Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (6)

6

Отрядът изминал десет мили по равна местност. Поспали или поне се опитали, хапнали и започнали да се катерят. Тук скалите били много стръмни и назъбени, ала все пак достъпни. Главният им враг станал недостигът на кислород. Отчаяно се мъчели да дишат, често се налагало да спират за почивка.

По това време Джо вече усещал болки в стъпалата и накуцвал. Не питал дали може да си отдъхне. Докато другите вървели, щял да продължи и той.

— Джо не умее да стои прав колкото съвременния човек — обясни Клемънс. — Всички от неговия вид страдат от дюстабан. Теглото им е твърде голямо за двуного с такива размери. Не бих се изненадал, ако неговият вид е изчезнал от Земята заради сплесканите сводове на стъпалата.

— Пожнавам един предштавител на Хомо шапиенш, който ще штрада от шчупен нош, ако не прештане да ши го пъха в моята работа, която е да ражкажа тажи иштория.

Катерили се, докато Реката, колкото и да била широка, вече се виждала като нишка под тях. По-често не съзирали дори тази нишка заради облаците. Снегът и ледовете правели това изкачване още по-опасно. После открили път надолу към следващото плато и заопипвали посоката през мъглата, срещу виещия и хапещ вятър.

Озовали се пред страховито грамадна дупка сред планините. От нея Реката се втурвала по пътя си и от всички страни, освен при изворите, каменните склонове се издигали отвесни и гладки. Дупката била единственият път. От гърлото й връхлитал такъв грохот, че те не се чували един друг — гласът на бог, говорещ със силата на смъртта.

Джо Милър открил тясна издатина, водеща към пещерата високо над водата. Той забелязал, че днес вождът вървял подире му. След малко титантропът осъзнал, че всички пигмеи гледали на него като на свой водач и защитник. Когато крещели, за да се чуят през гръмотевичния рев, те го наричали Техути. Нищо необичайно, но преди долавял нотки на подигравка в употребата на това име. Вече не. Сега наистина бил техният Техути.

Клемънс пак го прекъсна.

— Било все едно ние да наричаме селския идиот Йехова или нещо подобно. Когато хората не се нуждаят от боговете, те им се присмиват. Ала щом се уплашат, започват да се отнасят с уважение към тях. Би могло да се каже, че в този момент Тот ги водел към входа за Подземния свят. Разбира се, аз само се поддавам на човешкия порок да търсим символи в случайните съвпадения. Което и куче да почешеш, все ще изскочи бълха.

Джо Милър дишаше тежко с уродливия си нос, широкият му гръден кош се надигаше и спадаше като ковашки мях. Явно възкръсналото в паметта му преживяване пробуди в него стария ужас.

Издатината не приличала на Тунела през планината, не била подготвена. Била грапава, насечена от цепнатини, а понякога се издигала толкова високо, че Джо трябвало да пълзи, за да се промъкне между нея и тавана на пещерата. Мракът го заслепявал, сякаш някой му изтръгвал очите. Слухът не му помагал, грохотът запълвал ушите му. Единствено осезанието му оставало, за да го води, но бил толкоз възбуден, че понякога се питал дали и то не му е изменило. Възнамерявал да се откаже, само че хората зад него нямало да могат да продължат.

— Шпряхме два пъти да ядем и веднъж да шпим — разправяше той. — Тъкмо жапочвах да мишля, че можем да пължим, докато ни щвърши храната, и жърнах отпред нещо да шивее. Не беше шветлина. Прошто по-малко тъмнина.

Излезли на открито от пещерата откъм планините. На няколко хиляди фута под себе си видели море от облаци. Слънцето било скрито зад върховете, ала небето над тях още не потъмнявало. Тясната издатина продължавала, те пълзели на окървавените си длани и колене, но вече надолу, защото первазът постепенно се свил и изчезнал.

Треперещи, вкопчвали пръсти и в най-мъничките дупки. Един от мъжете се изтървал и ударил друг. Двамата с писъци изчезнали в облаците.

Въздухът се загрял.

— Реката отдавала топлината си — каза Клемънс. — Тя не само извира при Северния полюс, а се излива на същото място, след като е събрала топлинка в змийските си извивки по цялата планета. Въздушната маса над полюса е студена, но значително в по-малка степен, отколкото на Земята. Разбира се, това са само предположения.

Отрядът стигнал до друга издатина, вече можели да се изправят с лица към планината и да се придвижват настрани, като крабове. Издатината се виела по склона. Джо спрял. Тясната долина се била разширила в голямо поле. Далече отдолу дочувал плясъка на вълни по скали.

В здрача успявал да различи планините, обкръжили морето на Северния полюс. Покритата с облаци шир образувала басейн с диаметър около шестдесет мили. Към отсрещната страна облаците се сгъстявали. Тогава не знаел защо е така, обаче Сам му обяснил, че те скривали устието на Реката, където топлата вода влизала в допир със студения въздух. Джо направил още няколко крачки по извиващата пътека и видял сив метален цилиндър пред себе си.

В първия миг не разбрал какво било туй, което му се сторило толкова чуждо и толкова неочаквано. После очертанията му се видели познати и вече знаел, че представлява граал, оставен от човек, вървял преди него по тази опасна пътека. Някой незнаен пилигрим, преживял същите митарства до това място. Оставил е граала си, за да се нахрани. Капакът бил отворен, вътре имало смърдящи остатъци от риба и плесенясал хляб. Пилигримът използвал своя уред вместо торба, вероятно с надеждата да попадне на граалов камък, за да го зареди.

Но нещо му се случило. Не би го зарязал, освен ако не са го убили или се е уплашил толкова много, че е избягал без него. От тази мисъл по кожата на Джо плъзнали студени тръпки. Минал покрай стърчащия ръб, където гранитът изпъквал, морето за миг се скрило от погледа му.

Заобиколил надвисналата скала — и силно извикал.

Хората се обадили и попитали какво го е разтревожило така.

Не могъл да им обясни, защото шокът му отнел наскоро научената реч и той заговорил на родния си език.

Облаците в средата на морето се дръпнали за броени секунди. Между тях се показал върхът на постройка. Цилиндричен и сив като капак на чудовищен граал.

Мъглата се виела нагоре-надолу по него и ту го откривала, ту го поглъщала.

Някъде в планинския пръстен, обхванал полярното море, имало пролука. В този миг ниско слизащото слънце сигурно стигнало до тази точка. През прореза се промъкнал светлинен лъч и попаднал върху горната плоскост на кула.

Джо присвил очи и се опитал да различи нещо в яркото отражение.

Над кулата се появило обло тяло и тъкмо се спускало към нея. Било бяло, с формата на яйце и слънцето се отразявало от него.

В следващата секунда светилото отминало жлеба в планината и искренето угаснало. Кулата и тялото над нея избледнели в тъмната мъгла. Джо се развикал поради зърнатия летящ предмет и направил крачка назад. Кракът му закачил граала, оставен от незнайния пилигрим. Размахал ръце да запази равновесие, но дори маймунската му ловкост не могла да го спаси. Падал по гръб, ревял ужасено и се премятал неспирно. Веднъж мернал лицата на своите спътници — редица тъмнокафяви овали с по-тъмните кръгчета на зяпналите усти, — загледани в пропадането му към облаците и водата под тях.

— Не помня удара долу — каза Джо. — Шъбудих ше прехвърлен на двайшетина мили от мяштото, където беше Шам Клемънш. Там живееха норвежчи от дешети век на новата ера. Трябваше да жапочна ш учене на нов ежик, шъвшем отначало. Дребошъчите беж ношове ше плашеха от мене, но ишкаха да ше бия жа тях. Пошле шрещнах Шам и штанахме приятелчета.

Помълчаха. Джо Милър надигна чашата към своите тънки и подвижни като на шимпанзе устни и изля в гърлото си остатъка от напитката. Другите двама го гледаха сериозно. Единствените светлинки край тях бяха огьнчетата на пурите.

Фон Рихтхофен попита:

— Ами онзи, който носел стъклен обръч с лъчисто слънце? Как каза, че му било името?

— Не шъм кажвал.

— Добре де, как се наричаше?

— Ехнатон. Шам жнае повече жа него от мене, а пък аж прекарах четири години до тожи гошподин. Поне Шам твърди тъй. Обаче — лицето на Джо стана лукаво — аж пожнавам човека, а Шам вшичко на вшичко ражполага ш няколко така наречени ишторичешки факта.