Майн Рид
Пръстът на съдбата (4)

Глава IV
ЕДНА КОКЕТКА

Често съм си задавал въпроса: „Какъв би бил светът, ако жената не съществуваше?“ Изобщо би ли изпитал мъжът удоволствие да живее в него, или пък би мечтал никога да не го напусне? Мислих и разсъждавах върху това до безкрайност, докато умът ми почти се заблуди в гъстата мъгла на хипотезите. Може би няма по-интересен и едновременно по-важен философски проблем и въпреки това, доколкото знам, никой философ не е намерил решението му.

Съществуват две теории. Познавам ги, а те са далеч една от друга както двата полюса.

Според едната — жената е единствената цел на нашето съществувание, нейните усмивки са единствените блага, към които трябва да се стремим. За нея, единствено за нея, са нашите дела и безсънните ни нощи, нашите борби и творби, нашето красноречие и нашите усилия. Без нея не бихме направили нищо, тъй като обектът на нашите стремежи би ни липсвал напълно.

— Какво би станало тогава? — казват защитниците на тази теория. — Може ли да се понася едно съществуване без цел? Би ли било то дори възможно?

Колкото до мене, на този въпрос не бих могъл да дам друг отговор освен този на флегматичния испанец — Quien sabe (Кой знае). Което ще рече никакъв отговор!

Според другата теория — жената не само че не представлява цел и щастие на живота, но напротив, тя е неговата язва и проклятие. Привържениците на тази теория, разбира се, нямат никакви претенции за галантност; те съдят само по личния си опит. Без жената, твърдят те, светът би бил щастлив. Какъв е той с нея? — добавят те тържествено.

Може би единственият начин да се съгласуват тези противоречиви теории е да се придържаме точно към средата; да смятаме и двете за крайно неприемливи, и едновременно и двете за отлични. Да виждаме у жената едновременно доброто и злото; или само това, което би било за предпочитане. Да приемем, че има два вида жени: едните родени за щастието на човечеството, а другите — за неговото разочарование.

Мъчно ми е да поставя Бел Менъринг в последната категория, защото тя бе прелестна и би могла също така добре да принадлежи към първата. Познавах я лично, ако не напълно, то поне достатъчно, за да мога точно да я класифицирам. Може би аз също щях да попадна под властта на обаянието, което излъчваше цялото й същество, ако не бях открил в него престореност. И това ме спаси.

Моето заслепение секна точно навреме, въпреки че дойде съвсем случайно. Това стана в една бална зала. Бел обожаваше танца, както впрочем всички млади момичета, които принадлежат към рода на чародейките. А в графството рядко имаше обществени или частни, цивилни или военни балове, където човек да не я срещне.

За първи път я видях в замъка на града Б. Бях й представен от един от уредниците на празненството, който имаше дефект в говора, причинен от недъга, известен под името „заешка устна“. Той говореше отвратително носово. Вследствие на това английското „captain“ звучеше в неговите уста като „count“, което винаги е означавало граф. Резултатът от това бе, че за известно време и преди да съм намерил случай да поправя грешката, бях удостоен от госпожица Менъринг с една титла, която не ми принадлежеше.

Бях още по-поласкан, когато я забелязах, да вписва това име в бележника си за танци много по-често, отколкото моята скромност ми позволяваше да се надявам. Тя благоволи да ми подари няколко валса и кадрила и дори разходки. Бях щастлив, поласкан, нещо повече, очарован и възхитен. И кой на мое място не би бил възхитен, когато се види предпочетен от една от красавиците на празненството, а тя беше такава в пълния смисъл на думата.

Започнах да си въобразявам, че съдбата ми за в бъдеще е решена и че бях намерил приятна спътница не само за вечерта, но и за целия си живот. Надувах се като паун, когато виждах около нас киселите физиономии на пренебрегнатите танцьори и чувах да се мърмори, че съм бил повече време отколкото ми се полага с това прекрасно създание. Никога не съм се забавлявал толкова.

Това продължи до късно през нощта. Достигнал върха на блаженството, аз трябваше безвъзвратно да сляза от него. Придружих партньорката си до една наглед прекрасна дама, на която Бел ме представи, като я нарече своя майка. Не бих могъл да се похваля с приема, който ми се оказа; тя остана непреклонна, студена и едва отваряше уста, за да отговори на моите прекалени любезности. Оттеглих се съвсем сконфузен и се изгубих в тълпата, след като получих от госпожица Менъринг обещание за един нов кадрил.

Неспособен да намеря ни най-малко развлечение далеч от нея, аз се върнах почти веднага и седнах зад канапето, заето от майката и дъщерята.

Те водеха оживен разговор. Дълго време останах незабелязан и едва се сдържах да не се намеся. Диалогът се водеше на доста висок глас и споменаването на моето име ми попречи да се оттегля, както го налагаше приличието.

— Граф! — мърмореше майката — не знаеш какво говориш, мое дете!

— Но господин Саутуик ми го представи под това име. Впрочем той има всички маниери на такъв.

Тази забележка ми хареса.

— Граф, вятър! — Господин Саутуик е глупак и магаре на всичко отгоре. Той е само един нищожен запасен капитан, който освен това е без състояние и без бъдеще. Лейди С. ме осведоми за него.

— Нима!

Стори ми се, че чух някаква въздишка, но не бях сигурен. Бих бил очарован, ако беше така. За жалост думите, които последваха ми отнеха всяка илюзия.

— И ти му обеща нов кадрил, когато младият лорд Поултауър вече два пъти те кани и едва не падна пред мен на колене, за да ме моли да се застъпя за него.

— Но какво да направя?

— Много просто. Кажи му, че си ангажирана от по-рано от лорд Поултауър.

— Добре, мамо. Ще постъпя така, както ме съветваш. Толкова ми е неприятно това, което се случи!

Ако в този момент бях чул втора въздишка, щях сигурно да се отдалеча, без да кажа нищо. Във всеки случай пътят за отстъпление ми беше отрязан. Бях вече забелязан и реших да се измъкна колкото може по-почтено от това положение.

— Бих бил отчаян, госпожице Менъринг — казах аз, като се обърнах направо към младото момиче, без да си давам вид, че забелязвам нейното смущение и това на майка й, — бих бил отчаян, ако ви карам да нарушите по-предишното си обещание, и вместо да заставя лорд Поултауър да падне трети път на колене, предпочитам да се откажа от обещанието, което вие благоволихте да дадете на един нищожен капитан.

Като се поклоних по достоен начин, поне така мислех, аз напуснах дамите Менъринг и се помъчих да се разсея, като танцувах с всички млади момичета, които благоволиха да приемат поканата на един запасен капитан.

За голямо щастие към края на бала срещнах едно, което ме накара да забравя неприятното си приключение. Не й говорих, освен с очи; мълчалив, но неоспоримо красноречив език.