Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (8)

СЕДМА ГЛАВА
ДОМЪТ НА РИБЕЙРА

Миро, този път трябваше да си тук, защото макар и да имам по-добра памет за разговорите, сигурна съм, че не знам какво точно означава това. Видя новото прасенце, онова, което наричат Човек — мисля, че те зърнах да разговаряш с него минута, преди да се заемеш със Съмнителната дейност. Мандачува ми каза, че го нарекли Човек, защото било много умно още като дете. Добре, много е ласкаещо, че „умно“ и „човек“ се свързват в съзнанието им или пък е оскърбително, дето те си мислят, че ние ще бъдем поласкани, но не това има значение сега.

Мандачува тогава каза: „Той можеше да говори още когато проходи.“ И посочи с ръка височина около десет сантиметра от земята. На мен ми се стори, че искаше да каже колко висок е бил Човек, когато се е научил да говори и да върви. Десет сантиметра! Но може и напълно да греша. Трябваше да бъдеш тук и да видиш сам.

Ако съм права и Мандачува е имал предвид именно това, то тогава за първи път получаваме представа за детството на прасенцата. Ако наистина започват да вървят, когато са високи десет сантиметра — а и да говорят, ни по-малко, ни повече!, — то тогава в сравнение с хората те се развиват много по-слабо по време на бременността и много повече, след като се родят.

Следващото обаче изглежда абсолютно невероятно, дори по твоите стандарти. Той тогава се наведе към мен и ми рече — сякаш не би трябвало да ми го казва — кой е бащата на Човек: „Твоят дядо Пипо познаваше бащата на Човек. Неговото дърво е близо до портата ви.“

Дали не ме будалка? Рутър е умрял преди двайсет и четири години, нали така? Добре, може би това е просто някаква религиозна шашма, като „осиновен от дърво“ или нещо от сорта. Но тайнственият начин, по който Мандачува ми го каза, ме кара да мисля, че е някакси вярно. Нима е възможно да имат 24-годишен период на бременност? Или може би са били необходими две десетилетия, докато Човек се развие от 10-сантиметров прощъпалник до този хубав екземпляр, който е сега пред нас. Или пък спермата на Рутър е била запазена някъде в стъкленица?

Това наистина е от значение. За първи път прасенце, лично познато на наблюдателите-хора, е посочено като баща. И то пък тъкмо Рутър, същото, което бе убито. С други думи, мъжкият с най-нисък престиж — екзекутиран престъпник дори, — бе посочен като баща! Това означава, че нашите мъжкари изобщо не са отритнати ергени, макар някои от тях да са толкова възрастни, че да са познавали Пипо. Те са потенциални бащи.

Нещо повече: щом Човек е тъй забележително умен, тогава защо ще го захвърлят тук, ако това наистина е група от жалки ергени? Мисля, че сме грешили доста време. Това не е някаква си ергенска група с нисък престиж, това е високо тачена група от младежи и някои от тях имат значителна тежест.

Значи, когато ми каза, че съжаляваш за мен, задето трябва да излезеш и да се захванеш със Съмнителната дейност, а аз трябва да остана у дома и да работя по фабрикуването на официални данни за доклада по ансибала, то ти си бил изпълнен с най-гадна помия! (Ако се прибереш у дома и аз съм заспала, събуди ме за една целувка, става ли? Днес си я заслужих.)

Записка от Уанда Фигейра Мукумби до Миро Рибейра фон Хесе, извадена от лузитански файл по заповед на Конгреса и представена като доказателство в задочния Процес против ксенолозите на Лузитания по обвинение в измяна и противозаконна дейност

На Лузитания не съществуваше строителна индустрия. Когато някоя двойка се оженеше, приятелите и семействата им построяваха къща. Домът на Рибейрови бе олицетворение на историята на семейството. Отпред, старата част на къщата, бе изградена от пластмасови плоскости, приковани към бетонна основа. С разширяването на семейството се строяха нови стаи, като всяка се опираше на предишната, така че в подножието на хълма имаше пет различими едноетажни сгради. По-сетнешните бяха тухлени, с прилични водопроводни инсталации, покрити с керемиди, ала без каквито и да е усилия да им се придаде някакъв естетичен вид. Семейството бе строило точно онова, от което се нуждае, и нищо повече.

Ендър знаеше, че не ставаше въпрос за бедност — в общността, където икономиката бе под контрол, нямаше бедност. Липсата на украса, на индивидуалност, показваше презрението на всички в семейството към собствения им дом; за Ендър това свидетелстваше и за презрение към самите себе си. Олядо и Куара определено не показваха онова отпускане, успокояване, което повечето хора изпитват, когато се прибират у дома. Напротив, те станаха по-предпазливи, веселостта им намаля; сякаш къщата бе неуловим източник на гравитация, която с приближаването им ги правеше по-тежки.

Олядо и Куара влязоха направо. Ендър изчака пред вратата някой да го покани. Олядо остави вратата леко открехната, ала излезе от стаята, без изобщо да го заговори. Ендър видя Куара да седи на леглото в предната стая, облегната на голата стена. По стените не бе окачено нищо. Бяха голи и белосани. Лицето на Куара имаше същия цвят — тя гледаше Ендър без да мигне, ала все едно, че не съществуваше; не направи нищичко, за да му подскаже, че може да влезе.

В тази къща витаеше някаква болест. Ендър се опита да разбере какво от характера на Новиня бе пропуснал да забележи — нещо, което би й позволило да съществува на такова място. Нима смъртта на Пипо преди толкова време бе изсушило сърцето на Новиня тъй много?

— Майка ти у вас ли е? — попита Ендър.

Куара не отвърна нищо.

— О, извини ме — рече той. — Мислех си, че си малко момиче, пък виждам, че си статуя.

Тя изобщо не даде знак, че го е чула. Толкоз за усилията му да я развесели и да я извади от мрачното й настроение.

По бетонния под изшляпуркаха стъпки. В стаята дотича момченце, спря се в средата й и се обърна към вратата, пред която стоеше Ендър. Беше едва година по-малко от Куара — може би на шест или седем годинки. За разлика от нея обаче изражението му бе доста по-общително. И същевременно върху него бе изписан необуздан гняв.

— Майка ти у дома ли е? — попита Ендър.

Момчето се наведе и внимателно вдигна крачола на панталона си. Към крака си бе прикрепило със скоч дълъг кухненски нож. Бавно разлепи скоча. След това го хвана с две ръце, протегна го пред себе си, насочи го към Ендър и се понесе с пълна скорост. Ендър забеляза, че ножът бе насочен към слабините му. Момчето даваше съвсем ясно да се разбере какъв подход има към непознатите.

Миг по-късно Ендър вдигна момчето под мишница, ножът изхвърча и се заби в тавана. Момчето риташе и пищеше. Наложи се Ендър да използва и двете си ръце, за да укроти крайниците му; в последна сметка момчето висна пред него със здраво хванати ръце и крака — приличаше на теле, свързано за жигосване.

Ендър гледаше Куара, без да мигне.

— Ако не отидеш и не повикаш някого, който командва в тази къща, ще отнеса това зверче у дома и ще го сготвя за вечеря.

Куара се замисли за миг, сетне стана и изтича от стаята. След малко в стаята влезе момиче с уморен вид, с разрошена коса и сънливи очи.

— Дескулпе, пер фавор — прошепна тя, — о менино нао рестабелешу десде а морте до пай…^[1]

След тези думи тя сякаш изведнъж се събуди.

— О, Сеньор е о Фаланте белос Мортос! „Вие сте Говорителя на мъртвите!“

— Соу — отвърна Ендър. „Да, аз съм.“

— Нау, акуи — рече тя. — О, не, извинете, говорите ли португалски? Разбира се, че говорите, току-що ми отговорихте… о, моля ви, не тук, не сега. Вървете си.

— Добре — рече Ендър. — Момчето ли да задържа, или ножа?

Той погледна към тавана; погледът й проследи неговия.

— О, не, извинете, търсихме го вчера цял ден, знаехме, че го е взел, но не знаехме къде го е скрил.

— Беше го прилепил към крака си.

— Вчера не беше така. Винаги го проверяваме там. Моля ви, пуснете го.

— Сигурна ли си? Мисля, че сега си точи зъбите.

— Грего — обърна се тя към момчето, — не бива да се нападат хората с нож.

Грего изръмжа гърлено.

— Нали разбирате, баща му почина.

— Толкова близки ли бяха?

По лицето й пробяга сянката на горчива усмивка.

— Едва ли. Той, Грего, винаги си е бил крадльо откак порасна толкова, че да може да хване нещо и да върви сам. Ала това — да наранява хора, е нещо ново. Моля ви, пуснете го.

— Не — рече Ендър.

Тя присви очи, придоби непокорно изражение.

— Да не искате да го отвлечете? Къде ще го отведете? Срещу какъв откуп?

— Може би не разбираш — рече Ендър. — Той ме нападна. А ти не ми даваш никаква гаранция, че няма да го направи пак. Не взе никакви мерки да бъде наказан, след като го пусна.

Както и очакваше, в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— За какъв се мислите? Това е неговият дом, а не вашият!

— Всъщност — рече Ендър — току-що предприех една дълга разходка от площада до вашия дом, а Олядо наложи бързо темпо. Бих искал да поседна.

Тя кимна към един стол. Грего се извиваше и гърчеше в хватката на Ендър. Ендър го повдигна така, че лицата им се оказаха съвсем близо едно до друго.

— Знаеш ли, Грего, ако се освободиш, ще паднеш на главата си върху бетонния под. Ако имаше килим, би могъл и да не изгубиш съзнание. Но нямаш такъв късмет. И честно казано, няма да имам нищо против да чуя как главата ти ще се дрънне о цимента.

— Той не разбира Старк толкова добре — рече момичето.

Ендър обаче знаеше, че Грего чудесно го разбра. Забеляза някакво движение в дъното на стаята. Олядо се бе върнал и стоеше на вратата, която водеше към кухнята. До него бе Куара. Ендър им се усмихна весело, сетне пристъпи към стола, който момичето му бе посочило. Междувременно подхвърли Грего във въздуха, той в миг се завъртя силно, махаше отчаяно с ръце и с крака, пищеше от страх и от предчувствие за болката, когато падне на пода. Ендър плавно се настани на стола, улови момчето в скута си и мигновено хвана ръцете му. Грего успя да забие пети в пищялите му, ала тъй като не бе обут, маньовърът му се оказа неефикасен. В следващия миг Ендър вече го държеше изцяло под контрол.

— Много е приятно да седне човек — рече Ендър. — Благодаря за гостоприемството ви. Казвам се Андрю Уигин. Запознах се с Олядо и Куара, а с Грего очевидно вече сме добри приятели.

По-голямото момиче изтри длан в престилката си, сякаш се готвеше да му подаде ръка, ала не го направи:

— Казвам се Ела Рибейра. Ела е съкратено от Еланора.

— Приятно ми е да се запознаем. Виждам, че си заета да приготвяш вечерята.

— Да, да, много съм заета. Мисля, че би трябвало да дойдете утре.

— О, няма нищо, върши си работата. Нямам нищо против да почакам.

В стаята надникна друго момче, по-голямо от Олядо, но по-малко от Ела.

— Не чу ли какво каза сестра ми? Не си желан тук!

— Много сте мили с мен — рече Ендър. — Но аз съм дошъл да се срещна с майка ви и ще я чакам тук, докато се върне от работа.

Споменаването на майка им ги накара да се умълчат.

— Доколкото разбрах, тя е на работа. Ако беше тук, всичките тези вълнуващи събития щяха да я накарат да се изчерви от глава до пети.

Олядо се усмихна леко на тези думи, но другото момче помрачня, а изражението на Ела стана болезнено и злобно.

— Защо искаш да се срещнеш с нея? — попита тя.

— Всъщност, искам да се видя с всички вас. — Той се усмихна на по-възрастното момче. — Ти сигурно си Естевау Рей Рибейра. Кръстен на мъченика Свети Стефан, който е видял Иисус да седи от дясната страна на Бог.

— Какво разбираш ти от тези неща, атеист такъв!

— Доколкото си спомням, Свети Павел е бил наблизо и държал одеждите на мъжете, които замеряли Иисус с камъни. Очевидно по онова време още не е бил вярващ. Всъщност, струва ми се, че е бил смятан за един от най-ужасните врагове на църквата. Ала после се е разкаял, нали така? Затова, предлагам да не гледате на мен като на враг Божи, а като на апостол, който още не е спрян по пътя към Дамаск — усмихна се Ендър.

Момчето се вторачи в него, стиснало устни:

— Ти не си никакъв Свети Павел.

— Тъкмо обратното — рече Ендър. — Аз съм апостолът на прасенцата.

— Ти никога няма да ги видиш. Миро никога няма да ти позволи.

— Може и да му позволя — прозвуча глас откъм вратата.

Останалите веднага се обърнаха към него. Миро беше млад — сто на сто нямаше още двайсет години. Но лицето и осанката му подсказваха бремето от отговорности и страдание, непосилни за годините му. Ендър видя как всички му сториха път. Не че се отдръпнаха от него, както биха се оттеглили от някого, от когото се боят. По-скоро се обърнаха към него, заобикаляха го на елипси, сякаш той бе центърът на гравитация в стаята и всички останали се движеха, подчинени от властното му присъствие.

Миро дойде в средата на стаята и се обърна към Ендър. Погледна към пленника му.

— Пусни го — рече Миро. Тонът му беше леден. Ела го докосна леко по ръката:

— Грего се опита да го наръга, Миро. — Ала същевременно сякаш му казваше „Спокойно, всичко е наред, Грего не е в опасност и този човек не е наш враг.“ Ендър долови всичко това; изглежда, Миро — също.

— Грего — рече Миро, — казах ти, че някой ден ще налетиш на човек, който няма да се бои от теб.

Усетил, че изведнъж съюзникът се превръща във враг, Грего се разплака:

— Той ме убива, убива ме.

— Аз наистина му причинявам болка — рече Ендър. Знаеше, че най-добрият начин да спечелиш доверие, бе да казваш истината. — Всеки негов опит да се освободи му причинява доста неудобство. А той още не е престанал да се съпротивлява.

Ендър срещна погледа на Миро, без да трепне, и Миро разбра негласната му молба. И не настоя Грего да бъде освободен.

— Не мога да те измъкна от този, Грегиньо.

— Нима ще го оставиш да върши това? — попита Естевау.

Миро посочи Естевау и заговори на Ендър с примирителен тон:

— Всички го наричат Куим. — На Старк прякорът му звучеше като „цар“. — Първопричината бе, че средното му име е Рей. Ала сега му викат така, понеже си въобразява, че управлява по божествено право.

— Негодник! — рече Куим и излезе от стаята. През това време останалите се настаниха в очакване на разговор. Миро бе решил да приеме непознатия, поне временно; ето защо можеха да посвалят малко гарда. Олядо седна на пода; Куара се върна на мястото си на леглото. Ела се облегна на стената. Миро притегли един стол и седна срещу Ендър.

— Защо дойде в този дом? — попита Миро. По начина, по който зададе въпроса, Ендър разбра, че и той, като Ела, не бе казал никому, че е извикал Говорител. Значи никой от двама им не знаеше, че и другият го бе очаквал. А и на практика едно беше почти сигурно: не бяха очаквали да дойде толкова скоро.

— За да се срещна с майка ви — рече Ендър.

Облекчението на Миро бе почти доловимо, макар той да не направи някакъв отчетлив жест.

— Тя е на работа — отвърна. — Работи до късно. Опитва се да добие вид картофи, които да могат да си съперничат с тукашната трева.

— Като амаранта?

Миро се усмихна:

— Вече си чул за това? Не, не искаме да са чак толкова добър съперник. Ала тукашната храна е много ограничена по вид и картофите ще бъдат добро допълнение. Освен това амарантът не ферментира в хубаво питие. Миньорите и фермерите вече са си внушили, че водката, която се прави от него, е царицата на дестилираните отрови.

Усмивката на Миро осветяваше къщата като лъч светлина, проникнал в пещера през някой процеп. Куара клатеше краче напред-назад като всяко нормално момиченце. Олядо имаше глуповато доволно изражение, очите му бяха полупритворени и металният блясък не бе тъй чудовищно явен. Усмивката на Ела бе по-широка, отколкото заслужаваше хуморът на Миро. Дори Грего се поотпусна и престана да се напряга под хватката на Ендър.

Неочакваната топлина, която Ендър усети в скута си малко по-късно обаче му подсказа, че Грего далеч не се бе предал. Ендър бе трениран да не реагира рефлексивно на вражеските действия, докато не реши съзнателно да остави рефлексите си да действат. Затова, въпреки урината на Грего, която го заля, той дори не трепна. Знаеше какво очаква Грего — яден крясък, Ендър да го блъсне настрани, да го изхвърли от скута си. И тогава той щеше да бъде свободен: това щеше да е победа. Но Ендър нямаше намерение да го дарява с никаква победа.

Ела обаче позна по изражението на Грего какво бе станало. Очите й се разшириха, тя пристъпи гневно към момчето.

— Грего, ти, невъзможен малък…

Ала Ендър й намигна, усмихна се и тя спря на място.

— Грего ми поднесе малък подарък. Това е единственото нещо, което може да ми подари, а и то е произведено от него, тъй че го ценя още повече. Толкова много ми харесва, че май никога няма да го пусна.

Грего изръмжа и отново се опита диво да се освободи.

— Защо правиш това? — попита Ела.

— Той очаква Грего да реагира като човешко същество — рече Миро. — Това иска усилия, а никой не се е опитвал да го стори.

— Аз съм се опитвала — каза Ела.

Олядо заговори от мястото си на пода:

— Ела е единствената тук, която ни кара да се държим възпитано.

Куим изкрещя от съседната стая:

— Недейте разправя на този негодник нищо за семейството ни!

Ендър кимна сериозно, сякаш Куим му бе поднесъл блестящо интелектуално предложение. Миро се изкиска, Ела извъртя очи и седна на леглото до Куара.

— Домът ни не е много щастливо място — рече Миро.

— Разбирам — отвърна Ендър. — След като баща ви е починал съвсем скоро.

Миро се усмихна сардонично. Отново заговори Олядо:

— Сигурно искаш да кажеш: след като баща ни бе жив доскоро.

Ела и Миро явно бяха съгласни с изблика му. Ала Куим отново изкрещя:

— Не му казвайте нищо!

— Тормозеше ли ви? — попита тихо Ендър. Не помръдна, макар че урината на Грего изстина и завоня. Отговори Ела:

— Не ни пердашеше, ако това имаш предвид.

За Миро обаче нещата бяха стигнали твърде далеч:

— Куим е прав — отсече той. — Това си е само наша работа.

— Не — рече Ела. — И негова работа е.

— Как така ще е негова работа? — попита Миро.

— Защото е тук, да говори за смъртта на татко — рече Ела.

— За смъртта на татко ли? — възкликна Олядо. — Шупа педраш! Татко умря само преди три седмици!

— Аз вече бях на път, за да говоря за друга смърт — рече Ендър. — Ала някой бе извикал Говорител за смъртта на баща ви, тъй че ще говоря за него.

— Против него — рече Ела.

— За него — отвърна Ендър.

— Аз те извиках тук, за да кажеш истината — рече мрачно тя, — а цялата истина за татко говори против него.

Мълчанието се настани в ъглите на стаята, сякаш ги прикова на място, докато Куим не пристъпи прага на вратата. Гледаше единствено Ела.

— Ти си го извикала — рече тихо той. — Ти!

— Да каже истината! — отвърна тя.

Обвинението му очевидно я ужили; нямаше нужда той да казва, че е предала семейството си и църквата, след като е докарала този неверник, да извади наяве онова, което толкова дълго бяха крили.

— Всички в Милагре са мили и се отнасят с разбиране — отрони Ела. — Учителите ни си затварят очите пред такива дреболии като кражбите на Грего и мълчанието на Куара. Нищо че не е произнесла и думица в училище! Всички се преструват, че сме просто обикновени деца — внуците на Ос Венерадос, и блестящи при това, нали така — след като в семейството ни има зенадор и двама биолози! Такъв престиж! Те просто се извръщат настрани, когато татко се напие до смърт, прибере се в къщи и пребие мама така, че да не може да ходи!

— Млъкни! — изшептя Куим.

— Ела — рече Миро.

— И ти, Миро, татко ти крещи, говори ти ужасни неща, докато не избягаш от дома; ти се затичваш и се спъваш, защото вече нищо не виждаш…

— Нямаш право да му казваш! — възкликна Куим. Олядо скочи на крака и застана в средата на стаята, обърна се към тях с нечовешките си очи:

— Защо искате още да крием? — попита тихо той.

— Теб какво те засяга? — попита Куим. — Той никога нищо не ти е сторвал. Ти просто изключваше очите си и си седеше със слушалки на уши, слушаше батуке или Бах, или нещо друго…

— Изключвал съм очите си ли? — рече Олядо. — Аз никога не изключвам очите си.

Той се обърна и отиде до терминала в най-далечния от входната врата ъгъл. С няколко бързи движения включи терминала, сетне взе интерфейсния кабел и го мушна в розетката на дясното си око. Това бе обикновена компютърна връзка, ала извика в съзнанието на Ендър зловещия спомен за окото на великана, разкъсано, сълзящо, Ендър продължава да го пробива, достига до мозъка и великанът се катурва мъртъв по гръб. Смрази се за миг, преди да си спомни, че този спомен не бе с корени в действителността, а бе картина от компютърна игра, която бе играл във Военното училище. Преди три хиляди години — за него обаче бяха само двайсет и пет, не бе чак толкова отдавна, че споменът да избледнее. Това бяха неговите спомени и сънища за смъртта на великана — бъгерите ги бяха извлекли от съзнанието му и ги бяха превърнали в съобщение, което му бяха оставили; в крайна сметка то го отведе до пашкула на Царицата на кошера.

Гласът на Джейн го върна към действителността. Прошепна му в бижуто:

— Ако нямаш нищо против, докато е включил това око, аз ще запиша всичко, което е съхранил там.

Във въздуха на терминала изплува сцена. Не беше холография. Изображението повече приличаше на барелеф, тъй както би го видял единствен наблюдател. Беше същата тази стая, гледана от онова място на пода, където Олядо бе седял преди малко — очевидно това бе постоянното му място. В средата на стаята се бе изправил едър, силен и буен мъж, размахал ръце, крещеше обидни неща на Миро, който стоеше кротко, със склонена глава, и гледаше баща си без ни най-малък гняв. Нямаше звук — само изображение.

— Забравихте ли? — прошепна Олядо. — Забравихте ли какво беше?

В епизода над терминала Миро най-накрая се обърна и излезе; Марсау го последва до вратата, спря се там, задъхан като животно, изтощено от преследването. Грего изтича до баща си и се улови за крачола му, крещеше към вратата, лицето му явно подсказваше, че повтаря жестоките думи на баща си към Миро. Марсау изкопчи крака си от детето и закрачи решително към задната стая.

— Няма звук — рече Олядо, — ала вие можете да го чуете, нали?

Ендър усети как телцето на Грего потреперва в скута му.

— Ето, сега ще последва удар, сгромолясване — тя пада на пода, можете ли да го усетите с кожата си, как тялото й се строполява върху бетона?

— Млъкни, Олядо — рече Миро.

Компютърно-генерираното изображение свърши.

— Не мога да повярвам, че си съхранил всичко това — рече Ела.

Куим ридаеше, без да си прави труда да го скрие.

— Аз го убих — каза той. — Аз го убих, аз го убих, аз го убих.

— За какво говориш? — попита, изваден от търпение Миро. — Той имаше отвратително заболяване, вродено!

— Молех се той да умре! — изпищя Куим. Лицето му беше на петна от остървение; сълзи, слуз и слюнка се смесваха около ъгълчетата на устните му. — Молех се на Дева Мария, молех се на Иисус, молех се на баба и на дядо, бях готов да ида в ада, само и само той да утре, и те го направиха, и аз сега ще ида в ада, но не съжалявам за стореното! Нека Бог ми прости, но се радвам!

Разтърсван от ридания, като се препъваше, той се оттегли в задната стая. Чу се далечно затръшване на врата.

— Е, ето още едно доказано чудо, дело на Ос Венерадос — рече Миро. — Обявяването им за светци е осигурено.

— Млъкни! — сопна се Олядо.

— А тъкмо той непрекъснато ни казваше да простим на стария безделник — рече Миро.

Грего вече трепереше така силно в скута на Ендър, че той се обезпокои. Чу, че Грего шепне някаква дума. Ела също забеляза потреса на Грего и коленичи пред момчето.

— Той плаче. Никога не съм го виждала да плаче така…

— Татко, татко, татко… — шепнеше Грего. Треперенето му премина в силни, почти конвулсивни спазми.

— Нима се бои от татко? — попита Олядо. Изражението му свидетелстваше за загрижеността за Грего. За облекчение на Ендър, лицата на всички бяха разтревожени. В това семейство наистина съществуваше обич, а не само обичайната солидарност, произтичаща от това, че са живели всичките тези години в една къща под властта на тиранин.

— Татко вече го няма — отрони успокояващо Миро. — Няма нужда да се тревожиш сега.

Ендър поклати глава.

— Миро — каза той, — не видя ли записаното от Олядо? Малките момчета не осъждат бащите си, те ги обичат. Грего се опитваше с всички сили да бъде твърд като Маркос Рибейра. Вие, останалите, може и да се радвате, че него го няма, но за Грего това е краят на света.

Това не беше хрумвало на никого. Дори сега това бе болезнена мисъл за тях; Ендър забеляза как трепват пред нея. И въпреки това разбираха, че бе вярно. А след като Ендър им го посочи, стана очевидно.

— Деус наш пердоа — прошепна Ела. „Бог ще ни прости.“

— За онези неща, които сме изрекли — рече също тъй шепнешком Миро.

Ела протегна ръце към Грего. Той отказа да иде при нея. Вместо това направи точно онова, което Ендър очакваше и за което се бе подготвил. Грего се обърна в охлабената хватка на Ендър, обви с ръце врата на Говорителя на мъртвите и заплака горчиво, истерично.

Ендър заговори благо на останалите, които гледаха безпомощни:

— Как би могъл да покаже мъката си на вас, след като е смятал, че го мразите?

— Никога не сме мразили Грего — рече Олядо.

— Би трябвало да се сетя — каза Миро. — Знаех, че страда най-силно, ала изобщо не ми дойде на ум…

— Не се кори — рече Ендър. — Това е нещо, което може да забележи единствено страничен човек.

Чу шепота на Джейн в ухото си:

— Никога не преставаш да ме изненадваш, Андрю, с начина, по който превръщаш хората в пластелин.

Ендър не можеше да отговори, а и тя не би му повярвала. Не бе го планирал, бе реагирал спонтанно. Как ли би могъл да отгатне, че Олядо е записал злонравието на Марсау към семейството? Единственото му прозрение беше относно Грего, а и то бе инстинктивно — чувството, че Грего отчаяно се нуждае от някого, който да има власт над него, от някого, който да се държи като негов баща. След като баща му бе жесток, Грего вярваше, че жестокостта е единственото доказателство за обич и за сила. Сега сълзите му обливаха врата на Говорителя — също тъй горещи, както и урината му, която бе наквасила бедрата на Ендър.

Бе предвидил онова, което Грего ще стори, ала Куара го изненада. Докато останалите наблюдаваха мълчаливо как ридае Грего, тя стана и отиде право при Ендър. Очите й бяха присвити, а погледът — яден:

— Ти вониш! — рече твърдо тя. Сетне закрачи твърдо към задната част на къщата.

Миро едва сподави смеха си, а Ела се усмихна. Ендър повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Човек печели, ала и губи.“

Олядо, изглежда, долови неизречените му думи. От стола си пред терминала момчето с метални очи каза тихо:

— И нея спечели. От месеци насам не е изричала толкова много думи на човек извън семейството.

Но аз не съм извън семейството, рече безмълвно, на себе си, Ендър. Нима не забелязахте? Аз вече съм от семейството, независимо дали това ви харесва, или не. Независимо дали на мен ми харесва, или не.

След малко Грего престана да ридае. Заспа. Ендър го отнесе до леглото му; Куара вече спеше в другия край на стаичката. Ела помогна на Ендър да свали от Грего наквасените от урината му панталонки и му надяна широко чисто бельо — движенията й бяха сръчни и нежни, Грего не се събуди.

В предната стая Миро изгледа цинично Ендър:

— Е, Говорителю, имаш избор. Моите панталони ще са ти тесни и ще ти стягат в слабините, ала татковите ще ти станат.

На Ендър му потрябва само миг, за да се върне към действителността. Урината на Грего отдавна бе изсъхнала.

— Не се безпокой за това — рече той. — Ще се преоблека у дома.

— Мама няма да се върне до час. Ти дойде да се срещнеш с нея, нали? Трябва дотогава панталоните ти да са чисти.

— Тогава ми дай твоите — рече Ендър. — Ще рискувам слабините си.