Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (4)

4

Мъжете и жените се почувстваха тъй, сякаш Бог ги бе изоставил. Даровете от грааловите камъни, давани им по три пъти на ден, бяха станали за тях нещо така естествено, както изгревът на слънцето. Мина време, докато облекчат присвитите си стомаси с последните остатъци от риба, бамбукови връхчета и сирене.

Клемънс задълго изпадна в скръбна паника. Но фон Рихтхофен започна да обмисля на глас необходимостта от прекарването на собствените им граали през Реката, за да има с какво да се нахранят на следващата сутрин. Накрая Сам стана да поговори с Кървавата брадва. Норвежецът беше в по-гадно от обичайното настроение, ала все пак призна, че Ще се наложи да го направят. Джо Милър, немецът и един едър рижав швед на име Токе Кроксон се върнаха на кораба и домъкнаха няколко весла. После тримата заедно с Клемънс пренесоха граалите на отсрещния бряг с помощта на еднодръвка. Токе откара обратно лодката. Милър, Клемънс и фон Рихтхофен се настаниха за сън върху граалов камък. Беше чист, защото електрическото изпразване изгори цялата тиня.

— Щом завали, ще трябва да се скрием под камъка — рече Сам.

Отпусна се на гръб с ръце под главата и зарея поглед към нощното небе. Не беше земното, не и с това сияние на двайсетина хиляди звезди, по-ярки от Венера в най-силния й блясък, с трепкащи влакна, прострели се като пипала от искрящи газови облаци. Някои от звездите светеха толкова мощно, че дори по обяд се забелязваха като бледи призраци.

— Метеоритът трябва да е смачкал няколко граалови камъка по западния бряг — каза Сам Клемънс. — Така че е прекъснал веригата. Боже мой, що за верига е това! Ако изчисленията на някои хора са верни, може би има поне двайсетина милиона свързани едно с друго съоръжения.

— Нагоре и надолу по Реката ще забушува ужасен сблъсък — предположи Лотар. — Жителите на западния бряг ще нападнат онези от източния, за да заредят граалите си. Каква война! По тази Речна долина би следвало да щъкат между тридесет и пет и тридесет и седем милиарда души. И всички ще се вкопчат в битка на живот и смърт заради храната.

— Най-гадното е — добави Джо Милър, — че ако половината бъдат убити, жа да оштане доштатъчно мяшто по грааловите камъни, от това няма да ижвлечем никаква полжа. Шлед денонощие мъртвите ще оживеят и вшичко ще жапочне отначало.

— Не съм толкова сигурен — възрази Сам. — Мисля, че фактът е установен — камъните имат някаква връзка с възкресенията. И ако половината са излезли от строя, производството на Лазаровци може чувствително да спадне. Този метеорит е саботьор от небесата.

— Отдавна смятам, че тоя свят и нашето възкресение не са дело на свръхестествени същества — каза фон Рихтхофен. — Чували ли сте шантавата история, която се носи от уста на уста нагоре и надолу по Реката? Разправят, че един мъж се събудил преди Деня на възкресението и открил, че се намира в много чудновато място. Във въздуха около него били увиснали милиони тела — голи мъже, жени и деца с бръснати глави, които бавно се въртели под въздействието на невидима сила. Този тип, англичанин на име Пъркин или Бъртън, според твърденията на някои е умрял на Земята около 1890 година. Освободил се, но бил заловен от две създания — човеци — и те отново го приспали. После се събудил като всички нас на брега на Реката. Който и да стои зад всичко това, не е непогрешим. С Бъртън са сбъркали. Той зърнал за малко пред възкресението, етап някъде между нашата смърт на Земята и подготовката ни за живота в този свят. Звучи фантастично, като приказка за сбъднатите желания. Обаче…

— Слушал съм за това — каза Сам Клемънс.

Поколеба се дали да не спомене, че видя през далекогледа лицето на Бъртън точно преди да забележи Ливи. Но болката от мисълта за нея още беше непоносима. Седна, изруга и размаха юмрук към звездите, сетне заплака. Приклекнал до него, Джо Милър се пресегна с гигантската си длан и леко го потупа по рамото. Смутеният фон Рихтхофен гледаше встрани. Накрая рече:

— Ако си заредим граалите, ще бъда доволен. Допуши ми се.

Клемънс се разсмя и изтри сълзите си.

— Ех, толкова лесно не избухвам в плач и преодолявам срама си, ако ми се случи. Този свят е тъжен, почти толкова тъжен, колкото и нашата стара Земя. Все пак отново имаме младежките си тела, не сме принудени да работим за насъщния или да се тревожим, че не сме си платили сметките или че жените ни не са в състояние да забременеят и можем да хванем някоя болест. Ако ни убият, на другия ден се пробуждаме здрави и непокътнати, макар и на хиляди мили от мястото на смъртта си. Но той по нищо не прилича на модела, в който ни убеждаваха проповедниците. Разбира се, това не е изненада и може така да е по-добре. Кой би искал да лети наоколо с аеродинамично неустойчиви криле или да се мотае по цял ден, като свири нескопосано на лира и кряска фалшиво „осанна“?

Лотар се засмя и каза:

— Попитайте някой китайски или индийски черноработник дали този свят не е дяволски по-добър от предишния. Само ние, покварените западняци, мърморим, за да търсим първопричини и крайни основания. Не знаехме особено много за движещите сили на нашия земен космос, за тоя пък знаем още по-малко. Но се намираме на това място и след време можем да открием кой ни е оставил тук и защо. Е, дотогава, щом има красиви и благосклонни жени, а тях ги има, придружени от дъвка за мечти, вино и интересни битки, на кого му пука? Ще се радвам на тази твърде светла долина на сенките, докато пак ми отнемат хубавите неща в живота. Грях отива при греха, докато стане „прах при праха“.

Помълчаха. Клемънс успя да заспи едва когато наближи времето да завали. Подслони се под гъбата и изчака да отмине пороят. После се върна върху плоския й връх, като в продължение на няколко часа трепереше и се обръщаше въпреки дългите кърпи, с които се зави. С настъпването на утрото тежката ръка на Милър го разтърси. Той припряно се смъкна от камъка и се отдалечи на безопасно разстояние. Пет минути по-късно съоръжението блъвна син пламък, който подскочи на трийсетина фута във въздуха и изрева като лъв.

По същото време затътнаха и камъните оттатък Реката. Клемънс се спогледа с Лотар.

— Някой е поправил прекъсването.

— Кожата ми настръхва — проговори Лотар. — Кой е този някой!

Умълча се, но още преди да стигнат до западния бряг, вече се смееше и бъбреше като гост на коктейл. „Доста е весел“ — помисли си Клемънс.

— Те никога досега не се бяха проявявали открито, поне аз не зная такъв случай — рече Сам. — Ала се досещам, че този път просто са били принудени.