Майн Рид
Пръстът на съдбата (23)

Глава XXIII
ЛИЦЕМЕРИЕ

Същата вечер, както през почти всички вечери от годината генерал Хардинг бе седнал в трапезарията с шише старо порто и чаша до дясната си ръка, с наргиле от Тричинополи между зъбите, разположено отляво, до госпожица сестра му.

Вечерята бе привършила преди близо час, покривката и приборите — вдигнати. Дошъл беше ред на ликьорите, поставени на масата до една жардиниера с цветя и кошницата с плодове. Лакеят си беше отишъл.

— Минава девет — каза генералът, като погледна часовника си, — а Найджъл още не се връща. Нали нямаше да остава там на вечеря. Питам се дали госпожите Менъринг са били на празненството.

— Твърде възможно е — отвърна старата мома, доста склонна по природа към неприятните предположения.

— Да… — измърмори генералът на себе си — твърде вероятно, предполагам. Не се страхувам никак за Найджъл. Той не е човек, който би се оставил да бъде прелъстен от фалшивите умилквания на тази кокетка. За Бога, сестро, не е ли странно, че не сме чули да се говори за момчето, откакто то ни е напуснало?

— Почакайте да изхарчи хилядата лири, които му дадохте. Когато ги свърши, сигурно ще ви се обади.

— Сигурно!… Сигурно!… Нито дума след неприятното писмо, което ми изпрати от кръчмата… нито дори за да потвърди получаването на парите! Предполагам, че ги е получил. Не съм проверявал чековата си книжка цяла вечност.

— О! Можете да бъдете уверен. В противен случай не би пропуснал да ви пише. Хенри не може без пари. Имате добри доказателства за това. Не се безпокойте за него, братко, досега не е живял от въздуха.

— Къде може да бъде? Казваше, че ще напусне страната. Смятам, че го е направил.

— О, много е съмнително — подхвана старата мома, като поклащаше глава. — Лондон му подхожда най-добре, докато кесията му е пълна. Когато я изпразни, ще ви иска нови средства. И справедливо ще бъде, братко, да му пратите, нали?

Този въпрос бе зададен с ироничен тон, предназначен да даде обратен резултат.

— Нито един шилинг — отсече генералът, като удари така чашата си на масата, че за малко не я счупи. — Нито шилинг. Ако в разстояние на дванадесет месеца е успял да похарчи хиляда лири стерлинги, ще минат дванадесет години преди да получи още толкова. Не! Нито шилинг преди смъртта ми, и тогава дори ще има толкова, колкото да не умре от глад. Така съм решил, скъпа Нели, Найджъл ще получи всичко, с изключение на една малка сума, предназначена за вас. Хенри щеше да получи половината от наследството, но след това, което се случи… Чувам тропот на колела… Предполагам, че е Найджъл със своята ловна карета.

Няколко минути след това синът на генерала влезе в стаята.

— Идеш малко късно, Найджъл.

— Да, татко, влакът имаше закъснение.

Той лъжеше, закъснението му се дължеше на едно по-продължително пътуване във вилата на вдовицата Менъринг.

— Надявам се, че си се забавлявал добре!

— Доста.

— Толкова по-добре. А кои бяха там?

— Колкото до това, не липсваха хора. Имаше от Бъкс и от Беркшир, без да говоря за около четиридесетте зяпльовци, дошли от Лондон.

— А от съседите?

— Бога ми — не си спомням…

— Чудно ми е, че вдовицата Менъринг…

— Ах! Да… Тя беше там… Не се сетих за нея.

— И дъщеря й също, разбира се.

— Да, дъщеря й също… А сега, лельо — продължи младият човек, за да промени темата на разговора, — няма ли да ме поканите да изпия чашка вино с вас? Бих искал също така и да туря нещичко в уста. Ние само хапнахме на крак, но като че ли нищо не съм ял и съм толкова гладен, че мога да унищожа един съвсем суров бифтек…

— За вечеря имаше печена гъска и аспержи — каза лелята, — но сега всичко е студено, скъпи Найджъл. Ще почакаш ли да се стопли? Или може би предпочиташ едно парче студено телешко с американски консерви?

— Все едно, стига само да хапна.

— Вземи чаша порто, Найджъл — рече генералът, докато сестра му се разпореждаше да сервират отново.

— Доколкото виждам, нямаш нужда от коняк, за да ти се отвори апетит.

— Не, разбира се, стомахът ми е доста празен… Колко е късно, татко! Часовниците на железопътното дружество или неговите влакове не вървят както трябва. Колко жалък факт за редовността на вечерите!

— Да, и още по-печален за редовността на дивидентите — отвърна генералът със смях, подобен по-скоро на гримаса.

Той притежаваше акции от железопътното дружество, към което синът му се отнасяше с такова неуважение.

Найджъл изпи чашата си порто, като се смееше на шегата на баща си и после почна усърдно да дъвче.