Филип Хосе Фармър
Частен космос (25)

24

Двамата с Анана продължиха търсенето. Можеха да си спестят ходенето от стая в стая, ако бяха в състояние да използват видеомониторите в контролната зала, тъй като всички коридори и повечето стаи можеха да бъдат огледани с тяхна помощ. Но Улф ги бе деактивирал при напускането на двореца, знаейки, че Кикаха ще може да ги включи отново, ако пожелае. Звънарите не бяха успели да намерят конкретния пулт за управление, а от друга страна нямаха достатъчно хора, за да разглобят главния пулт за управление и да го препрограмират. Сега Кикаха беше в затруднение, понеже битката ги бе направила негодни за използване.

Те прегледаха стотици стаи, дузини коридори, десетки стълбища, но всичко това представляваше само една малка част от двореца.

Решиха, че трябва да се нахранят и наспят. Провериха какво става с Лува, който спеше спокойно и поръчаха ядене в кухнята. Там имаше няколко талоса, които не бяха взели участие в атаката срещу Звънарите. След като хапнаха, Кикаха реши да се качи в контролната зала и да се убеди, че междувременно не се бе случило нещо важно. Той хранеше известни надежди, че Улф може да се върне, колкото и малка да бе вероятността за това. Защото повечето врати бяха еднопроходни, освен ако не се използваше Рога на Шамбаримен, а той бе останала в Лува.

Двамата с Анана се изкачиха обратно по стълбището. Кикаха все още не смееше да използва асансьорите, опасявайки се, че те може да са заредени с експлозив. Миг преди да влязат в залата, той се спря и се ослуша.

— Не чу ли нещо?

Тя поклати глава. Кикаха й направи знак да го прикрива, скочи през вратата, претърколи се по пода и се изправи приклекнал зад един от многото пултове за управление в залата. Остана зад нея, вслушвайки се напрегнато. След малко чу тих стон. Последва пауза. После нов стон. Той запълзя като змия между пултовете, приближавайки се към източника на тези звуци. Беше изненадан, но в никакъв случай не и шокиран, когато се натъкна на Харпията, Подарж, която се бе отпуснала до един от пултовете. Перата й бяха потъмнели и миришеха отвратително. Краката й бяха обгорели толкова силно, че някои от пръстите й бяха окапали. Великолепните й някога гърди, сега представляваха червенокафяво месо. Полуразтопен лъчемет лежеше до нея и един от ноктестите й пръсти продължаваше конвулсивно да го стиска за дръжката.

Тя явно бе влязла в залата докато двамата с Кикаха не ги бе имало и някой я бе прострелял. Без да се надига от пода, той разучи какво бе станало и след малко намери онзи, който бе виновен за случилото се. Това беше войникът, До Шуптарп, за когото бе мислил, че е убит от Звънарите. Сега се сещаше, че нито един от труповете, които бе огледал много внимателно, не бе приличал на неговия. Това не беше особено изненадващо, понеже повечето бяха толкова обгорели, че не бе възможно да бъдат идентифицирани.

В такъв случай До Шуптарп бе избягал на Звънарите и вероятно се бе укрил някъде на горните етажи. После се бе върнал да разбере какво се бе случило. Подарж също се бе върнала след бягството си от залата, където се бе разразила битката между Улф и Звънарите. Двамата, които всъщност нямаха никаква причина за враждебни действия един срещу друг, се бяха ранили фатално.

Кикаха се наведе над тевтонеца и му каза няколко думи, на които той отговори неразбираемо. Кикаха се наведе, за да чуе по-добре. Думите наистина бяха трудноразбираеми, но той долови няколко от тях. Но не бяха казани на немски. Тевтонецът беше проговорил на езика на Повелителите!

Кикаха се върна при Подарж. Очите й бяха все още отворени, но погледът в тях застиваше, сякаш тънък воал на слоеве падаше върху тях.

Кикаха я попита:

— Подарж! Какво се случи?

Харпията простена и каза нещо, а Кикаха се изуми. Тя говореше не на микенски, а също на езика на Повелителите!

Миг по-късно умря.

Той повика Анана да влезе. И докато тя го охраняваше, Кикаха се опита да разпита До Шуптарп. Тевтонецът беше изпаднал в тежък шок и бързо умираше. Но сякаш за миг разпозна Кикаха. И може би жаждата за живот му даде последни сили, с които да помоли Кикаха за нещо, което би го спасило… ако Кикаха бе проявил милосърдието да го направи.

— Камбаната ми… там… сложи я… на главата ми… аз ще…

Устните му потрепнаха, нещо в гърлото му изклокочи. Кикаха го попита:

— Ти си се преселил в До Шуптарп, нали? Вместо да го убиеш! Кой си ти?

— Десет хиляди години! — прошепна Звънаря. — И после… ти!

И погледът му застина. Челюстта му се отпусна като подвижен мост, давайки на душата му да излезе… ако Звънарите имаха душа. А защо да нямат, нали всички други имат? Звънарите бяха смъртно опасни врагове, особено ужасни заради начина, по който се възползваха от телата на жертвите си. Но в действителност те не бяха по-злобни или по-жестоки, отколкото който и да е от хората-врагове и макар завземането на тялото да изглеждаше особено ужасяващо, то бе абсолютно безразлично за жертвата, която умираше, преди съзнанието на Звънаря да се е преселило в мозъка й.

— Един трети Звънар се е прехвърлил в мозъка на До Шуптарп — поясни Кикаха. — Той сигурно е избягал на горните етажи, преценявайки, че ако неговите събратя не се справят с мен, това ще може да направи сам той, макар и по-късно. Сигурно е разчитал да го взема за До Шуптарп… Така-а, сега да се върнем на Подарж. Смятах, че някой от Звънарите се е преселил в нея още на луната, но това не е възможно. Там имаше само двама Звънари — фон Турбат и фон Свиндебарн. А Лува каза, че ги е видял да пристигат в контролната зала. Значи прехвърлянето е могло да стане само след като Улф и Хризеис са се измъкнали. Тогава един от тях двамата се е прехвърлил в главата на Подарж, но не преди двамата да унищожат драхеландерите, за да се създаде впечатлението, че всички са избити от Улф и Хризеис… После двамата са завзели мозъците на Подарж и един от войниците, оставен жив специално за тази цел. И точно Звънаря в тялото на този войник е нападнал Нимстоул с нож. Значи, фон Турбат и фон Свиндебарн сега са мъртви и то въпреки хитростта си! Звънаря в тялото на Подарж е щял да се престори, че тя се е отказала от фикс-идеята си да ме ликвидира и е щял да се държи като че ли Подарж съжалява за всичките си грешки. Щеше да ми каже, че иска да възстановим старото приятелство между нас. И в мига, когато се отпуснех!… Смешна история, наистина! Нито Звънаря в Подарж, нито Звънаря в До Шуптарп са знаели, че другият също е Звънар! И са се убили един друг!

Той се заля в смях. Но изведнъж се замисли.

— Улф и Хризеис са някъде, откъдето не могат да се върнат. Да отидем в библиотеката и да потърсим някаква следи от зашифрования му списък на вратите. Ако е включил в него и тази, през която са се измъкнали, тогава ще знаем как да я използваме и къде се намират.

Те се отправиха към вратата. Кикаха поизостана малко, защото смъртта на Подарж наистина го бе опечалила. Тя беше с лицето на Анана и дори само това бе достатъчно да го разтърси, защото гледайки нея, той имаше чувството, че вижда мъртва Анана. Освен това лудостта на Подарж, душевните й терзания, продължили 3200 години, бяха една наистина трудна за разбиране трагедия. Тя бе имала възможността да си върне женското тяло, ако бе приела предложението на Улф. Но лудостта й вече се бе задълбочила до крайност: тя искаше да страда, но също искаше да си отмъсти жестоко на онзи, поставил я в тялото на Харпията.

В този момент Анана спря толкова неочаквано, че той се блъсна в нея.

— Този сигнал в главата ми! — каза тя. — Отново го чувам.

Тя изпищя и вдигна лъчемета си. Кикаха вече бе стрелял. Лъчът му бе минал опасно близко до нея в посока към вратата, където още никой не се бе появил. Беше превключен на пълна мощност… и бе отсякъл парче от лявото рамо на Нимстоул.

В същия миг Нимстоул бе отскочил обратно под прикритието на вратата.

Кикаха се затича нататък, но не мина през рамката.

— Това е фон Турбат или фон Свиндебарн! — изкрещя той. Мисълта му работеше светкавично. Единият от двамата водачи бе използвал тялото на Подарж, другият се бе прехвърлил в мозъка на войника. После двамата бяха стреляли в старите си тела и бяха напуснали контролната зала, всеки по пътя си с надеждата да убият своите врагове.

Онзи в тялото на войника бе атакувал Нимстоул. Може би дори наистина го бе ранил. И по някакъв начин се бе прехвърлил в тялото на Повелителя.

Не, такава схема просто не бе възможна, понеже прехвърлянето на съзнанието изискваше двама Звънари. Единият от тях трябваше да задейства апаратурата в камбаната, която осъществяваше самото прехвърляне на другия.

В такъв случай Подарж — по-скоро Звънаря в нейното тяло — трябва да е била заедно с онзи в тялото на войника. Вероятно тя е осъществила прехвърлянето и после си е тръгнала. Звънаря в тялото на Нимстоул е забил нож в корема на войника, който вероятно е бил ударен по главата още преди прехвърлянето.

И номерът с Нимстоул щеше да сработи, ако Кикаха не бе действал от общи съображения за предпазливост. Но сега Нимстоул-Звънаря се бе измъкнал от заключената стая. По какъв начин? С помощта на маломощен лъчемет, скрит с някоя от телесните кухини?

Нимстоул-Звънаря се бе надявал да хване Кикаха и Анана неподготвени. И ако бе успял, щеше да изпълни плана на Звънарите. Но не бе устоял на желанието да вземе ковчежето със себе си, а то бе задействало алармата в главата на Анана точно когато трябваше.

Сигурно Подарж беше асистирала при прехвърлянето на войника-Звънар в Нимстоул. Но ако не беше тя, тогава оставаше възможността да е действал още един допълнителен Звънар, който трябваше да бъде намерен, идентифициран и убит.

Но първо трябваше да приключат с Нимстоул-Звънаря.

Кикаха бе изчакал достатъчно. Ако Звънаря беше решил да бяга, той сега се намираше достатъчно далече, така че излизането от контролната зала беше безопасно. А ако лежеше в коридора и умираше от загуба на кръв — а още по-добре, ако бе умрял от загуба на кръв — тогава Кикаха съвсем спокойно можеше да излезе навън. Само ако Звънаря не бе ранен достатъчно зле, той щеше да причаква Кикаха да се покаже.

Каквото и да се бе случило, Кикаха не можеше повече да чака.

Той направи знак на Анана да се дръпне настрана. Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи във въздуха високо през прага на вратата. Извърна се още докато летеше с включен лъчемет, чийто лъч прогаряше дълбока бразда в мрамора, готов да го насочи в Звънаря.

Той лежеше отпуснат на пода и около рамото му се бе образувала локва кръв. Оръжието лежеше в краката му, главата му бе отметната назад, долната му челюст бе провиснала. Кожата му бе започнала да придобива синкав оттенък.

Кикаха се приземи на крака, изключи лъча на лъчемета си и бавно се приближи към Звънаря. Убедил се, че с той нищо не може да го застраши, Кикаха се наведе над него. Нимстоул го погледна с очи, в които все още имаше следи от живот.

— Ние сме обречен народ — изграчи той с немощен глас. — Всичко беше в наша полза, а ни победи един човек.

— Кой си ти? — попита го Кикаха. — Граумграс или онзи, който се наричаше Свиндебарн?

— Граумграс. Кралят на Звънарите. Аз бях в тялото на фон Турбат, а после в това на войника.

— Кой ти помогна да се прехвърлиш в Нимстоул… в това тяло?

В погледа на Звънаря проблесна искрена изненада.

— Ти не знаеш? — прошепна той с отслабващ глас. — Значи все още има надежда за нас!

Анана свали ковчежето от гърба на Звънаря. Отвори го и с гримаса на отвращение извади големия черен камбановиден апарат. После му каза:

— Сигурно си мислеше, че ще те оставим да умреш, без да си ни казал кой е онзи Звънар и какво смята да прави? Само че си сбъркал.

Граумграс се опита да се съпротивлява, но беше слаб като дете. Накрая попита:

— Какво ще правите с мен?

— Ами ще прехвърлим съзнанието ти в тази камбана — поясни спокойно тя. — Мисля, че добре го знаеш. После това тяло ще умре, но ние ще ти намерим ново здраво тяло. И ще прехвърлим съзнанието ти в него. А след това ще те подложим на изтезания, докато не ни кажеш онова, което искаме да знаем.

— Не! Не! — простена Граумграс и се опита да изпълзи настрана. Кикаха с лекота го задържа в ръцете си и Анана сложи камбаната на главата му. След малко погледът на Граумграс потъмня и смъртта затропа с кастанетите си в гърлото му. Кикаха погледна към дъното на камбаната, която Анана вдигна, за да я разгледат. Двете тънки игли се бяха прибрали на мястото си.

— Мисля, че прехвърлихме съзнанието му, преди тялото да умре — каза той. — Но, Анана, аз няма да ти позволя да изчистиш мозъка на един човек само и само за да прехвърлиш това нещо тук в главата му и така да получим информацията. Без значение колко важна може да се окаже тя!

— Знам това — отвърна му тя. — Аз самата не бих могла да го направя. Знаеш ли, общуването ми с теб ми върна част от загубената човечност. Освен това доколкото виждам, около нас няма нито едно живо тяло, което бихме могли да използваме.

Тя направи пауза и той се възползва от нея:

— Не ме гледай. Нямам този кураж.

— Не мога да те обвиня — каза тя. — А и не бих искала да го направиш. Аз ще го направя.

— Но…! — и той спря. Трябваше да се направи и ако тя не бе пожелала сама, той щеше да предложи себе си, макар и крайно неохотно. Почувства се засрамен, че й позволява тя да се подложи на отвратителната процедура, но не в такава степен, че да настои той да го направи. Той имаше предостатъчно кураж, но този акт изискваше от него повече, отколкото имаше в момента или дори отколкото някога би имал, особено след като друг се бе изправил срещу опасността. Абсолютно безпомощното състояние, в което щеше да се окаже, го караше да се проявява като страхливец. Чувство, което му бе непоносимо.

— Има препарати, с които може да се научи истината… или поне онова, което субектът смята, че е истина. Няма да е трудно да се изтръгне тази истина от тебе… от Звънаря, искам да кажа, но мислиш ли, че това е необходимо?

Каза го, макар добре да разбираше, че е необходимо. Но не искаше да приеме необходимостта и тя да се подлага на това изпитание.

— Знаеш какъв ужас изпитвам от камбаната — въздъхна тя. — Но аз ще прехвърля съзнанието си в една от тях и ще позволя на едно от тези създания да влезе в тялото ми, ако това би помогнало да се открие последното от тях и с това да се приключи веднъж и завинаги!

На устата му бе да възрази, че нищо не може да си струва това, но устните му останаха здраво стиснати. Трябваше да се направи. И макар да се наричаше страхливец, защото сам не можеше да го стори, а кожата му настръхваше от мисълта, че те ще го направи, той щеше да й разреши да използва камбаната.

Анана се притисна до него и със сила го целуна, преди да се отпусне за процедурата. После му каза:

— Обичам те! Не искам да правя това! Имам чувството, че се готвя да легна в гроб и то точно в момент, когато пред нас е любовта!

— Защо не претърсим двореца? — предложи той. — Няма как да не го намерим.

— Но ако се е измъкнал, ние никога няма да знаем кого да търсим — настоя тя. — Не. Хайде! Направи го! Бързо! Чувствам като че умирам в този миг!

И тя легна на дивана. Затвори очи докато той нагласяше една от камбаните върху главата й. После я задържа с ръце, докато нещото вържеше ужасната си работа. Дишането й, което безпокойството бе направило бързо и плитко, се успокои и тя задиша дълбоко. Клепачите и трепнаха и се отвориха. Погледът в тях изглеждаше като прикован във времето, сякаш замръзнал в някаква особена полярност.

Като изчака няколко минути за по-сигурно, той свали камбаната от главата й. Постави я в едно от ковчежетата на пода, завърза ръцете и краката й, и пристегна с ремъци тялото й за дивана. Постави върху главата й камбаната, в която се съхраняваше съзнанието на Граумграс. Изминаха двайсет минути и той реши, че операцията трябва да е завършила. Мускулите на лицето й играеха, очите й диво блестяха като на пленен ястреб. Гласът й си беше все същият глас на любимата Анана, но в него се долавяха чужди интонации.

— О, чувствам, че съм в тялото на жена — каза тя (то).

Кикаха кимна и инжектира серума на истината в ръката й. Изчака шейсет секунди и едва тогава започна да извлича информацията, която им трябваше. Събирането на необходимите факти му отне по-малко време, отколкото бе трябвало на серума да подейства.

Оказа се, че Повелителите са били в грешка относно точния брой на Звънарите. Те бяха петдесет и един, а не петдесет, и Звънарите естествено не бяха разсеяли заблуждението на враговете си. „Допълнителният“ Звънар се казваше Табуз. Той бе останал в биолабораториите на двореца през по-голямата част от времето и там се бе занимавал със създаването на нови Звънари. Когато бе обявена тревога за издирването на Кикаха, той се бе присъединил към останалите. Не бе имал шанса да направи кой знае какво, но поне бе успял да помогне на Граумграс да надделее над Нимстоул и бе асистирал при прехвърлянето му в неговото тяло.

Озовал се в тялото на дребния Повелител, Граумграс бе възнамерявал да опита още веднъж да се справи с двамата противници на Звънарите. Преди това обаче бе заповядал на Табуз да се телепортира на Земята със собствената си камбана и знанията, които имаше, в случай че Граумграс се провалеше. Там, в тази най-забутана измежду всички вселени, той трябваше да изработи нови Звънари, които да поемат в нов поход.

— И коя врата използва той? — попита Кикаха.

— Същата, през която избягаха Улф и Хризеис. Тя води към Земята.

— Откъде знаеш това?

— Намерихме зашифрования бележник на Улф, разчетохме го и така научихме за тази врата. На Табуз бе наредено да я използва, ако ситуацията наложи да напусне спешно двореца и се скрие някъде.

Кикаха бе шокиран, но след като размисли реши, че по-скоро трябва да е доволен. Сега вече имаше две причини да отиде на Земята. Първата, най-важната, бе да издири Табуз и да го убие, преди той да е сложил началото на ужасния проект. На второ място, трябваше да намери Улф и Хризеис и да им съобщи, че вече могат да се върнат у дома. В случай че пожелаеха, разбира се, защото той не се съмняваше, че Улф ще поиска да помогне на двамата им с Анана да ликвидират Звънаря.

Той смени камбаната на главата на Анана. Петнайсет минути по-късно съзнанието на Граумграс бе извлечено обратно. После сложи на главата й камбаната с нейното съзнание. След двайсетина минути тя отвори очи и извика името му. Той я прегърна, а тя се разплака. Разказа, как е имала усещането, че мозъкът й е отсечен и поставен в центъра на черно и празно пространство. Спомена как през цялото време се е страхувала, че нещо може да се случи с Кикаха и тя завинаги ще остане прикована в онази камбана. Беше сигурна, че ще полудее, а мисълта, че може да остане луда до края на дните си, я бе хвърлила в още по-голяма тревога.

Кикаха се опитваше да я успокои и когато му се стори, че се бе посъвзела, той й разказа какво бе научил. Анана заяви, че трябва да отидат на Земята. Но първо трябва да се отърват завинаги от Граумграс.

— Това е най-лесното — успокои я той. — Ще излея пластмасов куб около камбаната и ще я поставя в музея. По-късно, когато намеря време — искам да кажа, ако се върна от Земята — ще го предам в Таланак. Мисля, че е редно да го прехвърлят в осъден на смърт престъпник и да го убият. А междувременно, да се приготвим за отиване до Земята.

Той провери бележника за пълната информация, която му бе необходима. Вратата телепортираше до древна врата в южна Калифорния, макар точното място да не бе упоменато.

— Изпитвал съм известни пристъпи на носталгия по Земята от време на време — призна Кикаха, — но общо взето успявах да ги преодолея. Този свят е моят — този свят на многото нива, на зелените небеса и на митичните животни. Земята изплува в главата ми като един голям сив кошмар, когато се замисля за възможността да бъда прикован за остатъка от живота си на нея. Но… все пак понякога ми става мъчно.

Той замълча, после продължи:

— Не е изключено да се задържим там. Ще ни трябва пари. Чудя се дали Улф не е скътал някоя сумичка някъде.

Компютърът му каза къде се намира склада със земната валута. Кикаха се върна с особена усмивка на лицето и пътна чанта в ръка.

— Купища американски доларови банкноти — каза той. — Огромно количество банкноти от по сто долара, плюс една дузина редки банкноти от по хиляда. Всички от емисии преди 1875 година! — Засмя се и допълни: — Няма как, ще трябва да се задоволим с тях. Кой знае, можем да ги пласираме на колекционери. Освен това какво ни пречи да вземем малко скъпоценни камъни?

Той програмира машините да изработят дрехи за него и Анана. Те разполагаха с информация за модата от средата на четиридесетте.

— Ще ни свършат работа, докато си купим нови.

Докато се приготвяха, преместиха Лува в по-голяма и по-комфортна стая и поставиха на кухненските талоси заповед да се грижат за него. Кикаха остави Анана да поговори с брат си докато сам се залови да набави всичко, което можеше да им потрябва за екскурзията до Земята. Взе лекарства, лъчемети, заряди за тях, нож за хвърляне, малък кинжал за нея, в кухата дръжка на който имаше отрова. Рогът на Шамбаримен си имаше специален калъф.

Кикаха отнесе калъфа в стаята, където бе оставил двамата.

— Изглеждам като музикант — оплака се той. — Ще трябва да се подстрижа по подходящ начин при първа възможност, когато пристигнем там. Косата ми е по-подходяща за ролята на Тарзан. Не бих искал да привличам внимание към себе си. А, да, защо не започнеш да ме наричаш Пол отсега нататък? Пред теб отново е Пол Я. Финеган.

Сбогуваха се с Лува, който каза, че се нагърбва да бъде пазител на двореца по време на тяхното отсъствие. Щеше да се погрижи талосите да разчистят труповете и щеше да активира всички защитни системи срещу попълзновенията на Повелители-мародери, които можеха да проявят апетит към изоставената собственост. Беше опиянен от щастие, че отново е с Анана, макар и за кратко. Виждаше се, че не е като останалите Повелители.

Което не попречи на Кикаха да я попита още в мига, когато излязоха от неговата стая:

— Поговорихте ли за миналото, както те помолих?

— Да — отвърна му тя — и имаше много неща, за които той не можеше да си спомни.

— Мислиш, че…? — замръзна Кикаха.

Тя поклати глава и се разсмя:

— Не. Действително има много неща, за които той не можа да си спомни — неща, които един Звънар просто не би могъл да знае. Но от друга страна той ми припомни много случки, за които аз бях забравила. О-о, той ми е брат, а не Звънар, както се притесняваше ти.

Кикаха се усмихна и подчерта:

— Не забравяй, че ти помисли за тази възможност едновременно с мен! — И я целуна. Миг преди да стъпят във вратата, която щеше да ги телепортира на Земята, той се сети да я попита: — Говориш ли английски?

— Живяла съм три години на Земята в Париж и Лондон — отвърна му тя. — Но съм забравила и френския и английския.

— Е, бързо ще си го припомниш — успокои я той. — Остави ме аз да се оправям в началото.

Той спря, сякаш преодолявайки последните се колебания срещу пътуването.

— Е, има нещо успокоително в тази история. Наистина трябва да издирим онзи Звънар. Но поне не сме застрашени от зли Повелители.

Анана го погледна изненадано:

— Нима Улф не ти е казвал за това? Тайният Повелител на Земята е Червения Орк!