Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЦАРИЦАТА НА КОШЕРА

Еволюцията не даде на майка му родилен канал и гърди. Тъй мъничкото същество, което един ден щеше да бъде наречено Човек, не разполагаше с друг изход от утробата, освен да го прокопае със зъбите в устата си. Той и невръстните му събратя разкъсаха тялото на майка си. Тъй като Човек бе най-силен и най-енергичен, той яде най-много и затова стана още по-силен.

Човек живееше в пълна тъмнина. След като с майка му бе свършено, нямаше друго за ядене, освен сладката течност, която се стичаше по повърхността на неговия свят. Не знаеше още, че тази отвесна повърхност е вътрешността на голямо кухо дърво и че тази течност е мъзгата на дървото. Нито пък знаеше, че топлите същества, които бяха много по-големи от него самия, бяха по-големи прасенца, почти готови да напуснат тъмата на дьрвото, че по-малките бяха съвсем млади, появили се на света подир него.

Единственото, което наистина го интересуваше, бе да яде, да се движи и да търси светлината. От време на време, в ритъм, който не можеше да разбере, в тъмата се появяваше неочаквана светлина. Предшестваше се всеки път от звук, чийто източник също не можеше да долови. Тогава дървото потреперваше леко; мъзгата спираше да тече; цялата енергия на дървото се посвещаваше на усилието да промени формата на ствола си, за да се получи отверстие, откъдето да нахлуе светлина. Когато се появеше, Човек тръгваше към нея. Когато изчезнеше, губеше чувство за ориентация и блуждаеше безцелно в търсене на течност за пиене.

Докато един ден, когато почти всички създания вече бяха по-малки от самия, него, а нито едно не бе по-голямо, светлината се появи толкова силна и неочаквана, че той успя да достигне отверстието, преди да се е затворило. Закърши тяло по извивката на дървото и за първи път почувства грубата външна кора с мекото си коремче. Почти не усети тази нова болка, защото светлината го заслепяваше. Не идваше само от едно място, а отвсякъде. Унесът му продължи много секунди. Ала след това беше отново гладен, а тук, от външната страна на дървото-майка, сокът течеше само в цепнатините на кората, където бе трудно да се достигне, а другите създания, вместо да са по-малки, така че лесно да ги отмести, бяха по-големи от него и го избутваха от удобните за достигане на храната места. Това бе нещо ново, нов свят, нов живот, и той се боеше.

По-късно, когато научи езика, щеше да си спомни пътуването от тъмата към светлината, щеше да го нарече преминаване от първия към втория живот, от живота в тъмнината към живота в полусянка.

Говорителя на мъртвите, „Животът на Човек“, 1:1-5

Миро реши да напусне Лузитания. Да вземе кораба на Говорителя и в крайна сметка да иде на Трондхайм. Може би на процеса щеше да успее да убеди Стоте свята да не воюват с Лузитания. В най-лошия случай щеше да се превърне в мъченик, който да разбужда сърцата на хората, когото да помнят, щеше да бъде нещо. Каквото и да се случеше с него, щеше да е по-добро, отколкото да остане тук.

В първите няколко дена след като изкатери оградата, Миро се възстановяваше бързо. Придоби известно владеене и чувствителност на краката и на ръцете си. Достатъчно, за да направи няколко провлачени крачки, като старец. Достатъчно, за да движи ръце и длани. Достатъчно, за да приключи с унижението майка му да почиства тялото му. Ала след това напредъкът намаля и спря.

— Ето, това е — каза Навио. — Достигнахме до равнището на непоправимите увреждания. Ти си късметлия, Миро, можеш да вървиш, можеш да говориш, сега си пълноценен мъж. Не си по-ограничен от, да речем, много здрав човек, достигнал стогодишна възраст. По би ми се искало да мога да ти кажа, че тялото ти е същото, каквото бе, преди да изкатериш оградата, че притежаваш енергичността и самовладеенето на двайсетгодишен. Ала същевременно се радвам: защото не се налага да ти съобщя, че ще си останеш прикован към леглото за цял живот — с всичките там катетри и с необходимостта да ти сменят постелките, неспособен на нищо друго, освен да слушаш тиха музика и да се чудиш къде е изчезнало тялото ти.

И на това съм благодарен, помисли си Миро. Щом пръстите ми се свиват в безполезна гега, щом чувам речта си — мъглява, неразбираема, тъй като гласът ми не може да модулира нормално, тогава ще бъда радостен, че приличам на стогодишен мъж, че мога да се надявам на още осемдесет години живот на столетник.

След като стана ясно, че той вече не се нуждае от постоянни грижи, семейството се пръсна и се зае с работата си. Тези дни бяха твърде вълнуващи за тях, за да останат у дома с осакатения си брат, син и приятел. Разбираше ги напълно. Не искаше да остават у дома с него. Искаше той да бъде с тях. Работата му не бе довършена. Сега, най-сетне, всички огради, всички правила бяха премахнати. Сега можеше да задава на прасенцата всички въпроси, които го озадачаваха от толкова време.

Опита се отначало да заработи чрез Уанда. Тя идваше при него всяка сутрин и всяка вечер, пишеше докладите си на терминала в предната стая в дома на Рибейрови. Той ги четеше, питаше я, изслушваше разказите й. А тя запомняше всички въпроси, които той искаше тя да зададе на прасенцата. След няколко дена той забеляза, че вечерта тя наистина се завръщаше с отговорите на неговите въпроси. Нямаше обаче последващо разсъждение, нямаше анализ на смисъла им. Истинското й внимание бе посветено на собствената й работа. И Миро престана да я кара да задава въпроси вместо него. Лъжеше я, казваше й, че се интересува повече от онова, което тя прави, че нейните изследователски пътища били най-важните.

Истината бе, че му беше противно да се вижда с Уанда. Разкритието, че му е сестра, за него беше болезнено, ужасно, ала знаеше, че, ако можеше сам да вземе решение, щеше да отхвърли кръвосмесителното табу, щеше да се ожени за нея, та ако ще и да заживеят в гората, при прасенцата. Уанда обаче бе вярваща, предана на църквата. Не можеше да наруши единствения всеобщ човешки закон. Беше наскърбена, когато разбра, че Миро е неин брат, но веднага започна да се отделя от него, да забравя погалването, целувките, прошепнатите думи, обещанията, милувките, смеха…

Най-добре ще е и той да ги забрави. Ала не можеше. Всеки път, когато я видеше, го заболяваше, че е толкова сдържана, толкова учтива и любезна. Той бе неин брат, беше сакат и тя бе добра с него. Но любовта си бе отишла.

Той безмилостно сравняваше Уанда с майка си, която бе обичала любовника си без оглед на бариерите помежду им. Ала любовникът на майка му беше пълноценен мъж, а не безполезен труп.

Затова Миро си стоеше у дома и изучаваше докладите за работата на всички останали. За него беше мъчително да узнава какво вършат, че не може да вземе участие; ала все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо или да гледа досадните видеофилми по терминала, или пък да слуша музика. Можеше да работи с клавиатурата, макар и бавно, насочваше така ръката си, че най-стегнатите пръсти — показалците, докосваха само по един клавиш. Не бе достатъчно сръчен, за да вкара каквито и да е съществени данни, нито дори да състави паметни бележки, но бе в състояние да извиква публичните файлове на другите хора и да прочита какво вършеха те. Можеше да поддържа някаква връзка с жизненоважната работа, която с отварянето на портата изведнъж се разрастна неимоверно.

Уанда работеше с прасенцата върху речник на мъжкия и на женския език, с фонетична система на означаване на думите, за да могат да запишат езика им. Помагаше й Куим, ала Миро знаеше, че той имаше своя причина за това: възнамеряваше да стане пратеник на прасенцата при другите племена, да им отнесе Евангелието, преди още да са зърнали „Царицата на кошера“ и „Хегемона“; възнамеряваше и да преведе поне част от Светото писание и да говори на прасенцата на собствения им език. Цялата тази работа с езика и културата на прасенцата бе много важна, за да се запази миналото, да се подготвят да общуват с другите племена, ала Миро знаеше, че това лесно можеше да бъде постигнато от учените на дом Кристау, които сега ходеха, облечени в расата си, при прасенцата, задаваха им въпроси и отговаряха на техните въпроси майсторски и разумно. Миро смяташе, че Уанда си позволява да стане лека-полека излишна.

Истинската работа с прасенцата, според Миро, се вършеше от Ендър и от няколко ключови техници от обслужващия отдел на Боскиня. Те полагаха тръбопровод от реката до просеката на дървото-майка, за да докарат вода. Прекарваха електричество и учеха братята как да използват компютърните терминали. Междувременно ги учеха и на елементарно селско стопанство, опитваха се да опитомят кабрите, за да теглят плугове. Беше малко объркващо как различните равнища на технологиите отиваха наведнъж при прасенцата; Ендър обаче бе обсъдил това с Миро, обясни му, че искал прасенцата да видят бързи, драматични и непосредствени резултати от договора им. Течаща вода, компютърна връзка с холографски терминал, който им дава възможност да четат в библиотеката, електрическо осветление нощем. Ала всичко това упражняваше магическо въздействие и изглеждаше напълно зависещо от човешката общност. Същевременно Ендър се опитваше да ги запази: Да разчитат на себе си, да бъдат находчиви, изобретателни.

Блясъкът на електричеството щеше да създаде митове, които да се разпространят по света от племе на племе, ала още много, много години нямаше да бъде нищо повече от един слух. Дървеното рало, косата, браната, семената на амаранта — ето кое щеше да доведе до действителни промени, щеше да позволи там, където се използваха, прасенцата да увеличат населението си десетократно. А те можеха да се пренасят от място на място ведно с шепа семена в торбичка от кожа на кабра и с паметта за това, как трябва да се върши работата.

Ето в това копнееше да участва Миро. Но каква полза от него в амарантовите ниви с ръцете му — геги и с провлачената му крачка? Каква полза да седне зад стана и да тъче с вълната от кабрите? Той дори не можеше да говори добре, за да преподава.

Ела работеше върху нови видове растения от земен произход и дори с малки животински видове и насекоми, които можеха да се противопоставят на Десколадата, дори да я неутрализират. Майка й помагаше със съвети, но не и с друго, защото пък наблягаше върху най-важния и таен проект от всички останали. И отново Ендър дойде при Миро и му каза онова, което единствено неговото семейство и Уанда знаеха: Царицата на кошера бе жива и щеше да бъде възродена, щом Новиня откриеше начин да противостои на Десколадата — тя и всичките бъгери, които щеше да роди. Веднага щом Новиня бе готова, щяха да съживят Царицата на кошера.

А Миро нямаше да участва и в това. За първи път хора и две извънземни раси щяха да заживеят заедно като рамани в един и същ свят, а Миро не можеше да участва. Той бе по-малко човек и от прасенцата. Не можеше да говори и да използва ръцете си, дори наполовина колкото тях. Бе престанал да бъде говорещо животно, което използва оръдия на труда. Превърнал се бе във варелсе. Държаха го само като любимо животно.

Искаше да замине. Дори нещо повече — да изчезне, да се махне и от самия себе си.

Но не веднага. Имаше една загадка, за която знаеше само той, и поради това само той можеше да я реши. Терминалът му сега се държеше много странно.

Забеляза го през първата седмица, след като се възстанови от пълната парализа. Преглеждаше някои от файловете на Уанда и разбра, че, без да направи нещо особено, получи достъп до поверителните файлове. Те бяха защитени на няколко равнища, нямаше представа какви бяха паролите, а въпреки това при едно рутинно, елементарно преглеждане получи всичката информация. Това бяха разсъжденията й върху еволюцията на прасенцата и вероятните им модели на обществено устройство и на живот през периода преди Десколадата. Неща, за които допреди две седмици тя би разговаряла и спорила с Миро. А сега ги бе защитила като поверителни й не ги обсъждаше с никого.

Миро не й каза, че бе чел файловете, ала насочваше разговорите към темата и я принуждаваше да говори; тя споделяше идеите си с достатъчно желание, след като Миро прояви интерес. Понякога беше почти както през добрите стари времена. Само дето чуваше заваления си собствен глас и оставяше мненията си за собствено потребление, почти само я слушаше, пропускаше онези неща, за които би поспорил. И все пак фактът, че видя поверителните й файлове, му позволи да навлезе в онова, от което тя наистина се интересуваше.

Ала как бе получил достъп до тях? Случи се отново и отново. Файлове на Ела, на майка му, на дом Кристау. След като прасенцата започнаха да си играят с новопридобития си терминал, Миро бе в състояние да ги наблюдава в ехо-режим, който не бе виждал да се използва досега в терминалите — той му даваше възможност да наблюдава всичките им компютърни транзакции, след което да предложи някои неща, да ги попромени леко. Изпитваше особено задоволство да отгатва към какво всъщност се стремят прасенцата и тайно да им помага да го постигнат. Ала откъде се бе сдобил с толкова нестандартен и мощен достъп до машината?

Освен другото терминалът се учеше и да се нагажда към него. Вместо да използва дългите кодиращи изречения, бе необходимо само да започне поредицата и машината веднага изпълняваше инструкциите му. Най-накрая той дори не трябваше да вписва името си за достъп. Докосваше клавиатурата и терминалът показваше списъка с дейности, с които обикновено се занимаваше, сетне ги преглеждаше. Можеше да натисне даден клавиш и да се заеме направо с онова, което искаше; така изпускаше десетки предварителни команди, спестяваше си болезнените минути да набира буква подир буква.

Отпървом си помисли, че Олядо или някой от кабинета на Боскиня бе създал за него нова програма. Ала Олядо само погледна разсеяно какво правеше терминалът и отсече:

— Бакяна.

„Страхотно.“

А когато изпрати съобщение до кабинета на кметицата, тя изобщо не го получи. Вместо това дойде да го види Говорителя на мъртвите.

— Значи терминалът ти е от голяма полза — рече Ендър.

Миро не отговори. Мъчеше се да отгатне защо кметицата бе изпратила Говорителя да отговори на бележката му.

— Кметицата не е получила съобщението ти — рече Ендър. — Аз го получих. И ще е най-добре да не споменаваш никому какво може да прави терминалът ти.

— Защо? — попита Миро. Това бе една от малкото думи, които можеше да произнесе, без да я заваля.

— Защото не ти помага нова програма. А човек.

Миро се засмя. Никой човек не можеше да бъде толкова бърз, колкото програмата, която му помагаше. Тя беше по-бърза всъщност и от повечето програми, с които бе работил досега, много мощна и интуитивна; по-бърза от човек, но по-умна от програма.

— Мисля, че е една моя стара приятелка. Поне тя ми каза за съобщението ти до кметицата и подметна, че е добра идея да се запази дискретност. Нали разбираш, тя е малко свенлива. Няма много приятели.

— Колко са?

— В този момент — точно двама. А в продължение на няколкото хиляди години досега — точно един.

— Не е човек — рече Миро.

— Раман — отвърна Ендър. — По човек от повечето хора. Ние се обичахме много време, помагахме си, разчитахме един на друг. Но през последните няколко седмици, откакто дойдох тук, се поотдалечихме. Аз съм повече обзет от живота на хората около себе си. От семейството ти.

— Мама.

— Да. Майка ти, братята и сестрите ти, работата с прасенцата, работата за Царицата на кошера. Моята приятелка и аз преди разговаряхме непрекъснато. Сега нямам това време. Понякога сме наранявали взаимно чувствата си. Тя е самотна и мисля, че си е избрала друг компаньон.

— Няо кувро.

„Аз не искам такъв.“

— Не, искаш — рече Ендър. — Тя вече ти е помогнала. Сега знаеш, че съществува, и ще откриеш, че тя е… добър приятел. Не би могъл да имаш по-добър. По-верен. По-полезен.

— Нещо като кученце?

— Не ставай глупав — каза Ендър. — Запознавам те с четвъртия извънземен вид. Предполага се, че си ксенолог, нали така? Тя те познава, Миро. Твоите физически проблеми не означават нищо за нея. Тя изобщо няма тяло. Тя съществува всред филотичните смущения на ансибалните комуникации между Стоте свята. Това е най-интелигентното живо същество и ти си вторият човек, комуто е избрала да се разкрие.

— Как? Как е станало? Откъде ме знае, че да ме избере?

— Попитай я лично. — Ендър докосна бижуто в ухото си. — Един съвет само. След като веднъж е решила да ти се довери, дръж я винаги при себе си. Не крий нищо от нея. Веднъж тя имаше любовник, който я изключи. Само за един час, ала после нещата помежду им никога не бяха вече същите. Те си останаха… само приятели. Добри приятели, верни приятели, докато той умре. Но той цял живот ще съжалява за необмислената си и нелоялна постъпка.

Очите на Ендър заблестяха и Миро осъзна, че каквото и да бе това същество, което живееше в компютъра, то не бе фантом, то бе част от живота на този мъж. И той го предаваше на Миро, като баща на син — правото да познава този приятел.

Ендър си тръгна, без да каже нищо повече, и Миро включи терминала. Появи се холограма на жена. Беше дребна, седеше на табуретка, облегната на холографска стена. Не беше красива. Но не беше и грозна. Лицето й издаваше характер. Очите й бяха настоятелни, невинни, тъжни. Устните й бяха нежни, готови да се усмихнат или да заплачат. Облеклото й изглеждаше като воал, някак въздушно, ала вместо да бъде предизвикателно, то издаваше някаква невинност, нещо момичешко, разкриваше телце с малки гърди, със стиснати в скута ръце, с крака по детински разтворени, със сочещи навътре палци. Сякаш бе седнала в някоя люлка на детската площадка. Или в крайчеца на леглото на любовника си.

— Бом диа[1] — рече тихо Миро.

— Здрасти — отвърна тя. — Аз го помолих да ни запознае.

Беше кротка, сдържана, а Миро се чувстваше свенлив.

Толкова време Уанда беше единствената жена в живота му, ако изключим жените в семейството, затуй не бе много уверен в светските си маниери. Същевременно съзнаваше, че разговаря с холограма. Напълно убедителна, ала все пак лазерна проекция в пространството.

Тя протегна едната си ръка, положи я нежно върху гръдта си.

— Не чувствам нищо — рече. — Никакви нерви.

Очите му се насълзиха. От самосъжаление, разбира се. Че навярно никога нямаше да притежава жена, по-веществена от тази. Ако се опиташе да докосне някоя, то милувката му щеше да бъде груб удар на лапа. Понякога, когато не внимаваше, без да ги усети, му потичаха дори лиги. Ама че любовник!

— Но имам очи — рече тя. — И уши. Виждам какво става на всичките Сто свята. Наблюдавам небето през хиляда телескопа. Всеки ден подслушвам трилиони разговори. — Тя се изкиска тихо. — Аз съм най-добрата клюкарка във Вселената.

Тя изведнъж се изправи, стана по-едра, по-близка, сега се показваше само до кръста, сякаш невидима камера бе приближила изображението й. Втренчените й в него очи горяха с необикновена сила:

— А ти си едно провинциално учениче, което не е виждало през живота си нищо друго, освен един град и една гора.

— Нямах много възможности да пътувам — рече той.

— Ще се погрижим за това — отвърна тя. — Така. С какво искаш да се занимаваш днес?

— Как се казваш? — попита той.

— Не ти е необходимо името ми — отвърна тя.

— Как ще те повикам?

— Аз ще съм тук винаги, когато ме потърсиш.

— Но искам да знам — рече той.

Тя докосна ухото си.

— Ще ти кажа името си, когато ме харесаш достатъчно, за да ме вземаш навсякъде, където отиваш.

Той импулсивно й каза онова, което не бе споделял с никого.

— Искам да напусна това място — рече Миро. — Можеш ли да ме отведеш от Лузитания?

Тя изведнъж закокетничи, подигра го:

— А ние едвам се запознахме! Господин Рибейра, аз не съм такова момиче.

— Е, тогава, когато се опознаем по-добре — разсмя се Миро.

Тя извърши неуловима, чудна промяна и жената на екрана се превърна в стройна котка, протегнала се чувствено върху дървесен клон. Измърка силно, протегна крак, поглади козината си.

— Мога да ти счупя врата с един удар на лапата си — прошепна; тонът й прозвуча прелъстително; ноктите на лапите й обещаваха смърт. — А като те заваря неподготвен, мога да ти прегризя гърлото с една-единствена целувка.

Той се засмя. Сетне осъзна, че в целия този разговор бе забравил напълно колко завалена бе речта му. А тя разбра всяка дума. Никога не попита: „Какво? Не разбрах това“, или пък нещо подобно от любезните, ала вбесяващи го изрази, които другите употребяваха. Тя го възприемаше без всякакво усилие.

— Искам да науча всичко — рече Миро. — Искам да знам всичко, да го събера, за да вникна какво означава.

— Чудесен проект — рече тя. — Ще стои много добре в биографията ти.

* * *

Ендър откри, че Олядо бе много по-добър пилот от него. Дълбочинното зрение на момчето бе по-силно, а когато включеше окото си към бордовия компютър, той фактически поемаше навигацията. Така Ендър можеше да посвети енергията си на наблюденията.

Пейзажът изглеждаше монотонен, когато предприеха първите си изследователски полети. Безкрайни прерии, огромни стада кабра, тук-там в далечината — гори; те, разбира се, не ги наближаваха, тъй като не искаха да привличат вниманието на прасенцата, които живееха в тях. Освен това търсеха дом за Царицата на кошера, а нямаше да е добре той да бъде близо до някое племе.

Днес се насочиха на запад, отвъд гората на Рутър, следваха малка рекичка до устието й. Спряха на плажа, вълните леко се носеха към брега. Ендър опита водата. Солена. Морето.

Олядо накара бордовия терминал да покаже карта на този район от Лузитания, да установи местоположението им. Гората на Рутър и останалите поселища на прасенца. Мястото бе добро и някъде дълбоко в съзнанието си Ендър усети съгласието на Царицата на кошера. Близо до морето, много вода и слънце.

Понесоха се ниско над водата срещу течението и след стотина метра брегът се надигна и се оформи като нисък скат.

— Може ли да спрем някъде тук? — попита Ендър.

Олядо намери място на петдесетина метра от върха на хълма. Върнаха се до брега на реката, където тръстиките бяха отстъпили място на тревата грама. Естествено, всяка река в Лузитания приличаше на тази. Ела с лекота бе документирала генетичните модели, веднага щом се сдоби с достъп до файловете на Новиня и получи разрешение да се заеме с проблема. Тръстики, които се възпроизвеждат ведно с мухите. Грама, която се съешава с водните змии. И безкрайният капим, който отърква пълните си с прашец коси о коремите на плодовитите кабри, за да се възпроизведе следващото поколение от произвеждащите тор животни. Преплетени в корените и стъблата на капима бяха топекосите, дълги, виещи се лиани, за които Ела бе доказала, че имат гени като тези на ксингадората, гнездящата на земята птица, която използваше живи растения за гнездата си. Същият сорт разделение по двойки продължаваше и в гората: червеите масиоси, които се люпеха от семената на мердоната и сетне раждаха семената на самата мердона. Пуладорите — малките насекоми, които се чифтосваха с храстите с лъскави листа в гората. И над всичко това — прасенцата и дърветата, на върха на своето царство, растение и животно, слели се в един дълъг живот.

Това бе списъкът, пълният списък на всички земни животни и растения в Лузитания. Под водата имаше много, много повече. Ала Десколадата бе превърнала Лузитания в монотонна планета.

Все пак, въпреки монотонността си, тя имаше своята особена прелест. Географията й бе толкова разнообразна, колкото и на която и да е друга планета — реки, хълмове, планини, пустини, океани, острови. Килимът от капим и горските масиви бяха фонът на симфонията от земни форми. Чувствителността на окото се изостряше от нагънатите хълмове, от оголените скали, долини и преди всичко от блещукането на водата на слънцето. Лузитания, както и Трондхайм, бе една от редките планети, в които господстваше един-единствен мотив, вместо да съществува цялото многообразие от възможности. При Трондхайм обаче това се дължеше на факта, че планетата бе на ръба на обитаемостта, климатът й едвам спомагаше за съществуването на земен живот. Климатът на Лузитания, почвата й плачеха за предстоящата оран, за кофата на екскаватора, за мистрията на зидаря. Съживете ме, сякаш викаше тя.

Ендър не усещаше, че обича този свят, тъкмо защото бе опустошен и безплоден като собствения му живот, ограбен и объркан още през детството му от събития, ужасни във всяко отношение — в по-малък мащаб, разбира се, но със същия ефект, който бе имала Десколадата върху този свят. Той обаче бе оцелял, бе намерил достатъчно силни нишки, които да издържат и да продължат да растат. От предизвикателството на Десколадата се бяха появили трите живота на „малките“. От Военното училище, от годините на изолация, се бе появил Ендър Уигин. Той подхождаше на този свят, сякаш го бе планирал. Момчето, което вървеше до него в тревата грама, чувстваше като свой истински син, сякаш го бе познавал от бебе. Знам какво е да съществува метална стена между мен и света, Олядо. Ала тук и сега направих така, че стената да падне: плътта докосва земята, пие вода, дава утешение, приема любовта.

Земята край реката се издигаше на тераси, високи десетина метра от брега до хребета. Почвата бе достатъчно влажна, за да се изкопае и да запази изкопът формата си. Царицата на кошера се заравяше; Ендър усети у себе си желанието да копае и затова закопа, Олядо стоеше до него. Почвата поддаваше лесно, стените на изкопа си оставаха твърди.

<Да. Тук.>

И така бе решено.

— Тук ще бъде — рече гласно Ендър. Олядо се усмихна. Ала всъщност Ендър говореше на Джейн и нейния отговор чу той.

— Новиня мисли, че са успели. Тестовете са се оказали отрицателни — Десколадата остана неактивна, след като новият коладор присъства в клонираните клетки на бъгерите. Ела смята, че маргаритките, върху които работи, могат да произвеждат коладора по естествен път. Ако това стане, ще е достатъчно да се посадят маргаритки тук и там и бъгерите ще могат да държат Десколадата на разстояние, само като смучат цветовете.

Тонът й беше достатъчно жив, ала делови, не беше забавен. Никак дори.

— Добре — каза Ендър. Усети жегването на ревността — Джейн несъмнено се държеше по-свободно с Миро, дразнеше го, подиграваше го, както го бе правила преди с Ендър.

Не му беше трудно обаче да прогони чувството на ревност. Протегна ръка и я положи върху рамото на Олядо; притегли момчето към себе си и двамата поеха обратно към летателната машина. Олядо отбеляза мястото на картата и го съхрани в паметта на компютъра. По целия обратен път се шегува и се киска, Ендър се смя заедно с него. Момчето не беше Джейн. Но той бе Олядо и Ендър го обичаше, а Олядо се нуждаеше от Ендър; няколко милиони години еволюция бяха решили, че Ендър се нуждае най-много тъкмо от това. Желанието го бе глозгало през всичките години, когато бе заедно с Валънтайн, и тъкмо то го бе тласкало да пътува от свят към свят. Това момче с метални очи. Умният му малък брат — опустошителният разрушител Грего. Дълбокото проникновение на Куара, невинността й; крайният самоконтрол и аскетизъм на Куим, вярата му; възможността да се разчита винаги на Ела, която бе досущ като скала, но въпреки това знаеше кога да предприеме действие; и Миро…

Миро. Нямам утешение за Миро, не и в този свят, не и сега. Отнета му бе работата, която бе вършил цял живот, отнето бе тялото му, надеждата му за бъдещето, а аз няма какво да му кажа или да му дам да върши някаква важна работа. Той живее в болка, момичето, което обичаше, се оказа негова сестра, животът му всред прасенцата вече беше невъзможен, след като те приемаха други хора за свои приятели и учители.

— Миро има нужда… — започна Ендър тихо.

— Миро има нужда да напусне Лузитания — рече Олядо.

— Хм.

— Ти имаш междузвезден кораб, нали? — рече Олядо. — Спомням си, че веднъж бях чел някакъв разказ. А може да е било и видео. За един отдавнашен герой от Войните с бъгерите — Мейзър Рекъм. Той веднъж спасил Земята от разрушение, ала хората знаели, че ще умре, много преди да удари часът на втората битка. Затова го изпратили с междузвезден кораб с релативистични скорости, за да може да се върне. На Земята изминали сто години, ала за него — само две.

— Мислиш, че Миро се нуждае от подобна драстична мярка?

— Предстои битка. Ще трябва да се вземат решения. Миро е най-умният човек на Лузитания, най-добрият. Нали знаеш, той никога не си губи ума. Така беше дори в най-лошите мигове с баща ни. С Марсау. Извинявай, аз още му казвам баща.

— Няма нищо. До голяма степен той наистина е бил ваш баща.

— Миро винаги е измислял и е вземал иай-правилните решения за действие и те винаги са се оказвали най-добрите. Мама разчиташе на него. Затова смятам, че ще се нуждаем от Миро, когато Междузвездният конгрес реши да изпрати флотилията си против нас. Той ще проучи информацията, онова, което сме усвоили през изминалите години, ще събере всичко на едно място и ще ни каже какво да предприемем.

Ендър не можа да се сдържи. Разсмя се.

— Значи идеята ми е тъпа — рече Олядо.

— Ти виждаш по-добре от всички хора, които познавам — рече Ендър. — Трябва да си помисля още, но може и да си прав.

Полетяха известно време в мълчание.

— Аз просто така си говорех — обади се Олядо. — Когато рекох онова за Миро… Беше нещо, което си помислих, нещо, което да го свърже със стария разказ. А той може би дори не е и достоверен.

— Достоверен е — рече Ендър.

— Откъде знаеш?

— Познавах Мейзър Рекъм.

Олядо подсвирна:

— Значи си стар. По-стар от което и да е от тези дървета.

— По-стар съм от всички човешки колонии. Това за съжаление не ме прави и по-мъдър.

— Наистина ли си Ендър? Онзи Ендър?

— Именно затова такава бе и паролата ми за компютъра.

— Странно. Преди да дойдеш тук, епископът се опита да ни внуши, че си сатаната. Куим единствен от семейството прие това насериозно. Ала ако епископът ни бе казал, че си Ендьр, сигурно щяхме да те убием с камъни на площада още след пристигането ти.

— Защо не го направите сега?

— Сега те познаваме. В това е цялата разлика, нали? Дори Куим вече не те мрази. Когато опознаеш някого добре, не можеш да го мразиш.

— А може би просто не можеш да го опознаеш, докато не спреш да го мразиш.

— Не е ли това парадоксът на затворения кръг? Дом Кристау твърди, че повечето истини могат да бъдат изразени единствено чрез него.

— Не мисля, че това има нещо общо с истината, Олядо. Просто е въпрос на причина и следствие. Човек никога не може да се оправи с тях. Науката отказва да приеме която и да е причина, освен първата — събаряш плочката домино и следващата до нея също пада. Ала когато става дума за човешки същества, единственият вид причина, който има значение, е крайната — целта. Онова, което си е наумил човек. След като разбереш какво наистина искат хората, вече не може да ги ненавиждаш. Може да се боиш от тях, ала не може да ги мразиш, защото винаги можеш да откриеш същите желания в сърцето си.

— На мама не й харесва, че си Ендър.

— Знам.

— Но въпреки това те обича.

— Знам.

— А пък Куим — странно наистина, но сега той знае, че си Ендър, а те харесва повече тъкмо поради това.

— Така е, защото е кръстоносец, а аз се сдобих с лошата си репутация, защото победих в кръстоносен поход.

— И аз — рече Олядо.

— Да, и ти — рече Ендър.

— Ти си убил повече разумни същества от всеки друг в историята на човечеството.

— Бъди най-добрият във всичко, което вършиш — така ми казваше винаги майка ми.

— Ала когато Говори за татко, ти ме накара да изпитам съжаление към него. Ти караш хората да се обичат и да си прощават. Как си могъл да убиеш всичките онези милиони същества по време на Ксеноцида?

— Мислех, че играя игра. Не знаех, че ставаше наистина. Но това не е извинение, Олядо. Ако знаех, че битката е истинска, пак щях да постъпя по същия начин. Ние смятахме, че те искат да ни унищожат. Грешахме, но нямаше как да го разберем. — Ендър поклати глава. — Само че аз знаех повече. Познавах врага си. Ето защо победих Царицата на кошера, познавах я толкова добре, че я обичах, или може би я обичах, защото я познавах. Не исках повече да се бия с нея. Исках да се откажа. Исках да си ида у дома. Затова взривих планетата й.

— А днес намерихме място, където да я върнем отново към живот. — Олядо беше съвсем сериозен. — Сигурен ли си, че тя няма да се опита да вземе реванш? Сигурен ли си, че няма да се опита да унищожи човечеството, като започне с теб?

— Сигурен съм — отвърна Ендър — повече, отколкото в каквото и да е.

— Но не и абсолютно сигурен — рече Олядо.

— Достатъчно сигурен, за да я върна към живота — отвърна Ендър. — А това е повече от всичко друго, в което можем да сме сигурни. Вярваме достатъчно, за да действаме така, сякаш е вярно. След като сме толкова сигурни, го наричаме познание. Факти. И залагаме живота си на тях.

— Предполагам, че знаеш какво вършиш. Залагаш живота си на онова, което вярваш, че представлява тя.

— Аз съм дори още по-арогантен и от това. Аз залагам и твоя живот, и живота на всички останали, без дори да поискам мнението на когото и да било.

— Смешно — рече Олядо. — Ако попитам някого дали би се доверил на Ендър да вземе решение, което може да повлияе върху бъдещето на човешката раса, всеки ще отговори, разбира се, отрицателно. Но ако попитам дали биха се доверили на Говорителя на мъртвите, повечето хора ще отвърнат утвърдително. И няма дори да се сетят, че става дума за един и същ човек.

— Аха — рече Ендър. — Смешно е.

Но и двамата не се засмяха. Сетне, след дълга пауза, Олядо отново заговори. Мислите му се бяха зареяли към тема, която имаше по-голямо значение.

— Не искам Миро да замине за трийсет години.

— Да речем двайсет.

— След двайсет години ще бъда на трийсет и две. А той ще се върне на сегашната си възраст — на двайсет. С дванайсет години по-млад от мен. Ако се намери момиче, което би поискало да се омъжи за момче с отразяващи очи, мога дори да бъда женен и да имам деца. Той няма даже да ме познава. Няма да съм повече неговият по-малък брат — Олядо преглътна. — Ще бъде, все едно че е умрял.

— Не — рече Ендър. — Ще бъде, все едно че е преминал от втория към третия си живот.

— Това също е като умиране — каза Олядо.

— Но е и като раждане — рече Ендър. — След като можеш да се раждаш отново и отново, не е страшно и да умираш понякога.

* * *

Валънтайн се обади на следващия ден. Пръстите на Ендър трепереха, докато набираше на клавиатурата инструкциите до терминала. Оказа се обаче, че не беше просто съобщение. Беше обаждане — пълноценно обаждане с глас по ансибала. Невероятно скъпо, ала не това бе проблемът. Проблемът бе, че комуникациите по ансибала със Стоте свята би трябвало да са прекъснати; за да разреши Джейн това обаждане, значи то бе спешно. На Ендър веднага му хрумна, че Валънтайн би могла да е в опасност. Междузвездният конгрес е решил, че Ендър се е замесил във въстанието и е открил връзката му с нея.

Бе остаряла. Холограмата на лицето й показваше бръчките от преживените множество ветровити дни на островите, с плаващите ледени блокове и корабите на Трондхайм. Усмивката й обаче си беше същата, а в очите й танцуваха старите пламъчета. Отпървом Ендър замълча, потресен от промените, поразили сестра му; тя също не заговори веднага, понеже Ендър изглеждаше непроменен, беше като образ, дошъл до нея от миналото.

— О, Ендър — въздъхна тя. — Била ли съм някога толкова млада?

— А аз дали ще остарея толкова красиво?

Тя се засмя. Сетне заплака. Той не можа; как би могъл? На него му бе липсвала само два месеца. А той на нея — двайсет и две години.

— Предполагам си чула — рече той — за неприятностите ни с Конгреса.

— Предполагам, че си в епицентъра на събитията.

— По-скоро се натъкнах на ситуацията случайно — рече Ендър. — Но се радвам, че бях тук. Възнамерявам да остана.

Тя кимна, избърса очи:

— Да. Така си и мислех. Ала трябваше да се обадя, за да се уверя. Не исках да прекарам две десетилетия в полет към теб, а като пристигна, ти да си заминал.

— В полет към мен ли? — попита той.

— Толкова много се развълнувах от вашата революция там, Ендър. След като двайсет години си гледах семейството, преподавах на студентите, обичах съпруга си, живях в мир със себе си, ни веднъж не си и помислих, че ще се наложи да възродя Демостен. Ала после се появиха съобщенията за незаконните контакти с прасенцата, а веднага след това — и новината, че Лузитания е въстанала; тогава хората започнаха да изричат най-смехотворни неща и аз забелязах, че това бе началото на същата стара омраза. Спомняш ли си видеофилмите за бъгерите? Колко страховити и ужасни бяха? И сега изведнъж почнахме да гледаме видеокадри на телата, които са намерили — на ксенолозите, не помня имената им, но картината бе страховита, откъдето и да я погледнеш, настройваше ни на военна истерия. А после пък историите за Десколадата, как ако някой от Лузитания отиде на друг свят, ще разруши всичко, че това била най-зловещата чума, която можем да си представим…

— Вярно е — рече Ендър, — но работим по въпроса. Опитваме се да намерим начин да предотвратим разпространението на Десколадата, в случай че тръгнем към друга планети.

— Вярно или не, Ендър, всичко това води към война. Аз помня войната, но никой друг не я помни. Затова възродих Демостен. Натъкнах се на някои бележки и доклади. Тяхната флотилия е снабдена с Малкия доктор, Ендър. Ако решат, могат да взривят Лузитания на парченца. Досущ като…

— Досущ както аз постъпих преди. Много поетично възмездие, не мислиш ли — да свърша по същия начин? Онзи, който вдига нож…

— Не се шегувай с мен, Ендър! Сега съм матрона на средна възраст и не съм толкова търпелива към глупостта. Поне в момента. Написах някои грозни истини за онова, което върши Междузвездния конгрес, и ги публикувах като Демостен. Сега ме търсят. Наричат го измяна.

— Значи идваш тук?

— Не само аз. Скъпият ми Якт предава флотилията си на братята и сестрите си. Вече купихме междузвезден кораб. Очевидно съществува някакво съпротивително движение, което ни помага — някаква жена на име Джейн блокира компютрите, за да прикрие следите ни.

— Познавам Джейн — рече Ендър.

— Значи вие наистина имате организация тук! Бях потресена, когато получих съобщение, че мога да ти се обадя. Предполагаше се, че ансибалът ви е изключен.

— Имаме могъщи приятели.

— Ендър, Якт и аз отлитаме днес. Ще вземем с нас и трите си деца.

— Първото…

— Да, Сифте, онова, което ме бе направило толкова дебела, когато тръгваше, сега е почти на двайсет и две години. Много хубаво момиче. С нас идва и една добра приятелка — учителката на децата, на име Пликт.

— Имах студентка със същото име — рече Ендър и си спомни разговорите отпреди само два месеца.

— О, да, ами това беше преди двайсет години, Ендър. Ще вземем с нас и неколцина от най-добрите мъже на Якт със семействата им. Нещо като Ноевия ковчег. Въпросът не е спешен — разполагаш с двайсет и две години, за да подготвиш посрещането ми. Дори повече, най-вероятно около трийсет години. Ще извършим пътуването на няколко етапа — първият ще е в погрешна посока, за да сме сигурни, че никой няма да разбере, че сме се запътили към Лузитания.

Ще дойде тук. След трийсет години. Аз ще бъда по-възрастен, отколкото е тя сега. Ще дойде тук. Дотогава и аз ще имам семейство. Моите и на Новиня деца, ако ги имаме, ще са пораснали, като нейните.

И тогава, като си помисли за Новиня, той се сети за Миро, сети за онова, което Олядо бе предложил преди няколко дена — през деня, когато бяха открили мястото за гнездо на Царицата на кошера.

— Ще имаш ли много-много против — рече Ендър, — ако изпратя някой да ви пресрещне по пътя?

— Да ни пресрещне ли? В дълбокия космос? Не, не пращай никого, Ендър — прекалено голяма жертва е да идва толкова далеч, след като компютрите могат да ни водят чудесно…

— Не е толкова заради вас, макар че бих искал да се запознаете с него. Той е един от ксенолозите. Беше тежко ранен при нещастен случай. Известна мозъчна травма — нещо като тежък мозъчен удар. Той е… той е най-умният на Лузитания, това твърди човек, на чиято преценка вярвам, ала е изгубил всичките си връзки с живота тук. По-късно обаче ще ни е необходим. Когато пристигнете. Той е много добър човек, Вал. Може да бъде доста полезен в образоването ви през последната седмица на пътуването ви.

— Може ли твоят приятел да ни даде курса за срещата? Ние сме добри навигатори, но само в морето.

— Джейн ще въведе преработената навигационна информация в корабния ви компютър, след като отлетите.

— Ендър… за теб това ще означава трийсет години, докато за мен… ще те видя само след няколко седмици.

Тя се разплака.

— Може и аз да дойда с Миро да ви посрещна.

— Недей! — рече тя. — Искам да бъдеш колкото е възможно по-стар и свадлив, когато пристигна. Не мога да те понасям, като виждам един трийсетгодишен хлапак на терминала си.

— Трийсет и пет годишен.

— Ще си стоиш там, докато не дойда! — настоя тя.

— Добре — отвърна той. — А пък Миро, момчето, което ти пращам… Приеми го като мой син.

Тя кимна сериозно:

— Времената са толкова опасни, Ендър. Бих искала и Питър да бе с нас.

— А аз — не. Ако той ръководеше нашето малко въстание, щеше да свърши като Хегемон на всичките Сто свята. А ние просто искаме да ни оставят на мира.

— Може би едното не е възможно без другото — рече Вал. — Но ще се покараме за това по-късно. Довиждане дотогава, скъпи братко.

Той не отговори. Просто я гледаше, гледаше я, докато тя не се усмихна кисело и не изключи връзката.

* * *

Не се наложи Ендър да казва на Миро да замине; Джейн вече му бе съобщила всичко.

— Значи сестра ти е Демостен? — попита Миро. Ендър вече беше свикнал със заваления му говор. Или може би речта му се бе пооправила малко. Както и да е — не беше толкова трудни да го разбира.

— Ние сме талантливо семейство — отвърна Ендър. — Надявам се да ти хареса.

— И аз се надявам тя да ме хареса — усмихна се Миро, ала изглеждаше малко поизплашен.

— Казах й да мисли за теб като за мой син.

Миро кимна:

— Знам. — И сетне добави малко предизвикателно: — Тя ми показа разговора ти с нея.

Ендър усети как вътрешно се смръзва. Чу гласа на Джейн в ухото си:

— Трябваше да те попитам — рече тя. — Но сам знаеш, че щеше да се съгласиш.

Но Ендър не се противеше толкова на нахлуването в личния си живот. Обезпокоен бе от факта, че Джейн бе станала тъй близка с Миро. Свиквай с това, рече си той. Той е човекът, когото тя сега търси.

— Ще ни липсваш — рече Ендър.

— Вече липсвам на онези, на които бих липсвал — отвърна Миро, — защото те вече ме мислят за умрял.

— Необходим си ни жив — рече Ендър.

— Когато се върна, ще съм още само на деветнайсет години. И с увреждане на мозъка.

— Пак ще си Миро, умен, обичан и заслужаващ доверие. Ти започна това въстание, Миро. Оградата падна заради теб. Не заради някаква велика кауза, а заради теб. Не ни подвеждай.

Миро се усмихна, ала Ендър не разбра дали изкривените му устни се дължаха на парализата, или защото усмивката му беше горчива, отровна.

— Кажи ми нещо — рече Миро.

— Ако аз не го направя — отвърна Ендър, — ще го направи тя.

— Не е трудно. Искам само да разбера за какво умряха Пипо и Либо. За какво им оказаха тази чест прасенцата?

Ендър разбираше по-добре, отколкото самия Миро: разбираше защо момчето държеше толкова много на този въпрос. Миро бе узнал, че всъщност е син на Либо броени часове, преди да прехвърли оградата и да изгуби бъдещето си. Пипо, а сетне Либо, после и Миро; баща, син и внук; трима ксенолози, които бяха изгубили бъдещето си в името на прасенцата. Миро се надяваше, че като разбере защо бяха загинали предците му, би могъл да види по-голям смисъл и в собствената си саможертва.

За зла участ истината можеше да остави у Миро чувството, че нито една от саможертвите няма смисъл. Затова Ендър отговори на въпроса с въпрос:

— Нима не знаеш вече защо?

Миро заговори бавно и внимателно, за да разбира Ендър завалената му реч:

— Знам, прасенцата са смятали, че им оказват чест. Знам, че Мандачува и Лийф-ийтър биха могли да умрат на тяхно място. При Либо дори знам случая. Това беше, когато получиха първата си реколта от амарант и разполагаха с много храна. Искаха да го възнаградят за това. Само че защо не по-рано? Защо не, когато ги научи да използват корените на мердоната? Защо не, когато ги научи да правят грънци или да мятат стрели?

— Искаш да узнаеш истината, нали? — попита Ендър.

Миро се досети по тона на Ендър, че тя нямаше да бъде приятна.

— Да — отвърна той.

— Нито Пипо, нито Либо са заслужавали тази чест. Не заради амаранта съпругите са присъдили наградата. А заради факта, че Лийф-ийтър ги е убедил да бъде заченато цяло ново поколение деца, макар и да са нямали достатъчно храна за тях, когато напуснат дървото-майка. Това е бил ужасен риск и ако той бе сгрешил, цяло поколение млади прасенца щеше да загине. Либо им е дал реколтата, ала Лийф-ийтър е бил онзи, който в известен смисъл е довел популацията до размери, при които ще се нуждаят от зърно.

Миро кимна:

— А Пипо?

— Пипо е разказал на прасенцата за откритието си. Че Десколадата, която убива хората, е част от тяхната нормална физиология. Че техните тела могат да се справят с трансформациите, които нас ни убиват. Мандачува е обяснил на съпругите, че това означава: хората не са богоподобни и не са толкова всесилни. Че в известен смисъл са дори по-безпомощни от „малките“. Че онова, поради което хората са по-силни от прасенцата, не е нещо вродено — ръстът, мозъкът, езикът ни, — а по-скоро случайността, че в познанието сме с няколко хиляди години преди тях. И ако могат да придобият нашето познание, тогава хората няма да имат власт над тях. Откритието на Мандачува, че прасенцата са потенциално равни на хората — ето това е била причината за наградата, а не информацията, която Пипо им е дал и която е довела до това откритие.

— Значи и двамата…

— Прасенцата не са искали да убият нито Пипо, нито Либо. И в двата случая решителните постижения са били дело на прасенцата. Единствената причина, поради която Пипо и Либо са загинали, е, понеже не са могли да намерят сили да вдигнат ножа и да убият приятел.

Миро сигурно бе забелязал болката, изписана върху лицето на Ендър, въпреки усилията му да я скрие. И отговори на горчивината на Ендър.

— Ти — рече Миро, — ти можеш да убиеш всекиго.

— Това е умение, с което съм се родил — отвърна Ендър.

— Ти уби Човек, защото знаеше, че ще заживее нов и по-добър живот.

— Да.

— И мен — също — рече Миро.

— Да — отвърна Ендър. — Отпращането ти доста прилича на убийство.

— Но дали ще заживея нов и по-добър живот?

— Не знам. Ти вече се справяш по-добре от едно дърво.

Миро се засмя:

— Значи имам едно предимство в сравнение с добрия стар Човек, нали? Поне съм амбулаторен случай. И не се налага някой да ме бие с пръчка, за да мога да говоря. — Изражението на Миро отново помръкна. — Разбира се, сега той би могъл да има хиляди деца.

— Не разчитай да останеш целомъдрен цял живот — рече Ендър. — Може и да се разочароваш.

— Надявам се — рече Миро. И след кратка пауза: — Говорителю?

— Наричай ме Ендър.

— Ендър, нима тогава Пипо и Либо са умрели напразно?

Ендър схвана подтекста на истинския въпрос: нима и аз сега понасям всичко това напусто?

— Има и по-лоши причини човек да умре — отвърна Ендър, — отколкото да умре, защото не може да понесе мисълта, че трябва да убива.

— Ами какво ще кажеш за човек, който не може да убива, не може да умре, но не може и да живее?

— Не се самозалъгвай — отвърна Ендър. — Някой ден ще вършиш и трите.

Миро отпътува на следващата сутрин. Изпратиха го със сълзи. Седмици след това на Новиня й бе трудно да прекарва и минута у дома, защото отсъствието на Миро бе болезнено за нея. И макар да се бе съгласила от сърце, че е добре за Миро да замине, все още за нея бе непоносимо, че е изгубила детето си. Това накара Ендър да се запита дали и собствените му родители бяха изпитали такава болка, когато го бяха отвели от тях. Предположи, че не. Нито пък са имали надежда да се върне. Той винаги бе обичал децата на други хора повече, отколкото го бяха обичали неговите собствени родители. Е, той ще се подготви да отмъсти за това, че го бяха изоставили. Той ще им покаже три хиляди години по-късно как трябва да се държи един баща. Епископ Перегрино ги венча в покоите си. Според сметките на Новиня, ако побързаха, тя беше още достатъчно млада да роди нови шест деца. Заеха се без помайване с тази задача.

* * *

Преди венчавката обаче се случиха два забележителни дни. През един летен ден Ела, Уанда и Новиня му представиха резултатите от изследванията и заключенията си (колкото е възможно по-пълни): за жизнения цикъл и обществената уредба на прасенцата, мъжки и женски, както и относно възстановката на евентуалния им модел на живот, преди Десколадата да ги свърже завинаги с дърветата, които дотогава не са били нищо друго освен окръжаваща среда. Ендър бе стигнал до свои заключения кои бяха прасенцата, особено кой бе Човек, преди да поеме пътя на живота в светлина.

Той живя с прасенцата една седмица, докато пишеше „Животът на Човек“, Мандачува и Лийф-ийтър четяха внимателно и обсъждаха с него; той поправяше и пишеше наново; най-накрая бе готов. През този ден покани всички, които работеха с прасенцата — цялото семейство Рибейра, Уанда и сестрите й, мнозината работници, които бяха довели технологичните чудеса до прасенцата, учените-монаси от Децата на ума, епископ Перегрино, кметицата Боскиня — и им прочете книгата. Не беше дълга, отне му по-малко от час четене. Бяха се събрали на склона на хълма, близо до мястото, където дървото на Човек вече се издигаше на повече от три метра височина, а сянката на Рутър подслони всички от следобедното слънце.

— Говорителю — рече епископът, — ти почти ме убеди да се превърна в хуманист.

Останалите, по-малко обучени в красноречие, не намериха думи — нито тогава, нито когато и да било. Ала от този ден нататък те знаеха кои бяха прасенцата, досущ както читателите на „Царицата на кошера“ бяха разбрали бъгерите, а читателите на „Хегемона“ бяха разбрали човечеството в безкрайния му стремеж към величие всред пустинята на разделението и подозрението.

— Ето защо те повиках тук — рече Новиня. — Някога си мечтаех аз да напиша тази книга. Но е трябвало да я напишеш ти.

— Аз играх в тази история по-голяма роля, отколкото бих искал — каза Ендър. — Но ти осъществи мечтата си, Иванова. Твоята работа доведе до тази книга. А ти и децата ти ме направихте достатъчно пълноценен, за да я напиша.

Той я подписа така, както бе подписал и другите — Говорителя на мъртвите.

Джейн взе книгата и я предаде по ансибала на светлинни години до Стоте свята. Заедно с нея предаде и Договора, както и снимките на Олядо на подписването му и на преминаването на Човек в живота на светлината. Препрати я тук и там, на доста места във всеки свят, до хора, които щяха да я прочетат и да разберат за какво става дума. Копия бяха препратени като съобщения от компютър до компютър; докато Междузвездният конгрес се усети, информацията бе вече твърде широко разпространена, за да бъде ограничена.

Вместо това се опитаха да я представят като фалшива. Снимките били груби симулации. Анализите на текста разкривали, че не е възможно един и същ автор да е написал и двете книги. Сведенията за използването на ансибала сочели, че не било възможно да е предадена от Лузитания, тъй като там нямало ансибал. Мнозина, които не си направиха труда да прочетат „Животът на Човек“, нямаха сърце да приемат прасенцата като рамани.

Други приемаха прасенцата, прочетоха и обвиненията, които Демостен бе написал няколко месеца преди това и надигнаха глас против флотилията „Втория ксеноцид“, вече поела към Лузитания. Това бе много грозно име. На Стоте свята нямаше достатъчно затвори, за да поемат всички онези, които го използваха. Междузвездният конгрес бе решил войната да започне, когато корабите му достигнат Лузитания — след четирийсет години. Ала войната вече бе започнала и щеше да бъде свирепа. Мнозина повярваха в онова, което бе написал Говорителя на мъртвите; и мнозина бяха готови да приемат прасенцата като рамани и да обвинят всички, които желаеха смъртта им, за убийци.

По-късно, през един есенен ден, Ендър взе внимателно увития пашкул и той, Новиня, Олядо, Куим и Ела се понесоха над капима, докато не стигнаха хълма край реката. Маргаритките, които бяха посяли, цъфтяха буйно; зимата тук беше мека и Царицата на кошера щеше да бъде в безопасност от Десколадата.

Ендър отнесе внимателно Царицата на кошера до брега на реката, сложи я в специално подготвеното от него и Олядо място. Бяха оставили на земята наблизо трупа на наскоро заклана кабра.

После Олядо ги откара обратно. Ендър стенеше от онзи огромен, неподвластен му екстаз, който Царицата на кошера бе внушила на съзнанието му; радостта му беше твърде силна, да я понесе едно човешко сърце; Новиня го бе прегърнала, Куим тихичко се молеше, а Ела пееше весела народна песен, която някога бе чувала в хълмистия район на Минас Жераис, всред кайпирасите и минейросите на стара Бразилия. Беше хубаво време, добро място, където да живее човек, по-добро, отколкото Ендър си бе мечтал да намери, докато бе в стоманените коридори на Военното училище като малък и се бореше за оцеляването си.

— Сега вече бих могъл да умра — каза той. — Свърших мисията на живота си.

— Аз — също — рече Новиня. — Ала според мен това означава, че е време да започнем да живеем.

Зад тях, в усойния и влажен въздух на плитката пещера до реката, силни челюсти разкъсаха пашкула и отпуснато, слабо като скелет тяло се измъкна трудно от него. Крилете й бяха отчасти разтворени и изсъхнаха на слънцето; тя се опита немощно да отиде до брега на реката, попи с изсушеното си тяло сила и влага. Загриза месото на кабрата. Неизлюпените яйца, които носеше, крещяха да бъдат освободени; тя снесе първите десетина в тялото на кабрата, сетне похапна от най-близките маргаритки, опитвайки се да усети промените в тялото си, след като най-сетне бе оживяла отново.

Слънцето грееше гърба й, бризът галеше крилете й, водата под краката й беше хладна, яйцата й се топлеха и съзряваха в плътта на кабрата: толкова дълго бе очаквала Живота и едва днес вече беше сигурна, че няма да бъде последната от племето си, а първата.

Бележки

[1] Бом диа — Добър ден (порт.) — Б.пр.

Край
Читателите на „Говорителя на мъртвите“ са прочели и: