Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (2)

ПЪРВА ГЛАВА
ПИПО

Тъй като още не сме свикнали напълно с мисълта, че обитателите на съседното селище са толкова човеци, колкото сме и самите ние, безкрайно самонадеяно е да се предполага, че някой ден ще можем да се отнасяме към общителните създания, използващи оръдия на труда, изминали друг еволюционен път, не като към зверове, а като към братя, не като към съперници, а като към поклонници (като нас), поели по пътя към обителта на разума.

Ала тъкмо това виждам аз или копнея да видя. Разликата между раман и варелсе не се състои в преценяваното създание, а в създанието, което преценява. Когато обявяваме извънземен вид за раман, това не означава, че той е преминал прага на моралната зрелост. Това означава, че ние сме преминали този праг.

Демостен, Писмо до фрамлингите

Рутър^[1] бе едновременно и най-трудното, и най-полезното от пекениносите. Той винаги бе налице, когато Пипо посещаваше просеката им, и се стараеше с все сили да отговори на онези въпроси, които Пипо не можеше да зададе направо, тъй като законът му забраняваше. Пипо зависеше от него — може би прекалено много, — ала макар Рутър да се глумеше и да си играеше като безотговорен младок, какъвто и беше, той също така наблюдаваше, опипваше почвата, проверяваше. Пипо винаги трябваше да бъде нащрек за капаните, които Рутър му залагаше.

Преди миг Рутър се бе катерил по дърветата, обхванал кората само с покритите с роговица възглавнички на колената и на бедрата от вътрешната страна. В ръце държеше две пръчки — наричаха ги Бащини пръчки — и с тях удряше по дървото в завладяващ, асинхронен ритъм, докато се изкачваше.

Този шум накара Мандачува да излезе от дървената къща. Той се обърна към Рутър на Мъжкия език, а сетне и на португалски:

— P’ra baixo, bicho!^[2]

Наоколо се намираха неколцина прасенца и като чуха тази игра на думи на португалски, изразиха одобрението си, като потъркаха силно бедра едно о друго. Получи се съскащ звук, а Мандачува подскочи леко, доволен от аплодисментите им.

Рутър междувременно се бе навел назад толкова силно, че щеше да падне всеки миг. Сетне плесна с ръце, направи салто и се приземи на крака, като подскочи няколко пъти, без да се препъне.

— Значи си и акробат — рече Пипо.

Рутър пристъпи важно-важно към него. По такъв начин имитираше хората. Бе толкова сполучливо, колкото и подигравателно, защото сплесканата му вирната зурла определено приличаше на свинска. Нищо чудно че хората от другите светове ги наричаха „прасенца“. Първите посетители на тази планета бяха започнали да ги наричат така още в ранните си съобщения от 86-а, а когато през 1925-а бе основана колонията Лузитания, името им се бе наложило окончателно. Ксенолозите, пръснати из Стоте свята, ги наричаха в писанията си „аборигените на Лузитания“, но Пипо много добре знаеше, че това се дължи единствено на професионалното им достойнство, — не се съмняваше, че извън академичните си съчинения ксенолозите също ги наричаха прасенца. Що се отнася до самия Пипо, той им казваше пекенинос и те, изглежда, нямаха нищо против, защото вече и сами се наричаха „малките“. Ала все пак, независимо дали ставаше дума за професионално достойнство, или не, това си бе неоспорим факт. В моменти като този Рутър изглеждаше като прасе, изправено на задните си крака.

— Акробат — рече Рутър, като изпробваше новата дума. — Заради това, което направих ли? Имате дума за хора, които правят така? Значи има хора, на които това им е работата?

Пипо въздъхна безмълвно, а усмивката застина на лицето му. Законът категорично му забраняваше да дава информация за човешкото общество, тъй като тя би навредила на културата на прасенцата. Ала Рутър постоянно погаждаше разни номера, та да изстиска и последната капка намек от всяка дума, която изричаше Пипо. Този път обаче Пипо не можеше да вини никого другиго освен себе си, след като изпусна тази глупава забележка, която ненужно отваряше прозорец към живота на хората. От време на време се чувстваше толкова добре всред пекениносите, че разговаряше с тях естествено. А това беше винаги опасно. Не ме бива много в тази непрекъсната игра, да събирам информация, като същевременно се опитвам да не издам нищо в замяна. Либо, моят мълчалив син, вече е по-изкусен в дискретността, а той стажува при мен колко — колко време мина, откак изпълни тринайсет години?… — само четири месеца.

— Ще ми се да имам такива възглавнички на краката като теб — рече Пипо. — Кората на това дърво би разкъсала кожата ми до месо.

— А това щеше да докара на всички ни голям срам.

Рутър все още стоеше в своята очаквателна поза, която според Пипо бе начинът, по който прасенцата изразяваха леко нетърпение или може би мълчаливо предупреждаваха останалите пекениноси да внимават. А би могло да е и знак на крайна уплаха, ала доколкото бе наясно, Пипо никога не бе виждал някой пекенино да изпита крайна уплаха.

Във всеки случай той заговори бързо, за да успокои Рутър:

— Не се безпокой, твърде съм стар и отпуснат, за да се катеря по дърветата. Това ще го оставя на вас, младоците.

Думите му подействаха; тялото на Рутър веднага се раздвижи.

— Аз обичам да се катеря по дърветата. Оттам виждам всичко. — Рутър приклекна пред Пипо, наведе се напред, приближи лице. — Можеш ли да видиш звяра, който се носи над тревата, без да докосва земята? Другите не ми вярват, когато им казвам, че съм видял нещо такова.

Нов капан. Е, Пипо, ксеноложе, ще унижиш ли този индивид от обществото, което изучаваш? Или ще се придържаш към строгия закон, наложен от Междузвездния конгрес, за да овладееш случая? Имаше твърде малко прецеденти. Единствената друга интелигентна раса, с която човечеството се бе сблъсквало, бе на бъгерите — преди три хиляди години, и в крайна сметка всички бъгери бяха мъртви. В този случай Междузвездният конгрес бе взел мерки, ако човечеството сгреши, поне грешките му да бъдат точно от противоположно естество. Минимум информация, минимум контакт.

Рутър усети колебанието на Пипо, предпазливото му мълчание.

— Ти изобщо не ни казваш нищо — рече Рутър. — Наблюдаваш ни и ни изучаваш, ала не ни пускаш отвъд оградата във вашето селище, да ви наблюдаваме и изучаваме и ние.

Пипо отговори доколкото можа искрено, ала за него по-важно бе да бъде не искрен, а предпазлив:

— Ако вие научавате толкова малко, а ние — толкова много, то тогава защо вие владеете и Старк, и португалски, докато аз още се мъча с вашия език.

— Защото сме по-умни. — Рутър се дръпна назад и както бе седнал, се обърна гърбом към Пипо. — Върви си зад оградата — рече той.

Пипо веднага стана. Недалеч от него Либо се опитваше да научи от три пекениноса как плетат рогозки от лозите мердона. Забеляза Пипо и мигом се озова до баща си, готов за тръгване. Пипо го поведе мълчешком; тъй като пекениносите владееха толкова добре човешките езици, те никога не обсъждаха наученото в тяхно присъствие, правеха го чак като се приберяха зад оградата.

Пътят до дома им отне половин час; когато преминаха през портата и поеха нагоре по хълма към Станцията на зенадора, валеше силно. Зенадор ли? Пипо се замисли върху думата, като погледна малката табелка над вратата. Върху нея на езика Старк бе изписано „КСЕНОЛОГ“. Това съм аз, рече си Пипо, поне за хората от другите светове. Ала португалската титла „зенадор“ се произнасяше далеч по-лесно и затова на Лузитания едва ли някой казваше „ксенолог“, дори и когато говореше на Старк. Ето как се променят езиците, помисли си Пипо. Ако го нямаше ансибалът, който осигурява мигновена връзка между Стоте свята, сигурно нямаше да имаме общ език. Междузвездните пътувания са далеч по-редки и по-бавни. И само за един век Старк би се разбил на десет хиляди диалекта. Сигурно ще е интересно да се проиграе на компютъра проекция на лингвистичните промени на Лузитания, при която да се остави Старк да залинее и да бъде погълнат от португалския…

— Татко — рече Либо.

Едва сега Пипо забеляза, че бяха спрели на десет метра от станцията. Допирателната. По-голямата част от интелектуалния ми живот е по допирателната — в области, далечни от специалността ми. Това сигурно се дължи на факта, че при правилата, които са ми наложени в моята област, е невъзможно да науча или да разбера каквото и да е. Науката ксенология държеше на по-голяма тайнственост дори от Църквата-майка.

За да отключи вратата, бе достатъчно да положи длан, докато се разчете отпечатъка й. Още с влизането си Пипо знаеше как ще протече вечерта. И на двама им щяха да са потребни няколко часа работа на терминалите, за да документират какво са свършили при днешната си среща. Сетне Пипо ще прочете бележките на Либо, а Либо ще прочете неговите, а след като постигнат съгласие, Пипо ще напише кратко резюме и ще остави останалото на компютрите: да архивират бележките и да ги изпратят мигновено посредством ансибала до ксенолозите във всичките Сто свята. Основното занимание на повече от хиляда ксенолози е да изучават единствената ни известна извънземна раса и с изключение на незначителната информация от спътниците, всички данни, с които колегите разполагат, са изпратените от Либо и от мен. Ето това е то минимална намеса.

Когато обаче влезе в станцията, Пипо мигновено долови, че не ги очакваше вечер на сериозна и същевременно отморяваща работа. Там бе дона Криста, облечена в монашеската си роба. Дали някое от по-малките деца не бе направило някаква беля в училище?

— Не, не — рече дона Криста. — Всичките ти деца се справят много добре, с изключение на това тук, за което смятам, че е прекалено малко, за да напусне училище и да работи, дори като стажант.

Либо не отвърна нищо. Разумно от негова страна, помисли си Пипо. Дона Криста бе умна и привлекателна, може би дори красива млада жена, ала преди всичко бе монахиня от ордена „Фильос да Менте де Кристо“ („Децата на Христовия ум“) и преставаше да бъде хубава, когато се ядосваше на невежеството и глупостта. Изумителен бе броят умни люде, чието невежество и глупост се бяха стопили някакси в огъня на нейното презрение. Мълчание, Либо — това е тактиката, която ти е единствено от полза.

— Не съм дошла тук заради което и да е от твоите деца — рече дона Криста. — Тук съм заради Новиня.

Нямаше нужда дона Криста да споменава фамилното й име; всички познаваха Новиня. Ужасната Десколада бе овладяна едва преди осем години. Чумата заплашваше да изличи колонията от лицето на планетата, преди още да е получила справедливата възможност да се установи както трябва; лекът за нея бе открит от двамата ксенобиолози Жусто и Сида — бащата и майката на Новиня. Трагична ирония на съдбата бе, че бяха открили причината за заболяването и начина на лечение прекалено късно, за да спасят и себе си. Последното погребение — последица от Десколадата, бе тяхното.

Пипо добре помнеше малкото момиче Новиня, стиснало ръката на кметицата Боскиня, докато епископ Перегрино лично изпълняваше погребалното богослужение. Не, не държеше ръката на кметицата. Картината се върна в спомена му, а ведно с нея — и онова, което чувстваше тогава. Какво ли разбира тя? — се бе запитал. Това е погребението на родителите й, а тя е единствената оцеляла от семейството; ала навсякъде около себе си долавяше всеобщото ликуване на хората от колонията. Толкова малка, дали може да разбере, че нашата радост е най-добрата възхвала за родителите й? Те се бориха и победиха; преди да умрат откриха спасението ни през дните на своя залез; ние сме тук, за да честваме големия дар, който ни поднесоха. Но това не важи за теб, Новиня: тук си за смъртта на родителите ти, както и на братята ти преди това. Петстотин мъртви, над сто богослужения за мъртвите тук, в тази колония, през последните шест месеца, и всички те се отслужваха в атмосфера на страх, на тъга и отчаяние. А сега, когато родителите ти са мъртви, за теб страхът, тъгата и отчаянието са си все такива, ала никой не споделя болката ти. А в нашето съзнание на първо място е облекчението от болката.

Като я гледаше и се опитваше да си представи чувствата й, той можа единствено да разпали собствената си тъга от кончината на момиченцето си Мария, отнесено от вятъра на смъртта, който покри тялото му с ракови и непрекъснато разпростиращи се плесенни образувания; плътта му или се подуваше, или гниеше, нов крайник — нито ръка, нито крак — израстваше от бедрото й, а кожата на ходилата и на главата й се белеше и оголваше костите; милото й, красиво тяло загиваше пред очите им, а блестящият й ум оставаше безмилостно свеж, способен да улавя всичко, което й се случваше, докато най-накрая не изплака Господ да я остави да умре. Пипо си спомняше това, помнеше и заупокойната й меса, споделена с още пет жертви на чумата. На колене с жена си и с оцелелите си деца, той почувства съвършеното единение на хората в катедралата. Знаеше, че болката му е болка и на всички останали, че чрез загубата на най-голямата си дъщеря се бе свързал с обществото посредством нерушимите връзки на мъката, и това наистина беше утешение за него, нещо, за което можеше да се залови. Точно такава форма трябваше да приема мъката — на всеобща скръб.

Малката Новиня обаче не получи нищо подобно. Болката й беше във всички случаи по-силна от болката на Пипо — той поне не бе останал съвсем без семейство, бе възрастен, а не дете, ужасено от внезапната загуба на почва под краката си. В мъката си тя по-скоро бе отчуждена от обществото, а не привлечена по-силно към него. Днес ликуваха всички освен нея. Днес всички възхваляваха родителите й; тя единствена копнееше за тях, би искала да не бяха изнамирали лек за другите, само и само да бяха останали живи.

Самотата й бе толкова болезнена, че Пипо можеше да я усети и отдалеч. Новиня измъкна ръката си от ръката на кметицата веднага щом можа. Сълзите й изсъхнаха, докато течеше месата; накрая тя стоеше безмълвна, досущ като затворник, който не иска да общува с тъмничарите си. Сърцето на Пипо се късаше за нея. Знаеше обаче, че дори да опита, не би могъл да прикрие собствената си радост от края на Десколадата, ликуването си, че тя нямаше да му отнеме и други деца. Тя щеше да забележи това; усилията му да я утеши щяха да са подигравка, щяха да я отблъснат още повече.

След богослужението тя си тръгна болезнено самотна всред тълпите добронамерени хора, които жестоко й казваха, че родителите й сто на сто щели да станат светци и да седят от дясната страна на Господ. Що за утеха е това за едно дете! Пипо прошепна високо на жена си:

— Тя никога няма да ни прости за днес.

— Да ни прости ли? — Консейсао не беше от онези жени, които веднага схващат посоката на мъжовите си мисли. — Не ние сме убили родителите й…

— Но днес се радваме, нали? Тя няма никога да ни прости за това.

— Глупости. Тя и без това не разбира; прекалено е малка.

Разбира тя, разбира, помисли си Пипо. Нима Мария не разбираше нещата, а бе дори по-малка, отколкото Новиня сега?

През годините — бяха минали вече осем години — той я виждаше от време на време. Бе връстница на сина му Либо, а това означаваше, че до тринайсетата им годишнина ходеха заедно на училище. Понякога я чуваше да рецитира ведно с другите деца. Мисълта й притежаваше елегантност, в осмислянето на различни идеи се чувстваше сила, която му допадаше. В същото време тя изглеждаше безкрайно студена, напълно отчуждена от всички. Синът на Пипо — Либо, бе свенлив, но дори той имаше неколцина приятели и бе спечелил обичта на част от учителите си. Новиня обаче нямаше никакви приятели, не търсеше с поглед ничие одобрение след някой свой триумф. Нямаше и учител, който искрено да я обича, защото тя не искаше да отвърне със същото.

— Тя е парализирана в емоционално отношение — бе рекла веднъж дона Криста, когато Пипо я попита. — Никой не може да се сближи с нея. Тя се кълне, че е напълно щастлива и че не вижда причини нещо да се променя.

А ето че сега дона Криста бе дошла в Станцията на зенадора, за да разговаря с Пипо за Новиня. И защо точно с Пипо? Можеше да се досети само за една причина, директорката на училището да дойде при него тъкмо заради това сираче.

— Да не би да искаш да повярвам, че за всичките тези години, през които Новиня бе в училището ти, аз съм единственият, който се е поинтересувал за нея?

— Не си единственият — отвърна тя. — Имаше голям интерес към нея преди две години, когато папата обяви родителите й за светци. Всички тогава питаха дали дъщерята на Жусто и Сида, Ос Венерадос, е забелязала някакви чудотворни събития, свързани с родителите й, каквито са виждали мнозина други.

— Наистина ли я питаха за това?

— Имаше слухове и епископ Перегрино трябваше да ги провери. — Дона Криста бе много сдържана, когато говореше за младия духовен водач на колонията Лузитания. Ала се знаеше, че йерархията никога не е била много-много на почит в Ордена „Фильос да Менте де Кристо“. — Отговорът й бе поучителен.

— Мога да си представя.

— Тя рече, ни повече, ни по-малко, че ако родителите й наистина чуват молитвите и имат някакво влияние на небето, та да бъдат изпълнени те, тогава защо не са отговорили на нейната собствена молитва да се завърнат от смъртта? Това би било едно полезно чудо, рече тя, а и има такива прецеденти. Ако Ос Венерадос наистина притежават силата да творят чудеса, тогава това би трябвало да означава, че не са я обичали достатъчно, та да отговорят на молитвата й. Тя предпочитала да вярва, че родителите й още я обичат и просто нямат достатъчно сила да действат.

— Родена софистка — рече Пипо.

— Софистка и специалистка по вината: тя каза на епископа, че щом папата е обявил родителите й за светци, то е все едно църквата да каже, че родителите й я мразят. Молбата за канонизирането им била доказателство, че Лузитания я презирала; а ако бъде удовлетворена, то ще е доказателство, че самата църква е презряна. Епископ Перегрино стана син-зелен.

— Но все пак изпрати молбата.

— За доброто на общността. А пък и наистина е имало чудеса.

— Някой ще докосне ковчега с мощите им и главоболието му ще изчезне, и тогава ще извика „Милагре — ос сатуш ме абесуарам!“ Чудо! — светците ме благословиха!

— Знаеш, че Светият Рим изисква по-съществени чудеса от това. Но няма значение. Папата милостиво ни разреши да наричаме малкия си градец Милагре и си мисля, че всеки път, когато някой спомене това име, Новиня пламва от вътрешна ярост.

— Или се вледенява още повече. Човек никога не знае каква температурна форма ще приеме тая работа.

— Както и да е, Пипо, ти не си единственият, който е питал за нея. Ала си единственият, който се интересува заради самата нея, а не заради светите й благословени родители.

Бе тъжен факт, че освен Децата на Христовия ум, под чието управление бяха училищата в Лузитания, никой не се бе погрижил за момичето, ако изключим незначителните прояви на внимание от страна на Пипо през всичките тези години.

— Тя има един приятел — рече Либо.

Пипо бе забравил, че синът му е тук — Либо беше толкова тих, че лесно ставаше незабележим. Дона Криста също се слиса.

— Либо — рече тя, — май че бяхме твърде недискретни да разговаряме за твоя съученичка по такъв начин.

— Аз съм вече стажант-зенадор — напомни й Либо. Тоест, че вече не ходи на училище.

— Кой е приятелят й? — попита Пипо.

— Марсау.

— Маркос Рибейра — обясни дона Криста. — Едрото момче, което…

— А, да, онова, дето е яко като кабра^[3].

— Той наистина е силен — рече дона Криста. — Ала никога не съм забелязала помежду им да съществува приятелство.

— Веднъж Марсау бе обвинен за нещо, а тя бе свидетелка и го защити.

— Твърде великодушно е тълкуванието ти за това, Либо — рече дона Криста. — Смятам, че ще е по-точно да кажеш, че тя всъщност обвини момчетата, които бяха извършили белята, а сетне се бяха опитали да стоварят вината върху него.

— Марсау не мисли така — рече Либо. — На няколко пъти забелязах как я гледа. Не е кой знае какво, но има все пак някой, който я харесва.

— А ти харесваш ли я? — попита Пипо. Либо замълча за момент. Пипо знаеше какво означава това. Той търсеше отговора в себе си. Не отговора, който според него най-вероятно ще срещне благосклонност у възрастните, не и отговора, който ще предизвика гнева им — двата вида измама, която тъй се харесваше на повечето му връстници. Той диреше в себе си да открие истината.

— Струва ми се — рече Либо, — проумях, че тя не иска да бъде харесвана. Сякаш е гостенка, която очаква някой ден да се завърне у дома.

Дона Криста кимна сериозно:

— Да, точно така, май точно така се чувства. А сега, Либо, трябва да турим край на недискретността си, като те помолим да ни оставиш насаме, докато…

Той излезе, преди тя да е довършила изречението си, като кимна леко с глава, с полуусмивка, която сякаш казваше „Да, разбирам“, както и с такава пъргавина на движенията, която превърна излизането му в по-красноречиво доказателство за сдържаността му, отколкото ако бе поискал да остане. По това Пипо отгатна, че Либо се докачи, задето го молят да напусне; той имаше навика да кара възрастните да изглеждат малко незрели в сравнение със самия него.

— Пипо — рече училищната директорка, — тя е подала молба за предсрочен изпит като ксенобиоложка. Да заеме мястото на родителите си.

Пипо повдигна вежди.

— Твърди, че е изучавала тази специалност усилено още от дете. Че е готова да започне работа веднага, без да стажува.

— Тя е на тринайсет години, нали?

— Има такива прецеденти. Мнозина са се явявали на изпити предсрочно. Един дори го е взел на още по-малка възраст. Вярно, било е преди две хиляди години, но са му разрешили. Епископ Перегрино е против, разбира се, но кметицата Боскиня, да бъде благословено мъдрото й сърце, изтъкна, че Лузитания се нуждае много от ксенобиолог — имаме нужда да развием нови видове растения, за да разнообразим донякъде храната си и да получим по-добра реколта на лузитанска земя. Както казва тя, „Не ме интересува дали е дете, нуждаем се от ксенобиолог.“

— И искаш аз да ръководя изпита й?

— Ако би бил така добър.

— Ще се радвам да го сторя.

— Така и им казах: че ще се съгласиш.

— Признавам, че имам и задна мисъл.

— О, така ли?

— Би трябвало да направя повече за момичето. Бих искал да установя дали не е късно да започна.

Дона Криста се позасмя:

— О, Пипо, радвам се, че ще опиташ. Но повярвай ми, скъпи приятелю, да докоснеш сърцето й е все едно да се къпеш в ледена вана.

— Представям си. Представям си как онзи, който се докосва до нея, се потапя в ледена вана. Но как ли се чувства самата тя? След като е толкова студена, сигурно в душата й бушува пожар.

— Какъв поет! — рече дона Криста. В тона й нямаше ирония; тя бе убедена в думите си. — Дали прасенцата са наясно, че сме определили за посланик най-добрия измежду нас?

— Опитвам се да им го кажа, но са скептично настроени.

— Ще я пратя утре при теб. Предупреждавам те — тя ще очаква да вземе изпитите направо, ще се съпротивлява на всеки твой опит да я препиташ предварително.

Пипо се усмихна:

— Аз съм далеч по-обезпокоен за това какво ще стане, след като си вземе изпита. Ако пропадне, ще има сериозни проблеми. Но ако издържи, тогава започват моите проблеми.

— Защо?

— Либо ще ме погне да му разреша предсрочен изпит за зенадор. И ако го направи, за мен няма да остане нищо друго, освен да се прибера у дома, да легна и да мра.

— Такъв романтичен глупчо си, Пипо. Ако в Милагре има някой, който да е в състояние да приеме тринайсетгодишния си син като колега, това си само ти.

След като тя си тръгна, Пипо и Либо работиха заедно както обикновено, записваха събитията с пекениносите от деня. Пипо сравняваше работата на Либо, начина му на мислене, интуицията му, становищата му, с качествата на абсолвентите, които познаваше в университета, преди да постъпи в колонията Лузитания. Може и да бе още малък, може и да му оставаше да усвои още доста теория и практика, но вече бе истински учен в подхода си и истински хуманист по душа. И когато свършиха вечерната си работа и поеха заедно към дома, осветени от голямата ослепителна луна на Лузитания, Пипо реши, че Либо вече заслужава да се отнася с него като към колега, независимо дали бе взел изпита си, или не. А и в крайна сметка изпитите не са в състояние да оценят онези неща, които всъщност имат значение.

Харесваше й, или не, Пипо имаше намерение да разбере дали Новиня притежава онези неуловими, неизмерими качества на учен; ако ги нямаше, тогава той щеше да се погрижи да не се яви на изпит, без значение колко много от материята бе запаметила.

* * *

Пипо бе решил да я затрудни. Новиня бе наясно как се държаха възрастните, когато не възнамеряваха да постъпят така, както й се искаше, но не желаеше нито битка, нито дори проява на каквото и да било противопоставяне. Ама, разбира се, разбира се, че можеш да се явиш на изпита. Но няма причина да бързаш толкова много, дай да мине малко време, за да бъдеш сигурна, че ще го вземеш от първия път.

Новиня не искаше да чака. Новиня бе готова.

— Ще мина през толкова огнени обръчи, колкото пожелаеш — рече тя.

Лицето му се вледени. Лицата на всички възрастни се вледеняваха. Това беше добре, студенината й вършеше работа, тя можеше да ги смрази всичките до смърт.

— Не желая да преминаваш през никакви обръчи — рече той.

— Единственото, което искам, е да ги подредиш в редица, та да мога да премина през тях бързо. Не искам да се бавя с дни.

Той се замисли за миг:

— Толкова много бързаш!

— Аз съм готова. Междузвездният кодекс ми позволява да се явя на изпита по всяко време. Това ще се реши между мен и Междузвездния конгрес и не знам някъде да е написано, че един ксенолог би могъл да замества Междупланетния изпитен съвет.

— Тогава не си чела много внимателно.

— За да се явя предсрочно на изпит, ми е необходимо единствено да получа разрешението на законния си настойник. А аз нямам законен настойник.

— Тъкмо напротив — рече Пипо. — Кметицата Боскиня е твоя законна настойничка от деня на смъртта на родителите ти.

— Тя се съгласи да се явя на изпита.

— При условие, че дойдеш при мен.

Новиня забеляза напрегнатия му поглед. Не познаваше Пипо, затова си помисли, че погледът му изразяваше същото, като у мнозина други — желанието да господства, да се наложи над нея, желанието да смаже решимостта й и да пречупи независимостта й, желанието да я подчини.

В един миг — от лед до огън:

— Какво знаеш ти за ксенобиологията? Само излизаш и си говориш с прасенцата, дори не си започнал да разбираш как действат гените! Кой си ти, та да ме преценяваш? Лузитания се нуждае от ксенобиолог, от осем години й липсва. А ти искаш хората да чакат още, само и само ти да си отгоре!

За нейна изненада той не се стъписа, нито пък отстъпи. Не се и ядоса. Все едно не бе изрекла думите си.

— Разбирам — рече кротко. — Искаш да станеш ксенобиоложка поради голямата си обич към хората от Лузитания. Съзряла си обществената необходимост, ти си се жертвала и си се подготвила да навлезеш по-рано в същинския живот, водена от човеколюбиви пориви.

Думите му й прозвучаха абсурдно. А и изобщо не изпитваше подобни неща.

— Това не е ли достатъчно добра причина?

— Ако беше истинска, щеше да е достатъчно добра.

— Значи ме наричаш лъжкиня?

— Собствените ти думи те определят като лъжкиня. Ти говори за това, колко много те, хората от Лузитания, се нуждаят от теб. Но ти живееш всред нас. Живяла си с нас цял живот. Готова си да се жертваш за нас, а още не се чувстваш част от тази общност.

Така значи, той не бе като възрастните, които винаги вярваха на лъжите й, стига те да я представяха като онова дете, което искаха да видят у нея.

— Защо би трябвало да се чувствам като част от общността? Не съм такава част.

Той кимна сериозно, сякаш обмисляше отговора й:

— Тогава част от коя общност си?

— Единствената друга общност на Лузитания е на прасенцата, а ти знаеш, че не съм била навън при боготворящите дърветата.

— На Лузитания съществуват много общности. Така например ти си ученичка — съществува общност на учениците.

— Не и за мен.

— Знам. Нямаш приятели, нямаш близки другари, ходиш на църква, но не се изповядваш, напълно си независима, тъй че да не се докосваш до живота в тази колония, да не се докосваш по никакъв начин до живота на човешката раса. Както сочат всички данни, ти живееш в пълна изолация.

Новиня не бе подготвена за тези думи. Той сочеше скритата болка на живота й, а тя не разполагаше със стратегия за борба с нея.

— Ако е така, то вината не е у мен.

— Знам. Знам как се започна, знам чия е вината и до ден днешен.

— Моя ли е?

— Не, моя е. И на всички останали. Но моята е най-голяма, защото знаех какво става с теб и не направих абсолютно нищо. До днес.

— И днес си решен да не ме допуснеш до единственото, което има значение в целия ми живот! Много ти благодаря за съчувствието.

Той отново кимна сериозно, сякаш приемаше и разбираше ироничното й отношение.

— Донякъде няма значение дали вината е твоя, Новиня. Тъй като град Милагре е една общност и независимо от това дали се е отнесла добре или зле към теб, тя въпреки всичко трябва да реагира като общност, да предостави най-добри възможности на всички свои членове да бъдат щастливи.

— Което означава всички на Лузитания, освен мен… освен мен и прасенцата.

— Ксенобиологът е много важен за една колония, особено като тази, заобиколена от ограда, която завинаги ограничава разрастването ни. Нашият ксенобиолог трябва да намери начини да произвеждаме повече протеини и въглехидрати на хектар, което означава да променя генетично земната царевица, картофите, да…

— Да използва в максимална степен хранителните вещества, съществуващи в природата на Лузитания. Нима смяташ, че възнамерявам да се явя на изпита, без да знам на какво ще е посветен животът ми от тук до края?

— Той ще е посветен на това да подобряваш живота на хората, които презираш.

Едва сега Новиня забеляза капана, който й бе заложил. Но твърде късно, капанът бе щракнал.

— Значи ти смяташ, че един ксенобиолог не може да върши работата си, ако не обича хората, които използват благата, създадени от него?

— Не ме интересува дали ни обичаш, или не. Това, което трябва да узная, е какво всъщност искаш. Защо го желаеш толкова страстно.

— Елементарна психология. Моите родители загинаха за тая работа, затова се опитвам да продължа делото им.

— Може би е така — рече Пипо, — а може би — не. Онова, което искам да узная, Новиня, онова, което трябва да узная, преди да те допусна до изпита, е на каква общност всъщност принадлежиш.

— Нали сам го каза! Не принадлежа на никоя.

— Невъзможно. Всеки човек се определя от общностите, на които принадлежи, и от онези, на които не принадлежи. Аз съм това, това и това, но определено не съм това и това. Твоето определяне е негативно. Мога да съставя безкраен списък от онова, което не си. Но една личност, която наистина смята, че не принадлежи на никаква общност, неизменно се самоубива — или като унищожи тялото си, или като изгуби самоличността си и полудее.

— Точно това съм — луда до дън душа.

— Не си луда. Обладана си толкова силно от една цел, че чак е плашещо. Ако се явиш на този изпит, ще го издържиш. Но преди да те допусна до него, трябва да знам: каква ще станеш, след като го вземеш? В какво вярваш, на какво принадлежиш, какво харесваш, какво обичаш?

— Никого на този или на който й да е друг свят.

— Не ти вярвам.

— Не познавам на света свестен мъж или жена, освен родителите си, а те са мъртви! А дори те — никой не разбира нищо.

— Теб.

— Аз съм частица от нещо, нали така? Но никой не разбира никого, дори ти, правиш се на много мъдър и състрадателен, ала само ме караш да крещя така, защото имаш властта да ми попречиш да правя онова, което искам…

— И то не е ксенобиология.

— Напротив! Е, поне е част от нея.

— А какво е останалото?

— Онова, което си ти. Което правиш. Само че го правиш изцяло погрешно, правиш то глупаво.

— Ксенобиолог и ксенолог.

— Направили са глупава грешка, когато са създали нова наука за изучаване на прасенцата. Една групичка уморени, стари антрополози, които са си нахлузили нови „шапки“ и са се нарекли ксенолози. Ала човек не може да разбере прасенцата, само като наблюдава поведението им! Те са изминали различна еволюция! Трябва да се разберат гените им, да се узнае какво става в клетките им. И в клетките на другите животни, защото те не могат да се изучават отделно, никой не живее в пълна изолация…

Не ме поучавай, помисли си Пипо. Кажи ми какво чувстваш. И за да провокира емоциите й, той прошепна:

— Освен самата ти.

Това подейства. От студена и надута, тя изведнъж пламна и зае отбранителна поза.

— Ти никога няма да ги разбереш! Но аз ще успея!

— И защо толкова държиш на тях? Какво означават прасенцата за теб?

— Никога няма да проумееш. Ти си добър католик. — Тя изрече думата с презрение. — А става дума за книга, която е в Списъка.

Лицето на Пипо светна от неочакваното откритие.

— „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Живял е преди три хиляди години, който и да е бил той, дето нарича себе си Говорителя на мъртвите. Но той е разбирал бъгерите! Ние сме ги унищожили до крак — единствената извънземна раса, която сме срещнали, убили сме ги всички, ала той ги е разбирал.

— И ти искаш да напишеш историята на прасенцата тъй, както истинският Говорител е писал за бъгерите.

— Така, както го казваш, звучи толкова лесно, като да напишеш научна статия. Не знаеш какво е означавало да напишеш за Царицата на кошера и за Хегемона. Колко болезнено е било това за него — да навлезе в едно извънземно съзнание и да излезе от него, изпълнен с обич към великото създание, което е унищожил. Той едновременно е бил най-лошият човек, живял на този свят — Ендър Ксеноцида, унищожителят на бъгерите, а е направил всичко по силите си да поправи стореното от Ендър; Говорителя на мъртвите се е опитал да възкреси мъртвите…

— Но не е успял.

— Успял е! Той ги е възкресил — би трябвало да го знаеш, ако си чел книгата! Не знам за Иисус, слушам епископ Перегрино, но не вярвам духовенството да притежава силата да превърне нафората в плът или да опрости и милиграм вина. Ала Говорителя на мъртвите е върнал Царицата на кошера към живота.

— Тогава къде е тя?

— Ето тук! В мен!

Той кимна.

— И още някой е в теб. Говорителя на мъртвите. Ето каква би искала да бъдеш.

— Това е единствената истинна история, която някога съм чувала — рече тя. — Единствената, която ме интересува. Това ли искаше да чуеш? Че съм еретичка? И че работата през целия ми живот ще се състои в това, да прибавя още една книга към Списъка на истините, забранени за добрите католици?

— Исках да чуя — отрони меко Пипо, — как ще определиш онова, което си, за сметка на всички онези многобройни неща, които не си. Ти си Царицата на кошера. Ти си Говорителя на мъртвите. Това е една много малка общност, малка на брой, но с голямо сърце. Значи си избрала да не бъдеш част от групите деца, които се събират, само за да изключат другите; а хората те гледат и си казват: горкото момиче, тя е толкова самотна; ти обаче знаеш една тайна, знаеш коя си всъщност. Ти си единственото човешко същество, което е в състояние да разбере извънземното съзнание, защо самата си извънземно съзнание; знаеш какво означава да си не-човек, защото никога не е съществувала човешка група, която да те определи като bona fide^[4] хомо сапиенс.

— Сега пък казваш, че съм не-човек! Накара ме да се разплача като малко момиченце, защото не ме допускаш до изпита, накара ме да се унижа, а сега твърдиш, че съм не-човек?

— Може да се явиш на изпита.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Кога? — прошепна тя.

— Тази вечер. Утре. Започвай когато пожелаеш. Аз ще прекратя работата си, за да те въведа в изпитите когато поискаш.

— Благодаря ти! Благодаря ти, аз…

— Стани Говорител на мъртвите. Ще ти помогна с всички сили. Законът ми забранява при срещите си с пекениносите да вземам със себе си другиго освен стажанта си, сина ми Либо. Но ти ще имаш достъп до бележките ни. Всичко, което научим, ще го споделяме с теб. Всичките си догадки и размишления. А в замяна ти ще ни запознаваш изцяло с работата си: какво си открила за генетичните модели на този свят, които могат да ни помогнат да разберем пекениносите. И когато научим достатъчно — заедно, — ще можеш да напишеш книгата си, да станеш Говорител. Ала този път няма да си Говорител на мъртвите. Пекениносите не са мъртви.

Напук на себе тя си се усмихна:

— Говорител на живите.

— Аз също съм чел „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ — рече той. — Мисля, че не би могло да има по-добро място, където да намериш себе си.

Тя обаче още не му се доверяваше, не вярваше в онова, което й обещаваше.

— Ще искам да идвам често тук. През цялото време.

— Заключваме, когато отиваме да спим.

— Но бих искала да идвам през останалото време. Ще ви омръзна. Ще ми казваш да си отида. Ще криеш тайни от мен. Ще ми казваш да си затварям устата и да не излагам идеите си.

— Едва се сприятелихме и ти вече ме смяташ за лъжец и измамник, за нетърпелив урод.

— Но ти ще го направиш, всички го правят; всички искат единствено да си вървя…

Пипо повдигна рамене:

— И какво от това? На всекиго по някое време му се приисква другите да си вървят. Понякога и на мен ще ми се приисква ти да си идеш. Онова, което искам да ти кажа, е, че дори в такива мигове, дори да ти кажа да си вървиш, не е необходимо да го правиш.

Това бе най-объркващото нещо, което някой някога й бе казвал.

— Това е лудост.

— Само още нещо. Обещай ми никога да не се опитваш да излезеш при пекениносите. Защото никога не бих могъл да ти го позволя, а и да го направя, Междузвездният конгрес ще прекрати цялата ни работа тук, ще забрани всякакъв контакт с тях. Обещаващ ли? Инак всичко — моята работа, твоята, — всичко ще бъде заличено.

— Обещавам.

— Кога ще започнеш изпита?

— Веднага! Мога ли да започна веднага?

Той се засмя благодушно, сетне протегна ръка и без да гледа докосна терминала. Той заработи, първите генетични модели се появиха над него.

— Ти си подготвил изпита предварително — рече тя. — Бил си готов! Знаел си през цялото време, че ще ме допуснеш!

Той поклати глава:

— Надявах се. Вярвах в теб. Исках да ти помогна да направиш онова, за което си мечтала. Стига то да е нещо добро.

Тя не би била истинската Новиня, ако не бе намерила да каже нещо отровно:

— Разбирам. Ти си съдникът на мечтите.

Може би той не го прие като обида. Само се усмихна и рече:

— А сега остават тия три: вяра, надежда и любов. Но по голямото от тях е любовта^[5].

— Ти не ме обичаш — рече тя.

— Аха — отвърна той, — значи аз съм съдникът на мечтите, а ти си съдницата на любовта. Е, обвинявам те, че си лелеяла красиви мечти и те осъждам до живот да работиш и да страдаш в името на мечтите си. Надявам се само някой ден да не ме признаеш за невинен в престъплението, че те обичам. — Замисли се за миг. — По време на Десколадата изгубих дъщеря си. Мария. Сега щеше да е само с няколко години по-голяма от теб.

— И аз ти напомням на нея?

— Мислех си, че тя изобщо не би приличала на теб.

Новиня започна изпита. Отне й три дена. Взе го с далеч по-висок от много абсолвенти успех. По-късно обаче нямаше да си спомня за изпита като за начало на кариерата си, като за край на детството, като за потвърждение на призванието си, за мисията на живота й. Щеше да помни изпита като начало на живота си в Станцията на Пипо, където Пипо, Либо и Новиня сформираха първата общност, към която тя се присъедини, след като родителите й бяха предадени на земята.

Не бе лесно, особено в началото. Новиня не отхвърли веднага навика си на ледено противопоставяне. Пипо го разбираше и бе готов да я сломи със словесни удари. По-голямо бе предизвикателството за Либо. Станцията на зенадора бе мястото, където той и баща му можеха да се усамотят, само двамата. А сега, без някой да поиска съгласието му, се бе присъединил и трети човек, студен, взискателен, който му говореше така, сякаш той бе още дете, макар да бяха връстници. Дразнеше се, че тя бе пълноправна ксенобиоложка, със статус на възрастна, докато той бе все още стажант.

Опитваше се обаче да се отнася с търпение. Бе по природа кротък и мълчанието му допадаше. Не беше склонен да изразява открито обидата си. Ала Пипо познаваше сина си и виждаше как вътрешно кипи. След известно време дори Новиня, колкото и да си беше нечувствителна, започна да разбира, че провокира Либо повече, отколкото младежът можеше да понесе. Как да накара това необикновено, добродушно и красиво момче да откликне?

— Да не би да искаш да кажеш, че сте работили всичките тези години — рече тя един ден, — а не знаете дори как се размножават прасенцата? Откъде знаете, че всичките са мъжки?

Либо отвърна смирено:

— Обяснихме им какво означава мъжко и женско, докато учеха езиците ни. И те избраха да се нарекат мъжки. А за онези, които никога не сме виждали, казаха, че са женски.

— Значи, доколкото знаете, се размножават чрез пъпкуване! Или чрез митоза!

Тонът й беше презрителен и Либо не отговори веднага. Пипо си представи, че чува мислите на сина си, как внимателно съставя фразите, за да е отговорът му благ и безопасен:

— Бих искал работата ни да е повече свързана с антропологията — рече Либо. — Тогава бихме могли да свържем твоите изследвания върху моделите на подклетъчния живот на Лузитания с онова, което научаваме за пекениносите.

Новиня се ужаси:

— Искаш да кажеш, че дори не вземате тъканни проби?

Либо леко се изчерви, ала когато отговори, тонът му отново бе спокоен. Момчето сигурно се чувства като изправено на разпит пред инквизицията, помисли си Пипо.

— Глупаво изглежда — рече Либо, — но се боим, че пекениносите ще се запитат защо вземаме част от телата им. И ако някое от тях случайно се разболее, няма ли да си помислят, че ние сме причинили болестта?

— Какво би станало, ако вземете нещо, което се е отделило естествено? Човек може да научи маса работи от един косъм.

Либо кимна; Пипо, който ги гледаше иззад терминала в другия край на стаята, разпозна жеста му — Либо го бе усвоил от баща си.

— Множество примитивни племена на Земята са вярвали, че отделените от тялото им тъкани притежават частица от техния живот и от тяхната сила. Ами ако прасенцата си помислят, че им правим някаква магия?

— Не знаете ли езика им? Доколкото ми е известно, някои от тях говорят и Старк. — Тя не направи опит да прикрие презрението си. — Не можете ли да им обясните за какво са тези проби?

— Права си — каза тихо той. — Но ако им обясним за какво са ни тъканните проби, случайно може да им внушим и същността на науката биология, хиляда години преди те да са стигнали до нея по естествен път. Ето защо законът забранява да се обясняват такива работи.

Най-накрая Новиня се смути:

— Не допусках какви тесни ограничения ви налага доктрината за минималната намеса.

Пипо се зарадва, като я чу, че отстъпва от арогантността си, ала къде по-лошо от това бе унижението й. Детето бе толкова лишено от човешки контакт, че думите му бяха като взети от скучен научен труд. Пипо се питаше дали вече не бе твърде късно да я научи как да стане човешко същество.

Не беше късно. След като веднъж разбра, че са експерти в науката си, а тя самата не разбира нищо от нея, тя изостави агресивния си подход и се хвърли почти в другата крайност. Седмици наред разговаряше съвсем рядко с Пипо и Либо. Вместо това изучаваше докладите им, опитваше се да схване целта на онова, което правеха. От време на време задаваше по някой въпрос; те й отговаряха учтиво и подробно.

Учтивостта постепенно отстъпи място на близостта. Пипо и Либо започнаха да разговарят открито пред нея, излагаха мислите си, защо прасенцата се държат странно, какво значение се криеше зад някои от необичайните им изявления, защо си оставаха тъй влудяващо недостъпни. И тъй като изучаването на прасенцата бе съвсем нов клон на науката, на Новиня не й бе нужно много време, за да се превърне сама в специалистка, макар и от втора ръка, и да предложи свои хипотези.

— В крайна сметка — окуражи я Пипо, — всинца сме слепи.

Пипо бе предвидил какво ще се случи сетне. Внимателно култивираното спокойствие на Либо го караше да изглежда студен и резервиран за възрастта си, дори когато Пипо му налагаше поне да опита да общува; изолацията на Новиня бе по-впечатляваща, ала също толкова пълна. И сега, когато общият им интерес към прасенцата ги сближи, с кого другиго можеха да разговарят, освен един с другиго, след като никой освен Пипо не можеше дори да схване за какво става дума?

Отдъхваха заедно, смееха се до сълзи на шеги, които не биха разсмели никой друг лузитанец. Точно както прасенцата бяха кръстили всички дървета в гората, Либо на майтап кръсти всички мебели в Станцията на зенадора и понякога обявяваше, че някои от тях са в лошо настроение и не бива да бъдат безпокоени.

— Не сядай на Табуретката! Пак е в менструация.

Никога не бяха виждали женски прасенца, а мъжките говореха за тях с почти религиозно благоговеене; Новиня написа серия от шеговити информации за въображаема женска, наречена Почитаемата майка, весела злобарка и стръвница.

Но не всичко се свеждаше до смеха. Имаше и проблеми, и тревоги, а веднъж сериозно се изплашиха, че може би бяха направили тъкмо онова, което Междузвездният конгрес се опитваше да предотврати: допускането на радикални промени в общността на прасенцата. Естествено, всичко започна с Рутър. Рутър, който упорстваше да задава предизвикателни, невъзможни въпроси, като например: „Като нямате друг град, населен с хора, как тогава ходите на война? За вас ще е безчестие да убивате «малките».“

Пипо изломоти нещо за това, че хората никога няма да убият някой пекенинос, някой „малък“; ала знаеше много добре, че не такъв въпрос му бе задал всъщност Рутър.

Пипо отдавна знаеше, че прасенцата проумяваха смисъла на понятието война, ала Либо и Новиня спориха с дни след това дали прасенцата смятат войната за желана или за почти неизбежна. От Рутър получаваха и друга информация, част от нея — важна, а друга — не, а в повечето случаи бе невъзможно да се прецени. Донякъде Рутър сам бе доказателство за мъдростта на политиката, забраняваща на ксенолозите да задават въпроси, които биха разкрили очакванията на хората, а оттам — и техния начин на живот. Въпросите на Рутър неизменно им даваха повече информация, отколкото получаваха от отговорите на своите собствени въпроси.

Последното, което Рутър им каза, обаче не беше във вид на въпрос. Това бе догадка, която той подхвърли само пред Либо, докато Пипо бе настрани с неколцина от другите и изучаваше как строят дървените си къщи.

— Знам, знам — рече Рутър. — Знам защо Пипо е още жив. Вашите жени са твърде глупави, за да проумеят, че е мъдър.

Либо се опита да открие някакъв смисъл в тази безсмислица. Защо Рутър смяташе, че ако жените на хората бяха по-умни, би трябвало да убият Пипо? Приказките за убиване бяха обезпокоителни — това очевидно беше важен въпрос и Либо не знаеше как да се справи сам. Ала не можеше да повика Пипо на помощ, тъй като Рутър явно искаше да обсъдят въпроса насаме, без Пипо да ги чуе.

След като Либо не отговори, Рутър настоя:

— Вашите жени, те са слаби и глупави. Казах това и на другите и те рекоха, че може да те попитам. Вашите жени не разбират колко е мъдър Пипо. Вярно ли е?

Рутър изглеждаше много възбуден; дишаше учестено, непрекъснато скубеше косъмчета от ръцете си — по четири-пет наведнъж. Либо трябваше някакси да отговори.

— Повечето жени не го познават — каза той.

— Тогава как биха могли да знаят дали трябва да умре? — попита Рутър. Сетне изведнъж застина и изрече много високо: — Вие сте кабри!

Чак тогава се появи Пипо, учуден защо бе това викане. Веднага забеляза, че Либо бе в отчаяно положение. Ала Пипо нямаше и представа за какво бе разговорът и как да помогне. Знаеше само, че Рутър бе оприличил хората — или поне Либо и Пипо — на големите животни, които пасяха на стада из прерията. Пипо дори не можеше да разбере дали Рутър е ядосан, или се радва.

— Вие сте кабри. Вие сами решавате! — Той посочи Либо, а сетне и Пипо. — Не вашите жени избират честта, а самите вие! Също като в битка, но през цялото време!

Пипо нямаше и представа за какво говори Рутър, ала видя, че всички пекениноси бяха неподвижни като пънове в очакване той или Либо да отговорят. Ясно беше, че Либо бе твърде изплашен от странното поведение на Рутър, за да посмее изобщо да отговори. В този случай Пипо не виждаше никакъв друг изход, освен да каже истината; в крайна сметка това бе твърде очевидна и незначителна информация за човешкото общество. Това бе нарушение на правилата, установени от Междузвездния конгрес, ала мълчанието му щеше да нанесе повече вреда, затова Пипо се осмели:

— Мъжете и жените решават заедно или решават сами за себе си — рече той. — Никой не решава за другия.

Прасенцата очевидно бяха очаквали тъкмо такъв отговор.

— Кабри — повтаряха непрестанно те; отидоха при Рутър, дюдюкаха и свиркаха. Вдигнаха го и се понесоха към гората. Пипо се опита да ги последва, ала две от прасенцата го спряха и поклатиха глави. Това бе човешки жест, който бяха усвоили отдавна; за тях той притежаваше още по-голяма важност. В случая означаваше, че на Пипо е абсолютно забранено да ги последва. Те отиваха при жените, а прасенцата вече бяха заявили, че няма никога да допуснат човек там.

По пътя към дома Либо обясни как се бе появила трудността.

— Знаеш ли какво каза Рутър? Че нашите жени са слаби и глупави.

— Така е, защото не познават кметицата Боскиня. Или пък майка ти.

Либо се засмя, защото майка му Консейсао управляваше архивите така, сякаш се намираха в древен естасау^[6] в дивия мату^[7] — ако човек навлезеше във владенията й, трябваше изцяло да се подчини на правилата й. Докато се смееше, усети как нещо му се изплъзва, някаква важна идея — за какво говорехме? Разговорът продължи: Либо вече забрави и скоро дори забрави, че е забравил.

Същата вечер чуха барабанните звуци, които Пипо и Либо смятаха за част от някакво празненство. Не се случваше често, приличаше на биене на тъпани с дебели сопи. Тази вечер обаче празненството сякаш нямаше край. Пипо и Либо си помислиха, че навярно човешкият пример за равноправие между половете някакси бе дал на мъжките пекениноси надежда за освобождение.

— Мисля, че можем да го квалифицираме като съществена промяна в поведението на прасенцата — рече замислено Пипо. — И ако установим, че сме причинили истинска промяна, ще трябва да го докладвам и Конгресът навярно ще постанови контактът на хората с прасенцата да бъде преустановен за известно време. За години може би.

Това бе отрезвяваща мисъл — фактът, че си вършеха съвестно работата можеше да принуди Междузвездния конгрес да им забрани изобщо да я вършат.

На сутринта Новиня ги изпрати до портата на високата ограда, която отделяше града на хората от склоновете на гористите хълмове, където живееха прасенцата. Тъй като Пипо и Либо все още продължаваха да се уверяват един другиго, че и двамата биха постъпили по същия начин, Новиня вървеше пред тях и стигна първа до портата. Когато я настигнаха, тя им посочи парче прясно изровена червена земя само на трийсетина метра от портата.

— Това е ново — рече тя. — И там има нещо.

Пипо отвори вратата и Либо, като по-млад, изтича напред да разузнае. Спря се досами края на разровената земя и се вкамени, взрян в онова, което виждаше пред себе си. Като го видя, Пипо също спря, а Новиня, внезапно изплашена за Либо, пренебрегна правилата и изтича през портата. Либо отметна глава и падна на колене; вплете пръсти в къдравата си коса и се завайка в ужасно разкаяние.

Рутър лежеше разпнат на разритата земя. Беше изкормен, при това съвсем не небрежно: всеки орган бе внимателно отделен, влакната на крайниците му също бяха обтегнати и разположени симетрично върху съхнещата пръст. Всичко бе по някакъв начин свързано с тялото — нищо не бе отрязано напълно.

Мъчителният плач на Либо беше почти истеричен. Новиня коленичи до него и го прегърна, люлееше го, опитваше се да го успокои. Пипо извади малката си камера и методично направи снимки от всички гледни точки — така, че компютърът да може да анализира по-късно подробностите до една.

— Бил е жив, когато са му сторили това — рече Либо, след като се поуспокои дотам, че да може да продума. Но и тогава изричаше думите бавно, внимателно, сякаш бе чужденец, който току-що се е научил да говори. — В земята е попила толкова кръв и е разплискана тъй нашироко, че сърцето му сигурно още е биело, когато са го изкормвали.

— Ще обсъждаме това по-късно — рече Пипо. Онова, което Либо бе забравил предишния ден, сега се върна в съзнанието му с жестока яснота.

— Ето защо Рутър говореше за жените. Те решават кога мъжете трябва да умрат. Той ми го каза, а аз…

Либо се спря. Разбира се, че не предприе нищо. Законът изискваше от него да не предприема нищо. И в този миг той разбра, че мрази закона. Ако законът означаваше да постъпят така с Рутър, то в закона нямаше никакво разбиране. Рутър бе личност. Човек не може да стои настрани и да остави това да се случи на една личност, само защото я изучава.

— Не са го направили заради това, че е изгубил честта си — рече Новиня. — Ако има нещо, което е сигурно, то това е обичта им към дърветата. Виждате ли? — В средата на гръдната му кухина, вече изпразнена, се подаваше съвсем малко филизче. — Посадили са дърво, за да отбележат мястото на погребението му.

— Сега вече знаем защо дават имена на всичките си дървета. — изрече мрачно Либо. — Посаждат ги като надгробни камъни на прасенцата, които са измъчвали до смърт.

— Гората е много голяма — рече спокойно Пипо. — Моля, ограничавайте хипотезите си до възможно най-вероятното.

Тихият му, разумен тон, както и настояването да се държат като учени, дори в тази ситуация, им подействаха успокояващо.

— Какво ще правим? — попита Новиня.

— Ще те приберем веднага в периметъра — рече Пипо. — Забранено е да излизаш тук.

— Имах предвид… тялото, какво ще правим с него?

— Нищо — рече Пипо. — Прасенцата са направили онова, което правят прасенцата, поради някакви си техни причини.

Той изправи Либо на крака.

В първия миг му бе трудно да се задържи; няколко крачки отпускаше тежестта на тялото си и върху двата крака.

— Какво му казах? — прошепна той. — Дори не знам какво от казаното го е убило.

— Не си ти — рече Пипо. — Аз съм.

— Какво, вие да не би да смятате, че те са ваша собственост? — попита Новиня. — Да не си мислите, че техният свят се върти около вас? Прасенцата са го направили поради някаква своя причина. Съвсем очевидно е, че това не се случва за първи път — вивисекцията е извършена прекалено сръчно, за да им е първица.

Пипо прие думите й с черен хумор:

— Ще си изгубим работата, Либо. Новиня ужким не знаела нищо за ксенологията.

— Права си — рече Либо. — Независимо каква е причината да се случи това, то е ставало и преди. Някакъв обичай. — Опитваше се гласът му да звучи спокойно.

— Но толкова по-зле, нали? — рече Новиня. — Значи имат обичай да се изкормват живи.

Тя погледна към другите дървета в гората, която започваше от върха на хълма и се запита колко ли от тях бяха посадени с кръв.

Пипо изпрати доклада си по ансибала, компютърът не му направи спънки да получи необходимото равнище на достъп. Остави на надзираващия комитет да реши дали контактът с прасенцата трябва да бъде преустановен. Комитетът не откри някаква фатална грешка. „Невъзможно е да се скрият отношенията между различните полове, след като някой ден ксенолог може да бъде и жена — казваше се в съобщението му, — и не виждаме момент, в който да не сте действали разумно и предпазливо. Нашето временно заключение е, че сте станали неволни свидетели на някаква борба за власт, която е завършила неблагоприятно за Рутър, затова трябва да продължите контактите с цялата си разумна предпазливост.“

Напълно оправдателно заключение, но въпреки това не бе лесно да се приеме. Либо бе израсъл с прасенцата или поне с онова, което бе чувал за тях от баща си. Познаваше Рутър по-добре от който и да е човек, с изключение на семейството си и на Новиня. Потребни му бяха дни, за да се завърне в Станцията на зенадора, седмици, преди да отиде отново в гората. Прасенцата не дадоха признак, че нещо се бе променило; по-различното бе, че се държаха по-открито и по-дружелюбно от преди. Никой не споменаваше за Рутър, особено пък Пипо или Либо. От страна на хората обаче настъпиха промени. Пипо и Либо никога не се разделяха на повече от няколко крачки, когато бяха всред прасенцата.

Болката и угризенията сближиха още повече Либо и Новиня, накараха ги да разчитат повече един на другиго, сякаш тъмнината ги сближаваше повече от светлината. Прасенцата сега им се виждаха опасни и несигурни, каквато винаги е била и човешката общност, а между Пипо и Либо вече висеше въпросът, чия бе вината, независимо колко често се опитваха да се оневинят един другиго. Тъй че за Либо единственото добро нещо, на което можеше да разчита в живота си, оставаше Новиня; същото важеше и за нея по отношение на Либо.

И макар Либо да имаше майка, братя и сестри и винаги да се прибираше у дома при тях, Новиня и Либо се държаха така, сякаш Станцията на зенадора бе остров, на който живееше и Пипо — добър, но далечен. Пипо се питаше: нима прасенцата са като Ариел^[8], повел младите влюбени към щастието, или бяха малки калибани^[9], неподвластни на контрол и готови да убиват?

Няколко месеца по-късно смъртта на Рутър потъна в забрава, смехът им се възвърна, макар никога повече да не бяха тъй безгрижни, както преди. Когато навършиха седемнайсет години Либо и Новиня бяха толкова сигурни един в другиго, че спокойно си разговаряха за онова, което ще вършат заедно след пет, след десет, след двайсет години. Пипо изобщо не си даде труда да ги пита за плановете им за женитба. В крайна сметка, реши той, те изучават биология от сутрин до вечер. И сигурно ще им хрумне да изучат и устойчивите и приемливи за обществото стратегии за възпроизводство. А междувременно им стигаше и това, че си блъскаха непрестанно главите по въпроса, кога и как се съвъкупляват прасенцата, след като нямат видими размножителни органи. Разсъжденията им върху това как прасенцата съчетават генетичния материал неизменно завършваха с шеги, тъй похотливи, че Пипо трябваше да призовава цялото си самообладание, за да се преструва, че не ги намира за забавни.

И тъй, Станцията на зенадора през тези няколко години бе място на истинска дружба между двама прекрасни младежи, които при други обстоятелства щяха да бъдат обречени на студена самота. На никого и през ум не му минаваше, че идилията ще свърши изведнъж и завинаги и ще предизвика трус, който всичките Сто свята щяха да усетят.

Стана толкова простичко, съвсем банално. Новиня анализираше структурата на гъмжащите с мухи тръстики край реката и откри, че същото подклетъчно вещество, което бе причинило Десколадата, се съдържа и в клетките на тръстиката. Тя извика няколко други клетъчни структури в пространството над терминала и започна да ги върти. Всички те съдържаха реагента на Десколадата.

Извика Пипо, който преглеждаше дешифровките от вчерашното си посещение при прасенцата. Компютърът направи сравнение на всички клетки, от които тя имаше проби. Независимо от функциите на клетките, независимо от видовете, от които бяха взети, всяка клетка на извънземните съдържаше елемента на Десколадата, а компютърът ги обяви за абсолютно еднакви и в химичните им пропорции.

Новиня очакваше Пипо да кимне, да й каже, че това е интересно, а може би и да предложи някоя хипотеза. Вместо това обаче той седна и направи отново теста, задаваше й въпроси как компютърът прави сравненията и след това — какво всъщност е действието на Десколадата.

— Мама и татко изобщо не са разбрали какво я задейства, но Десколадата освобождава ето този протеин — е, да го наречем псевдо-протеин — и той атакува генетичните молекули, започва в единия край и разцепва молекулата по средата. Затова са го нарекли „десколадор“ — защото „разлепва“ ДНК и у хората.

— Покажи ми как действа в клетките на туземците.

Новиня задейства компютърната симулация.

— Не, не само генетичната молекула, а цялото обкръжение на клетката.

— Това е само ядрото — рече тя.

Разшири екрана, за да включи още променливи. Компютърът забави действието си, тъй като изчисляваше милиони случайни съчетания на ядрения материал в секунда. В клетката на тръстиката, когато генетичната молекула се „разлепи“, няколко големи окръжаващи протеина се наместиха в зейналата дупка.

— При хората ДНК се опитва да се прекомбинира, ала протеините се вмъкват и клетка подир клетка „полудяват“. Понякога влизат в процес на митоза, също като при рака, а понякога умират. Най-важното при хората е, че реагентът на Десколадата сам се възпроизвежда като луд и преминава от клетка в клетка. Разбира се, всяко създание от извънземните го носи в себе си.

Пипо обаче вече не се интересуваше от онова, което му говореше. След като десколадорът свърши с генетичните молекули на тръстиката, Пипо взе да разглежда клетка подир клетка.

— Това не е просто важно, това е същото — каза той. — Това е същото нещо!

Новиня не разбра веднага какво бе забелязал. Какво бе същото и на какво бе също? Нито пък й остана време да попита. Пипо вече бе скочил от стола; взе палтото си и се запъти към вратата. Навън ръмеше. Пипо се спря само за малко, колкото да подметне:

— Кажи на Либо да не идва, само му покажи симулацията и виж дали и той може да разбере, преди да съм се върнал. Той ще схване — това е отговорът на големия въпрос. Отговорът на всичко.

— Кажи ми го!

Той се засмя:

— Я не ме баламосвай! Либо ще ти каже, ако сама не можеш да го видиш.

— Къде отиваш?

— Да попитам прасенцата дали съм прав, разбира се! Но знам, че съм прав, дори да ме излъжат. Ако не си дойда до един час, значи съм се подхлъзнал в дъжда и съм си счупил крака.

Либо не успя да се върне, за да види симулациите. Събранието на плановия комитет продължи извънредно дълго в спор дали да се разшири пасището на добитъка, а след него Либо трябваше да направи и седмичните покупки в бакалницата. Когато се върна, Пипо бе вече навън от четири часа, мръкваше, а ръмежът бе обърнал на сняг. Веднага излязоха да го потърсят, бояха се, че ще са им нужни часове, докато го открият в горите.

Намериха го твърде бързо. Тялото му вече се вкочанясваше върху снега. Прасенцата дори не бяха посадили дърво в него.