Филип Хосе Фармър
Частен космос (5)

4

Вратата, пред която стоеше, разбира се, не можеше да се отвори отвън. Беше залостена отвътре с голямо резе, както бе обичая на повечето таланакски граждани, за да се опазят от бродещите в нощта престъпници.

Крадците и цивилизацията бяха неразделни. В момента Кикаха бе благодарен на този факт. По време на предишното си продължително посещение в Таланак той съзнателно се бе сближил с няколко престъпници. Тези хора знаеха много начини скрито да идват и да напускат града, и Кикаха искаше да ги научи, за в случай че му се наложеше да ги използва. Нещо повече, той установи, че престъпниците, с които се бе сближил — главно контрабандисти — бяха интересни хора. Една от тях на име Клататол, беше повече от интересна. Тя беше разкошна. Имаше дълга, права, лъскава черна коса, огромни кафяви очи, много дълги гъсти мигли, гладка кожа с бронзов загар и пищна фигура, макар, както бе типично за таланакските жени, да бе малко по-широка в ханша и прасците й да бяха прекалено дебели. Но Кикаха отдавна бе престанал да търси перфектното в другите и по негово мнение леката асиметрия бе в основата на истинската красота.

Някак съвсем естествено той бе станал любовник на Клататол, докато в същото време ухажваше дъщерята на императора. Този двойствен живот му бе изиграл номер накрая и той вежливо бе помолен от брата на императора и шефа на полицията да напусне Таланак. Можеше да се върне, когато дъщерята на императора се задомеше и бъдеше изолирана от останалите, както бе обичаят сред аристокрацията. И Кикаха бе напуснал града без дори да се сбогува с Клататол. Беше посетил едно от малките васалства на изток, населено от цивилизован народ, известен като Куатсл-слет. Те отдавна бяха покорени и сега изплащаха данък на Таланак, но това не им бе попречило да запазят собствения си език и да продължат да се придържат към малко странните си обичаи. И докато пребиваваше при тях, Кикаха научи, че императорската дъщеря се бе омъжила за чичо си, спазвайки повелите на традицията. Вече можеше да се върне, но вместо това той отиде при хроваките, хората-мечки, в планините край Великите равнини.

Сега смяташе да отиде в дома на Клататол и да види дали тя би се съгласила да му помогне да се измъкне… ако го пуснеше при себе си, разбира се. Последният път, когато я бе посетил, тя се бе опитала да го убие. И дори вече да му бе простила, сигурно щеше много да се ядоса, че е дошъл в Таланак без да й се обади.

— Ах, Кикаха! — прошепна той на себе си. — Мислиш си, че си умен, а винаги оплескваш нещата! За щастие, ти си единственият, който знае това. А аз, колкото и да ми е голяма устата, никога няма да кажа на никого!

Луната изгря. Не беше сребриста, като земната, а по-скоро беше зеленикава, като сиренето, от което някои хумористи разказваха, че е направена. Освен това беше два и половина пъти по-голяма от земната луна. Сега се издигаше в беззвездното черно небе и хвърляше призрачната си сребристо-зеленикава светлина над бяло-черния нефрит, в който бе издълбана улицата.

Гигантското кълбо бавно потегли през небосвода и лъчите му подобно на миши впряг, теглещ го напред, осветиха входа, в който Кикаха се бе скрил.

Кикаха вдигна поглед към луната и му се прииска да е на нея. Беше стъпвал на повърхността й няколко пъти и ако съумееше да се добере до една от няколкото тайни врати в Таланак, той можеше отново да се телепортира там. Трябваше обаче да се съобразява с възможността фон Турбат да знае за тях, след като му бяха известни големите врати, през които беше прехвърлил войските си. Дори и при това положение си струваше да опита, но едната от малките врати се намираше в капището на храма, разположен три улици над най-долната, а другата бе в самия храм. Нашествениците сигурно бяха затворили всички улици и бяха започнали претърсване на домовете отдолу нагоре. Идеята беше, че ако Кикаха се криеше някъде тук, той щеше да бъде изтласкван все по-нагоре и по-нагоре, докато не го заловяха войските, дислоцирани две улици под двореца. Междувременно по останалите улици, макар и по-нарядко, щяха да минават малки групи патрули — все пак фон Турбат не разполагаше с неограничен брой войници.

Кикаха излезе от прикритието на входа, прекоси улицата, прекрачи перваза и започна да се спуска, стъпвайки върху барелефите на богове, зверове, хора, абстрактни символи и йероглифи, осейващи склона на планината помежду двете улици. Спускаше се бавно, защото гладкият камък не винаги позволяваше надежден захват, както и поради разположените на долната улица войски. Те държаха в ръцете си факли, а някои дори бяха на коне.

Някъде по средата на пътя, той замръзна залепнал за скалата като муха, доловила в далечината сянката на огромна заплашително придвижваща се ръка. Патрул от четири конника мина под него. Те спряха за малко да разменят няколко думи с войниците на улицата, после продължиха обиколката си. Кикаха също продължи, стигна до улицата, и се плъзна покрай стената оформена от фасадите на домовете, използвайки за прикритие всеки тъмен вход.

Продължаваше да носи със себе си лъка и колчана със стрелите, макар че щеше да се придвижва много по-лесно и по-безшумно без тях. Но те можеха да му потрябват и затова се бе примирил с неудобствата, които му причиняваха.

Когато се добра до улицата, на която бе дома на Клататол, луната беше готова да се скрие зад монолита на североизток. Това беше квартал на бедните, на роби, заплатили неотдавна за свободата си, на ханове и таверни, в които се подвизаваха моряци и контрабандисти от флотилиите, кръстосващи по реката, на охранници, предлагащи услугите си срещу заплащане, на керванджии, които можеха да бъдат наети, за да потеглят по безкрайните пътища на Великите равнини. Това бе район, предпочитан от крадци и убийци, които полицията не можеше да арестува поради липсата на улики, както и на други крадци им убийци, укриващи се от пипалата на правосъдието.

При нормални обстоятелства, дори в този късен час, улицата на Подозрителните миризми щеше да гъмжи от народ. Но комендантският час, наложен от нашествениците, изглежда бе стреснал обитателите. Не се виждаше жива душа с изключение на няколкото редки патрули. Всеки прозорец и всяка врата бяха залостени.

Подобно на много от най-долните улици и тази беше построена чрез търкане още в самото начало, когато тишкетмоаките си бяха поставили за цел да трансформират планината в град. На улицата имаше както домове, така и магазини. Върху постройките имаше втора улица с други домове, върху тях трета и върху нея последна — четвърта. По този начин, в рамките на едромащабната структура, съществуваше микроструктура, спазваща същата пирамидална организация.

Намиращите се една върху друга улици се свързваха чрез тесни стълби, построени чрез триене на нефрита между всяка пета или шеста къща на главната улица. Стълбите позволяваха да се изтеглят по-дребни животни като прасета и овце, но конете рискуваха да се подхлъзнат по гладките стъпала.

Кикаха пое по улицата на Зелените птички, която беше над четвъртото ниво къщи на улицата на Подозрителните миризми. Домът на Клататол — ако тя все още живееше там — беше на третото ниво. Смяташе да се прехвърли през оградата, да увисне на ръце, да скочи върху покривите на къщите на четвърто ниво и да повтори операцията, за да слезе до трето ниво. Скалата тук не предоставяше никакви възможности за катерене.

Но точно когато прекоси улицата на Зелените птички, ушите му доловиха чаткането на железни конски подкови. От тъмнината пред храма се появиха трима души на черни коне. Единият бе рицар в пълно бойно снаряжение, другите двама бяха обикновени оръженосци. Конете се носеха в галоп, а ездачите бяха плътно притиснати до телата им. Над тях, подобно на зловещ дим, издигащ се над огън от зли намерения, се развяваха черните им пелерини.

Бяха достатъчно далече и Кикаха лесно можеше да им се изплъзне, като се прехвърли през оградата и скочи долу. Но те сигурно носеха лъкове, макар да не се виждаха и ако скочеха от конете си достатъчно бързо, можеха да го прострелят. Луната хвърляше два пъти по-силна светлина, отколкото пълна луна на Земята. Дори да не го улучеха, те сигурно щяха да извикат помощ и да започнат масово претърсване на всички домове в околността.

Е, помисли си той, така или иначе претърсването щеше скоро да започне каквото и да станеше, макар че… да, ако ги убиеше, преди другите да са разбрали… може би… май наистина си струваше да опита.

При други обстоятелства Кикаха щеше да се опита да свали ездачите. Той обичаше конете. Но забравяше за всякаква сантименталност, когато ставаше дума да спаси живота си. На всички живи създания предстоеше да умрат, но Кикаха възнамеряваше да се погрижи собствената му смърт да дойде колкото може по-късно.

Той старателно се прицели в конете и бързо и точно изстреля две стрели. Две от животните тежко рухнаха и ездачите им дори не направиха опит да станат. Третият — рицарят — неумолимо се носеше към него, насочил копието си към корема на Кикаха. Стрелата прониза коня през шията, животното падна на колене и се претърколи през глава. Рицарят излетя във въздуха. Той инстинктивно продължаваше да държи копието си, но към края на полета си го пусна, сви крака и се приземи на кълбо. Коничният му шлем изкънтя от удара в скалата, откъсна се от главата му и започна да се търкаля надолу по улицата. Мъжът се плъзна странично и разпраната му пелерина остана да лежи зад него като откъсната от тялото му сянка.

Но въпреки тежката си броня, мъжът успя да се изправи и изтегли меча от ножницата. Отвори уста, за да извика за помощ, но в този миг четвъртата стрела намери път през зъбите ми, заби се в основата на гърлото и той тежко рухна назад, изпускайки меча си.

За седлото на мъртвия кон на загиналия рицар беше прикрепена сребърна касетка. Кикаха се опита да я отвори, но ключът се намираше някъде из дрехите на рицаря. Нямаше време да го търси в този момент.

На улицата лежаха три мъртви коня, един мъртъв човек и вероятно още двама други мъртъвци. Никакви викове в далечината не показваха, че някой бе чул кратката схватка.

Труповете обаче нямаше да останат задълго незабелязани. Кикаха пусна лъка и колчана си на долната улица и бързо ги последва. След по-малко от минута той се намираше на улицата от третото ниво и чукаше на здравия дървен капак, зад който се намираше прозореца на Клататол. Чукна три пъти, преброи до пет, чукна два пъти, преброи до четири и чукна веднъж. Държеше ножа в другата си ръка.

Не долавяше никаква реакция. Преброи наум до шейсет съгласно уговорения код, както си го спомняше, и повтори сигнала. В следващия миг отгоре се разнесе тракане на копита, последваха възбудени викове и сигнал с рог. Улицата над главата му се освети, както и главната улица под него. Заби барабан.

Неочаквано капакът на прозореца пред него се разтвори. Кикаха едва успя да отдръпне глава, за да не бъде ударен. Стаята беше тъмна, но той успя да различи призрачно бяло женско лице и голи гърди под него. Полъхна смесена миризма на чесън, риба, свинско месо и прословутото плесенясало сирене, което тишкетмоаките обожаваха. В съзнанието си Кикаха винаги свързваше красотата на обработения нефрит с тази характерна миризма. Първата му визита тук се бе оказала пълен провал, той просто не бе успял да надмогне натрапващите се асоциации.

Но в този миг миризмата означаваше Клататол, която бе толкова красива, колкото сиренето й бе ужасяващо. Или толкова красива, колкото бе отблъскващ речника й. Защото тази жена притежаваше темперамент, горещ като исландски гейзер.

— Ш-ш-т! — предупреди я Кикаха. — Съседите!

От устата на Клататол изригна повторен залп от непристойности и богохулства.

Кикаха я запуши с ръка и леко изви главата й, за да й покаже, че лесно може да й счупи врата, после я избута назад така че тя се препъна и прекрачи през прозореца. Дръпна капака, затвори прозореца и се обърна към нея. Тя бе станала от пода, беше намерила маслена лампа и я бе запалила. Приближи се, поклащайки бедра под трепкащата светлина, прегърна го и обсипа с целувки лицето, шията и гърдите му, обилно поливайки ги със сълзи, докато шепнеше ридаейки мили думи.

Кикаха се опита да не обръща внимание на киселата миризма на силно вино, на изгнило сирене, на чесън и застоялия дъх на заспал човек, и я целуна в отговор. После попита:

— Сама ли си?

— Не се ли заклех, че ще ти остана вярна? — отвърна му тя с въпрос.

— Да, но аз не те бях молил да го правиш. Идеята си беше изцяло твоя. Освен това — добави той — както добре знаем и двамата, ти не можеш да издържиш и една седмица без мъж.

Двамата се засмяха и тя го поведе към задната стая, която беше в основата си квадратна, но стените се извиваха към тавана, за да образуват купол. Това бе нейната спалня, но едновременно с това и работната й стая, защото тук тя планираше контрабандните си удари, както и тук се освобождаваше от стоката. Единственият свидетел беше само мебелировката. Тя се състоеше главно от легло: ниска дървена рамка, през която бяха прекарани кожени ремъци, а върху тях бяха метнати кожи на елени и на планински лъв. Кикаха се изтегна върху тях. Клататол възкликна при уморения му вид. После го остави за малко, отиде в кухнята, а той й извика да му донесе само вода, хляб и малко сушено говеждо или пресни плодове, ако има. Колкото и да беше гладен, мисълта за сиренето го ужасяваше.

След като похапна, той я попита какво знае за нападението. Клататол седеше на леглото до него и му бе подавала храната. Изглеждаше готова да се отдаде на любовната игра в точката, когато я бяха прекъснали преди седем години, но Кикаха я разубеди. Ситуацията му се виждаше прекалено заплетена, за да си играе на любов точно сега.

Клататол, въпреки многото си недостатъци, беше практична жена и се съгласи. Тя стана, облече се в пола от зелени, бели и черни пера и наметна през раменете си пелерина от розова памучна тъкан. Изплакна устата си със силно разредено вино и капна на езика си капка силен парфюм. После отново седна до него и започна да говори.

Но макар и да имаше достъп до всички новини в нелегалния свят, тя не можа да му каже всичко, което го интересуваше. Нашествениците се бяха появили сякаш от нищото в една задна стая във величествения храм на Олимамл. Бяха помели всякаква съпротива в двореца и бяха пленили императора и цялата фамилия, след като бяха смазали личната охрана и гарнизона.

Завземането на Таланак явно бе планирано добре и бе перфектно изпълнено. Докато вторият предводител, фон Свиндебарн, завземаше двореца и реорганизираше полицията на Таланак и военните, фон Турбат бе повел продължаващите да се множат войски на нашествениците от двореца към града.

— Всички гледаха като парализирани — разказваше Клататол. — Случилото се бе напълно неочаквано. Пълчищата бели хора, които се изливаха от храма на Олимамл… сякаш сам Олимамл ги бе изпратил… това подсилваше парализата.

Гражданите и полицията, опитали да се изправят на пътя на завоевателите, бяха прегазени. Останалата част от населението се бе изпокрила по къщите, а малкото, добрали се до най-долното ниво, опитали да се прехвърлят през реката по мостовете. Но мостовете също бяха блокирани.

— Най-странното нещо е — поколеба се Клататол, но след това продължи с уверен глас, — най-странното е, че зад всичко това не прозира желание да се завладее Таланак. Не, завземането на града ни сякаш е, как го наричате вие мъжете… страничен резултат? Сякаш нашествениците са решени да завладеят града, гледайки на него като на езеро, в което плува желаната от тях риба.

— Имаш предвид мен, нали? — обади се Кикаха.

Клататол кимна.

— Просто не знам защо тези хора така силно те искат? — замислено прошепна тя. — А ти?

— Не. Бих могъл да се досетя — отговори Кикаха. — Но няма да го направя. Подобни предположения само могат да ме объркат и да ми отнемат ценно време. Най-важното за мен сега е да се измъкна. И тук, любима, идва твоят ред!

— Да, сега ме обичаш — обади се тя.

— Ако имахме време… — намекна той.

— О, аз мога да те скрия на място, където ще разполагаме с всичкото време на света — успокои го тя. — Разбира се, има и други…

От известно време Кикаха беше започнал да долавя някаква неувереност в нея. Ситуацията не позволяваше да бъде груб с нея, но той се реши. Хвана я през кръста и я стисна силно. Тя направи гримаса и опита да се освободи.

— Какви други?

— Спри да ми причиняваш болка и ще ти кажа. Може би. А ако ми дадеш целувка, със сигурност ще ти кажа.

Няколкото секунди се струваше да бъдат загубени, затова той я целуна. Парфюмът в устата й проникна в ноздрите му и сякаш го изпълни до пръстите на краката му. Почувства как главата му се замайва и се запита дали все пак тя не заслужава някакво възнаграждение след толкова дълго чакане.

После се изсмя и леко се освободи.

— Ти наистина си най-красивата и най-съблазнителна жена, която някога съм срещал, а аз съм виждал хиляди и хиляди — подчерта той. — Но смъртта броди по улиците и ме търси.

— Когато отново видиш онази жена… — започна тя.

Отново ставаше игрива, затова се налагаше да й покаже, че подобна игривост може да й причини болка. Тя не възрази на това, дори й хареса, защото за нея еротичната любов включваше и малки дози болка и грубост.