Филип Хосе Фармър
Частен космос (6)

5

Изясни се, че няколко минути преди нахлуването на фон Турбат, от вътрешността на храма на Олимамл излезли трима чужденци. Също били белокожи. Една от тях била чернокоса жена, за която Клататол, въпреки ревността си и пренебрежението, с което се отнасяше към другите жени, все пак призна, че била най-хубавата, която някога е виждала. Единият от двамата й спътници бил огромен, страшно дебел мъж, а другият бил дребосък, само кожа и кости. Тримата били облечени странно и никой не знаел дума тишкетмоакски. Говорели на уишпауамл — езика за проповеди, използван от свещенослужителите. За нещастие крадците, които скрили тримата чужденци, знаели само няколко думи на уишпауамл, използвани от миряните като отговори по време на служби.

За Кикаха бе ясно, че тримата са Повелители. Навсякъде по тази планета използваният при богослужения език беше техен.

Бягството им от фон Турбат показваше, че вселените им са отнети и те търсят спасение. Но каква беше ролята на фон Турбат — един незначителен крал — в дела, в които са замесени Повелителите?

— Обявена ли е награда за тях? — поинтересува се Кикаха.

— Да. Десет хиляди кватлумли. За всеки! А за теб, трийсет хиляди и висока длъжност в двора на императора. И в добавка, макар за последното само да се намеква, женитба с член на имперската фамилия.

Кикаха не каза нищо. Червата на Клататол изкъркориха сякаш обмисляйки предложената награда. През вентилационните отвори в тавана се дочуха някакви слаби гласове. Стаята, която преди му се бе сторила хладна, изведнъж стана гореща. Усети как под мишниците му започва да се стича пот. Някъде откъм вътрешността на дома, където се намираше комбинираната кухня-баня-тоалетна, се чу шум на течаща вода и едва доловими гласове.

— Сигурно ти е призляло при мисълта за такава сума — проговори накрая Кикаха. — И какво спира теб и партньорите ти от това да отидете и да поискате наградата?

— Ние сме крадци и контрабандисти… дори и убийци… но не сме предатели! Когато розовобузестите…

Спря, виждайки Кикаха да се усмихва. Тя също му се ухили в отговор.

— Истината ти казвам. Какви страхотни пари! Виж какво, ще ти призная, умни койоте, че ние се разколебахме, като помислихме какво ще стане, след като розовобузестите си заминат. Или ако избухне бунт. Не ни се иска да бъдем разкъсани или инквизирани от тълпата, само защото някой се е обадил, че сме предатели.

— И също понеже…?

Тя се усмихна и добави:

— А също понеже тримата бегълци ни предложиха много повече, ако ги изведем от града.

— И как ще ви платят? — обади се Кикаха. — Та те не притежават дори една мъничка вселена.

— Какво?

— Предложиха ли ви нещо материално сега, в този момент?

— Та те са се накичили със скъпоценни камъни, които струват много повече от обявените награди — възкликна Клататол. — Някои… просто не съм виждала като тях. Сякаш идват направо от друг свят!

Кикаха не й каза, че фигуративният й израз е буквално точен.

Смяташе да я попита дали носят оръжие, но се сети, че дори да носеха, тя не би могла да го разпознае. От друга страна, тримата едва ли биха дали доброволно информация от подобно естество.

— И как стои въпросът с мен? — попита той, без да се интересува какво друго освен своите скъпоценности бяха обещали тримата.

— Ти, Кикаха, си любимецът на Повелителя или поне така се говори. Освен това всички твърдят, че знаеш къде са скрити съкровищата на тази земя. Би ли могъл един обикновен бедняк да върне диаманта на Ошкатсму?

— Розовобузестите ще заудрят по вратата ти всеки миг — предупреди я Кикаха. — Целият този квартал ще бъде обърнат наопаки. Къде можем да отидем оттук?

Клататол каза, че се налага да му завърже очите и дори да му сложи и качулка на главата. Ситуацията не му позволяваше да спори и той се съгласи. Когато се увери, че той не вижда нищо, тя го завъртя поне дузина пъти около. След това, подчинявайки се на нареждането й, той се отпусна на четири крака.

Разнесе се изскърцване на камък върху камък и тя го поведе през някакъв тунел, който бе толкова тесен, че тялото му се триеше по страничните стени. После се изправи и, воден за ръка от нея, изкачи препъвайки се сто и петдесет стъпала, извървя двеста и осемдесет крачки по слаб наклон, спусна се триста крачки по рампата, свързваща улици от различни нива и измина последните четиридесет крачки в права посока. Клататол го спря, свали му качулката и развърза превръзката на очите му.

Той примигна. Намираше се в кръгла крипта, издълбана в чернозеленикав слой от нефрита на планината, с диаметър четиридесет стъпки и широка три стъпки вентилационна шахта в тавана.

В ниши на стените горяха факли. Виждаха се разпръснати столове от нефрит и дърво, сандъци, купища дрехи и кожи, варели с подправки, бидон с вода, маса, отрупана с ястия, сладкиши, месо, вонящо сирене и санитарен възел.

Шестима тишкетмоаки клечаха до стената. Лъскавите им черни бретони падаха върху очите. Няколко пушеха малки пурети. Бяха въоръжени с кинжали, мечове и мачете.

Трима белокожи седяха на столовете. Единият беше нисък, с груба кожа, голям нос и хищно извита, като на акула, уста. Вторият беше буквално необятен и тлъстините му се преливаха през стола.

Третата фигура накара Кикаха да ахне.

— Подарж! — изтръгна се от устните му.

Жената наистина беше най-красивата, която някога бе виждал. Но той вече я бе виждал преди. Да, това бе лице от неговото минало. Но тялото не принадлежеше на лицето.

— Подарж! — неволно повтори той на изопачения микенски, който тя и орлите й използваха. — Не знаех, че Улф те е извадил от тялото на харпията и те е сложил… сложил е мозъка ти в тялото на жена. Аз…

Замлъкна объркан. Тя го гледаше с непроницаемо изражение на лицето. Може би не искаше той да споменава пред останалите какво се бе случило едно време. А той, който обикновено мълчеше като риба, когато ситуацията го изискваше, сега се бе разбъбрил като…

На времето Подарж бе открила, че Улф всъщност е Джадауин — човекът, отвлякъл я от Пелопонес преди 3200 години и трансплантирал мозъка й в тялото на харпия, създадена в собствените му биолаборатории. Не му бе позволила да поправи злото, което й бе причинил. Мразеше го толкова силно, че бе пожелала да остане в тялото на птица и се бе заклела да му отмъсти.

Какво я бе накарало да промени решението си?

Гласът обаче не принадлежеше на Подарж. Това сигурно беше резултат от трансплантацията.

— Какво дрънкаш, леблабий? — попита тя на езика на Повелителите.

На Кикаха му се прииска да я удари през устата. Леблабий беше дума в езика на Повелителите, използвана за човешки същества, населяващи техните вселени, по отношение на които Повелителите играеха ролята на богове. Всъщност леблабий бе малък домашен питомец във вселената, от която Повелителите бяха дошли. Той похапваше от лакомствата, които ръката на господаря му подаваше, но би ял и изпражнения, ако се наложеше. И често побесняваше невъзвратимо.

— Добре, Подарж, преструвай се, че не разбираш микенски — каза той. — Но внимавай как се изразяваш. Защото не мога да кажа, че изгарям от любов по теб.

Тя изглеждаше изненадана.

— А, ти да не си жрец?

Трябваше да се признае на Улф, че бе свършил работата си перфектно. Тялото й бе великолепно; кожата й беше бяла и безупречна както я помнеше; косата й бе дълга, черна, права и блестяща. Чертите на лицето й, разбира се, не бяха идеално правилни — в тях се долавяше известна асиметрия, допринасяща за красота, която при други обстоятелства би му причинила болка.

Беше облечена в подобна на копринена светлозелена роба и бе обута в сандали, сякаш я бяха извикали точно когато се бе приготвяла да си ляга. Но как, по дяволите, би могла Подарж да се окаже замесена в нещо общо с двамата Повелители? Изведнъж, възможният отговор проблесна в съзнанието му. Разбира се… била е в двореца на Улф, когато са го нападнали. Какво се бе случило обаче?

— Къде е Улф? — попита той.

— Кой, леблабий? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Едно време го наричаха Улф — поясни Кикаха.

Тя сви рамене и каза:

— Не беше там. А дори и да е бил, Черните звънари не го убиха.

— Черните звънари ли? — объркано повтори Кикаха.

Улф веднъж му бе споменал за тях. Съвсем накратко, защото Хризеис зададе някакъв въпрос и темата беше изместена. По-късно, когато Кикаха помогна на Улф да си върне обратно двореца от Ванакс, Кикаха бе възнамерявал да го попита за Черните звънари. Но така и не го бе направил.

Един от тишкетмоаките каза с остър тон няколко думи на Клататол. Кикаха дочу, че искат от нея да му каже да разговаря с тях. Тишкетмоаките не разбираха за какво се бе говорило до момента.

Отговаряйки на задаваните чрез него въпроси, белокожата жена каза:

— Казвам се Анана и съм сестра на Джадауин. Слабият до мен е Нимстоул, известен сред Повелителите като Клупа. Другият е Джудубра-дебелия.

Едва сега Кикаха разбра. Анана, наричана още Лъчезарната, бе една от сестрите на Улф. И той бе използвал лицето й за модел при създаването на лицето на Подарж в биолабораторията. Работейки по памет, защото в онзи момент Улф не бе виждал сестра си Анана над хиляда години. Което означаваше, че към днешен ден не я бе виждал над четири хиляди.

Сега Кикаха си спомни думите на Улф, че Черните звънари е трябвало да се използват отчасти като складове на паметта. Повелителите, осъзнавайки, че дори сложно организираният човешки мозък не би могъл да побере обема знания, натрупван в течение на хилядолетия, бяха експериментирали с прехвърлянето на памет. Поне на теория, тази памет би трябвало или да може да се прехвърля обратно в човешкия мозък при необходимост или най-малкото да може да се визуализира.

Почука се. Кръгла врата в стената на другия край се отвори навън и влезе нов контрабандист. Той повика с пръст останалите и те се събраха около него. След като размениха шепнешком няколко думи, Клататол се върна при групата.

— Наградите са утроени — прошепна на свой ред тя. — Нещо повече, кралят на розовобузестите, фон Турбат, е обявил, че в мига, в който бъдеш заловен, той ще напусне Таланак. И всичко ще бъде както преди.

— Ако смяташе да ни предадеш, едва ли щеше да ми разказваш това — подхвърли той. И все пак беше възможно тя да играе играта много тънко и да се опитва да му внуши фалшиво чувство на безопасност, преди войските да нанесат удара си. Той не знаеше на какво са способни Повелителите, така че нямаше да разчита на тях. Беше запазил двата си ножа, но в тази тясна стая… е, ако станеше необходимо, щеше да види какво може да се направи.

Клататол допълни:

— Фон Турбат също е казал, че ако не му бъдеш предаден до двайсет и четири часа, той ще убие императора и неговото семейство, след което ще убие и всяко живо същество в този град. Споделил това насаме с офицерите си, но един роб ги подслушал. И сега това се знае от целия град.

— Как е могъл един тишкетмоак да го разбере, след като фон Турбат говори с офицерите си на немски? — попита Кикаха.

— Фон Турбат разговарял с фон Свиндебарн и неколцина други на свещения език на Повелителите — поясни тя. — Робът знаел езика, понеже служел в храма.

Черните звънари можеха да се окажат онзи все още неизползван фенер, който да хвърли светлина върху мистерията. Той знаеше, че двамата тевтонски крале са в състояние да се ориентират в смисъла на една проповед, но в никакъв случай не биха могли да знаят езика достатъчно добре, за да разговарят без особена причина точно на него. Следователно, те не бяха онова, за което се представяха.

Не му бе дадено време да задава въпроси. Клататол каза:

— Розовобузестите са намерили вътрешната стая зад стената на спалнята ми и всеки момент ще я разбият, за да влязат в нея. Не можем да оставаме тук повече.

Двама от мъжете излязоха от стаята, но се върнаха почти веднага, носейки разтегаеми стълби. Опънаха ги на цялата им дължина във вентилационната шахта. Като видя това, Кикаха малко се поуспокои.

— Патриотизмът ти сигурно изисква да ни предадеш на фон Турбат — подметна той. — Значи…?

Двама започнаха да се изкачват по стълбите. Другите сбутаха Повелителите и Кикаха да ги последват.

— Говори се, че императорът бил обладан от зъл демон — отвърна Клататол. — Душата му била изхвърлена на студа край луната и сега демонът яздел тялото му, макар че все още не се чувствал съвсем комфортно. Жреците дискретно се погрижиха това да стане достояние на хората в града. Те ни заръчват да се борим срещу това зло. И ние няма да те предадем, Кикаха, любимецо на Повелителя и на Олимамл, нито ще предадем и другите.

— Обладан от зъл дух, казваш? — повтори Кикаха. — Откъде знаеш това?

Клататол не му отговори нищо, преди да се изкачат по стълбите и да се озоват в хоризонтална галерия. Един от контрабандистите запали малък фенер, а другите издърпаха стълбите, сгънаха ги и ги понесоха.

— Малко неочаквано императорът започна да говори само на свещения език — проговори Клататол — и се разбра, че не разбира тишкетмоакски. А жреците съобщиха, че фон Турбат и фон Свиндебарн разговарят само на уишпауамл и карат своите жреци да превеждат заповедите им на останалите.

Кикаха не виждаше как от това следва, че някакъв демон е обладал Уишкатийл, императора. Предполагаше се, че езикът за богослужения ще изпепели устните на демона, опитал се да проговори на него. Но той не възнамеряваше да оспорва това очевидно противоречие, което бе в негова полза.

Групата бързо вървеше по тунела и се чуваха единствено пуфтенето и оплакванията на Джудубра-дебелия. Беше се наложило да го изтеглят през вентилационната шахта. Сега одеждите му бяха разкъсани и кожата му бе одрана.

Кикаха попита Клататол дали храмът на Олимамл се охранява добре. Надяваше се, че по-малката тайна врата не е открита. Тя му отвърна, че не знае. След това Кикаха се поинтересува как щяха да се измъкнат от града. На това тя отговори, че е по-добре той да не знае, защото не би могъл да предаде останалите, ако случайно бъде заловен. Кикаха не влезе в спор с нея. Макар наистина да нямаше идея как точно ще напуснат града, той имаше достатъчно добра представа за възможните начини. При последното си идване тук бе разбрал как тя и партньорите й прекарваха стоката през митничарите. Тя не подозираше, че това му е известно.

Той се обърна към Анана, която се носеше като фурия напред:

— Жената, която междупрочем се казва Клататол, твърди, че императорът и поне двама от нашествениците са обладани от зли духове. Имаше предвид, че съвсем неочаквано те или не са били в състояние или не са искали да разговарят на друг език освен този на Повелителите.

— Черни звънари — късо отговори Анана след кратко замисляне.

В същия миг в тунела проехтяха викове. Групата замръзна на мястото си, фенерът беше изгасен моментално. В двата края на тунела се появиха светлини и от отворите на шахтите пред и зад тях се разнесоха гласове.

— Ако носите оръжия, пригответе се да ги използвате — прошепна Кикаха на Повелителите.

Те не отговориха нищо. Групата се разтегли в колона по един, като всички се хванаха за ръцете. Водачът им кривна в една от страничните галерии. Вървяха приведени в продължение на поне петдесетина метра. Гласовете зад тях се усилваха, но в този момент те чуха далечния рев на падаща вода. Отново запалиха фенера. Малко по-късно се озоваха в малка зала, в която нямаше никакъв изход с изключение на широка дупка в пода до отсрещната стена. От нея се разнасяше рева на водата, от нея се издигаше влага и пак от нея идваше зловонна миризма.

— Шахтата се спуска под остър наклон и се свързва с тунела на канализацията на около петдесетина метра по-долу. Ще се плъзнем, понеже е най-безопасно — разказа набързо Клататол. — Използваме този път само когато всички останали са недостъпни. Ако човек се спусне по целия път надолу, ще падне в тунел, задръстен с мръсотия и оттам ще полети почти вертикално в реката, излизайки под нивото на повърхността. Ако е още жив, ще изплува и ще бъде заловен от патрулните лодки на розовобузестите, които кръстосват наоколо.

След това Клататол им обясни какво трябва да направят. Те седнаха и се спуснаха по шахтата, притискайки ръце и крака върху улея, за да намалят малко скоростта си. На две трети от пътя спряха. Отклониха се през една дупка в друга, неизвестна на властите, шахта, издълбана благодарение на труда на поколения безименни престъпници. Тя извеждаше обратно към система от шахти и галерии, разположена едно ниво над това, от което току-що бяха избягали.

Клататол каза, че било необходимо да стигнат до онова място, където можело да влязат в друг голям канализационен тунел. Той обаче бил сух, понеже бил блокиран още преди трийсет години с цената на големи усилия и няколко човешки живота от страна на голяма група престъпници. Потокът, предназначен за този тунел, бил отклонен встрани. Сухият тунел водел направо надолу под нивото на водата. Близо до изходното му отвърстие имало шахта, която отвеждала в хоризонтална посока до подводен пристан, далече от местата, наблюдавани от розовобузестите. Търговските кораби били непосредствено до доковете. За да се стигне до тях се налагало да преплуват широката една миля река.

Три улици нагоре, все още във вътрешността на планината, групата достигна до хоризонталната галерия, която им откриваше пътя към спасението и която се свързваше със спускащия се под четиридесет и пет градуса тунел.

Кикаха така и не разбра как стана провалът. Той изобщо не допускаше, че тевтонците имат и най-малка представа къде се намираха те. Сигурно бяха изпратили отряди да претърсват най-случайно избрани места. И този отряд се бе оказал в точното време на точното място и на всичко отгоре бе видял групата им пръв.

Изведнъж блеснаха светлини, разнесоха се викове, крясъци и някакви глухи удари в човешките тела. Няколко тишкетмоаки рухнаха и в следващия миг Клататол се свлече пред него. Благодарение на фенера, който по някакво чудо беше паднал странично, без да се счупи, Кикаха видя под слабата светлина синкавочерната й кожа, провисналата й челюст, очите обърнати към вечността и късата стрела на арбалет, забила се един пръст над дясното й ухо. Кървава струя се стичаше през гъстата коса, по ухото и надолу по шията.

Той прелази през тялото й, някак вцепенен от шока на атаката и очакващ шока от стрелата, която всеки миг щеше да се забие и в него. Шмугна се как да е обратно в тунела и после в някакво отклонение, което изглеждаше празно. Зад него в тъмнината се разнесе тежко дишане. После Анана се обади, че е тя. Каза че не знаела какво се бе случило с останалите.

Двамата продължиха да лазят и да вървят приведени докато болката не се просмука в мозъка на костите им. Или поне така им се струваше. Завиваха надясно и наляво както им хрумнеше, без никаква система, и на два пъти дори се изкатериха нагоре по вертикални шахти. В един момент се озоваха в пълна тъмнина и тишина с изключение на диво биещата в слепоочията им кръв. Изглежда се бяха изплъзнали на хрътките.

Оттам нататък продължиха само нагоре. Беше жизнено важно да изчакат, така че нощта да скрие измъкването им навън. Това се оказа не толкова лесно за изпълнение. Бяха изморени и се опитаха да дремнат, но непрекъснато се стряскаха, сякаш скачаха от трамплина на подсъзнателното в пропастта на отворените очи. Краката им потрепваха, ръцете им помръдваха. Осъзнаваха това, но нито можеха напълно да се отпуснат и да заспят дълбоко, нито бяха в състояние напълно да се разсънят, освен за кратко след поредния кошмар.

В горния отвор на шахтата, която водеше навън, се видя, че е настъпила нощта. Изкатериха се през него, виждайки патрули под краката си тях и чувайки ги над главите си. Изчакаха гласовете да затихнат и се изкачиха по стената до следващото ниво. Когато не можеха да вървят, скриваха се в дупките на вентилационните шахти.

Долната част на града представляваше феерия от светлини. Войници и полиция старателно претърсваха наред. С изкачването им нагоре, редиците се сгъстяваха, понеже площта, която трябваше да се покрие, се смаляваше. Навсякъде бяха установени контролно-пропускателни пунктове.

— Ако целта е била да те заловят жив, защо тогава стреляха по нас? — проговори Анана. — В суматохата лесно можеше да се сбърка.

— Сигурно са се възбудили — отговори Кикаха. Беше изморен, гладен, жаден и бесен на убийците на Клататол. Сигурно по-късно щеше да изпита и печал. Но не и вина. Той никога не изпитваше угризения на съвестта, освен ако при крайно основателни причини за това. Дори Кикаха страдаше понякога от невротични кризи — нещо неизбежно, защото той все пак бе човек — но безполезното чувство на вина не бе сред тях. Той в никакъв случай не носеше отговорност за смъртта й. Тя доброволно бе сключила тази сделка, напълно осъзнавайки, че може да намери края си.

В известен смисъл той дори бе доволен донякъде от смъртта й. Все пак, можеха да убият него вместо нея.

Кикаха се спусна по няколко шахти, за да потърси храна и вода. Анана не искаше да остане сама, опасявайки се, че двамата могат да се загубят. Затова тръгна с него до шахтата, която водеше към тавана на една къща, където някакво семейство задружно хъркаше и изпускаше пари от вино и бира. Той се върна, носейки въже, хляб, сирене, плодове, говеждо месо и две бутилки вода.

Отново изчакаха да отмине деня и нощта да сграбчи в обятията си града. И пак поеха нагоре по склона на планината или през системата от шахти, според обстоятелствата. Анана го попита защо отиват нагоре. Той й отговори, че така трябва, понеже долу градът буквално гъмжи от врагове.