Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ПЕТА ГЛАВА
ВАЛЪНТАЙН

Днес се изпуснах, че Либо е мой син. Само Барк („Корчо“) ме чу, но за един час очевидно всички вече бяха узнали. Сбраха се около мен и накараха Селвагем да ме попита дали наистина „вече“ съм станал баща. Селвагем сетне ни накара да се хванем с Либо за ръка; в изблик на обич прегърнах Либо и те издадоха щракащи звуци на учудване и, струва ми се, на благоговеене. Забелязах, че от този момент нататък престижът ми всред тях нарастна значително.

Заключението е неизбежно. Прасенцата, които познаваме досега, не са цялостна общност, дори не са типични мъжкари. Те са или в юношеска възраст, или са стари ергени. Нито едно от тях не е ставало баща. Доколкото можем да преценим, нито едно дори не се е чифтосвало.

Не съм чувал за човешко общество, където подобни ергенски групи да са нещо друго освен несретници без власт и престиж. Не случайно те говорят за женските със странна смесица на обожание и презрение, в някой миг не смеят да вземат решение без одобрението им, а в следващия твърдят, че жените са глупави и не разбират нищо, че са варелсе. Доскоро възприемах тези твърдения буквално, а това ме караше да си представям женските като нечувствителни създания, като някакво стадо свине-майки на четири крака. Мислех си, че мъжките сигурно се съветват с тях по същия начин, по който се съветват с дърветата, приемайки техния шепот като божествен отзвук, досущ като хвърляне на зарове или гадаене по вътрешностите на жертвено животно.

Сега обаче разбрах, че женските са навярно също толкова интелигентни, колкото и мъжките, и изобщо не са варелсе. Отрицателните изявления на мъжките са по-вродени от тяхното негодувание на ергени, изключени от възпроизводствения процес и от борбата за власт в племето. Прасенцата са също тъй предпазливи с нас, както и ние с тях — не ни допускат да видим женските или онези мъжки, които имат истинска власт. Смятахме, че изучаваме сърцевината на обществото им. А всъщност, фигуративно казано, сме се намирали в генетично гето, всред мъжки, чиито гени се смятат за негодни да допринесат за възпроизводството на племето.

И все пак не го вярвам. Прасенцата, които познаваме, са до едно умни, будни, усвояват бързо. На практика толкова бързо, че през всичките усилни години съм ги научил на повече неща за човешкото общество, отколкото сам съм научил за тяхното. Ако тези са отритнати, тогава се надявам някой ден да ме сметнат за достатъчно достоен, та да се срещна със „съпругите“ и „бащите“.

Междувременно не мога да докладвам нищо от този характер, защото волю или неволю, но определено наруших правилата. Няма значение, че правилата са глупави и непродуктивни. Наруших ги и ако открият, ще ми прекратят договора и ще прекъснат контактите ми с прасенцата, което ще е по-лошо дори от рязко съкратените контакти, които сега имаме. И затова съм принуден да мамя и да хитрувам, като например да вкарвам тези бележки в защитените лични файлове на Либо, където дори и на драгоценната ми съпруга не би й хрумнало да ги търси. Ето я тази жизнено важна информация — че прасенцата, които изучавахме, са до едно ергени; но поради правилата не смея да съобщя на ксенолозите-фрамлинги нищо за това. Olha bem, gente, aqui esta: A ciencia, o bicho que se devora a si mesta! (Внимавайте много, приятели, ето го: Науката, това грозно зверче, което се саморазкъсва!)

Жоау Фигейра Алвареш, тайни бележки, публикувани от Демостен в „Честността на измяната: ксенолозите на Лузитания“, „Рейкявикски исторически преглед“, 1990:4:1

Коремът на Валънтайн беше стегнат и надут, а оставаше още месец до раждането на дъщеря й. Беше несекваща досада — да си толкова едра и с нарушено равновесие. Преди, винаги когато се подготвяше за лекция по история в сьондринга, бе в състояние сама да натовари по-голямата част от лодката. Сега трябваше да разчита моряците на мъжа й да свършат цялата работа, не можеше дори да се изкатери от кея до борда; капитанът нареждаше товаренето да се извърши така, че корабът да не се крени. Справяше се добре, естествено — нали тъкмо капитан Рев я бе обучавал, когато пристигна за първи път тук, — ала на Валънтайн не й се нравеше ролята на трудноподвижна.

Това бе петият й сьондринг: при първия се бе запознала с Якт. Не бе мислила да се омъжва. Трондхайм беше свят като множеството други, които бе посещавала заедно със странстващия си по-малък брат. Ще преподава, ще учи, след четири или пет месеца ще напише пространно историческо есе, ще го публикува под името Демостен, сетне ще се забавлява, докато Ендър не приеме повикване като Говорител някъде другаде. Обикновено работата им се съчетаваше чудесно — него ще го извикат да Говори за смъртта на някоя важна личност, чиято биография сетне ще се превърне в център на есето й. Това бе играта, в която участваха, преструваха се на пътуващи професори по тази или онази специалност, докато същевременно сътворяваха истината за света, тъй като есетата на Демостен се смятаха винаги за окончателно становище.

Понякога тя си мислеше: сигурно някой ще открие, че Демостен пише есетата си в последователност, която подозрително съвпада с маршрутите на пътуванията и ще я разкрие. Скоро обаче разбра, че макар и в по-малка степен, отколкото за Говорителите, бе възникнала и митология относно Демостен. Хората вярваха, че Демостен не е една личност. По-скоро всяко есе е дело на гений, който пише самостоятелно и сетне се опитва да публикува под рубриката на Демостен; компютърът автоматично предава труда му на незнаен комитет от блестящи историци на дадената епоха, които решават дали си струва да бъде публикуван под името на Демостен. Нямаше значение, че никой не познаваше учен, комуто да е бил предаван такъв труд. Всяка година се правеха опити за написването на стотици есета; компютърът автоматично отхвърляше всички, които не бяха написани от истинския Демостен; а и битуваше твърдото убеждение, че личност като Валънтайн просто не би могла да съществува. В крайна сметка Демостен бе започнал демагогската си дейност в компютърните мрежи, когато Земята водеше войни с бъгерите, а това бе преди три хиляди години. Ясно че това сега не би могло да бъде същата личност.

И това е вярно, помисли си Валънтайн. И аз наистина не съм същата личност, защото, книга подир книга, всеки свят ме променя, докато пиша историята му. А този — повече от всички други.

Не й харесваше всепроникващото лютеранско мислене, особено в калвинистката му фракция, която, изглежда, имаше отговори на всички въпроси, преди още да бъдат зададени. Затова тя роди идеята да изведе избрана група абсолвенти от Рейкявик до един от Летните острови, екваториалната островна верига, където през пролетта скриката идваше да хвърли хайвера си и ята халкиги подлудяваха от разплодната си енергия. Идеята й бе да прекъсне модела на интелектуални дрънканици, неизбежен във всеки университет. Студентите щяха да се хранят само с хаврегрина, който растеше буйно в защитените долини, и с колкото халкиги търпеливо можеха да надхитрят и убият. След като храната им за деня зависеше от собствените им усилия, отношението им към това, което има или няма значение в историята, би трябвало да се промени.

Университетът даде разрешението си неохотно; тя използва собствени средства, за да наеме кораб от Якт, който току-що бе застанал начело на една от множеството ловуващи скрика семейни компании. Той изпитваше презрение към университетските хора, наричаше ги в очите скреддаре, а зад гърба им — и с още по-лоши думи. Каза на Валънтайн, че ще се върне да спаси гладуващите й студенти след седмица. Вместо това нейните „отритнати“, както се бяха прекръстили те, изкараха до края, вирееха добре, построиха си нещо като селище и се наслаждаваха на изблика на творческо мислене, лишено от окови, което завърши със забележителна вълна от великолепни и проницателни публикации при завръщането им.

Най-забележителният резултат в Рейкявик бе, че Валънтайн получи стотици заявки за двайсетте места във всеки от трите сьондринга, планувани за лятото. За нея обаче по-важен беше Якг. Той не бе особено образован, но безкрайно добре познаваше Трондхайм. Можеше да преплава без карта половината от екваториалното море. Познаваше дрейфа на айсбергите, къде щеше да е най-голямото им струпване. Знаеше, изглежда, и къде скриката ще излезе да танцува, как да разположи ловците си така, че да изненада животните, когато нищо неподозиращи изскачаха от морето. Май времето никога не го изненадваше, а Валънтайн заключи, че няма ситуация, за която той да не е предварително готов.

Освен за нея. А след като лютеранският свещеник (не и калвинистки) ги венча, и двамата изглеждаха повече изненадани, отколкото щастливи. Ала въпреки това наистина бяха щастливи. И за първи път, откакто бе напуснала Земята, тя се чувстваше в мир със себе си, у дома си. Ето защо бебето растеше в утробата й. Край на странстването. Беше благодарна и на Ендър, че разбира това, и без да се налага да го обсъждат: Трондхайм се бе оказал свършекът на одисеята им, продължила три хиляди мили, край на кариерата на Демостен, досущ като ishaxa, тя бе намерила начин да пусне корен в ледовете на този свят и да изсмуче живителни сокове, които почвата на нито една друга земя не й бе дарила.

Бебето ритна силно и я измъкна от унеса й; тя се огледа и видя Ендър да идва към нея, вървеше по кея с брезентова торба през рамо. Веднага се досети защо носеше чантата си: и той имаше намерение да дойде на сьондринга. Зачуди се дали да се радва. Ендър бе кротък и ненатрапчив, ала не можеше да скрие блестящото си познание за човешката природа. Средните студенти биха го пренебрегнали, но най-добрите, онези, за които тя се надяваше, че ще мислят оригинално, неизбежно щяха да последват изтънчените му и същевременно могъщи идеи, които несъмнено щеше да подхвърли. Бе сигурна, че резултатът щеше да е впечатляващ — в крайна сметка тя самата дължеше много на неговата проницателност, — но това щеше да е резултат на блестящия Ендъров ум, а не на студентите. И така целта на сьондринга щеше донякъде да бъде провалена.

Тя, разбира се, нямаше да му откаже, ако я помоли да дойде. Честно казано, би се радвала да бъдат заедно. Колкото и да обичаше Якт, постоянната близост, която споделяха с Ендър, преди да се омъжи, й липсваше. Щяха да минат години, преди тя и Якт евентуално да бъдат така здраво свързани, както бе свързана с брат си. Якт също го знаеше и това му причиняваше болка; съпругът не бива да съперничи с шурея си за предаността на своята жена.

— Хо, Вал — рече Ендър.

— Хо, Ендър.

Бяха сами на кея, никой не можеше да ги чуе и тя можеше да го нарича с детското му име, без да взема предвид факта, че останалата част от човечеството бе превърнала това име в нарицателно.

— Какво ще правиш, ако зайчето реши да се роди по време на сьондринга?

Тя се усмихна:

— Татко й ще я увие в кожа от скрика, аз ще й пея глупави нордически песни, а студентите ще сътворят страхотно проницателни идеи относно предопределеността на възпроизводствения процес и неговото въздействие върху историята.

Засмяха се и двамата, а сетне Вал изведнъж разбра, без да знае защо, че Ендър не искаше да участва в сьондринга, че бе събрал багажа си, за да отпътува от Трондхайм, и че бе дошъл не да я покани да замине с него, а да се сбогува. Очите й се напълниха със сълзи, не ги криеше, ужасна мъка я налегна. Той протегна ръце и я прегърна, както много пъти досега; този път обаче коремът й ги разделяше и прегръдката им се оказа неловка и предпазлива.

— Мислех си, че искаш да останеш — прошепна тя. — Отказваше на всички молби, които идваха.

— Пристигна една, на която не съм в състояние да откажа.

— Мога да родя това бебе по време на сьондринга, но не и на друг свят.

Както и предполагаше, Ендър нямаше намерение да я кани:

— Бебето ще е съвсем русо — рече той. — И ще изглежда безнадеждно не на мястото си в Лузитания. Там повечето са черни бразилци.

Значи — Лузитания. Валънтайн веднага разбра защо отиваше там — фактът, че прасенцата бяха убили ксенолога, бе публично оповестен, бе излъчен в най-гледания час в Рейкявик.

— Ти си полудял.

— Не съвсем.

— Не разбираш ли какво ще стане, ако хората узнаят, че онзи Ендър заминава за света на прасенцата? Те ще те разпънат на кръст.

— Те биха ме разпънали и тук, само че никой освен теб не знае кой съм. Обещай да не казваш.

— С какво можеш да помогнеш там? Когато пристигнеш, ще са минали десетилетия от смъртта му.

— Моите клиенти са обикновено отдавна изстинали, когато пристигам да Говоря от тяхно име. Това е основният недостатък да бъдеш странстващ Говорител.

— Никога не съм допускала, че ще те изгубя отново.

— Аз обаче знаех, че сме загубени един за другиго в мига, когато заобича Якт.

— Трябваше да ми го кажеш тогава! Нямаше да го направя!

— Точно заради това не ти го казах. Но не е вярно, Вал. Ти щеше да го направиш и бездруго. А аз исках да го направиш. Никога не си била по-щастлива. — Той обгърна с ръце кръста й. — Гените на Уигинови зовяха за продължение. Надявам се да родиш още десетина.

— Смята се за невъзпитано да имаш повече от четири, алчно — да са пет, и варварско — ако са повече от шест.

И макар да се шегуваше, тя мислеше как най-добре да проведе сьондринга — да остави асистентите си — абсолвенти, да започнат без нея, да го отмени или да го отложи до заминаването на Ендър?

Но Ендър реши въпроса вместо нея:

— Мислиш ли, че мъжът ти ще позволи един от корабите му да ме отведе тази нощ до марелда, за да мога утре сутрин да взема совалката до звездолета си?

Забързаността му беше жесток удар.

— Ако не се нуждаеше от кораб на Якт, сигурно би ми оставил бележка на компютъра!

— Взех решението си преди пет минути и дойдох право при теб.

— Но ти вече си резервирал пътуването — това иска време за планиране!

— Не и ако купиш кораба.

— Защо си се разбързал толкова? Пътуването ще продължи десетилетия…

— Двайсет и две години.

— Двайсет и две години! Тогава какво значение имат ден или два? Не можеше ли да почакаш един месец, та да видиш бебето ми, като се роди?

— След месец, Вал, може и да нямам смелостта да те изоставя.

— Тогава не го прави! Какво значение имат за теб прасенцата? Бъгерите са достатъчно рамани за един човешки живот. Остани, ожени се като мен; ти отвори вратата към колонизацията на звездите, Ендър, а сега остани тук и се наслади на плодовете на труда си!

— Ти си имаш Якт. Аз имам противни студенти, които искат да ме посветят в калвинизма. Моята работа още не е свършена, а Трондхайм не е мой дом.

Валънтайн почувства думите му като обвинение: ти самата пусна корени тук, без да помислиш дали аз бих могъл да живея на тази земя. Но вината за това не е моя — искаше да възрази тя, — ти си този, който си тръгва, който ме изоставя.

— Спомни си как беше — рече тя, — когато оставихме Питър на Земята и поехме на дългото десетилетия пътуване до първата ни колония — онзи свят, който ти управлява? Беше все едно, че Питър е умрял. Докато пристигнем там, той бе вече стар, а ние — все още млади; когато разговаряхме по ансибала, той приличаше на древен чичко; на зрелия властник Хегемона, на легендарния Лок — на когото и да е, само не и на нашия брат.

— Доколкото си спомням, това бе за добро — Ендър се опитваше да омаловажи нещата.

Ала Валънтайн възприе думите му превратно:

— Смяташ ли, че и аз ще съм по-добре след двайсет години?

— Мисля, че ще ми е по-мъчно за теб, отколкото ако си умряла.

— Не, Ендър, то ще е точно като да съм умряла и ще знаеш, че ти си този, който ме е убил.

Той потрепери:

— Не говориш сериозно.

— Няма да ти пиша. И защо ли да го правя? За теб всичко ще е станало преди седмица-две. Ще пристигнеш на Лузитания и компютърът ще ти избълва писма, трупани двайсет години, от човек, с когото си се сбогувал само преди седмица. Първите пет години ще са на мъка, на болка, че съм те загубила, на самота, че те няма, за да си говорим…

— Якт е твоят съпруг, не аз.

— Пък и какво ли да пиша? Остроумни писма, изпълнени с новости за бебето? Тя ще е на пет, на десет, на двайсет и сигурно ще е омъжена, а ти дори няма да я познаваш, няма да я обичаш.

— Ще я обичам.

— Няма да имаш тази възможност. Няма да се опитвам да ти пиша, докато не стана съвсем стара, Ендър. Докато не пристигнеш на Лузитания, а оттам — на някой друг свят, гълтайки десетилетията на едри хапки. Тогава ще ти пратя спомените си. Ще ти ги посветя. На Андрю, моя обичен брат. Следвах те с радост на две дузини светове, но ти не си готов да останеш и две седмици, макар че те помолих.

— Вслушай се в себе си, Вал, и разбери защо трябва да замина сега, преди да си разкъсала сърцето ми.

— Подобна софистика не би търпял дори у студентите си, Ендър! Не бих изрекла всичко това, ако не се измъкваше като крадец, хванат на местопрестъплението! Не обръщай нещата наопаки и не хвърляй вината върху мен.

Той отговори задъхано, в припряността му думите се застъпваха една друга; бързаше да завърши речта си, преди емоцията окончателно да го е възпрепятствала.

— Не, ти си права, бързам, защото имам работа за вършене там, а всеки ден тук е забавяне, и защото ме боли всеки път, когато видя как ти и Якт ставате все по-близки, а аз и ти — се отдалечаваме все повече, макар и да знам, че точно така трябва и да бъде, тъй че когато реших да тръгна, сметнах, че ще е по-добре да го направя възможно най-бързо, и бях прав; сама знаеш, че съм прав. Никога не съм си и представял, че ще ме възненавидиш за това.

Сега вече чувствата надделяха, думите му секнаха и той се разрида; тя — също.

— Не те ненавиждам, обичам те, ти си част от мен, ти си сърцето ми и когато заминаваш, все едно сърцето ми е изтръгнато и го отнасят някъде…

И това беше краят на разговора.

Старши помощник-капитанът на Рев откара Ендър до марелда — голямата платформа в екваториалното море, откъдето се изстрелваха совалките за среща с обикалящите в орбита звездолети. Стигнаха до мълчаливото съгласие, че Валънтайн няма да го изпраща. Вместо това тя се прибра у дома си и прекара цялата нощ, притисната до мъжа си. На следващия ден отиде на сьондринга със студентите си; плачеше за Ендър само нощем, когато си мислеше, че никой не я чува.

Ала студентите й забелязаха, понесоха се приказки за това, колко силно страда професор Уигин за отпътувалия си брат — странстващия Говорител. Догадките им бяха като на всички студенти — и надценяващи, и недооценяващи действителността. Ала една студентка на име Пликт се досети, че в историята на Валънтайн и Андрю Уигин има и нещо повече, отколкото другите подозираха.

И затова тя започна опити да проучи биографията им, да проследи миналите им пътувания между звездите. Когато дъщерята на Валънтайн Сифте бе още едва четиригодишна, а синът й Рен — двегодишен, Пликт дойде при нея. Беше вече млада преподавателка в университета и показа на Валънтайн публикувания си ръкопис. Бе го представила като белетристика, но, разбира се, всичко беше вярно — това бе историята на брат и сестра, най-старите жители на Вселената, родени на Земята, още преди да бъдат основани колонии на другите светове, които след това пътуваха от свят на свят, търсещи и безредни.

За облекчение на Валънтайн — и странно, но и за нейно разочарование — Пликт не бе разкрила факта, че Ендър бе първият Говорител на мъртвите, а Валънтайн — Демостен. Ала знаеше достатъчно за историята им, та да разкаже за сбогуването им, когато тя бе решила да остане със съпруга си, а той — да замине. Сцената беше по-нежна и по-вълнуваща, отколкото бе била всъщност; Пликт бе описала онова, което би трябвало да се случи, ако Ендър и Валънтайн имаха малко повече чувство за театрален драматизъм.

— Защо си написала това? — попита я Валънтайн.

— Не е ли фактът, че е достатъчно хубаво, достатъчна причина за написването му?

Витиеватият отговор развесели Валънтайн, но не я отказа от следващи въпроси.

— Какво означаваше брат ми Андрю за теб, че да направиш всичките тези проучвания и да съчиняваш това?

— Отново погрешен въпрос — рече Пликт.

— Изглежда, се провалям на някакъв тест. Можеш ли да ми подскажеш какви въпроси да задам?

— Не се ядосвай. Би трябвало да ме попиташ защо съм го написала като художествена проза, вместо като биография.

— Е, и защо?

— Защото открих, че Андрю Уигин, Говорителя на мъртвите, е Ендър Уигин, Ксеноцида.

Макар от заминаването на Ендър да бяха минали четири години, на него му оставаха още осемнайсет години път до целта му. На Валънтайн й призля от страх, като си по-мисли как щяха да го посрещнат на Лузитания като човека, заслужил най-големия позор в историята.

— Не бива да се страхуваш, професор Уигин. Ако имах намерение да го издам, щях да го сторя. Когато открих истината, разбрах, че той се е разкаял за стореното. И то с какво великолепно разкаяние! Тъкмо Говорителя на мъртвите разкри действията му като нечувано престъпление — и затова той е приел титлата на Говорител, както и още стотици други, и е поел ролята на свой обвинител на двайсет свята.

— Ти си открила твърде много, Пликт, а си разбрала твърде малко.

— Разбрах всичко! Прочети написаното — това е разбирането ми!

Валънтайн си каза, че след като Пликт знае толкова много, то би могла да узнае и още. Ала не разумът, а яростта я подтикна да каже нещо, което не бе казвала на никого досега:

— Пликт, брат ми не е имитирал първия Говорител на мъртвите. Той написа „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

Пликт остана изумена, след като разбра, че Валънтайн й бе казала истината. През всичките тези години тя бе смятала Андрю Уигин за своя главна тема, а първият Говорител на мъртвите — за свое вдъхновение. А сега, като разбра, че те бяха един и същ човек, онемя за половин час.

Сетне тя и Валънтайн разговаряха, и си споделяха и постигнаха такава степен на доверие, че Валънтайн покани Пликт да стане учителка на децата й и нейна сътрудничка в писането и в преподаването. Якт се изненада от попълнението в семейството, но с времето Валънтайн му разказа тайните, които Пликт бе разбулила с проучванията си или бе измъкнала от самата нея. Историята се превърна в семейна легенда и децата израснаха, като слушаха чудесни приказки за отдавна изгубения си вуйчо Ендър, който във всеки свят бе смятан за чудовище, ала всъщност бе нещо като спасител, пророк или поне мъченик.

Годините минаваха, семейството процъфтяваше, мъката на Валънтайн от загубата на Ендър се превърна в гордост за него и в крайна сметка — в ревностно очакване. Очакваше с нетърпение да пристигне в Лузитания, да реши дилемата на прасенцата, да изпълни очевидното си предопределение на апостол при раманите. Именно Пликт, добрата лютеранка, научи Валънтайн да мисли за живота на Ендър в религиозен план; съчетанието от властващата непоклатимост на семейния й живот и чудото, което представляваше всяко от петте й деца, я осени ако не с религиозните доктрини, то поне с чувствата на вярата.

Това щеше да повлияе и на децата й. Тъй като приказката за вуйчо Ендър не биваше никога да се споменава пред външни хора, тя придоби свръхестествени обертонове. Сифте, най-голямата дъщеря, бе особено заинтригувана; дори когато изпълни двайсет години и разумът й надви примитивното, детинско обожание на вуйчо Ендър, тя си оставаше обсебена от него. Той бе създание, излязло от легендите, ала въпреки това бе още жив, при това — на свят, който не бе на немислимо голямо разстояние.

Тя не каза на майка си и баща си, но се довери на бившата си учителка:

— Пликт, някой ден аз ще се срещна с него. Ще се срещна и ще му помогна в работата.

— Кое те кара да смяташ, че той ще се нуждае от помощ? Или поне от твоята помощ?

Пликт винаги си беше скептично настроена, докато студентката й не спечели доверието й.

— Той и първия път не го е направил сам, нали?

Мечтите на Сифте полетяха отвъд ледовете на Трондхайм към далечната планета, на която Ендър Уигин още не бе стъпил. Хора от Лузитания, вие не знаете какъв велик човек ще дойде на планетата ви и ще поеме товара от плещите ви. А аз ще се присъединя към него, когато му дойде времето, макар че това ще стане след едно поколение; но очаквай и мен, Лузитания.

На своя звездолет Ендър Уигин нямаше никаква представа за товара мечти на други хора, които носеше със себе си. Бяха минали само дни, откак бе оставил ридаещата Валънтайн на кея. За него Сифте още нямаше име; тя растеше в утробата на Валънтайн и нищо повече. Той едва започваше да изпитва болката от загубата на Валънтайн — болка, която тя отдавна бе преодоляла. А мислите му бяха твърде далеч от непознатите му племеннички и племенници, живеещи в ледения свят.

Мислеше си единствено за самотното, измъчено момиче на име Новиня, питаше се какво ли ще се е случило с нея през тези двайсет и две години на неговото пътуване, каква ли ще бъде, когато се срещнат. Защото той я обичаше — така както може да се обича човек, който е станал твое подобие от миговете ти на най-дълбока скръб.