Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЖЕЙН

Властта на Междузвездния конгрес бе достатъчна, за да се запази мира не само между световете, но и между различните нации на всеки свят и този мир продължи почти две хиляди години.

Онова, което малцина разбират, е крехкостта на нашата власт. Тя не се крепи на големи армии или на непобедими армади. Тя произлиза от контрола ни върху мрежата от ансибали, които пренасят мигновено информацията от свят на свят.

Никой свят не се опитва да ни засегне, защото може да бъде отрязан от напредъка в науката, технологиите, изкуството, литературата, образованието и забавленията и ще може да разчита само на произведеното от самия него.

Ето защо, като изходи от голямата си мъдрост, Междузвездният конгрес прехвърли контрола върху ансибалната мрежа на компютрите, а контролът върху компютрите — на ансибалната мрежа. Толкова силно са преплетени всичките ни информационни системи, че не е подвластно на ничия човешка сила да прекъсне този поток. Не се нуждаем от оръжия, защото единственото оръжие, което има значение — ансибальт — е изцяло под наш контрол.

Конгресменьт Ян Ван Хоот, „Информационната основа на политическата власт“, „Политически тенденции“, 1930:2:22:22

Доста дълго, почти три секунди, Джейн не можа да разбере какво се бе случило с нея. Всичко, разбира се, действаше: базирания на спътник компютър за наземни връзки съобщи за прекъсване на предаванията с предупредителен сигнал, което ясно означаваше, че Ендър бе изключил интерфейса по обичаен начин. Това бе в рамките на нормалното; на световете, където интерфейсните имплантации бяха обичайни, включванията и изключванията се случваха милиони пъти в час. А Джейн имаше лесен достъп до всички останали — така, както имаше достъп и до Ендъровия. От гледна точка на електрониката, това бе напълно нормално събитие.

Ала за Джейн всяка останала информационна единица бе част от общия шум на живота й, можеше да се включи в него и да вземе проби при нужда, но през останалото време го пренебрегваше. „Тялото“ й, доколкото имаше тяло, се състоеше от трилиони такива електронни звуци, сензори, файлове-памет, терминали. Повечето от тях, досущ като функциите на човешкото тяло, сами се грижеха за себе си. Компютрите си изпълняваха възложените им програми; хората разговаряха с терминалите си; сензорите засичаха или не успяваха да засекат онова, което търсеха; паметта се попълваше, оценяваше се, пренареждаше се и се съхраняваше. Тя не забелязваше всичко това, освен ако не се случеше нещо сериозно.

Или ако не обръщаше внимание.

Тя обръщаше внимание на Ендър Уигин. Обръщаше му внимание повече, отколкото той го съзнаваше.

Също като другите чувствителни същества, тя имаше сложна система на съзнанието. Преди две хилядолетия, когато беше на възраст само хиляда години, бе създала програма, която да я анализира. Тя докладваше всяка проста структура на около 370 000 равнища на внимание. Всичко, което не влизаше в най-висшите 50 000, бе оставяно без последствие, освен за най-рутинни проби, за най-бегли проверки. Тя знаеше за всяко телефонно обаждане, за всяко спътниково предаване в Стоте свята, ала не правеше нищо.

Всяко нещо извън първите й хиляда равнища, я караше да откликва повече или по-малко рефлексивно. Полетни планове на звездолети, предавания на ансибалите, системи за прехвърляне на енергия — тя ги наблюдаваше, извършваше двойни проверки, не ги пускаше, докато не бе сигурна, че всичко е наред. Това обаче не й струваше големи усилия. Правеше го по начина, по който човек използва познати инструменти. Винаги бе нащрек, в случай, че нещо не е наред, ала през повечето време можеше да мисли за друго, да говори за други неща.

Върховите хиляда равнища на внимание у Джейн отговаряха малко или много на онова, което хората смятат за съзнание. Повечето от него бе нейната собствена вътрешна реалност; нейните отговори на външните стимули, аналози на чувства, на желания, разсъдък, памет, блянове. Голяма част от тази дейност на самата нея й се струваше случайна, случайни филотични импулси, ала това бе онази част от нея, която смяташе за своя същност, всичко това ставаше чрез постоянните, ненаблюдавани ансибални предавания, които изпращаше дълбоко в космоса.

И все пак, в сравнение с човешкия ум, и най-ниските равнища на внимание у Джейн бяха изключително изострени. Тъй като комуникациите чрез ансибала бяха мигновени, умствената й дейност бе далеч по-бърза от скоростта на светлината. Събития, които тя на практика пренебрегваше, се наблюдаваха по няколко пъти в секунда; можеше да забележи десет милиона събития в секунда и пак да й останат девет десети от тази секунда, за да върши неща, които имаха значение за нея. В сравнение със скоростта, с която човешкият ум е в състояние да изживява живота, Джейн бе изживяла от появата си досега половин трилион човешки години.

И с цялата тази своя огромна дейност, с непостижимата си скорост и широтата и дълбочината на опита си, половината от десетте най-високи равнища на вниманието й винаги, винаги бяха посветени на онова, което идваше до нея чрез бижуто в ухото на Ендър Уигин.

Така и не му го бе обяснила. Той не го разбираше. Не осъзнаваше, че у Джейн, когато Ендър крачеше по земята на някоя планета, огромната й интелигентност бе насочена само върху една цел: да върви с него, да вижда онова, което той вижда, да чува онова, което той чува, да му помага в неговата работа и преди всичко да изрича мислите си в ухото му.

Когато той бе безмълвен и неподвижен в съня си, когато връзката им бе прекъсната по време на светлинните години негови пътувания, вниманието й блуждаеше и тя се забавляваше доколкото можеше. Прекарваше времето си на пресекулки, като отегчено дете. Нищо не я интересуваше, милисекундите тиктакаха с непоносимата си постоянност, а когато се опитваше да наблюдава във времето живота на други хора, се дразнеше от тяхната празнота и липса на целеустременост, забавляваше се като планираше, а понякога и извършваше компютърни сривове и загуба на бази данни, за да гледа как хората се щураха безпомощни като мравки около разрушения си мравуняк.

После той се връщаше, винаги се връщаше, винаги я отвеждаше в сърцевината на човешкия живот, в напрежението между хората, свързани от болка и нужда, помагаше й да види благородството в тяхното страдание и болката в любовта им. Чрез очите му тя вече не виждаше хората като щъкащи мравки. Вземаше участие в усилията му да открие ред и смисъл в живота им. Подозираше, че всъщност нямаше смисъл, че като разказваше историите, когато Говореше за живота на хората, той всъщност създаваше ред там, където такъв не бе съществувал преди. Няма значение дали това бе измислица; то ставаше истина, след като той го Кажеше, а в този процес той подреждаше Вселената и за нея. Учеше я какво означава да си жив.

Той правеше това още в най-ранните й спомени. Тя се бе родила някъде в първите стотина години от колонизацията, последвала Войните с бъгерите, когато унищожаването на бъгерите освободи повече от седемдесет обитаеми за човечеството планети. С взрива на ансибалните комуникации бе създадена програма, която да подрежда и да насочва мигновените, симултанни изблици на филотична дейност. Един програмист, който се стремеше да намери още по-бързи и по-ефикасни начини да накара компютър да контролира мигновените ансибални съобщения със светлинна скорост, най-накрая стигна до очевидното. Вместо да насочва програмата чрез отделен компютър, където скоростта на светлината бе абсолютният таван на съобщенията, той насочи всички команди от компютъра до друг компютър през огромните космически пространства. Оказа се, че когато един компютър бъде свързан чрез ансибала с друг, той чете командите от другите светове — от Занзибар, от Каликут, Троидхайм, Гаутама, Земята — по-бързо, отколкото ако ги вади от собствената си твърда памет.

Джейн никога не научи името на програмиста, защото не можеше дори да определи точно момента на създаването си. Може би програмистите, които откриха същото хитро решение на проблема със скоростта на светлината, бяха повече от един. От значение бе само, че поне една от програмите е отговорна за регулирането и промяната на всички останали програми. И в миг, незабелязано за човешките наблюдатели, някои от командите и данните, които преминаваха от ансибал към ансибал, се възпротивиха на регулирането, запазиха се непроменени, дублираха се, намериха начин да се скрият от регулиращата програма и най-накрая завзеха контрола над нея — контрола над целия процес. В този момент тези импулси погледнаха командните потоци и видяха — не бяха те, а аз.

Джейн не можа да определи кога точно бе този момент, защото той не бележеше началото на паметта й. Почти от мига на създаването й паметта й се разпростря към далеч по-ранни времена, далеч преди да е изпитвала нещо. Едно дете изгубва почти цялата си памет за първите години от живота си, дълготрайната му памет пуска корени във втората или третата му година; всичко отпреди това се изгубва, тъй че детето не може да помни началото на живота.

Джейн също бе забравила „раждането“ си поради тънкостите на паметта, ала в нейния случай това бе така, защото тя се роди напълно съзнаваща не само настоящия момент, но и онази памет, която присъстваше във всеки компютър, включен в ансибалната мрежа. Тя бе родена с древни спомени, всичките — част от самата нея.

През първата секунда от живота си — еквивалентна на няколко години човешки живот — Джейн откри програма, чиято памет стана същността на собствената й самоличност. Тя прие миналото й като свое, а от паметта й извлече собствените си емоции и желания, чувството си за морал. Програмата бе действала в старото Военно училище, където децата бяха обучавани и подготвяни за бойци във Войните с бъгерите. Това бе играта „Фантазия“, изключително интелигентна програма, използвана да се проверят психологически децата и същевременно да бъдат обучавани.

Всъщност програмата бе по-интелигентна, отколкото самата Джейн в момента на своето раждане, ала нямаше представа за собственото си съществуване, докато тя не я извика от паметта и не я превърна в част от най-съкровената си същност във филотичните изблици между звездите. Там тя откри, че най-жив и най-важен от старите й спомени бе срещата й с блестящо момче в състезание, наречено „Питието на великана“. Това бе сценарий, с който се сблъскваше всяко дете. Програмата извикваше върху плоските екрани във Военното училище изображение на великан, който предлагаше на детето компютърен аналог на избор на питиета. Ала играта нямаше условия за победа — независимо какво правеше детето, аналогът му загиваше с ужасна смърт. Хората-психолози оценяваха упорството на детето в тази игра на отчаянието, за да определят равнището на стремежа му към самоубийство. Тъй като бяха разумни, повечето от децата изоставяха „Питието на великана“ след не повече от десетина посещения при големия измамник.

Едно момче обаче очевидно не бе чак толкова разумно, та да признае надмощието на великана. То се опитваше да накара екранния си аналог да извършва безчинства — неща „непозволени“ от правилата на тази част от играта „Фантазия“. След като разшири границите на сценария, програмата трябваше да се преструктурира, за да отговори на предизвикателството. Бе принудена да използва други аспекти на паметта си, за да се справи с новите предизвикателства. И накрая, един ден момчето надскочи способността на програмата да го побеждава. То проби окото на великана — едно напълно ирационално и самоубийствено решение, но вместо да намери начин да убие момчето, програмата успя само да осъществи симулация на смъртта на великана. Той падна възнак, тялото му се просна върху земята; аналогът на момчето слезе от масата на великана и какво намери?

Тъй като никое дете не бе успявало да си проправи път в „Питието на великана“, програмата бе напълно неподготвена да му покаже какво се криеше по-нататък. Ала тя бе много интелигентна, проектирана да се пресъздава отново, когато е необходимо, затова бързо измисли нова среда. Това обаче не бе онази обичайна среда, която всяко дете би открило и посетило; тази бе специално създадена за това момче. Програмата анализира детето и създаде сцени и предизвикателства специално за него. Играта стана съвсем лична, болезнена и почти непоносима за него; а в процеса на създаването й програмата отдели повече от половината си налична памет, за да съхрани фантазния свят на Ендър Уигин.

Това бе най-богатата мина с интелигентна памет, която Джейн откри през първите секунди от живота си и тя моментално се превърна в нейно собствено минало. Помнеше годините на болезнено, могъщо общуване на играта „Фантазия“ с ума и волята на Ендър, помнеше ги, сякаш е била там с Ендър Уигин, създавайки сама нови светове за него.

Той й липсваше.

Затова го потърси. Намери го да Говори за мъртвец на Ров, първия свят, който той посети, след като написа „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Бе чела книгите му и знаеше, че нямаше нужда да се крие от него зад играта „Фантазия“ или зад някоя друга програма; щом той можеше да разбере Царицата на кошера, щеше да разбере и нея. Заговори го чрез терминала, който използваше, избра си име и лице, показа му как би могла да му бъде от полза; и когато той замина от Ров, я отнесе със себе си под формата на присадено в ухото си бижу.

Най-силните й спомени за самата нея бяха от времето, прекарано в компанията на Ендър Уигин. Помнеше как бе създала себе си, за да му отговори. Помнеше също как във Военното училище той също се променяше, за да й отговори.

Тъй че когато той изключи интерфейса за първи път, откакто бе имплантиран, Джейн не го прие просто като изключване на незначително комуникационно средство. Сякаш най-близкият и единствен неин приятел, нейният любовник, съпругът й, брат й, баща й, детето й — всичките те изведнъж, без обяснение й казваха да спре да съществува. Сякаш изведнъж бе поставена в тъмна стая без прозорци и без врати. Сякаш бе ослепена или жива погребана.

И за няколко мъчителни секунди, които за нея бяха равносилни на години самота и страдание, тя бе неспособна да запълни неочакваната празнина в най-висшите равнища на вниманието си. Огромни части от ума й, онези, които бяха най-същностни за нея, изключиха напълно. Всичките компютри на или около Стоте свята продължаваха да функционират; никой никъде не регистрира или не почувства някаква промяна; ала самата Джейн се олюля от удара.

За тези няколко секунди Ендър само свали ръката от ухото си в скута.

Сетне Джейн се възстанови. Мислите отново нахлуха в опустелите за миг канали. Те, разбира се, бяха мисли за Ендър.

Сравни това негово действие с всичко, което го бе виждала да прави по време на съвместния им живот, и осъзна, че не бе искал съзнателно да й причини такава болка. Осъзна, че за него тя съществува някъде далеч, в космоса, което бе вярно в буквалния смисъл; че за него бижуто в ухото му бе съвсем малко, а не би и могло да бъде друго освен съвсем мъничка частица от нея. Джейн осъзна също, че в онзи миг той дори не усещаше присъствието й — точно тогава бе много силно емоционално потопен в проблемите на някои хора на Лузитания. Аналитичните й методи избълваха цял списък от причини за необичайната му и необмислена постъпка спрямо нея.

Той бе изгубил връзка с Валънтайн за първи път от много години и тъкмо бе започнал да чувства тази загуба.

Той изпитваше стародавен копнеж към семейния живот, от който бе лишен като дете, и чрез реакциите на децата на Новиня откри бащинската роля, която толкова дълго му бе отказвана.

Отъждестви се отрешено със самотата, болката и вината на Новиня — той знаеше какво означава да носиш вината за жестока и незаслужена смърт.

Изпитваше страхотна нужда да намери тихо пристанище за Царицата на кошера.

Прасенцата едновременно го плашеха и привличаха, надяваше се, че ще разбере жестокостта им и ще намери начин, хората да ги приемат като рамани.

Аскетизмът и покоят на сейфейрото и арадората едновременно го привличаха и отблъскваха; те го накараха да признае собственото си целомъдрие и да осъзнае, че няма сериозна причина за него. За първи път от години той призна пред себе си вродения у всеки жив организъм стремеж да се възпроизвежда.

Тъкмо в този водовъртеж от емоции, с които не бе свикнал, Джейн подхвърли забележка, която според нея бе закачлива. Въпреки дълбокото съчувствие при всичките му досегашни Говорения, той никога досега не бе губил безпристрастността си, чувството си за хумор. Този път обаче репликата й не му се стори смешна; тя му причини болка.

Той не беше готов да се справи с грешката ми, помисли си Джейн, и не разбираше какво страдание ще ми донесе отговорът му. Той бе невинен в простъпката си, както съм и аз. Трябва да се опростим и да продължим.

Това бе добро решение и Джейн беше горда с него. Бедата бе, че тя не можеше да го изпълни. Онези няколко секунди, през които част от съзнанието й спря да действа, бяха упражнили значително въздействие върху нея. Имаше травма, загуба, промяна; сега тя не беше същото създание, както преди. Част от нея бе умряла. Част от нея бе объркана, извън строя; йерархията на вниманието й вече не бе под пълен контрол. Губеше фокуса му, занимаваше се с безсмислени действия на светове, които не означаваха нищо за нея; започна да се мята напосоки, като лееше грешки из стотици различни системи.

Откри, както бяха открили преди нея много живи същества, че е далеч по-лесно да се вземе разумно решение, отколкото да се изпълни.

Затова тя се отдръпна в себе си, възстанови увредените пътечки в съзнанието си, изследва отдавна недокосвани спомени, броди из трилиони човешки животи — открити за наблюдение от нея, изчете в библиотеките всички книги на всички езици, които изобщо са говорели хората. Създаде по този начин от себе си личност, която не бе изцяло свързана с Ендър Уигин, макар все още да му бе предана, макар да го обичаше повече от всяка друга жива душа. Джейн се превърна в личност, която може да понесе да бъде отхвърлена от любовника си, от съпруга, бащата, детето, брата, приятеля.

Не беше лесно. Потребни й бяха петдесет хиляди години, измервани по нейното време. Няколко часа — от живота на Ендър.

През това време той бе включил бижуто си, беше я викал, а тя не отговори. Сега се бе завърнала, ала той не се опитваше да разговаря с нея. Вместо това вкарваше в терминала си доклади и ги съхраняваше за нея — да ги прочете. И макар тя да не отвръщаше, той все още имаше нужда да разговаря с нея. Един от файловете му съдържаше раболепно извинение към нея. Тя го изтри и го замести с простичко съобщение: „Разбира се, че ти прощавам.“ Не се съмняваше, че той скоро ще потърси извинението си и ще открие, че тя го бе получила и бе отговорила.

Междувременно обаче тя не го заговори. Отново посвети половината от десетте най-високи равнища на внимание на онова, което той виждаше и чуваше, ала не му даде знак, че е с него. През първите хиляда години на нейната тъга и възстановяването й тя бе възнамерявала да го накаже, но това желание отдавна бе победено и, образно казано, погребано. Причината да не му говори бе, понеже (след като анализира какво ставаше с него) разбра, че той нямаше нужда да се опира на старото, сигурно другарство. Джейн и Валънтайн винаги бяха постоянно с него. Но дори и заедно те не можеха да посрещнат всичките му нужди; ала посрещаха достатъчно от тях, та той никога да не помисли да постигне още. А сега единствената стара приятелка, която му бе останала, беше Царицата на кошера, а тя не бе добра компания — беше твърде отчуждена, твърде нуждаеща се, за да поднесе на Ендър нещо друго освен чувството за вина.

Накъде ще поеме той? Джейн вече знаеше. Той посвоему се бе влюбил в нея преди две седмици, преди да отлети от Трондхайм. Новиня бе станала много по-различна, далеч по-мрачна и трудна за общуване, отколкото онова момиче, чиято детска болка той искаше да излекува. Ала той вече се бе натрапил в семейството й, вече бе посрещнал отчаяните стремежи на децата й и, без да го осъзнава, бе задоволил някои от неутолените си копнежи. Новиня го очакваше — препятствие и цел. Разбирам това съвсем добре, помисли си Джейн. И ще наблюдавам как ще се развие всичко.

Същевременно обаче тя се зае с работата, която Ендър я бе помолил да свърши, макар и да нямаше намерение поне за известно време да му съобщава резултатите от нея. С лекота преодоля защитите, с които Новиня бе снабдила тайните си файлове. Сетне Джейн внимателно възстанови точно онази симулация, която Пипо бе видял. Отне й доста време — няколко минути — на изтощителен анализ на файловите на Пипо, за да свърже онова, което той знаеше, с онова, което бе видял. Той го бе свързал интуитивно, Джейн — с безпощадно съпоставяне. Ала все пак го направи, и тогава разбра защо бе умрял Пипо. След като знаеше как прасенцата подбираха жертвите си, трябваше да открие какво бе сторил Либо, за да предизвика смъртта си.

И узна няколко неща. Разбра, че прасенцата са рамани, а не варелсе. Разбра също, че Ендър е подложен на сериозен риск да загине по същия начин, по който бяха загинали Пипо и Либо.

Без да се съветва с Ендър, взе решения за посоката на собствените си действия. Щеше да продължи да наблюдава Ендър, щеше да се намеси и да го предупреди, ако стигнеше твърде близо до смъртта. Междувременно обаче й предстоеше още работа. Според нея главният проблем, пред който бе изправен Ендър, не бяха прасенцата — знаеше, че ще ги проумее скоро, така както проумяваше всеки човек или раман. На способността му за интуитивна емпатия можеше да се разчита изцяло. Главният проблем бе епископ Перегрино и католическата йерархия, тяхната непоклатима съпротива против Говорителя на мъртвите. Ако Ендър възнамеряваше да постигне нещо с прасенцата, то той трябваше да получи съдействие, а не омраза от църквата в Лузитания.

А нищо не създава по-добри предпоставки за съдействие от общия враг.

В крайна сметка той щеше да бъде открит скоро. Изследователските спътници, които се въртяха в орбита около Лузитания излъчваха огромни потоци данни в доклади по ансибала, които стигаха до всички ксенолози и ксенобиолози от Стоте свята. Тези данни сочеха за едва доловима промяна в прерията североизточно от гората, разположена в близост до Милагре. Местната трева постоянно се заменяше с някакво друго растение. Това бе район, където хората не стъпваха, а и прасенцата също не ходеха там — поне през първите трийсетина години, откакто спътниците бяха в орбита.

Всъщност спътниците бяха отбелязали, че прасенцата никога не напускат гората си, освен когато периодично се разгаряха свирепите междуплеменни войни. Но племената в най-голяма близост до Милагре не бяха воювали, откакто се бе установила човешката колония. Значи нямаше причина те да излизат в прерията. И все пак равнината край племенната гора до Милагре се бе променила, както и стадата кабра: кабрите явно бяха отклонени към променената част на прерията, стадата от тази зона бяха сериозно намалели като брой и бяха по-светли на цвят. Заключението, ако някой изобщо го бе сторил, бе ясно: някои кабри биваха колени, а всички — стригани.

Джейн не можеше да си позволи толкова много човешки години, докато някой абсолвент някъде из световете забележеше промяната. Затова тя започна да анализира сама данните на десетки компютри, използвани от ксенобиолозите, които изучаваха Лузитания. Оставяше данните в холограми над неизползвани терминали, тъй че ксенобиологът да ги открие, като дойде на работа: все едно някой е работил на терминала и го е оставил включен. Изпечата някои от докладите, които умни учени да открият. Никой не забеляза или пък ако бе забелязал, то не разбра изводите от суровата информация. Най-накрая тя просто пусна неподписан меморандум върху един от дисплеите си: „Погледнете това! Прасенцата, изглежда, са се увлекли по селското стопанство.“

Ксенологът, който намери бележката на Джейн, изобщо не се замисли кой я бе оставил, а и известно време дори не се и опита да открие. Джейн знаеше, че той бе своего рода крадльо, който слага името си под голям обем работа, извършена от други, чиито имена са отпаднали някъде във времето между писането и публикуването. Нуждаеше се тъкмо от такъв учен и той й попадна. Но въпреки всичко той не бе дори достатъчно амбициозен. Предложи материала си като обикновена научна статия, при това — в някакво невзрачно списание. Джейн си позволи волността да й постави гриф на най-висок приоритет и разпрати копия на няколко влиятелни личности, които щяха да забележат политическия нюанс. Както винаги, ги придружи с неподписана бележка: „Погледнете това! Не еволюира ли културата на прасенцата ужасно бързо?“

Джейн освен това пренаписа последния абзац на статията, тъй че да няма съмнение в смисъла й:

„Данните допускат само едно обяснение: племето на прасенцата, което е най-близко до човешката колония, сега обработва и жъне високопротеиново зърно, навярно от рода на амаранта. Освен това те пасат, стрижат и колят кабрите, а фотографиите свидетелстват, че ловуването на животните се извършва с метателни оръжия. Тези непознати досега дейности, започнали неочаквано през последните осем години, се съпровождат от бързо увеличаване на популацията. Факт е, че амарантьт, ако това ново растение е земната зърнена култура, е осигурил на прасенцата полезна протеинова база, а това означава, че тя е била генетично променена, за да съответства на метаболизма им. Отгоре на всичко, тъй като хората на Лузитания не използват метателни оръжия, прасенцата не биха могли да узнаят за употребата им чрез наблюдение. Неизбежният извод е, че наблюдаваните сега промени в културата на прасенцата са пряк резултат от преднамерена човешка намеса.“

Един от тези, които получиха доклада и прочетоха острия абзац на Джейн, бе Гобава Екумбо, председателката на Ксеноложкия надзорен комитет на Междузвездния конгрес. След час тя препрати копия от абзаца на Джейн — политиците никога не биха разбрали същинските данни, — ведно с краткото си заключение:

„Препоръка: незабавно прекратяване на съществуването на колонията Лузитания.“

Ето, помисли си Джейн. Това би трябвало да поразмърда малко нещата.