Филип Хосе Фармър
Частен космос (12)

11

Някои от кентаврите се бяха изравнили с него и го обстрелваха с лъковете си.

Но преди още първата стрела да излети, той се спусна, увиснал на двете си ръце за козината, от другата страна на бизона и преметна крак през гърба му. Позата му бе опасна, защото поради галопа ръцете му малко по малко се изплъзваха, а животното непосредствено до него беше така наблизо, че заплахата да бъде смазан изглеждаше напълно реална.

Стрелите прелетяха над главата му, а една от тях дори жулна стърчащия му крак. Някаква томахавка отскочи от твърдия череп на бизона. Изведнъж той започна да се дави и Кикаха се запита дали някоя от стрелите не беше пробила дробовете му. Животното забави ход, препъна се, възстанови равновесието си и продължи напред.

Кикаха се пресегна, улови се за козината на съседния звяр, пусна другата си ръка и остави тялото си да се свлече надолу. Подобно на цирков ездач, той удари земята с два крака едновременно, отскочи нагоре, изви гръб и преметна левия си крак точно зад гърбицата на бизона.

Животното, което бе изоставил се подхлъзна, спря, рухна странично и едва тогава се видяха двете стрели, забили се между ребрата му. Бизоните зад него го прескочиха, но третият се спъна в тялото му и в следващия миг се образува купчина от десетина гърчещи се окървавени тела, върху която продължаваха да връхлитат напиращите отзад.

Но напред се бе случило нещо друго. Не можеше да види какво бе, защото висеше странично и пред погледа му имаше само подскачащи тела, мяткащи се крака и извиващи се опашки. Но стадото забавяше ход, едновременно завивайки наляво.

Бизонът отдясно измуча като смъртно ранен. Така си и беше. Той залитна, за щастие обратно на посоката, в която се намираше Кикаха, защото в противен случай щеше да го смаже. После падна и от дълбоката рана в хълбока му бликна кръв.

Изведнъж Кикаха осъзна две неща: първо, че грохотът на препускащото стадо бе стихнал дотолкова, че вече бе станало възможно да се чуват индивидуалните стонове на животните и второ, че в допълнение към букета от миризми, обонянието му долавяше миризмата на изгоряла плът и козина.

В следващия миг падна и животното от другата страна на Кикаха, който се озова да язди в относително празно пространство. Бизонът на Кикаха продължи да се носи напред, подминавайки труповете на току-що падналите си събратя. Блъсна се в една самка, на която липсваше половината от голямата й глава. И когато накрая сам падна, от сътресението Кикаха изпусна захвата си. Претърколи се по земята няколко пъти и скочи на крака, готов без сам да знае за какво.

Светът пред очите му продължи да се люлее насам-натам още малко, после се изправи и застина. Кикаха се озова задъхан, разтреперан, потен, окървавен, покрит с прах и изплескан с животински изпражнения и пяна. Но беше готов да отскочи накъдето ситуацията наложеше.

Местността около него бе покрита с трупове на бизони. Тук-там се виждаха и телата на мъртви полуконе. Стадото препускаше наляво и потокът от милиони тонове тела и копита се отдалечаваше от него.

Изведнъж се разнесе трясък. Грохотът беше толкова силен и неочакван, че той подскочи. Сякаш стотици кораби едновременно се бяха разбили в крайбрежен риф. В продължение на шест-седем секунди, нещо изби всички животни, разположени в една линия, дълга поне миля. Онези зад линията се препънаха в труповете пред тях, тези отзад се забиха в телата по земята.

Само миг по-късно лудият бяг на стадото беше спрян. Животните, които бяха имали късмета да оживеят, сега стояха задъхани и опулено гледаха, без да разбират какво се бе случило. От купищата натрупани едно връз друго тела се раздаваше мученето на все още живите, които единствени от всички имаха основания да изразят гласно някаква емоция. Останалите се опитваха да си поемат дъх.

Едва сега Кикаха разбра причината за внезапното спиране на стадото с цената на безброй жертви. Отляво на него, на четвърт миля разстояние и на двайсетина стъпки във въздуха, се виждаше някакъв летателен апарат. Имаше издължена форма и беше без крила. Долната му част беше бяла, но украсена със странни мотиви в черно, докато горната част беше от прозрачен материал. В кабината се различаваха пет силуета.

Апаратът преследваше един от тишкетмоаките, опитващ се да избяга с коня си. Но „преследваше“ не бе точната дума. Апаратът се носеше много бързо и все пак някак лениво, сякаш не желаеше веднага за заеме позиция зад коня. Ослепително бял лъч се изтръгна от малък цилиндър, монтиран на носа. Краят му докосна задницата на коня и той рухна. Тишкетмоакът се хвърли настрани, претърколи се неколкократно и успя да скочи на крака.

Кикаха се огледа. Видя Анана, която се намираше на четвърт миля в обратната посока. До нея стояха няколко тишкетмоаки. Други две тела лежаха като мъртви на земята, едното затиснато под трупа на коня. Всички коне бяха мъртви, явно убити съзнателно от екипажа на летателния апарат.

До един бяха мъртви и полуконете.

Звънарите бяха взели мерки срещу евентуалното бягство на преследваните. Може би дори не бяха сигурни, че мъжът и жената, които търсеха, се намираха в пострадалата група. Не бе изключено просто да бяха видели преследването и да се бяха приближили, за да хвърлят един поглед, след което бяха решили, че преследваните може и да разполагат с някаква нужна им информация. От друга страна Кикаха и Анана бяха видимо по-светлокожи от останалите тишкетмоаки в групата. Все пак самите тишкетмоаки имаха различия в оттенъка на кожата си и малка част от тях бяха не така силно пигментирани. Не беше изключено Звънарите да бяха решили да проверят какво става тук. Или… всъщност възможностите бяха много. Сега това нямаше значение. Важното бе, че двамата с Анана бяха явно безпомощни да се противопоставят на пленяването. Не можеха да се измъкнат. А и оръжията на Звънарите очевидно ги превъзхождаха.

Въпреки безкрайната си умора, Кикаха не можеше просто така да се предаде. Замисли се и докато се питаше какво да направи чу тропота на копита и силно пръхтене. Мигновено скочи напред и под ъгъл, разчитайки да се изплъзне на онова, което би се опитало да го атакува… ако беше атака.

Покрай него изсвистя копие и се плъзна по тревата. Чу се гневно изръмжаване и когато се извърна, Кикаха съзря един от полуконете да се приближава с недвусмислени намерения. Кентавърът беше тежко ранен: задните му крака бяха обгорели, половината от опашката му я нямаше и той пристъпваше напред мъчително. Но беше решен да довърши Кикаха, преди сам да умре. В лявата му ръка се виждаше дълъг нож.

Кикаха изтича до копието, грабна го и го хвърли. Полуконят изкрещя от безсилие и отчаяние и се опита да избегне летящото към него копие. Затруднен от раните по краката си, той просто не можеше да се движи достатъчно бързо. Копието се заби в човешката горна половина на торса му — Кикаха се беше целил в издутия мях под гръдния му кош — и в следващия миг той рухна на земята. Но веднага стана, мъчейки се да се изправи на предните си крака, защото задните отказваха да му се подчинят. Изтръгна копието с дясната си ръка, обърна го и, игнорирайки бликащата от раната кръв, се опита да го хвърли. Намерението му изненада Кикаха, който се хвърли напред, за да му попречи и да го довърши.

Но ръката на умиращия кентавър се оказа слаба. Копието падна само на няколко стъпки пред него и се заби в почвата пред нозете на Кикаха. Полуконят диво изрева. Може би се бе надявал името му да бъде възпято и той да намери почетно място в съвета на мъртвите полуконе. Но миг преди да умре беше разбрал, че ако някога някой полукон успее да убие Кикаха, това няма да бъде той.

След това падна странично и изпусна ножа си. Предните му крака ритнаха конвулсивно няколко пъти, опънатите черти на голямото му лице се отпуснаха, а черните му очи впериха последен поглед към врага.

Кикаха отново бързо се огледа и видя летателният апарат да се носи в бръснещ полет над земята на около четвърт миля от него. Явно догонваше няколкото тишкетмоаки, които се опитваха да се измъкнат бягайки. Анана беше паднала. Не можеше да се разбере какво й се бе случило. Може би опитваше да се престори на мъртъв опосум — една последна възможност, която сам той смяташе да изпробва.

Той размаза малко от кръвта на кентавъра по тялото си, легна пред него, хвана ножа така че да остане скрит под хълбока му и сложи върха на копието помежду гръдния си кош и ръката. После го изправи, за да изглежда като че ли се бе забило в гърдите му.

Хитростта му беше плод на отчаянието и едва ли щеше да успее. Но това бе единствената му надежда сега, защото съществуваше нищожния шанс Звънарите, които все пак не бяха човеци, да не се окажат в течение на хорските хитрости. Нямаше как, трябваше да направи нещо, а ако опитът се окажеше неуспешен… е, нали не беше разчитал, че ще живее вечно.

Това е лъжа, мина през главата му, защото както повечето хора и той беше очаквал, че ще живее вечно. И беше оцелял досега именно защото се бе борил за живота си по-енергично и по-изобретателно от останалите.

В продължение на дълго време — поне така му се стори — нищо не се случи. Вятърът го облъхваше, изсушавайки кръвта и потта по тялото му. Слънцето бе навлязло в последния си квадрант на небето. Искаше му се вече да е тъмно, защото това би увеличило шансовете му.

Някаква сянка мина над главата му. Той се напрегна, мислейки че това може да е самолетът. Но разнеслият се остър писък му подсказа, че е долетял някакъв гарван, за да се нахрани. Скоро всички хищни птици в околността щяха да долетят на плътни рояци: врани, гарвани, мишелови, гигантските лешояди, още по-големите и от тях кондори, ястреби, а между тях и питомците на Подарж — страховитите зелени орли.

Скоро койоти, лисици, обикновени и степни вълци, щяха да се доверят на носовете си и да се присъединят към грандиозното пиршество.

По-едрите хищници, забравили гордостта си и примирили се с мисълта, че ще хапнат та макар и от чужда плячка, щяха да притичат през гъстата трева и да прогонят с рева си по-дребните си събратя.

Огромните равнинни лъвове щяха да оповестят пристигането си с могъщ рев и набързо щяха да заемат полагаемото им се място сред останалите пируващи.

Картината накара Кикаха отново да се изпоти. Той прогони със съскане една от враните и за по-сигурно я изруга с ъгълчето на устата си. Някъде в далечината се разнесе вой на вълк. Над главата му премина сянката на спускащ се кондор, който се насочваше да кацне вероятно върху тялото на един от убитите бизони.

После мина втора сянка. През полузатворените си клепачи той успя да види как самолетът безшумно планира над него. После наклони нос и започна да се спуска, но Кикаха не можеше да го проследи, без да извърти главата си. Понеже височината му бе към петдесетина стъпки, Кикаха се надяваше, че номерът със „забитото“ в него копие може и да мине.

Някой извика на езика на Повелителите. Вятърът отнесе гласа настрани, така че не можа да долови думите.

Настана тишина, а след малко отново се разнесоха гласове, този път донасяни от вятъра. Ако Звънарите все още не бяха слезли от летателния си апарат, той сигурно се намираше в този момент помежду него и Анана. Надяваше се, че някой Звънар ще слезе, за да го види отблизо, надяваше се също, че самолетът няма да увисне ниско над главата му и да даде на екипажа възможност да го разгледа в безопасност. Знаеше, че Звънарите са въоръжени с ръчни лъчемети и че ги държат готови за използване. А в допълнение към тези мерки, другите, останали в самолета, със сигурност щяха да прикриват другарите си с по-големите оръжия, монтирани на него.

Не чу стъпките на приближилия го Звънар. Нямаше никакво съмнение, че той го държи под прицел, готов да го простреля, ако реши, че се преструва на умрял или на загубил съзнание. Кикаха просто нямаше шанс.

Но късметът му отново не го изостави. Този път под формата на бизон. Той се надигна зад Звънаря, измуча и понечи да го нападне. Звънаря рязко се извърна. Кикаха се преобърна и използвайки тялото на умрелия полукон за прикритие надзърна над него. Бизонът беше зле ранен и падна странично, преди да бе направил дори три стъпки. Звънаря реши, че няма смисъл да използва лъчемета си. Но за момент остана обърнат гърбом към Кикаха, а вниманието на другарите му в летателния апарат беше приковано върху другия Звънар, слязъл на земята. Той вървеше към Анана през купищата повалени бизони.

Измучаването на бизона накара един от наблюдателите в самолета да погледне какво става. Звънаря до Кикаха му махна успокоително с ръка, като посочи трупа на животното, и другият отново се обърна в обратната посока. Кикаха се изправи и атакува Звънаря с нож в ръка. Звънаря бавно се извърна към него и беше напълно изненадан. Вдигна лъчемета и в същия миг Кикаха хвърли ножа си, макар да бе тежък и най-вероятно неподходящ за тази цел.

Беше прекарал буквално хиляди часове, практикувайки хвърляне на нож. Беше хвърлял най-разнообразни ножове от най-различно разстояние под различни ъгли спрямо целта и дори се бе научил да улучва, хвърляйки от челна стойка. Беше си наложил да тренира тази неособено динамична дисциплина до втръсване и бе хвърлял ножове докато не започна да ги сънува и да губи апетит само като видеше нож.

Безкрайните часове на тренировка, потта, отчаянието и дисциплинираността сега се изкупиха с лихвите. Ножът се заби в гърлото на Звънаря и той падна по гръб. Пръстите му се разтвориха около дръжката на лъчемета.

Кикаха се хвърли към оръжието, взе го и видя, че макар да не бе точно като онези, с които бе свикнал, начинът на използването му е същият. Отстрани на дръжката имаше предпазител и натискането му активираше оръжието. Едва тогава ставаше възможно да се натисне спусъка, който представляваше малка изпъкналост от вътрешната страна на дръжката.

Звънаря в задната част на летателния апарат започна да завърта големия бластер в посока на Кикаха. От дулото му изскочи ослепително бял лъч, който изрови димяща бразда в земята, после попадна върху купчина бизони и телата им избухнаха в пламъци. Лъчеметът още не беше достигнал пълната си мощност.

Не се наложи Кикаха да стреля. Друг лъч улучи Звънаря странично и той се свлече на пода на апарата. Същият лъч се вдигна и спусна, разсичайки самолета надве. Останалите членове на екипажа в кабината бяха вече убити.

Кикаха предпазливо надигна глава и извика:

— Анана! Аз съм! Кикаха! Не стреляй!

След малко пребледнялото лице на Анана се показа над камарата рогати животни. Тя му се усмихна и извика в отговор:

— Всичко е наред! Избих ги до един!

Едва сега Кикаха забеляза отметнатата встрани ръка на Звънаря, опитал да се приближи до нея. Той тръгна, но не беше спокоен.

Сега, когато тя вече разполагаше с лъчемет и самолет — или най-малкото част от самолет, — щеше ли да има нужда и от него?

Но преди да направи и четири крачки вече се бе уверил, че й е необходим. Затова ускори ход и се усмихна. Тя не познаваше този свят като него, а силите, срещу които се бе изправила, бяха твърде могъщи. Не, тя не можеше да си позволи да отблъсне такъв ценен съюзник като него.

— Как, в името на Шамбаримен, успя да оцелееш след всичко това? — попита Анана. — Бих се заклела, че стадото бизони ти отсече пътя и че няма как полуконете да не са те заловили.

— О, полуконете бяха дори още по-уверени — ухили се Кикаха. После й разказа какво се бе случило.

След кратка пауза тя го погледна с недоверие:

— Ти наистина ли не си Повелител?

— Не, човек съм, най-обикновен хожър^[1], макар че като се замисля едва ли съм чак толкова обикновен.

— Целият трепериш — отбеляза тя.

— Ами! Аз просто живея на по-високи обороти. Ти самата ми приличаш на трепетлика.

Тя погледна лъчемета в ръката си, чието дуло наистина потрепваше, и малко мрачно се усмихна:

— Какво ни се наложи да преживеем!

— За Бога, няма за какво да се извиняваш. Добре, я да видим какво се получи.

Тишкетмоаките представляваха малки фигурки, смаляващи се в далечината. Бяха побягнали в момента, когато Анана бе започнала да стреля, и по всичко личеше, че не възнамеряваха да се връщат. Подобно развитие на нещата устройваше Кикаха. Те не влизаха в плановете му и той нямаше намерение по никакъв начин да им помага.

— Престорих се на мъртва — поясни Анана, — после хвърлих копие по него и го убих. Звънарите в самолета бяха толкова изненадани, че останаха като замръзнали. Взех лъчемета му и ги убих.

Това беше нейният разказ — чист, къс и логичен. Но Кикаха не му вярваше. Тя не бе имала шанса да се възползва от суматохата като него и той просто не можеше да си я представи как става, хваща копието и пронизва с него Звънаря, преди той да може да използва лъчемета си. Звънаря наистина лежеше с копие в ямката на гърлото си, но от раната беше изтекла много малко кръв, а от друга страна не се виждаше рана, която би могла да бъде направена от имплантиран в тялото й лъчемет. Вътре в себе си обаче Кикаха беше уверен, че подробният оглед на тялото би разкрил малка дупчица някъде. При това може би дори и в бронята, защото Звънаря беше облечен в плетена ризница, защитна престилка и носеше коничен шлем.

Не беше удобно да оглежда трупа му и да й разкрива, че има подозрения по отношение на нея. Затова просто я последва до летателния апарат, двете части от който продължаваха да висят във въздуха на една-две стъпки над земята. Във всяка от тях имаше по един убит Звънар, а в предната секция, сгушен под овъглената маса, беше свещенослужителят-тишкетмоак, който изпълняваше ролята на преводач. Кикаха издърпа телата и огледа вътрешността на самолета. Виждаха се четири редици от по две седалки, разделени от тясна пътечка по средата. Първите две седалки явно бяха предназначени за пилота и неговия помощник или навигатор. Контролното табло беше отрупано от индикатори и превключватели за управление. Всички бяха маркирани с някакви йероглифи, за които Анана му каза, че били от класическото писмо на Повелителите и рядко се използвали.

— Този летателен апарат е донесен от моя дворец — допълни тя. — Имах четири. Предполагам, че Звънарите са разглобили и телепортирали и четирите.

После обясни, че двете реещи се във въздуха секции не бяха паднали на земята, защото носещата конструкция се зареждала с гравитони, докато апаратът не летял. Цялото управление се намирало в предната част, а тя можела да се използва за летене и самостоятелно. Задната част щяла да остане да виси още известно време. После, с отслабване на полето, тя бавно щяла да се спусне на земята.

— Жалко ще бъде да оставим задния бластер просто така и да рискуваме да попадне в нечии ръце — подхвърли Кикаха. — Освен това разполагаме само с два ръчни лъчемета — останалите ти самата унищожи докато стреляше по екипажа. Да го вземем с нас.

— А къде отиваме? — попита тя.

— При Подарж — кралицата-харпия на зелените орлици. Тя е единственият полезен съюзник, за който се сещам в момента. Мисля, че ако успея да я разубедя да не ни убива, докато проведем разговора си с нея, тя може да се съгласи да ни помогне.

Той се качи отзад и извади някакви инструменти от едно скрито отделение. Започна да демонтира големия бластер от носача, но изведнъж спря. Ухили се и се обърна към Анана:

— Не знаеш с какво нетърпение очаквам да видя твоето изражение и на Подарж! Ще бъде все едно, че се оглеждате в огледало.

Тя не му отговори. Беше се захванала да нареже на парчета най-апетитните част от тялото на малко бизонче. По-късно щяха да отнесат месото до някой извор и да го сготвят. И двамата бяха толкова гладни, че усещаха стомасите си като подивели животни, които поглъщаха телата им. И трябваше да ги нахранят, за да не погълне плътта им самата себе си.

Макар да бяха толкова изморени, че едва мърдаха ръце и крака, Кикаха настоя да отлетят веднага след като се нахранят. Искаше да стигнат до най-близката планина. Там можеха да скрият самолета в пещера или под някой скален корниз и да се наспят. Беше крайно опасно да останат на открито сред прерията. Ако Звънарите наистина бяха прехвърлили и другите самолети, те можеха да предприемат издирване на изчезналите си другари. Или най-малкото можеха да опитат да се свържат с тях.

Анана се съгласи, че е прав и почти веднага след това заспа. Кикаха вече беше научил от нея как да управлява апарата, така че го насочи към планините с най-високата възможна скорост. Въздушното течение не му пречеше благодарение на прозрачния капак, но все пак нахлуваше през зейналата задна част, виеше и дърпаше дрехите му. Поне му пречеше да заспи.