Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (7)

7

Фон Рихтхофен им пожела лека нощ и изчезна под палубата. Сам крачеше напред-назад, веднъж спря да запали цигарата на кормчията. Искаше да спи, но не можеше. Безсънието го въртеше на шиш от години. Пронизваше мозъка му, който кръжеше в него като обезумял ротор, откъснал се от нуждата на тялото да отдъхне.

Джо Милър седеше прегърбен, подпрян на перилата и чакаше своя приятел — единствения човек, когото обичаше и на когото вярваше, — за да слязат в трюма. Накрая главата му увисна, сопата на неговия нос описа уморена дъга и той захърка. Шумът напомняше за поваляни в далечината дървета. Секвои се цепеха, скрибуцаха и се пропукваха. Дълбоките въздишки и бълбукания се редуваха с други интересни звуци.

— Нашпи ше добре, мое малко приятелче — каза Сам; знаеше, че Джо сънува онази завинаги изгубена Земя, където бродеха мамути, огромни мечки и лъвове и където красиви според вкуса му жени от собствения му вид жадуваха за него.

Веднъж застена, после изскимтя и Сам разбра, че го е сграбчила мечка, гризяща ходилата му. Нозете на Джо го мъчеха ден и нощ. Както всички себеподобни, той беше твърде грамаден и тежък за ходене на два крака. Природата си бе направила опит с един наистина гигантски вид прахора, сетне ги бе зарязала като провал.

— „Възходът и падението на плоските ходила“ — промълви Клемънс. — Ето статия, която никога няма да напиша.

Американецът изпусна стон, слабо ехо на Джо. Виждаше полуразмазаното тяло на Ливи, поднесено му за малко от вълните, после отнето. А дали беше Ливи? Нима не я бе видял поне десетина пъти, взрян през далекогледа в гъмжилото по бреговете? Обаче щом успееше да придума Кървавата брадва да спрат само за да провери дали лицето е било на Ливи, винаги се разочароваше. И сега нямаше причина да вярва, че трупът е бил на неговата жена.

Той отново изстена. Колко жестоко, ако е била Ливи! Колко присъщо за живота! Да се намира толкова близо и тя да му бъде отнета само минути, преди отново да се събере с нея. И да бъде подхвърлена на палубата, сякаш Бог — или каквито присмехулни сили управляваха Вселената — искаше да се подиграе и да каже: „Виж колко малко оставаше! Ридай, жалко сборище от атоми! Гърчи се от болка, клетнико! Трябва да заплатиш със сълзи и мъки!“

— Да заплатя за какво? — промърмори Сам, захапал пурата си. — За какви престъпления? Не страдах ли достатъчно на Земята, не страдах ли за стореното от мен и още повече за онова, което не направих?

Там кончината го споходи и той я посрещна с радост, защото завинаги означаваше край на всяка скръб. Повече нямаше да го гнетят риданията заради болестите и загубата на неговите любими жена и дъщери, нито мрачната меланхолия, защото се чувстваше отговорен за смъртта на своя единствен син, смъртта, причинена от невнимание. Но дали безгрижието доведе болестта, убила сина му? Дали пък подсъзнанието му е позволило дрехата да се смъкне от малкия Лангдън, когато го изведе на разходка с файтон в онзи мразовит зимен ден?

— Не! — каза Сам толкова силно, че Джо се размърда, а кормчията изръмжа нещо на норвежки.

Удари с юмрук по разтворената си длан и титантропът пак промърмори насън.

— Боже, защо сега трябва да се измъчвам от вина за което и да било мое деяние? — извика Клемънс. — Вече няма значение! Всичко беше изтрито, започнахме с чисти души.

Но имаше значение. Независимо че всички мъртви отново живееха, болните бяха здрави, а злите постъпки бяха тъй отдалечени във времето и пространството, че би трябвало да са простени и забравени. Каквото човек е бил и мислил на Земята, още беше и мислеше тук.

Изведнъж му се прииска да имаше парче дъвка за мечти. Може би тя щеше да премахне угризенията, от които скърцаха зъбите му, и да го направи дивашки щастлив. Обаче би могла и да усили терзанията му. Никой не беше сигурен дали няма да го връхлети толкова разтърсващ ужас, че да пожелае смъртта. Последния път, когато използва дъвката, го нападнаха такива страховити чудовища, че не посмя да опита пак. А може би сега… не!

Малкият Лангдън! Никога няма да го види отново, никога! Синът му издъхна само на двадесет и осем месеца и това означаваше, че не е бил възкресен в тази Речна долина. Нито едно дете, умряло на Земята, преди да е навършило пет години, не бе се вдигнало за нов живот. Поне не тук. Можеха да предполагат, че децата живееха някъде, вероятно на друга планета. Но по незнайна причина, който и да беше отговорен за това, бе избрал да не възвръща умрелите малчугани. Затова Сам никога нямаше да го намери и да поправи стореното.

Нито пък щеше да открие Ливи или дъщерите си Сара, Джийн и Клара. Не и по Реката, за която говореха, че е дълга двадесет милиона мили, с може би тридесет и седем милиарда души по бреговете й. Дори човек да тръгне от началото на единия бряг и да огледа всяко лице от тази страна, а после, щом стигне отсрещния край, да поеме обратно по другия бряг, без да пропуска никого, това би му отнело… колко време? Квадратна миля дневно би означавала при 365 дни в годината и 40 милиона квадратни мили… колко ли правеше всъщност? Въобще не го биваше да смята наум, но сигурно се получаваше над 109 000 години.

И дори да е по силите на някого да извърви всичките тези изтощителни пътища и да се увери, че не е изтървал нищо, след повече от сто хиляди години пак може да не е зърнал лицето, което дири. Бленуваният човек може да е умрял някъде пред търсещия и да е пренесен надолу по Реката, зад него, или чисто и просто да са се разминали през нощта.

Все пак имаше възможност да съществува и друг начин. Създанията, отговорни за тази Речна долина и за възкресението, вероятно бяха достатъчно могъщи да намерят всеки, стига да пожелаят. Би трябвало да разполагат с централен архив или някакво средство да установят личността и местонахождението на хората, обитаващи долината.

Ако не е така, поне можеха да си платят за извършеното от тях.

Историята на Джо Милър не беше измислица. Имаше и своите твърде озадачаващи страни, но те намекваха за нещо утешително. А именно — че някой неизвестен човек или друго същество искаше жителите на долината да узнаят за кулата сред мъглите на северното полярно море. Защо? Сам не разбираше и не би могъл да се досети. — Ала този тунел е бил пробит в скалата, за да позволи на някои хора да научат за съществуването на кулата. И тя трябваше да съдържа светлината, разпръскваща мрака на незнанието. В това. Сам бе сигурен. После имаше и широко разпространилата се история за англичанина Пъркинс или Бъртън, по-вероятно Бъртън, който се събудил преди определеното време в етапа до възкресението. Нима това събуждане е било по-голяма случайност, отколкото дупката, пробита в полярните скали?

Така Самюъл Клемънс за първи път получи видение и го подхранваше, докато то стана велика мечта. За да я превърне в действителност, се нуждаеше от желязо, много желязо. Тя го накара да убеди Ерик Кървавата брадва, че трябва да потегли с експедиция в търсене на мястото, откъдето произхождаше стоманеното оръжие. Всъщност Сам не очакваше, че ще има достатъчно метал за построяване на грамаден кораб, но поне норвежците го отвеждаха нагоре по Реката, по-близо до полярното море.

Сега, с малко незаслужен късмет — той наистина смяташе, че не заслужава нищо добро — Клемънс можеше да се добере до повече желязо, отколкото смееше да се надява. Не че това му бе пречило да таи надежди.

Нужни му бяха хора със знания. Инженери, които ще знаят как да обработят метеоритния къс, как да го извадят, стопят, излеят във форми. И инженери и техници за още стотици най-необходими неща.

Бутна с пета Джо Милър и каза:

— Ставай, Джо. Скоро ще завали.

Титантропът изсумтя, надигна се като кула в мъглата и се протегна. Звездната светлина мъждукаше по зъбите му. Тръгна след Сам по палубата, бамбуковите дъски скърцаха под осемстотинте му фунта. Отдолу някой изпсува на норвежки.

Планините и от двете страни бяха покрити от облаци, тъмата се разпростираше над Речната долина и засенчваше налудничавото блещукане на двайсетина хиляди гигантски звезди и светещи газови валма. Скоро щеше да завали силно за около половин час, после облаците щяха да се разпръснат.

По източния бряг се стрелна светкавица, ревна гръм. Сам спря. Мълниите винаги го плашеха, по-точно страхуваше се детето у него. Те прибягваха през съзнанието му и му показваха преследващите го и витаещи лица на онези, които бе наранил, обидил или обезчестил, зад тях се мержелееха неясни физиономии, обвиняващи го за неназовани престъпления. Мълниите се гърчеха и тогава той вярваше в отмъстителния Бог, решил жив да го изгори, да го удави в изпепеляваща болка. Някъде в облаците се намираше Яростният възмездител и търсеше Сам Клемънс.

Джо каза:

— Охо, по Реката гърми. Не! Не е гръмотевича! Шлушай! Не можеш ли да го чуеш? Нещо штранно е, прилича на гръм, но е друго.

Сам се заслуша, а кожата му настръхна от студ. Далече надолу съвсем слабо отекваше тътен. Стана му още по-студено, когато дочу по-силен тътнеж нагоре по Реката.

— Какво е това, дявол да го вземе?

— Не ше плаши, Шам. Аж шъм ш тебе.

Ала и Джо трепереше.

По източния бряг мълния разпростря влакнестата си белота.

Сам подскочи и рече:

— Исусе! Видях нещо да проблясва!

Титантропът застана до него.

— Аха, та туй е корабът! Нали жнаеш — онжи, който жабеляжах над кулата. Но ижчежна!

Двамата стояха смълчани, взирайки се в мрака. Отново избухна мълния и този път над Реката нямаше бяла яйцевидна форма.

— Блесна от нищото и се върна в нищото. Като мираж — въздъхна американецът. — Ако и ти не бе го видял, щях да си помисля, че е илюзия.

Сам се събуди на палубата. Беше схванат, изстинал и объркан. Претърколи се и присви очи срещу слънцето, което едва се бе надигнало над източното било.

Джо лежеше по гръб до него, кормчията спеше до щурвала.

Но не това го накара да стане. Когато сведе поглед и златото на слънцето избледня, навсякъде имаше зеленина. Покритите с тиня полета и планини и разхвърляните отломки бяха изчезнали. По равнините имаше ниска трева, по-висока трева и бамбук; по хълмовете пак се издигаха гигантските борове, дъбове, тисове и железни дървета.

— Бизнесът върви нормално — промърмори Сам в неволен напън да остроумничи дори и при този шок.

Нещо бе приспало всички на борда на „Дрейругр“ и докато бяха в безсъзнание, бе извършена немислимата работа по разчистването на тинята и възстановяването на растителността. Тази част от Реката беше възродена!