Филип Хосе Фармър
Частен космос (23)

22

Той стъпи във вратата. И мигновено се озова в храма на Таланак. Там бяха Анана, Червените бради и няколко тишкетмоаки. Бяха се дръпнали настрани и тихо разговаряха. В следващия миг го зърнаха и някои извикаха, други скочиха, а трети просто се изненадаха. Той направи крачка напред и в следващия миг те изчезнаха. Небето над главата му беше лишено от звезди, но някакъв малък светещ обект го прекосяваше запад към изток, докато друг подобен летеше доста по-бавно на запад. Наклонена като кулата в Пиза планета висеше в небесата. Сиянието й озаряваше някъде в далечината белите мраморни сгради на Корад. Стоящите на стотина метра от него драхеландери разбраха, че някой се бе появил във вратата. Над хълма се издигаше тъмен летателен апарат. Самолетът на Звънарите.

Миг по-късно всичко това изчезна. Този път той се озова в малка пещера. Слънцето ярко светеше през отвора й. Гигантско дърво, израсло под налудничав ъгъл, бе разперило в далечината короната си от огромни шестоъгълни азурносини листа. Зад него се виждаха аленочервени храсти и дебелите стебла на някакви увивни растения, издигащи се във въздуха без никаква опора, подобно на въже изправено на долния си край във фокус на индуски факир. Още по-нататък се виждаше тънка синя линия, бяла ивица и тъмна черна линия. Море, прибой и черния пясък на брега.

Беше идвал тук няколко пъти преди. Това бе една от вратите, през които се бе прехвърлял на най-ниското ниво — Градината — за да прекара няколко дни на „отдих“.

Макар и леко замаян, той схващаше, че е попаднал в резонансна верига. Някъде някой бе нагласил устройство, което, поставяше капан на всеки прехвърлил се през някой от вратите във веригата. Нещастникът не можеше да се измъкне, понеже времето за активиране бе прекалено кратко. Всъщност можеше, но рискуваше да остави половината си тяло в едната врата, а другата половина да бъде телепортирана до другата.

Пещерата изчезна и той се видя стъпил на висок връх, заобиколен от други върхове. През тесен планински проход далече встрани от него се виждаха може би Великите равнини. Да, черното покривало върху зеленокафявата прерия можеше да бъде само стадо бизони. Над главата му прелетя ястреб и нададе остър крясък. Имаше изумруденозелена глава и спираловидно поникнали пера по краката. Доколкото му бе известно, такива ястреби имаше само на нивото на Америндия.

Картината изчезна и той се озова пак в пещера. Беше по-голямата от другата на нивото на Градината и бе тъмна. Полумесеците на пода бяха свързани с някакви проводници, които отиваха зад една канара на двайсетина стъпки от него. Някъде там тънко писукаше сигнала на алармената инсталация. До далечната стена се виждаше шкаф с отворени врати. Полиците му бяха отрупани с различни оръжия и устройства с неясно предназначение. Той разпозна пещерата и се досети, че именно тук бе монтирано устройството, което го бе хванало в плена на безкрайното прехвърляне по веригата врати. Но човекът, който бе поставил в действие коварния си план, не се виждаше или най-малкото не бе достатъчно наблизо, за да чуе предупредителния сигнал.

При следващото прехвърляне той се озова в някаква зала без прозорци, чийто стени бяха иззидани от каменни плочи, наклонени в една страна, сякаш някаква гигантска ръка ги бе тласнала натам. Част от покрива се бе срутила. Небето беше светлозелено. Монолитът, част от който се виждаше, бе тънък, черен и извисяващ се — картина, характерна за нивото на Атлантида. На върха на каменната колона — на сто хиляди стъпки над главата му — се намираше двореца на Повелителя.

И това изчезна и той разбра, че се в върнал в мястото, от което бе започнал това побъркващо пътешествие. Стоеше в кръга на двата полумесеца в стаята в двореца. Двама Звънари се пулеха срещу него и в следващия миг започнаха да повдигат лъчеметите си. Той стреля пръв, защото през цялото време бе очаквал, че може да му се наложи да се защитава. Лъчът близна Звънарите през гърдите.

Трийсет и четири убити. Още шестнайсет.

Врата отново се задейства. Анана и няколко тюда сега стояха до самата врата. Той й извика „Резонансна верига! Капан!“ и се озова на луната. Самолетът вече беше по-наблизо и се спускаше по склона на хълма. Екипажът може би още не го бе видял, но при следващата телепортация или другата след нея, те щяха да са кацнали. Единственото, което трябваше да направят след това, бе да насочат лъча на бластера върху вратата и да го оставят включен.

Войниците-драхеландери тичаха към него. Няколко бяха останали по местата си, но опъваха тетивите на своите арбалети. Кикаха, който не искаше да привлича вниманието на летящите в самолета, устоя на желанието да обезкуражи стрелците с лъчемета си.

Пещерата от нивото на Градината. Върхът в Америндия, където го очакваше изненада. Ястребът влетя в обсега на действие на вратата. Птицата се оказа не по-малко изненадана. Тя изкрещя, кацна върху гърдите му и заби нокти в тялото му. Той вдигна ръка пред лицето си, за да се защити, почувства пареща болка от забиването на клюна в изгорялата му ръка и отмахна настрани с нея. Птицата загуби захвата си, но отнесе със себе си частици от неговата плът. После излетя от зоната на кръга, но не бе разсечена надве. Краят на едното й крило бе отрязан като с ножица, но това бе всичко. Полетът й съвпадна с паузата на включването и тя се озова в пещерата на нивото на Драхеланд. Щастливо избавление.

Огромният дебел мъж, влязъл току-що в пещерата, държеше убит полуовъглен заек в едната си ръка и лъчемет в другата. Беше очаквал появата на мъж или жена, без да знае, разбира се, точно кога. Но в никакъв случай не бе очаквал побесняла топка от пера и нокти в лицето си.

Кикаха можа само да види, че Джудубра пуска заека и лъчемета на пода и вдига ръце пред лицето си. В следващия миг вече беше сред руините на Атлантида. Клекна и скочи нагоре, внимавайки да не докосне с част от тялото си невидимите граници на кръга около себе си. Беше в най-високата точка на скока, подвил крака, когато се озова отново в стаята в двореца. Скокът му, целящ да се окаже над лъча, насочен с цел да бъде прерязан на две, се бе оказал излишен. Двамата Звънари лежаха на пода почернели и с обгорели дрехи. Задушливата миризма на овъглена плът изпълваше стаята. Не знаеше какво се бе случило, но бе убеден, че следващия път тук щеше да има и други Звънари. Надяваше се, че подобно на него и те щяха да бъдат в неведение какво се бе случило. Сигурно щяха да бъдат озадачени, но едва ли толкова глупави, за да не се досетят, че убиецът беше дошъл телепортирайки се през вратата и бе избягал пак през нея. И щяха да изчакат.

Отново храма в Таланак. Анана я нямаше. Жрецът Витрус му извика:

— Тя също скочи! Сега и тя е в капана и се…

Беше на луната. Летящият апарат се приближаваше, но не бе увеличил скоростта си. Ярък лъч се откъсна от носа му и се спря точно върху него. Изглежда Звънарите неочаквано бяха забелязали вълнението сред войниците, тичащи към вратата, и насочените им към нея арбалети. Бяха включили един от прожекторите, за да видят каква е причината за тази суматоха.

Чу се бръмването на много тетиви, освободили стрелите си едновременно. Но той вече бе в пещерата в Градината. Следващата спирка бе малката площадка на върха в Америндия. Неволно сведе поглед върху гърдите си, по които се стичаше кръв, после върху ръката си, която също бе окървавена. Болеше го, но не толкова колкото знаеше, че ще го боли по-късно. По някакъв начин нервните му пътища бяха блокирали за по-малките болки: голямата болка бе неговата ситуация и неизбежният край, към който стремглаво се носеше. Или дебелият в пещерата, или Звънарите щяха да го убият. След като се отървеше от ястреба, дебелакът щеше да се скрие зад канарата и щеше да го простреля в мига, в който той се материализираше. Разбира се, съществуваше малката вероятност, че мъжът може да пожелае да го плени.

Озова се в пещерата. Ястребът и дебелакът лежаха мъртви и почернели. Гадна миризма на опърлени пера и изгоряла плът се носеше наоколо. Имаше едно-единствено обяснение: Анана, която се телепортираше преди него по веригата, ги бе убила с лъчемета си. Дебелият сигурно все още се бе борил с ястреба и тя едва ли бе имала проблем с него.

Ако бе имал някакви съмнения, че тя го обича, сега имаше доказателство, че това е така: тя бе проявила готовност да пожертва собствения си живот, за да го спаси. И го бе направила почти без замисляне, защото времето, с което бе разполагала да разбере какво става, бе нищожно кратко, но тя бързо бе съобразила и още по-бързо се бе хвърлила във вратата. Сигурно е била наясно, че може да се включи само ако скочи в мига след активирането й. Но най-трудното бе в това, че тя не можеше да знае точния момент на телепортацията: беше го видяла само на два пъти да се появява и да изчезва и бе решила да рискува.

Сигурно ме обича, помисли си той.

Но ако тя е могла да се включи, без да пострада, тогава той би могъл да излезе от веригата.

Руините на Атлантида се материализираха изневиделица и той скочи напред. Приземи се на крака на пода в залата на двореца, но не без последствия. Петата му го болеше сякаш някакъв плъх я бе изгризал. Погледна и видя, че деактивиращото поле бе отсякло част от кожата му.

В този миг се появи още нещо. Анана.

— Предмети! — каза тя. — Хвърляй ги… — и изчезна.

Не му се наложи да се замисля над значението на думите й, защото още преди това се бе надявал, че тя ще направи нещо подобно, за да спре безкрайното прехвърляне по веригата. Освен изключването на устройството, което предизвикваше верижната телепортация, единствената друга възможност да се спря тя бе да се поставят предмети с достатъчна маса в празните врати. Когато всички врати се запълнеха, телепортацията щеше да бъде блокирана.

Очевидният метод, състоящ се в разделянето на двата полумесеца на някоя от вратите, в този случай не би могъл да се използва. Резонансната верига създаваше поле на привличане между полумесеците на всички врати във веригата, така че те не можеха да бъдат раздалечени, освен ако не се използваше някое специално приспособление от онези в двореца на Улф. А всички подобни устройства бяха заключени на сигурно място в оръжейната.

Държейки под око вратата и готов всеки миг да използва лъчемета си, той придърпа тялото на единия Звънар до полумесеца. Броеше секундите, опитвайки се да прецени максимално точно момента, в който тя щеше да се появи отново тук. И докато броеше, видя с крайчеца на окото си пет предмета да се появяват последователно във вратата и почти мигновено да изчезват: варел; горната половина от тялото на драхеландер, прерязан надве в кръста; половината от голям сребърен сандък, от който се сипеха скъпоценности; голяма нефритена статуя и обезглавеният труп на зелен орел, лишен също от краката, както и от крилете си.

Обхвана го безпокойство. Съюзниците им тюда в храма на Таланак сигурно се подчиняваха на заповедите й, дадени точно преди да скочи във веригата. И сега хвърляха различни предмети във вратата с цялата бързина на която бяха способни. Но веригата можеше да се окаже блокирана в мига, в който тя се намираше на луната и тогава със сигурност или щеше да бъде пленена или убита.

И точно когато се готвеше да бутне трупа на Звънаря в кръга на полумесеците, Анана отново се появи. И този път не изчезна.

Кикаха изпита такова удовлетворение, че даже забрави да държи под око вратата, през която всеки миг можеха да нахлуят останалите Звънари в двореца.

— Какъв късмет само! — извика той и осъзнавайки, че викът му може да се чуе извън стаята, допълни по-тихо: — Шансовете да спреш точно тук бяха нищожни! И въпреки това…

— Изобщо не става дума за шанс — спокойно му отвърна тя. После излезе от вратата, прегърна го с две ръце през шията и го целуна.

При други обстоятелства това би го изпълнило със щастие. Но сега той каза:

— По-късно, Анана! Звънарите!

Тя отстъпи една крачка назад и го предупреди:

— Всеки момент ще се появи Нимстоул. Не стреляй по него.

Дребният Повелител се материализира от нищото. Държеше лъчемет в ръката си, а друг се виждаше запъхнат в колана му. Носеше нож и въже, намотано на едното му рамо. Кикаха беше извърнал своя лъчемет от вратата на стаята и сега го държеше насочен към Нимстоул.

— Това не е необходимо — каза му Повелителя. — Аз съм ваш съюзник.

— До момента когато…? — остави недоикзказан въпроса си Кикаха.

— Всичко, което искам, е да се върна в моя свят — поясни Нимстоул. — Наситих се да убивам и да ми се разминава на косъм. О, Шамбаримен, защо цял един свят не се оказва достатъчен на един човек?

Кикаха не му вярваше, но реши, че може да му се довери, поне докато не бъде убит и последният от Звънарите. Затова каза:

— Не знам какво става извън тази стая. Очаквах атака, но тя отдавна трябваше да бъде предприета. Те имат бластер и досега можеха да ни изпекат тук вътре.

После попита Анана какво се бе случило, макар да се досещаше за част от него. Тя му обясни, че Нимстоул се бил върнал в пещерата и намерил своя партньор мъртъв, явно убит от онзи, на който сам бе сложил този капан. Тогава Нимстоул решил, че е уморен да се крие в пещерата. Искал да получи шанс да се върне на своя свят, но също искал, както би пожелал това всеки друг Повелител, да бъдат убити Звънарите. Затова изключил устройството, задействало резонансната верига, в мига когато се появила Анана. Няколко секунди по-късно вече бил препрограмирал резонатора да прехвърли през кратък интервал от време двама души в двореца, където Анана била видяла преди това Кикаха.

— Какво искаш да ми кажеш? — възмутено се осведоми Кикаха. — Аз трябваше сам да скоча! И едва не си загубих петата.

— Е, ти просто не си могъл да знаеш — успокои го тя. — Но ако не бе скочил, миг по-късно щеше да можеш да излезеш сам, без да бързаш.

— Както и да е — прекъсна я той. — Ти тръгна след мен. Това е най-важното.

Тя го гледаше загрижено. Ръката му беше изгорена и кръвта все още се стичаше по пода. Но не му каза нищо. Не можеше да му помогне с каквото и да е, докато не намереха аптечка. А такава сигурно имаше наблизо, ако съумееха да се измъкнат от тази стая.

Някой просто трябваше да подаде глава през вратата. Нимстоул явно нямаше да се съгласи доброволно, а Кикаха не искаше да позволи на Анана да го направи. Затова надзърна сам. Но вместо огнената вълна на лъч в лицето, той видя празен коридор. Направи знак на двамата да го последват и тръгна към една стая, която се намираше на около четвърт миля напред по коридора. Там стерилизира раните и изгарянията си, постави слой псевдотъкан върху тях и изпи някакво лекарство, което трябваше да му помогне да преодолее шока и да ускори образуването на кръв от кръвотворните му органи. После се нахраниха и обсъдиха какво има да се прави.

Но нямаше много за какво да говорят. Защото единственото, което трябваше да направят, бе да обиколят из двореца и да видят какво става всъщност.