Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕЛА

МИРО: Прасетата наричат себе си мъжки, ала можем да се уповаваме само на думите им.

УАНДА: Защо ще лъжат?

МИРО: Знам, че си млада и наивна, ала им липсват известни „атрибути“.

УАНДА: Учила съм физическа антропология. Но кой твърди, че трябва да го правят като нас?

МИРО: Очевидно е, че не го правят така. (В интерес на истината, НИЕ изобщо не го правим.) Може би вече знам къде са гениталиите им. Онези подутини на коремите им, където окосмяването е по-светло и по-нежно.

УАНДА: Атрофирани цицки. Дори и ти ги имаш.

МИРО: Наблюдавах Лийф-ийтър и Потс вчера от около десет метра разстояние, тъй че не ги виждах много добре, но Потс галеше Лийф-ийтър по корема, значи онези подутини сигурно са били масажирани.

УАНДА: Или може би не.

МИРО: Едно нещо е сигурно. Коремът на Лийф-ийтър беше мокър — слънчевите лъчи се отразяваха, значи му е било приятно.

УАНДА: Това е перверзно.

МИРО: Защо не? Те всички са ергени, нали така? Възрастни са, ала тъй наречените им съпруги не са ги допуснали до радостта на бащинството.

УАНДА: Мисля, че един сексуално изгладнял зенадор проектира своето отчаяние върху обектите на изследването си.

Маркос Владимир „Миро“ Рибейра фон Хесе и Уанда Кенята Фигейра Мукумби, Работни бележки, 1970:1:4:30

Просеката беше съвсем тиха. Миро веднага забеляза, че нещо не е наред. Прасенцата не правеха нищо. Просто стояха или седяха там и толкоз. И неподвижни при това; не се чуваше дори дишането им. Всички се бяха вторачили в земята.

С изключение на Човек, който се появи от гората зад гърба му. Отиде бавно, вдървено до първата редица. Миро усети как лакътят на Уанда се притиска към него, ала не я погледна. Знаеше, че и тя си мисли за същото като него. Нима това е моментът, в който ще ни убият, досущ като Либо и Пипо?

Човек ги гледа няколко минути, без да мигне. Беше пряко силите им да го чакат толкова дълго. Ала Миро и Уанда бяха добре обучени. Не казаха нищо, дори не промениха изражението на лицата си, бяха спокойни, безметежни — така, както го бяха тренирали от години. Изкуството на некомуникирането бе първото, което трябваше да усвоят, преди Либо да вземе когото и да било от двамата със себе си. След като лицата им не издаваха нищо, след като дори не се потяха видимо под емоционалното напрежение, нито едно прасенце не можеше да го забележи. Чунким това вършеше някаква работа — Човек бе твърде изкусен в превръщането на уклончивите изявления в отговори, в извличането на факти от празни приказки. Дори абсолютната им неподвижност пак издаваше страха им, но от този кръг нямаше изход. Всичко таеше някакво излъчване.

— Вие ни излъгахте — рече Човек.

Не отговаряй, каза си безгласно Миро, а и Уанда остана безмълвна, все едно, че бе чула думите му. Не ще и съмнение, и тя му бе предала същото съобщение.

— Рутър казва, че Говорителя на мъртвите иска да дойде при нас.

Това бе най-влудяващото у прасенцата. Винаги, когато имаха да кажат нещо зловещо, те го приписваха на някое умряло прасенце, което не би могло да го изрече. Без съмнение в това имаше и някакъв религиозен ритуал: отиваш до дървото-тотем, задаваш някакъв важен въпрос и лягаш там в съзерцание на листата или на кората, докато не получиш тъкмо онзи отговор, който си пожелал.

— Никога не сме твърдели обратното — рече Миро. Дишането на Уанда се учести.

— Вие казахте, че той няма да дойде.

— Вярно — призна Миро. — Не би могъл. Той трябва да спазва закона, като всички останали. Ако се опита да мине през портата без разрешение…

— Това е лъжа.

Миро замълча.

— Такъв е законът — рече тихо Уанда.

— Законът е нарушаван и преди — припомни Човек. — Можете да го доведете тук, ала не го правите. Всичко зависи от това, дали ще го доведете. Рутър казва, че Царицата на кошера не може да ни даде даровете си, ако той не дойде.

Миро потисна нетърпението си. Царицата на кошера! Нима не бе казвал на прасенцата десетки пъти, че всички бъгери са избити? А сега мъртвата Царица на кошера им говореше почти толкова, колкото и мъртвият Рутър. С прасенцата човек можеше да се справи далеч по-лесно, ако престанеха да получават заповеди от мъртвите.

— Такъв е законът — повтори Уанда. — Дори да го помолим да дойде, той може да докладва за нас и да ни изгонят, а тогава никога повече няма да дойдем при вас.

— Няма да ви докладва. Той иска да дойде.

— Откъде знаете?

— Така казва Рутър.

Понякога на Миро му се приискваше да отсече дървото-тотем, израснало там, където някога бе убит Рутър. Може би тогава ще млъкнат да мотолевят онова, което Рутър бил казал. Ала вместо това сигурно щяха да кръстят с името Рутър друго дърво и да се ядосат ужасно. Не признавай, че си усъмнен в религията им — това бе желязното правило; дори ксенолозите от другите светове, дори антрополозите го знаеха.

— Попитай го — рече Човек.

— Рутър ли? — попита Уанда.

— Той няма да говори с вас — рече Човек. Може би презрително? — Попитайте Говорителя дали ще дойде, или не.

Миро изчака Уанда да отговори. Тя вече знаеше какъв би бил неговият отговор. Нима не бяха спорили за това десетки пъти през последните два дена? Той е добър човек, казваше Миро. Не, измамник е, твърдеше Уанда. Добър е с малките, казваше Миро. Такива са и педофилите, казваше Уанда. Можем да му се доверим, казваше Миро. Ще ни предаде, твърдеше Уакда. И дотук свършваше всичко.

Прасенцата обаче промениха условието на уравнението. Те притиснаха ячко Миро. Обикновено, когато прасенцата искаха невъзможното, той й помагаше да ги отпъди. Ала сега това беше невъзможно, той самият не искаше да ги отпъжда, затова не отвърна нищо. Притисни я. Човек, защото ти си прав и този път Уанда трябва да се огъне.

Почувствала се сама, след като разбра, че Миро няма да й помогне, тя отстъпи.

— Може би ако го доведем само до границата на гората…

— Доведете го тук — рече Човек.

— Не можем — отвърна тя. — Погледнете се. Носите дрехи. Правите грънци. Ядете хляб.

Човек се усмихна:

— Да — каза той. — Точно така е. Доведете го.

— Не — отсече Уанда.

Миро трепна, едвам се сдържа да не я докосне. Това не бяха правили никога — никога не бяха отказвали направо на някаква молба. Винаги използваха нещо от сорта: „Не можем, защото…“ и „Де да можехме…“ Ала аз не бих използвал едносричен отговор. Не, що се отнася до мен, не бих го направил.

Усмивката се стопи от лицето на Човек:

— Пипо ни каза, че жените нямат думата. Пипо ни каза още, че мъжете и жените при хората решават заедно. Значи не можеш да кажеш „не“, ако и той не го каже. — Погледна Миро. — Казваш ли „не“?

Миро не отговори. Усети как лакътят на Уанда го бутна.

— Ти не каза нищо — рече Човек. — Не каза нито „да“, нито „не“.

Миро все още не отговаряше.

Неколцина от прасенцата около тях се изправиха. Миро нямаше представа какво правеха, обаче самото им размърдване, като реплика на непреклонното мълчание на Миро, изглеждаше заплашително. Уанда, която никога не се бе поддавала на страха, се огъна пред заплахата, отправена към Миро.

— Той казва „да“ — прошепна тя.

— Той казва „да“, но не промълви и дума от твое име. Ти каза „не“, но се обади вместо него. — Човек извади с пръст слюнка от устата си и я тръсна на земята. — Ти си едно нищо.

Човек неочаквано се превъртя в задно салто, усука се по средата му, приземи се с гръб към тях и си тръгна. Другите прасенца мигновено живнаха, забързаха подире му, а той ги поведе към края на гората, далеч от Миро и Уанда.

Човек рязко спря. Друго прасенце, вместо да го следва, бе застанало пред него. Беше Лийф-ийтър. Ако си казаха нещо, то Миро не го чу, нито пък видя устите им да се размърдват. Видя обаче как Лийф-ийтър посегна и докосна корема на Човек. Ръката му остана там за миг, сетне Лийф-ийтър се обърна и офейка в храстите като някой младок.

В следващия миг изчезнаха и останалите прасенца.

— Това беше битка — рече Миро. — Между Човек и Лийф-ийтър. Те са на противоположни страни.

— За какво? — попита Уанда.

— Бих искал да знам. Но мога само да предположа. Ако доведем Говорителя, ще спечели Човек. Ако не го направим, победител ще е Лийф-ийтър.

— И какво ще спечели? Защото ако доведем Говорителя, той ще ни предаде и тогава всички ще загубим.

— Няма да ни предаде.

— И защо да не го направи, след като ти самият ме предаде по такъв начин?

Репликата й прозвуча като камшик и той едва не извика от болезненото ужилване на думите й.

— Аз съм те предал! — прошепна. — Еу няо. Аме.

„Не и аз. Никога.“

— Татко винаги казваше: „Бъдете винаги заедно пред прасенцата, не им давайте да разберат разногласията ви“, а ти…

— А аз! Аз не им казах „да“. Ти бе онази, която им каза „не“, ти бе онази, която зае позиция, с която знаеше, че не съм съгласен!

— Тогава, след като не сме постигнали съгласие, твоята работа е да…

Тя се сепна. Чак сега осъзна какво всъщност казваше. Ала това не попречи на Миро да разбере какво щеше да изрече. Негова работа бе да прави онова, което тя казва, докато не промени мнението си. Сякаш й бе стажант.

— А аз пък си мислех, че сме заедно във всичко това.

Той се обърна и си тръгна през гората обратно към Милагре.

— Миро — извика тя подире му. — Миро, не исках да кажа, че…

Той я изчака да го настигне, сетне я хвана за ръка и прошепна яростно:

— Не викай! Или не те интересува дали прасенцата ни чуват или не? Нима главният зенадор е решил, че вече може да им позволяваме да виждат всичко, дори как началникът строява подчинения си?

— Аз не съм началник, аз…

— Така е, не си.

Той се обърна и отново закрачи.

— Но Либо бе мой баща, затова, разбира се, съм…

— …зенадор по наследствено право — продължи той. — Наследствено право, нали така? А аз какъв съм по това право? Някакъв кретен, който пребива жена си? — Хвана я за ръцете и ги стисна жестоко. — Това ли искаш да бъда? Умалено копие на моя паизиньо?

— Пусни ме!

Той я отблъсна.

— Твоят чирак смята, че днес постъпи глупаво — рече Миро. — Чиракът ти освен това смята, че би трябвало да се довериш на преценката му за Говорителя, чиракът ти смята още, че би трябвало да се довериш на оценката му колко насериозно приемат прасенцата всичко това, защото грешиш ужасно и в двете неща, а току-що може би пожертва живота на Човек.

Обвинението бе немислимо, ала и двамата се бояха тъкмо от това: че Човек ще свърши като Рутър, както и доста други преди него — изкормен, с посаден в гръдния му кош филиз.

Миро разбра, че бе несправедлив, знаеше, че тя имаше право да му се ядоса. Нямаше основание да я вини, след като нито един от двамата не можеше да знае какво евентуално очакваше Човек, докато не стане твърде късно.

Уанда обаче не се ядоса. Вместо това видимо се успокои, задиша равномерно и лицето й стана безизразно. Миро последва примера й и направи същото.

— Онова, което има значение — рече Уанда, — е да постигнем най-доброто. Екзекуциите винаги се извършват нощем. За да реабилитираме Човек, трябва да доведем Говорителя тук този следобед, преди да е мръкнало.

Миро кимна:

— Да — рече той. — И извинявай.

— Ти — също — каза тя.

— След като не знаем какво правим, то никой не носи вина, ако го направим погрешно.

— Ще ми се да вярвам, че правилният избор е възможен.

* * *

Ела седеше на един камък и пличкаше крака във водата, докато чакаше да дойде Говорителя. Оградата бе само на няколко метра оттук, издигаше се над металната решетка, която възпрепятстваше хората да преплуват под нея. Като че някой би пожелал да опита. Повечето от жителите на Милагре се преструваха, че оградата не съществува. Никога не я наближаваха. Ето защо бе помолила Говорителя да се срещнат на това място. Макар денят да беше топъл и училището да бе свършило, децата не идваха да плуват тук, край вила „Ултима“, където оградата стигаше до реката, а гората се спускаше досами оградата. Само сапунджиите, грънчарите и тухларите идваха тук, а и те си тръгваха след края на работния ден. Тя можеше да каже тук онова, което искаше, без да се опасява, че някой ще я чуе или ще я прекъсне.

Не се наложи да чака дълго. Говорителя дойде срещу течението с малка гребна лодка, досущ като някой от фермерите в края на колонията, който не обича пътищата. Кожата на гърба му бе удивително бяла; дори и неколцината лузитанци, които бяха с достатъчно светъл тен, за да ги наричат лойрош^[1], бяха далеч по-мургави. Белотата му го правеше да изглежда слаб и тъничък. Сетне обаче тя забеляза колко бързо се движеше лодката срещу течението; колко премерено греблата потъваха на точно необходимата дълбочина, и изтегляха лодката на дълги, плавни тласъци. Усети как я жегна тъга, а после осъзна, че бе мъка по баща й, въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към него; досега не беше съзнавала, че харесва нещо у него, ала ето че тъгуваше по силата на раменете и на гърба му, по потта, от която кафявата му кожа лъщеше на слънцето като стъкло.

Не, не, рече си безгласно, не тъгувам за смъртта ти, Сау. Мъчно ми е, че не приличаше поне малко на Говорителя, който не е свързан с нас, а за три дена вече ни дари повече добри неща, отколкото ти през целия си живот; мъчно ми е, че красивото ти тяло беше така проядено от червеи извътре.

Говорителя я забеляза и плъзна лодката към брега, където го чакаше. Тя нагази всред тръстиките и тинята, за да му помогне да изтегли лодката на брега.

— Съжалявам, че се изкаля — рече той. — Но не бях натоварвал тялото си от няколко седмици, а водата ме помами и…

— Добре гребеш — каза тя.

— Светът, от който идвам, се състои предимно от лед и вода. Тук и там по някоя скала и малко пръст, и всеки, който не може да гребе, е тъй немощен, че все едно не може да върви.

— Там ли си се родил?

— Не. Там обаче Говорих за последен път.

Той седна на тревата с лице към водата. Тя се настани до него.

— Майка ми ти е ядосана.

Устните му се разтеглиха в полуусмивка:

— Вече ми го каза.

Без да се замисли, Ела мигновено се зае да оправдава майка си:

— Опитал си да прочетеш файловете й.

— Аз ги прочетох. Повечето от тях. Всички, освен онези, които имат значение.

— Знам. Куим ми каза.

Тя се улови донякъде да тържествува, че защитната система на майка й го бе надвила. После обаче се сети, че по този въпрос не беше на страната на майка си. Че бе опитвала от години да накара майка си да я допусне до тези файлове. Ала инерцията я повлече да изрече неща, които нямаше намерение да казва:

— Олядо си седи у дома с изключени очи и със слушалки, от които бумти надута докрай музика. Много е разстроен.

— Ами да, той си мисли, че съм го предал.

— А не си ли? — Ето, това нямаше намерение да казва.

— Аз съм Говорител на мъртвите. Винаги, когато говоря, казвам истината и си пъхам носа в тайните на другите хора.

— Знам. Тъкмо затова повиках Говорител. Не изпитваш никакво страхопочитание към никого.

Той изглеждаше обезпокоен:

— Защо ме покани тук? — попита.

Всичко отиваше на зле. Говореше с него така, сякаш беше против него, сякаш не му бе благодарна за онова, което вече бе сторил за семейството. Говореше му като на враг. Нима Куим е обладал ума ми, че изричам неща, които не искам?

— Ти ме покани на това място край реката. Останалата част от семейството ти не иска да говори с мен, и тъкмо тогава получавам съобщение от теб. За какво — да се оплачеш, че нарушавам неприкосновеността на личните файлове? Че не изпитвам страхопочитание към никого?

— Не — каза посърнало тя. — Разговорът не биваше да поема в такава посока.

— Не ти ли хрумна, че едва ли бих приел да стана Говорител, ако не изпитвах уважение към хората?

В отчаянието си тя остави думите сами да изригнат:

— Бих искала да успееш да влезеш във всичките й файлове! Бих искала да узнаеш всичките й тайни и да ги публикуваш във всичките Сто свята!

В очите й имаше сълзи; тя не знаеше защо.

— Разбирам. Тя и теб не допуска до тези файлове.

— Соу апрендис дела, нао соу? Бпорке чоро дига-ме! О сеньор тем о жейто.

— Не съм свикнал да разплаквам хората. Ела — отвърна меко той. Гласът му беше като милувка. Не, по-силен, сякаш ръката му стисна нейната, задържа я, успокои я. — А истината те кара да плачеш.

— Соу инграта, соу ма филя…

— Да, ти си неблагодарна и ужасна дъщеря — рече той и се засмя кротко. — През всичките тези години на хаос и пренебрежение ти си поддържала семейството на майка си със съвсем малко помощ от нейна страна, а когато си я последвала в кариерата, тя не е пожелала да сподели с теб най-важната информация; не си заслужила нищо друго освен обич и доверие от нея, а тя е отвърнала с недопускането ти до живота й на работа, и вкъщи; и накрая ти казващ на някого, че ти е писнало от това. Сигурно си най-лошият човек, когото изобщо съм познавал.

Тя се улови, че се смее на обвинението му. Може би бе детинско, ала не искаше да се смее на себе си.

— Не ме покровителствай.

Опита да вложи в тона си колкото е възможно повече пренебрежение.

Той го забеляза. Очите му станаха студени, отчуждени.

— Не плюй върху приятел — рече. Тя не искаше той да се отдалечава от нея. Ала не можа да се стърпи да не отрони студено и ядно:

— Ти не си ми приятел.

В първия миг се опасяваше, че ще й повярва. Ала върху лицето му разцъфна усмивка:

— Ти не би могла да разпознаеш кой ти е приятел.

Не, напротив, помисли си тя. Сега виждам пред себе си приятел. Отвърна на усмивката му.

— Ела, ти нали си добра ксенобиоложка?

— Да.

— Сега си на осемнайсет години. Можеше да вземеш професионалните изпити на шестнайсет. Но не го направи.

— Мама не ме допусна. Каза, че не съм готова.

— Не е необходимо да се иска разрешение от майка ти, след като навършиш шестнайсет.

— Стажантът трябва да получи разрешение от шефа си.

— А сега си на осемнайсет години и не се нуждаеш и от това.

— Тя все още е ксенобиоложката на Лузитания. Това е все още нейната лаборатория. Дори да взема изпита, какво ще стане, ако тя не ме допусне до лабораторията, дорде е жива?

— Заплаши ли те с това?

— Даде ми ясно да разбера, че не бива да се явявам на изпита.

— Защото веднага, щом престанеш да бъдеш стажантка, ако те допусне до лабораторията като колега, ще получиш пълен достъп до…

— До всички работни файлове. До всички закрити файлове.

— И затова тя ще попречи на дъщеря си да започне кариерата си, ще ти лепне петно в биографията — неготова за изпит дри на осемнайсет години, — само за да ти попречи да прочетеш тези файлове.

— Да.

— Защо?

— Мама е луда.

— Не. Новиня може да е всякаква, но не е луда. Ела.

— Ела е боба месма^[2], сеньор Фаланте.

Той се засмя и се излегна на тревата.

— Кажи ми тогава що за боба е.

— Ще ти изредя списъка. Първо: не ми дава да изследвам Десколадата. Преди трийсет и четири години Десколадата едва не е унищожила колонията. Баба и дядо — Ос Венерадос, Деус ос абенсое, — едва са успели да спрат Десколадата. Очевидно реагентът на болестта — веществото на Десколадата — още съществува, налага ни се да приемаме нещо като допълнителни витамини, за да попречим на чумата да ни нападне отново. Казали са ти за това, нали? След като веднъж влезе в организма ти, трябва да вземаш добавките цял живот, дори ако напуснеш тази планета.

— Знаех го, да.

— Тя изобщо не ме допусна да изследвам реагента на Десколадата. Във всеки случай това е едно от нещата в защитените файлове. Тя е запечатала всички открития на Жусто и Сида за Десколадата. Няма нищо.

Говорителя присви очи.

— Така. Това е една трета от бобата. Какво е останалото?

— Повече от една трета е. Каквото и да е веществото на Десколадата, то е било в състояние да се адаптира като паразит у човека десет години след основаването на колонията. Десет години! Щом веднъж може да се адаптира, ще може да се приспособи и отново.

— Навярно тя не мисли така.

— А може би аз трябва да имам възможността сама да преценя това.

Той протегна ръка, положи я върху коляното й, успокои я.

— Съгласен съм с теб. Но продължавай. Втората причина тя да е боба.

— Не ми позволява теоретични изследвания. Никаква таксономия^[3]. Никакви еволюционни модели. И да се опитам да съставя някои, тя тръсва, че явно нямам достатъчно работа, и ме товари със задачи, докато не реши, че съм се отказала.

— Но доколкото разбирам, не си се отказала.

— Та нали тъкмо затова е всъщност ксенобиологията. О, да, добре е, когато тя успее да култивира картоф, който да използва максимално местните хранителни вещества. Чудесно е, че е създала такъв вид амарант, който да направи колонията самозадоволяваща се с протеини при само десет хектара обработваема площ. Ала всичко това е молекулярно жонглиране.

— Но е и въпрос на оцеляване.

— Но ние не знаем нищо. Все едно да плуваш в океана. Много е приятно, можеш да се движиш, но не знаеш дали под теб не плуват акули! Възможно е да сме заобиколени от акули, а тя не иска да открие това!

— И трето?

— Не обменя информация със зенадорите. Точка. Нищо. А това наистина е лудост. Ние нямаме право да напускаме оградената зона. Това означава, че не можем да изследваме дори едно дърво. Не знаем съвсем нищо за флората и фауната на този свят, с изключение на онова, което случайно е попаднало в периметъра на оградата. Едно стадо кабри, трева капим и малко по-различната екология около реката — и това е всичко. Не знаем нищо за другите видове животни в гората, никакъв обмен на информация. Ние не им казваме нищо, а ако те ни изпратят данни, ние изтриваме файловете им, без да ги прочетем. Сякаш е построила стена около нас и нищо не е в състояние да премине през нея. Нищо не влиза и нищо не излиза.

— Може би си има причини.

— Разбира се, че има причини. Лудналите винаги си имат причини. Първо, тя мразеше Либо. Мразеше го. Не разрешаваше на Миро да говори за него, не ни даваше да играем с децата му — Чина и аз бяхме най-добри приятелки с години, а тя не ми разрешаваше да я доведа у нас или да ида след училище у тях. А когато Миро стана негов стажант, тя не му проговори и не сервираше прибори за него в продължение на година.

Ела забеляза, че Говорителя се съмнява в думите й: смяташе, че тя преувеличава.

— Цяла година, наистина. През деня, когато за първи път отиде в Станцията на зенадора като стажант на Либо, той се върна у дома, а тя не му проговори нито думица; а когато седна да вечеряме, тя взе чинията пред него и просто събра и разчисти приборите, сякаш него го нямаше там. Той остана на мястото си по време на цялата вечеря, само я гледаше. Докато татко не се ядоса, че се държал грубо, и не му каза да се маха от стаята.

— И какво направи той, излезе ли?

— Не. Не познаваш Миро! — Ела се засмя горчиво. — Той не се бори, но не се и предава. Никога не отвърна на обидите на татко, никога. Не помня през целия си живот да е отвърнал на яда с яд. А мама… ами, той се връщаше у дома всяка вечер от Станцията на зенадора, сядаше там, където имаше сервирана чиния, и всяка вечер мама му вземаше чинията и приборите, а той си седеше, докато татко не му викнеше да се маха. Естествено след седмица татко почваше да му крещи, още щом мама вземеше чинията му. На татко му харесваше, негодникът му с негодник, мислеше си, че е чудесно, толкова мразеше Миро, а най-накрая и майка бе застанала на негова страна против Миро.

— Кой се предаде?

— Никой.

Ела погледна към реката, осъзна колко ужасно бе прозвучал разказът й, осъзна, че срами семейството си пред един непознат. Ала той не бе непознат, нали така? Защото Куара отново говореше, а Олядо пак беше съпричастен, а Грего, макар и за малко Грего бе станал почти нормално момче. Не, той не беше непознат.

— И как свърши това?

— Свърши се, когато прасенцата убиха Либо. Ето колко много мама мразеше този мъж. Когато умря, тя го отпразнува, като прости на сина си. Онази вечер, когато Миро се завърна у дома, вечерята бе свършила, беше вече късно. Ужасна нощ, всички толкова се бояха, прасенцата изглеждаха тъй ужасни, а всички много обичаха Либо — с изключение на мама, разбира се. Майка изчака Миро. Той се върна, отиде в, кухнята и седна до масата, мама постави пред него чиния и му сипа ядене. Без да каже думица. Той го изяде. И той не пророни нито дума за това. Сякаш цяла година не се бе случвало нищо. Събудих се посред нощ, защото чух Миро да повръща и да плаче в банята. Мисля, че никой друг не го чу, а и аз не отидох при него, защото ми се струваше, че той не би искал някой да го е чул. Сега си мисля, че трябваше да отида, но се боях. Такива ужасни неща ставаха в семейството ми.

Говорителя кимна.

— Трябваше да отида при него — повтори Ела.

— Да — рече Говорителя, — трябвало е да отидеш.

Странно нещо се случи тогава. Говорителя се съгласи с нея, че онази нощ бе допуснала грешка, а тя разбра, че думите, които й бе казал, бяха верни, преценките му — точни. И въпреки това се почувства излекувана, сякаш самото признаване на грешката бе достатъчно, за да излекува част от болката. За първи път тогава тя смътно долови каква сила можеше да притежава Говоренето. Не бе като на изповед, на изкупление, на опрощение — онова, което предлагаха свещениците. Бе нещо коренно различно. Да разкажеш истината за себе си и да осъзнаеш, че вече не си същият човек. Че бе направила грешка и тази грешка я бе променила, че повече не би направила същата грешка, защото бе станала друга, че се боеше по-малко, че бе по-състрадателна.

Щом не съм онова изплашено момиче, което чу брат си да страда отчаяно и не посмя да отиде при него, коя съм тогава? Ала във водата, която изтичаше през решетката под оградата не се съдържаше никакъв отговор. Може би бе достатъчно дори само това, че знаеше: вече не беше същата.

Говорителя си лежеше все така на тревата, загледан в тъмните облаци, които се носеха от запад.

— Казах ти всичко, което ми е известно — рече Ела. — Казах ти какво се съдържа в онези файлове — информация за Десколадата. Това е всичко, което знам.

— Не, не е — рече Говорителя.

— Всичко е, повярвай.

— Да не искаш да кажеш, че си се подчинила? Че когато майка ти е забранила да правиш теоретични изследвания, ти просто си изключила съзнанието си и си направила така, както ти е наредила.

Ела се изкикоти:

— Тя си мисли така.

— Но не си го направила.

— Аз съм учен, нищо че тя не е.

— И тя е била някога — рече Говорителя. — Взела е изпитите си още на тринайсетгодишна възраст.

— Знам — рече Ела.

— И е споделяла информацията си с Пипо, преди да умре.

— Знам и това. Тя мразеше само Либо.

— Е, кажи ми тогава, Ела. Какво откри при теоретичните си изследвания?

— Не съм намерила никакви отговори. Но поне знам кои са някои от въпросите. Все пак е едно начало, нали? Никой друг не задава въпроси. Странно, а? Миро казва, че ксенолозите-фрамлинги непрекъснато му вадят душата за повече информация, за повече данни, ала законът им забранява да научат повече. А нито един фрамлинг-ксенобиолог не е поискал никаква информация. Всички те просто изследват биосферата на собствените си планети и не задават на мама никакви въпроси. Аз единствена питам, никой друг не се интересува.

— Аз се интересувам — рече Говорителя. — Трябва да науча какви са въпросите.

— Добре, ето един от тях. Имаме стадо кабри в периметъра на оградата. Кабрите не могат да прескочат оградата, те дори не я докосват. Аз съм изследвала и маркирала всяка кабра от стадото и знаеш ли какво? В него няма нито един мъжкар. Всички до една са женски.

— Жалко — рече Говорителя. — Човек би очаквал да оставят вътре поне един мъжкар.

— Няма значение — рече Ела. — Не знам дали изобщо има мъжки. През последните пет години всяка възрастна кабра е родила поне веднъж. И нито една от тях не се е чифтосвала.

— Може би клонират — рече Говорителя.

— Малките не са генетично идентични с майката. Дотолкова можах да ги изследвам тайно, без мама да забележи. Съществува някакъв вид генетичен обмен.

— Хермафродити?

— Не. Само женски. Няма никакви мъжки сексуални органи. Как ти се струва, това важен въпрос ли е? Кабрите осъществяват някакъв генетичен обмен без секс…

— Дори само теологичните изводи са поразяващи.

— Не се присмивай.

— На кого? На науката или на теологията?

— И на двете. Би ли искал да чуеш още от въпросите ми или не?

— Искам — отвърна Говорителя.

— Ами пробвай ето този. Тревата, върху която лежиш, наричаме я грама. Всички водни змии се люпят тук. Малки червейчета — толкова малки, че едвам се виждат. Те изяждат тревата до корен, ядат се и едно друго, а с порастването си сменят и кожата си. И изведнъж тревата се покрива цялата със слуз от мъртвата им кожа, всички змии плъзват във водата и повече никога не се връщат.

Той не бе ксенобиолог. Не можа да направи извода веднага.

— Водните змии се излюпват тук — обясни тя, — ала не се връщат от водата, за да снесат яйцата си.

— Значи се чифтосват тук, преди да идат във водата.

— Добре, разбира се, очевидно е. Виждала съм ги да се чифтосват. Не това е проблемът. Проблемът е защо са водни змии?

Той още не разбираше.

— Виж сега, те са напълно пригодени за живот под водата. Освен бели дробове имат и хриле, отлични плувци са, имат перки за по-добро маневриране, напълно са еволюирали за зрелия си живот във водата. Защо тогава са еволюирали по такъв начин, след като се раждат на сушата, чифтосват се на сушата и се размножават на сушата? А що се отнася до еволюцията, всичко, което става след размножаването, е напълно неадекватно, освен че всички животни хранят малките си, а водните змии със сигурност не го правят. Животът във водата с нищо не развива способността им да оцелеят, докато се възпроизведат. Те могат просто да се плъзнат във водата и да се удавят там и това няма да има никакво значение, тъй като възпроизвеждането е завършило.

— Да — каза Говорителя. — Сега разбирам.

— Във водата има обаче малки прозрачни яйца. Никога не съм виждала водна змия да ги снася, ала след като в реката или край нея няма друго достатъчно голямо животно, което да ги снесе, изглежда логично това да са яйца на водните змии. Само че тези големи, прозрачни яйца — с диаметър един сантиметър — са напълно стерилни. Хранителните вещества са си там, всичко е готово, ала няма ембрион. Нищо. Някои от тях имат гамети — половин комплект гени, готови за комбиниране, ала нито едно от тях не е живо. А ние пък никога не сме виждали водните змии да снасят яйца на брега. Един ден на брега няма нищо друго освен грама, която става все по-узряла и по-узряла, а на следващия ден грамата гъмжи от бебетата на змиите. Не ти ли се струва, че този въпрос си струва да бъде изследван?

— Би могло да е спонтанно поколение.

— Да, добре, бих искала да намеря информация, за да проверя й някои алтернативни хипотези, но мама не ми дава. Зададох й този въпрос и тя ме накара да поема целия процес на тестването на амаранта, за да нямам време да се калям край реката. И още един въпрос. Защо тук има толкова малко видове? На всяка друга планета, дори на почти пустинните, като Трондхайм, съществуват хиляди видове, поне във водата. А тук, доколкото знам, те се броят на пръсти. Кабрите са единствените преживни, които ядат тревата капим. С изключение на кабрите прасенцата са единствените по-големи животни, които сме виждали. И съществува само един вид дървета. Само един вид трева в прерията — капимът; единственото конкурентно растение е тропеката — дългата лоза-лиан, която се вие с метри — ксингадората прави гнездата си в тези лиани. Това е. Ксингадората яде само мухите-смукачи и нищо друго. Мухите ядат водорасли по бреговете на реката. И от нашия боклук и — това е. Нищо не яде ксингадората. Нищо не яде кабрата.

— Много ограничен свят. — рече Говорителя.

— Невъзможно ограничен. Съществуват десет хиляди екологични ниши, които са напълно незаети. Няма начин еволюцията да е оставила този свят тъй беден.

— Освен ако не се е случило някакво бедствие.

— Точно така.

— Нещо, което да е изтребило всичко, освен шепа видове, които са успели да се приспособят.

— Да — рече Ела. — Нали разбираш? И аз имам доказателство. Кабрите имат поведенски модел на струпване. Когато приближиш и те подушат, възрастните животни образуват кръг с глави навътре, за да могат да изритат нашественика и да защитят малките.

— Много от стадните животни го правят.

— Да ги защитят от какво? Прасенцата са изцяло горски обитатели — те никога не ловуват в прерията. Какъвто и да бил онзи хищник, принудил кабрите да развият своя поведенски модел, вече е изчезнал. И то неотдавна — през последните сто хиляди, може би през последните милион години.

— Няма доказателства да е падал метеорит през последните двайсет милиона години.

— Няма. Такава катастрофа би унищожила всички едри животни и растения, но би оставила стотици по-малки; или може би би ликвидирала целия живот на сушата и би пощадила живота в морето. Но тук земята, морето, цялата среда е била опоскана, а все пак няколко големи твари са оцелели. Не, мисля, че е било болест. Болест, която е помела всички граници между видовете, болест, която може да се приспособява към всичко живо. Разбира се, ние не можем да я забележим сега, защото оцелелите видове са се приспособили към нея. И вече е част от нормалния им начин на живот. Единствената възможност да открием болестта е…

— Ако я схванем — рече Говорителя. — Десколадата.

— Разбираш ли? Всичко опира пак до Десколадата. Баба и дядо са намерили начин да спрат човешките жертви, но за това са се изисквали най-добрите генетични манипулации. Кабрата, водните змии също са намерили начин да се приспособят, но се съмнявам, че това е станало с допълнения към хранителния им режим. Мисля, че всичко е свързано. Странните аномалии в процеса на възпроизвеждане, пустотата на екосистемата, всичко ни връща пак към елементите на Десколадата, а мама не ме допуска да ги изследвам. Не ми позволява да разбера какви са, как действат, как биха могли да имат нещо общо с…

— …с прасенцата.

— Ами, да, разбира се, но не само с тях, а с всички животни…

Говорителя изглеждаше така, сякаш потискаше вълнението си. Сякаш тя току-що му бе обяснила нещо много трудно.

— Онази нощ, когато е умрял Пипо, тя е запечатала всички файлове от текущата си работа и всички файлове, съдържащи изследванията върху Десколадата. Онова, което е показала на Пипо, е имало нещо общо с елементите на Десколадата и то е било свързано с прасенцата…

— Тогава ли е запечатала файловете? — попита Ела.

— Да. Да.

— В такъв случай значи съм права, нали?

— Да — отвърна той. — Благодаря ти. Помогна ми повече, отколкото си мислиш.

— Това означава ли, че скоро ще Говориш за смъртта на татко?

Говорителя я погледна внимателно.

— Ти всъщност не искаш да Говоря за баща ти. Искаш да Говоря за майка ти.

— Тя не е мъртва.

— Но знаеш, че не мога да Говоря за Марсау, без да обясня защо се е оженил за Новиня и защо са останали женени толкова години.

— Точно така. Искам да се разкрият всички тайни. Искам всички файлове да бъдат отворени. Не искам да остане нищо скрито.

— Не знаеш за какво пледираш — рече Говорителя. — Не знаеш колко много болка ще причинят тайните, ако бъдат разкрити.

— Погледни семейството ми, Говорителю — отвърна тя. — Как би могла истината да причини повече болка от тази, която тайните вече ни причиниха?

Той й се усмихна, ала усмивката му не беше весела.

Беше нежна, дори съжалителна:

— Права си — рече той, — напълно си права, но може би ще ти бъде трудно да го осъзнаеш, когато чуеш цялата истина.

— Аз знам цялата истина, доколкото тя може да бъде узната.

— Всички си мислят така и всички грешат.

— Кога ще започнеш Говоренето?

— Веднага щом мога.

— Тогава защо не го направиш сега? Какво още чакаш?

— Не мога да направя нищо, докато не говоря с прасенцата.

— Шегуваш се, нали? Никой не може да говори с прасенцата освен зенадорите. Такава е заповедта на Конгреса. Никой не бива да я престъпи.

— Да — каза Говорителя. — Ето защо ще бъде трудно.

— Не трудно, а невъзможно…

— Може би — рече той. Изправи се; тя — също. — Ела, помогна ми извънредно много. Осведоми ме за всичко, което се надявах да науча от теб. Досущ като Олядо. Ала на него не му се понрави какво направих с наученото и сега смята, че съм го предал.

— Той е още дете. Аз съм на осемнайсет.

Говорителя кимна, сложи ръка върху рамото й, стисна го.

— Тогава всичко е наред. Приятели сме.

Тя беше почти сигурна, че долови в тона му ирония. Ирония и може би — молба.

— Да — натърти тя. — Приятели сме. Завинаги. Той отново кимна, обърна се, бутна лодката от брега и зацапа подире й в тинята всред тръстиките. След като я избута в дълбоки води, седна в нея, разгърна греблата, а после погледна към нея и й се усмихна. Ела отвърна на усмивката му, ала нейната усмивка не можеше да предаде онзи порив на духа, който изпитваше, пълното й облекчение. Той бе изслушал всичко, разбрал бе всичко и щеше да поправи нещата. Вярваше в това, вярваше го толкова силно, че дори не забеляза каква бе причината за неочакваната й радост. Знаеше само, че бе прекарала един час с Говорителя на мъртвите и сега се чувстваше по-жива, отколкото от години насам.

Взе обувките си, нахлузи ги и пое към дома. Майка й сигурно още беше в Станцията на биолозите, но на Ела не й се работеше този следобед. Искаше да се прибере у дома и да приготви вечеря; това бе винаги самотна работа. Надяваше се никой да не я заговори. И това й усещане да продължи завинаги. У дома, само няколко минути, след като се завърна, в кухнята се втурна Миро.

— Ела — рече той. — Виждала ли си Говорителя на мъртвите?

— Да, край реката.

— Къде край реката!

Ако му кажеше къде се бяха срещнали, той щеше да разбере, че срещата им не е била случайна.

— Защо? — попита тя.

— Чуй ме. Ела, сега не е време за подозрения, моля те. Трябва да го намеря. Оставихме му съобщения, ала компютърът не може да го открие…

— Гребеше надолу по течението, към дома си. Навярно скоро ще си бъде вкъщи.

Миро изскочи от кухнята в предната стая. Ела го чу как заработи с клавишите на терминала. Сетне се върна.

— Благодаря ти — рече той. — Не ме чакайте за вечеря.

— Какво толкова спешно има?

— Нищо. — Толкова нелепо беше да казва „нищо“, след като бе тъй очевидно възбуден и забързан, че и двамата веднага се разсмяха. — Добре де — рече Миро, — не е нищо, нещо е, но не мога сега да ти го кажа, ясно ли е?

— Ясно.

Ала всички тайни скоро ще се разбулят, Миро.

— Не мога да разбера защо не е получил съобщението ни. Искам да кажа, компютърът го търсеше. Не носи ли вече онази присадка в ухото си? Компютърът би трябвало да може да се свърже с него. Разбира се, възможно е да я е изключил.

— Не е — рече Ела. — Лампичката светеше.

Миро изкриви глава и я погледна с присвити очи:

— Не си могла да видиш онази малка червена лампичка, ако е гребял в средата на реката.

— Той дойде на брега. Разговаряхме.

— За какво?

Ела се усмихна:

— За нищо.

Той отвърна на усмивката й, ала се видя, че бе обезпокоен. Тя го разбра: значи ти можеш да имаш тайни от мен, а аз не бива да имам тайни от теб, така ли, Миро?

Той обаче не завърза спор за това. Прекалено бързаше.

Трябваше да намери Говорителя, и то веднага; и нямаше да се върне за вечеря.

Ела имаше чувството, че би могло Говорителя да се е разговорил с прасенцата по-скоро, отколкото първоначално й изглеждаше възможно. В следващия миг изпита радост. Значи идваше краят на чакането.

Радостта й премина и друго чувство се настани на мястото й. Болезнен страх. Кошмарът от папая на Чина, скъпият Либо, мъртъв на хълмистия склон, разкъсан от прасенцата. Само че не Либо видя тя в страховитата сцена, а Миро. Не, не, не бе Миро. Бе Говорителя. Него щяха да измъчват до смърт.

— Не — прошепна тя.

Сетне потрепери и кошмарът изчезна от съзнанието й; върна се към подправките за спагетите — стремеше се да им придаде вкус, малко по-различен от този на амарантово лепило.