна се в Светата Дева — ще се пролее кръв! Бога ми, да бъдеш изигран от един мизерен художник! От един проклет инглезе!

— О, синьор! — извика Попета, която досега не беше изрекла нито дума, — послушайте го, буено кавалиере. Няма нищо лошо в това, което иска от вас съпругът ми. Така постъпва той с всички, които се отдалечават от големия град. Подпишете се, каро мио, и всичко ще свърши добре. Ще бъдете освободен и ще можете да се върнете при приятелите си.

Докато държеше тази кратка реч, Попета стана от канапето, където почиваше, приближили се до младия англичанин и сложи ръка на рамото му.

Начинът, по който произнесе тези думи и изражението, което изведнъж смекчи твърдия блясък на зениците й, изглежда се сториха излишни на нейния съпруг и господар.

Корвино скочи от креслото си, хвана жена си за кръста и я хвърли грубо в един от ъглите на стаята.

— Стой там, мръснице! — извика той. — И не се меси в работи, които не те засягат.

После се обърна към затворника и като извади един пистолет от пояса си, ревна прегракнало:

— Подпишете!

По-дълго упорство би било безумие, нямаше защо да се съмнява в намеренията на разбойника. Шумът от вдигането на спусъка говореше красноречиво за това.

През главата на затворника като светкавица мина мисълта да се хвърли върху противника си и да опита щастието си в пряк двубой.

Но дори и да се предположи, че ще излезе победител, навън той ще срещне Доги Дик и най-малко двадесетина други разбойници, които без милост щяха да го застрелят.

Изборът беше тежък, но неизбежен. Трябваше да подпише или да умре.

Младият художник не беше още толкова отчаян от живота, та да го пожертва така лекомислено. Той се наведе над масата и прибави към писмото си думите: Хенри Хардинг.

— Синьор Рикардо! — извика главатарят. Доги Дик влезе веднага.

— Знаеш ли да четеш? — каза Корвино, като му подаде писмото.

— Не съм много учен — отвърна изменникът, — но смятам, че знам достатъчно, за да разчета тези драсканици.

Той взе писмото, засрича го бавно и потвърди точността на превода.

Сгънато и пъхнато в плика, писмото бе адресирано под диктовката на синьор Рикардо. След това той получи заповед да върже отново затворника и да го върне в килията му.

Същата вечер писмото, което за малко не струва живота на Хенри Хардинг, бе изпратено в Рим по един селянин.