Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (9)

ОСМА ГЛАВА
ДОНА ИВАНОВА

Това означава цял живот, живян в измама. Ще излезе човек и ще открие нещо, нещо жизненоважно, а после, като се върне в станцията, ще напише напълно безвреден доклад, в който не се споменава абсолютно нищо за онова, което сме научили по време на културно смешение.

Прекалено си млада, за да разбереш какво мъчение е това. Татко и аз започнахме да го правим, защото не издържахме повече да крием знанията от прасенцата. Ще разбереш като мен, че това не е по-малко болезнено, отколкото да криеш своите знания от колегите си учени. Когато ги гледаш как се мъчат с даден въпрос, а знаеш, че притежаваш информацията, която може да реши дилемата им; когато ги виждаш, че са стигнали много близо до истината и поради липсата на твоята информация се отказват от правилното си заключение и се връщат към грешното — няма да се чувстваш истински човек, ако това не ти причини голямо терзание.

Трябва винаги да помниш: това е техният закон, техният избор. Те са онези, които издигат стена между себе си и истината, те единствени могат да ни наказват, когато им дадем да разберат колко лесно и просто се преодолява тя. И на всеки учен-фрамлинг, който копнее за истината, има десет тесногръди дескабесадоси (празноглавци), които презират познанието, които никога няма да предложат оригинална хипотеза и чиято единствена работа е да плячкосват писанията на истинските учени, да търсят най-малките грешчици, противоречия или пропуски в методологията им. Тези търтеи ще изучават внимателно всеки доклад, който напишеш, и ако дори само веднъж не внимаваш, ще те хванат.

Това означава, че не бива дори да споменаваш някое прасенце, чието име произлиза от смешението на културите: „Чашата“ ще им подскаже, че сме ги научили на елементарно грънчарство. „Календар“ и „Рийпър“ („Жътвар“) са очевидни. И самият Господ не може да ни спаси, ако узнаят името на Ароу („Стрела“).

Писмо от Либердаде Фигейра де Медичи до Уанда Фигейра Мукумби и Миро Рибейра фон Хесе, извлечено от лузитанските архиви по нареждане на Конгреса и представено като доказателство пред задочния съд над ксенолозите на Лузитания по обвинение в измяна и злоупотреба със служебното положение

Новиня се маеше в Биологичната станция, макар че беше свършила същинската си работа преди повече от час. Клонингите на картофените растения се развиваха отлично в хранителните разтвори; сега вече бе въпрос на всекидневни наблюдения, да види дали генетичните промени ще доведат до появата на най-устойчивото растение с най-полезен корен.

Щом като нямам какво да правя, защо не си отивам у дома? Нямаше отговор на този свой въпрос. Децата й се нуждаеха от нея — това бе ясно; не постъпваше никак мило с тях, след като всяка сутрин излизаше рано и се връщаше едва когато най-малките вече спяха. Но и сега, след като знаеше, че трябва да се връща, тя седеше вторачена в лабораторията, без да вижда нищо, без да прави нищо, самата тя беше нищо.

Представи си как се прибира у дома, но не можа да изпита никаква радост от тази перспектива. Марсау в крайна сметка е мъртъв, напомни си тя. Умря преди три седмици. Не беше чак толкова скоро. Той свърши всичко онова, за което ми бе необходим, аз извърших онова, което той поиска, ала всичките ни оправдания за „неизбежността“ да бъдем заедно се свършиха четири години, преди той да изгние окончателно. През цялото това време не сме споделяли и един миг любов, но аз никога не си и помислих да го оставя. Разводът би бил немислим, ала можеше да живеят разделени. Да спрат побоите. Дори сега бедрото й беше подуто, наболяваше я понякога, след като последния път я бе блъснал на бетонния под. Какви чудни спомени остави след себе си, Сау, мой кучи съпруже!

Усети как болката в бедрото й пламна само при мисълта за това. Кимна доволна. Заслужавам си го, а когато ми мине, ще съжалявам.

Стана и закрачи, без изобщо да накуцва, макар болката да бе доста силна. Няма да се глезотя, за нищо на света. Напълно съм си го заслужила.

Отиде до вратата, затвори я след себе си. Компютърът изгаси осветлението веднага, щом излезе, остави само лампите, необходими за различните растения в режим на изкуствена фотосинтеза. Обичаше с учудваща страст растенията си, нейните малки зверчета. Растете, молеше ги тя ден и нощ, растете, цъфтете. Щеше да й е мъчно за онези, които изсъхнат, щеше ги отскубне обаче, чак когато стане ясно, че нямат никакво бъдеще. И сега, докато напускаше станцията, още чуваше възвишената им музика, виковете на безкрайно малките клетки, които растяха и се деляха, за да формират още по-сложни строежи. Крачеше от светлината към тъмнината, от живота към смъртта, емоционалната й болка се засили в съвършен синхрон с пламналите й крайници.

С приближаването към дома си, като се спускаше от хълма, тя видя квадратите светлина, която прозорците хвърляха върху склона. Стаята на Куара и Грего беше тъмна; не би могла да понесе отново безмълвното им обвинение — Куара чрез мълчанието си, а Грего чрез злобните си и темпераментни престъпленийца. Светеха обаче много други лампи, включително в нейната и в предната стая. Имаше нещо необичайно, а тя не обичаше необичайните работи.

Олядо седеше във всекидневната, както винаги — със слушалки на ушите; тази вечер обаче бе включил интерфейсния жак в окото си. Очевидно възстановяваше стари визуални записи от компютъра или пък записваше някои, които бяха у него. Както много пъти и преди, на нея също й се прииска да изхвърли визуалните си спомени, да ги изтрие, да ги замени с по-приятни. Трупа на Пипо — ето от кое би се освободила с радост, за да го замени със златните, славни дни, когато бяха тримата в Станцията на зенадора. И трупа на Либо, завит в платното, милата плът, само саванът й пречеше да се разпадне; би искала вместо това да има други спомени за тялото му, за докосването на устните му, за изразителните му, нежни ръце. Ала хубавите спомени бягаха, потъваха дълбоко, потиснати от болката. Аз ги откраднах всички онези хубави дни, затова ми ги върнаха заменени с онова, което заслужавам.

Олядо се обърна към нея, жакът в окото му стърчеше гадно. Не успя да потисне потреперването си, срама си. Извинявай, рече безмълвно тя. Ако майка ти беше някоя друга, сигурно щеше да си имаш очи. Ти беше роден уж да бъдеш най-добрият, най-здравият, най-безгрешният от децата ми, Лауро, ала, разбира се, нищо, произлязло от утробата ми, не би могло да оцелее твърде дълго невредимо.

Тя, естествено, не каза нищо подобно, както и Олядо не й каза нищо. Извърна се и понечи да тръгне към стаята си, за да разбере защо свети лампата.

— Майко — рече Олядо.

Беше свалил слушалките и издърпваше жака от окото си.

— Да?

— Имаме гост — рече той. — Говорителя.

Усети как се смръзва вътрешно. Не и тази вечер, изкрещя безгласно. Ала знаеше, че не би искала да се срещне с него и утре, вдругиден, когато и да е.

— Панталоните му вече са чисти, преоблича се в твоята стая. Надявам се да нямаш нищо против.

От кухнята се показа Ела.

— А, върна ли се — рече тя. — Приготвих кафезиньо, има и за теб.

— Ще изчакам навън, докато си замине — рече Новиня.

Ела и Олядо се спогледаха. Новиня разбра веднага, че я имат за проблем, който трябва да се реши; че очевидно приемаха онова, което Говорителя възнамеряваше да направи тук. Е, аз не съм дилема, която вие ще разрешите.

— Майко — рече Олядо, — той не е такъв, какъвто го описа епископът. Той е добър.

Новиня му отвърна с най-смразяващ сарказъм:

— Откога стана специалист по въпросите на доброто и злото?

Ела и Олядо отново се спогледаха. Тя знаеше какво си мислят. Как да й обясним? Как да я убедим? Е, мили дечица, няма да можете. Аз съм неубедима, това го проумяваше и Либо през всичките дни на живота си. Той не научи истината от мен. Вината за смъртта му не е моя.

Ала те успяха все пак да я разубедят. Вместо да излезе от къщи, тя се оттегли в кухнята, мина покрай Ела на вратата, без да я докосне. Малките кафени чашки бяха подредени в кръг на масата, димящата каничка бе в средата. Седна и се облакъти на масата. Значи Говорителя беше вече тук и бе дошъл първо при нея. Та къде другаде да иде? Моя е вината, че е тук, нали така? Той е поредният човек, чийто живот съсипвам, досущ както живота на децата си, на Марсау, на Либо, на Пипо, моя собствен.

Силна, ала удивително гладка мъжка ръка се протегна над рамото й, взе каничката и започна да налива през мъничкото чучурче горещото кафе в чашките.

— Посо дерамар? — попита той. Какъв глупав въпрос, след като вече наливаше. Ала гласът му беше благ, португалският му — с лека и привлекателна отсенка на кастилски. Испанец, значи?

— Дескулпа ме — прошепна тя. „Простете“. — Труче о сеньор тантош километрос…^[1]

— Не измерваме междузвездните полети в километри, дона Иванова. Измерваме ги в години.

Думите му бяха обвинителни, ала тонът му говореше за копнеж, дори за прошка, дори за утеха. Този глас може да ме прелъсти. Този глас на измамник.

— Ако можех да върна назад времето, щях да предотвратя това двайсет и две годишно пътуване. Повикването ти беше моя грешка. Съжалявам.

Собственият й глас беше безстрастен. След като целият й живот бе една лъжа, и извинението й прозвуча като зазубрено.

— Още не усещам времето — рече Говорителя. Продължаваше да стои зад гърба й, тъй че още не бе видяла лицето му. — За мен е изминала само седмица, откакто изоставих сестра си. Тя е единственият ми жив родственик. Дъщеря й още не се бе родила, а сега навярно вече е завършила колеж, омъжила се е и сигурно има свои деца. Никога няма да я видя. Но аз познавам твоите деца, дона Иванова.

Тя вдигна чашката с кафезиньо и я изпи на един дъх, макар да опари езика и гърлото си, а стомахът я заболя.

— Мислиш, че ги познаваш, след като си прекарал само няколко часа с тях?

— По-добре от теб, дона Иванова.

Новиня чу как Ела ахна при тази дързост на Говорителя. И макар да си мислеше, че думите му можеше да се окажат и верни, тя се вбеси, че ги изрича един непознат. Обърна се да го погледне, да му се сопне, но той се бе преместил, вече не беше зад нея. Извърна се още, най-накрая се изправи да го потърси, ала той не беше в стаята. Ела стоеше на вратата с широко отворени очи.

— Върни се! — извика Новиня. — Не може да изречеш тези приказки и да си отидеш ей така!

Той обаче не отговори. Вместо отговор тя чу смях, който долиташе от задната част на къщата. Новиня проследи откъде идва той. Премина през всички стаи до дъното на къщата. Миро седеше на леглото й, а Говорителя беше близо до вратата, двамата се смееха. Миро видя майка си и усмивката му се стопи. Този факт я прониза като с нож. Не го бе виждала да се усмихва от години, бе забравила колко хубаво ставаше лицето му, досущ като на баща му; а нейното влизане бе изтрило усмивката му.

— Дойдохме тук да поговорим защо е толкоз яден Куим — обясни Миро. — Ела оправи леглото.

— Не мисля, че Говорителя го е еня дали леглото е оправено, или не — рече хладно Новиня. — Нали така, Говорителю?

— Ред и безредие — каза Ендър: — и двете си имат своята красота.

Все още не се обръщаше с лице към нея и тя бе доволна, защото така не се налагаше да го гледа в очите, докато изрича горчивите си думи.

— Виж какво ще ти кажа, Говорителю, ти си дошъл тук по искането на една глупачка — рече тя. — Можеш да ме възненавидиш за това, но няма смърт, за която да говориш. Бях глупачка. Поради наивността си сметнах, че когато се обадя, ще дойде авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Изгубих един мъж, който ми бе като баща, и жадувах утешение.

Сега вече той се обърна. Беше младолик, поне по-млад от нея, ала очите му бяха прелъстителни с израза си на проникновено разбиране. Перигозо, помисли си тя. Опасен е, красив е, мога да се удавя в неговото проникновение.

— Дона Иванова — рече той, — как е възможно да си чела „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, и да смяташ, че авторът им би могъл да понесе утешение?

Отговори Миро — мълчаливият, тихият Миро, който се втурна в разговора с такава енергичност, каквато не бе виждала у него от времето, когато беше малък:

— Аз съм ги чел — каза той, — и истинският Говорител на мъртвите е написал историята на Царицата на кошера с много съчувствие.

Ендър се усмихна тъжно:

— Ала той не е писал за бъгерите, нали? Писал е за човечеството, което още е празнувало унищожението на бъгерите като велика победа. Писал е жестоко, за да преобърне човешката гордост в съжаление, радостта — в мъка. И сега човеците са забравили напълно, че някога са мразили бъгерите, че някога са славили едно име, което сега дори не може да се произнесе…

— Мога да кажа нещо — рече Иванова. — Името му е Ендър и той е разрушил всичко, до което се е докоснал.

Досущ като мене, помисли си тя, но не го изрече.

— О, така ли? И какво знаеш за него? — Гласът му я шибна като коса — остър и жесток. — Откъде си сигурна, че не е съществувало нещо, към което той да се е отнасял с нежност? Някой, който го е обичал, някой, който е бил благословен с обичта му? Разрушил всичко, до което се е докосвал — това е лъжа, която не би могла да се изрече за което и да е живо същество.

— Това ли е твоята теория, Говорителю? В такъв случай не знаеш чак толкова много.

Държеше се предизвикателно, ала гневът му продължаваше да я плаши. Бе взела благостта му за невъзмутимостта на изповедник.

Гневът почти мигновено се стопи от лицето му.

— Можеш да успокоиш съвестта си — рече той. — Твоето обаждане бе първопричината за моето идване тук, но докато пътувах и други извикаха Говорител.

— О, така ли? — Кой друг в този тънещ в невежество град познаваше достатъчно добре „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, за да поиска Говорител, кой бе толкова независим от епископ Перегрино, за да го направи? — Ако е така, тогава защо си дошъл в моя дом?

— Защото бях извикан да Говоря за смъртта на Маркос Мария Рибейра, твоя покоен съпруг.

Това бе ужасяваща мисъл.

— За него ли! Та кой би искал да се сети отново за него, след като е вече мъртъв?

Говорителя не отвърна. Вместо него с остър тон от леглото й заговори Миро.

— Най-малкото Грего би искал. Говорителя ни показа онова, което би трябвало да знаем — че момчето тъгува за баща си и смята, че всички ние го мразим…

— Евтина психология — сопна се тя. — Имаме си собствени терапевти, макар и те да не струват кой знае колко.

Иззад нея се понесе гласът на Ела:

— Аз го извиках да говори за смъртта на татко, мамо. Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да дойде, но сега се радвам, че е тук, след като може да ни стори добро.

— Какво добро може да ни стори!

— Той вече го направи, мамо. Грего заспа в прегръдките му, а Куара му проговори.

— Всъщност — рече Миро — тя му каза, че вони.

— Което вероятно беше вярно — каза Ела, — след като Грегиньо го опика целия.

Миро и Ела избухнаха в смях при спомена за случилото се и Говорителя също се усмихна. Това обезпокои Новиня повече от всичко друго — такова весело настроение бе на практика непознато в този дом, откакто Марсау я доведе тук година след смъртта на Пипо. Пряко волята си Новиня си спомни радостта си, когато Миро се роди, когато Ела бе малка, първите няколко години от живота им, как Миро плещеше за всичко, как Ела непрестанно щъпуркаше подире й из цялата къща, как децата играеха заедно и лудуваха из тревата в полезрението на прасенцата, досами оградата; тъкмо радостта на Новиня тровеше Марсау, тя го озлобяваше към тях, защото знаеше, че и двете деца не са от него. И когато се роди Куим, къщата вече бе пълна със стаен гняв, затова той изобщо не се научи да се смее свободно в присъствието на родителите си. Ето защо сега смехът на Миро и Ела беше неочакван като рязкото отгръщане на дебела, черна завеса; изведнъж отново бе ден, а за Новиня досега не съществуваше нищо друго освен черна нощ.

Как смееше този непознат да нахлува в дома й и да разкъсва всички завеси, които тя бе спуснала!

— Няма да стане — рече тя. — Нямаш никакво право да се ровиш в живота на мъжа ми.

Той вдигна вежди. Тя познаваше Междузвездния кодекс не по-зле от всекиго, знаеше много добре, че той не само има това право, но и законът го закриля в търсенето на истината за живота на мъртвия.

— Марсау беше жалък човек — настоя тя — и истината за него ще причини единствено болка.

— Ти си напълно права, че истината за него ще причини единствено болка, но не защото е бил жалък — рече Говорителя. — Ако разкажа само онова, което всички вече знаят — че е ненавиждал децата си и е биел жена си, че е пиел до смърт и е обхождал бар след бар, докато полицаите не го приберат у дома му, — тогава няма да причиня болка, нали така? Ще предизвикам огромно задоволство, защото всички ще се уверят, че собственото им мнение е било вярно през цялото време. Бил е измет, значи са постъпвали правилно, като са се отнасяли към него като към измет.

— А ти мислиш, че не е бил, така ли?

— Нито едно човешко същество, ако вникнеш в желанията му, не е лишено от стойност. Нито един живот не може да се смята за ненужен. Дори да вземем най-злия мъж или най-злата жена, ако разберем сърцата им, все ще намерим някоя тяхна постъпка, която изкупва поне отчасти греховете им.

— Ако вярваш във всичко това, значи си по-млад, отколкото изглеждаш — рече Новиня.

— Наистина ли? Минаха по-малко от две седмици, когато за първи път чух за обаждането ти. Тогава те проучих и ако ти самата не го помниш, Новиня, аз помня, че като младо момиче беше мила, красива и добра. Беше самотна преди, ала Пипо и Либо те опознаха и откриха, че си достойна да бъдеш обичана.

— Пипо е мъртъв.

— Но той те обичаше.

— Ти нищо не разбираш, Говорителю! Бил си на двайсет и две светлинни години разстояние. Освен това не за себе си казах, че животът няма никаква стойност, а за Марсау!

— Но ти не го вярваш, Новиня. Защото знаеш за единствената благородна проява, която изкупва целия живот на този нещастен човек.

Новиня не разбираше собствения си ужас, ала трябваше да го накара да замълчи, преди да го е изрекъл, макар и да нямаше представа какво благородно дело на Сау смяташе, че е открил.

— Как смееш да ме наричаш Новиня! — изкрещя тя. — Никой не ме е наричал така от четири години насам!

Вместо отговор той протегна ръка и я погали леко по бузата. Беше смирен жест, едва ли не детински; напомни й за Либо, а това бе повече, отколкото можеше да понесе. Хвана ръката му и я отблъсна, втурна се покрай него в стаята.

— Махай се оттук! — изкрещя тя на Миро. Синът й стана бързо и се оттегли към вратата. Тя забеляза, че след всичко онова, на което Миро неведнъж бе свидетел в тази къща, тя все пак успя да го изненада с яростта си.

— Няма да узнаеш нищо от мен! — изкрещя тя на Говорителя.

— Не съм дошъл, за да получа нещо от теб — отвърна тихо той.

— Не ми е нужно и нищо от онова, което можеш да дадеш! За мен нямаш никаква стойност, разбра ли? Ти си онзи, който няма никаква стойност! Лишо, руина, естраго — вай фора д’акуи, няу тенс дирейто естар ем миия каза!

„Нямаш никакво право да бъдеш в моя дом!“

— Няу ерес естраго — прошепна той, — ерес соло фекундо, е ву плантар жардим ай.

И преди тя да успее да отвърне нещо, той затвори вратата зад себе си и изчезна.

В интерес на истината тя нямаше и какво да му отвърне, толкова жестоки бяха думите му. Тя го бе нарекла естраго, ала той й отвърна тъй, сякаш сама се бе нарекла напаст. Обърна се към него оскърбително, използва обидното, фамилиарно ту вместо о Сеньор или дори неформалното воче. Ала когато той й отвърна със същия тон, със същата фамилиарност, се получи нещо съвсем различно. „Ти си благодатна почва и аз ще посадя дръвче в нея.“ Бяха думи, които един поет би изрекъл на любовницата си, дори един мъж — на съпругата си, неговото ту бе задушевно, а не високомерно. Как смее, шепнеше си тя, докато пипаше бузата, която бе докоснал. Той е далеч по-жесток, отколкото съм смятала, че може да бъде един Говорител. Епископ Перегрино бе прав. Той е опасен, този неверник, този антихрист, той нахлува безсрамно в онези кътчета на сърцето ми, които съм пазила като свещени, където не съм допускала никого. Гази малкото кълнчета, които се борят за живот в тази камениста почва, как се осмелява, по-добре да бях мъртва, преди да го срещна, сигурно ще ме погуби, преди да е приключил мисията си.

Смътно долавяше, че някой плаче. Куара. Разбира се, крясъците я бяха разбудили, тя винаги спеше леко. Новиня бе вече до вратата и понечи да я отвори и да я успокои, ала чу, че плачът секна, тих мъжки глас й напяваше. Песента беше на чужд език. На Новиня й се стори немски или нордически; не го разбираше, какъвто и да бе той. Ала тя знаеше кой пее, знаеше също, че Куара се успокои.

Новиня не бе изпитвала такъв страх от онзи миг, в който разбра, че Миро е решен да стане зенадор и да поеме по стъпките на двамината мъже, които прасенцата бяха убили. Този мъж разплита мрежата на семейството ми и отново ни свързва в едно цяло; ала докато го прави, ще узнае тайните ми. Ако разбере как е умрял Пипо и каже истината, тогава Миро ще узнае онази тайна, която ще убие и него. Аз няма повече да правя жертви за прасенцата; те са прекалено жесток бог, пред който повече няма да се моля.

Ала по-късно, докато лежеше на леглото си зад затворената врата и се мъчеше да заспи, чу още смях, който долиташе от предната част на къщата и този път ведно с Миро и Ела се смееха и Куим, и Олядо. Представи си, че ги вижда в грейналата от веселие стая. Ала докато заспиваше и видението й се превръщаше в сън, вече не Говорителя седеше всред децата й и ги учеше да се смеят; беше Либо, отново жив, известен на всички като истинския й мъж, мъжа, за когото се бе омъжила със сърцето си, макар и да бе отказала да се омъжи за него в църквата. Дори насън това беше по-голяма радост, отколкото можеше да понесе, и затова чаршафът й подгизна от сълзи.