Майн Рид
Пръстът на съдбата (51)

Глава LI
ПО СЛЕДИТЕ НА РАЗБОЙНИЦИТЕ

Трябва ли да споменаваме какъв отклик намери призивът на брата и бащата на отвлеченото момиче в сърцата на хората, към които беше отправен. Доброволците републиканци се отзоваха поради две причини: първо, от човещина и второ, поради твърдото убеждение, че разбойничеството е едно от коварствата на деспотичното управление, което току-що бяха свалили.

Кметът също имаше известно влияние над тях. Началниците им знаеха, че той от дълго време тайно симпатизира на движението им, въпреки че клетвата му на държавен служител забраняваше всяка външна проява на това.

Още повече че синът му, когото случайно срещнаха пред вратите на Рим, веднага се беше обявил за техен привърженик и сега участваше в дружината им. Ето защо те не само не отказаха да се притекат на помощ на своя другар, но с ентусиазъм и единодушие решиха да спасят сестра му.

Затова още щом Гвардиоли и войниците му бяха обезоръжени и поставени под стража, те се захванаха с Корвино и неговите разбойници.

Измъчвани от най-ужасни предчувствия, Луиджи Тореани и младият англичанин желаеха преследването да започне веднага. Командирът на републиканската дружина на име Роси, подчинявайки се на по-благоразумни доводи, разбра, че едно избързване би могло да се окаже фатално за замисления поход.

Някога офицер от неаполитанската армия, той беше придобил голям опит в преследването на сицилианските и калабрийските разбойници и знаеше, че една открита атака срещу тях може да свърши само с унизителен неуспех. Дори само свидетели на този неуспех от върха на някоя непристъпна скала, самите разбойници биха ги посрещнали с подигравка и ироничен присмех.

Вярно е, че този път те имаха наистина едно благоприятно и доста рядко предимство. Убежището на разбойниците беше известно — бившият пленник можеше да води експедицията.

За повечето от тях не съществуваше никаква пречка, но прочутият преследвач на неаполитански разбойници мислеше иначе.

Това предимство, заключаваше Роси, щеше да бъде напълно загубено, ако се опитат да приближат главната квартира на разбойниците през деня. Часовите щяха да забележат нападателите и да предупредят навреме другарите си, за да им дадат възможност да избягат. Трябваше да се иде през нощта и тъй като пътят беше познат, можеха да имат известна надежда за успех.

Известна надежда! Тези думи прозвучаха зловещо в ушите на Луиджи Тореани, на неговия баща и на приятеля му. Те изтръпнаха при мисълта, че трябва да изчакат нощта, когато само двадесет мили планински път ги отделяха от най-скъпото им същество, на което сега помощта им бе по-необходима от всякога.

За тези три сърца, така непосредствено заинтересовани от успеха на похода, всяко отлагане беше непоносимо. И за да се каже цялата истина, това чувство беше споделено от повечето присъстващи граждани и доброволци. Не можеше ли да се вземат незабавно някакви мерки? Всеки съзнаваше, че би било съвсем безполезно преследването на петимата разбойници отвлекли дъщерята на кмета, след като, познавайки всички проходи, похитителите отдавна са си намерили безопасно скривалище.

Имаше само една надежда — да се потърсят в посоченото от избягалия пленник убежище.

Не можеше ли да се приближат до това убежище през деня? Нощта щеше да настъпи преди още разбойниците да са го достигнали, защото вече беше късно следобед, а те трябваше да изминат двадесетина мили.

Мракът щеше да прикрива нападението им, но трябваше тези двайсет мили да се изминат с голяма предпазливост, защото всяка изненада би била фатална — ако не часовоите, то самите разбойници, или поне техните ятаци, селяни, овчари или колари сигурно бдяха по цялото протежение на пътя.

Така смяташе комендантът Роси и имаше право.

Кой можеше да измисли средство за разрешаването на тази задача… да предложи план за залавянето на разбойниците още същата вечер и преди престъплението, мисълта за което изпълваше с ужас доброволците, не по-малко от близките и приятелите на нещастната Лучета?

— Аз се нагърбвам — отговори един човек, сякаш бе прочел мислите му, и се запъти към съвета, който заседаваше на площада. — Ако искате да следвате указанията ми и да ме приемете за водач, ще ви дам възможност не само да освободите дъщерята на нашия почтен кмет, но и да заловите с един удар цялата шайка на Корвино, към която бях заставен да се числя в течение на три години.

— Томазо! — извика кметът. Това беше наистина бившият управител на неговото имение.

— Томазо! — повтори командирът на революционерите, познал в него човека, когото смятаха за мъченик на благородната кауза, жертва на Ватикана, предпочел да тръгне с разбойниците, вместо да гние в римските затвори. — Синьор Томазо, вие ли сте?

— Да, синьор Роси, аз съм… много щастлив, че вече няма да съм принуден да се крия из планините, да бягам от приятелите си, да съм с най-долните човешки твари. Благодаря на Бога и на Джузепе Мацини! Да живее Републиката!

Последваха братски прегръдки на Томазо с доброволците и старите приятели затворници, познайници още от Рим.

Срещата на младия англичанин с тайнствения му кореспондент бе не по-малко сърдечна.

Но облакът, който помрачаваше всички духове, не позволяваше разнежването да продължи. Времето напредваше, а Томазо съвсем не беше човек; който би го пропилял в ненавременни поздравления.

— Вървете след мене! — каза той, като се обърна към Роси, кмета и Луиджи. — Зная една пътека, по която бихме могли да стигнем до леговището на разбойниците преди залез слънце, без да бъдем забелязани. Корвино няма да стигне там преди полунощ и тогава ще хванем него и шайката му като мишки в капан. Но да тръгваме без бавене, защото пътят е дълъг и труден.

Това предложение бе прието веднага, без някой да пита за подробности. След десет минути, като оставиха в селото един отряд, достатъчен за охраната на папските войници, републиканските доброволци вече напускаха Вал д’Орно в посока към неаполитанската граница, предвождани от човек, облечен досущ като калабрийски разбойник.