Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. — Добавяне

21

Настъпи следобедът на следващия ден. Сам Клемънс и Джон Безземни прекараха цялата сутрин в спорове. Накрая Сам, вбесен до загуба на всякаква предпазливост и разсъдливост, каза:

— Не можем да си позволим Хакинг да ни отреже боксита! Не можем да си позволим нищо, което да спре построяването на речния кораб! Навярно действията ти целят да предизвикаш война между нас и Соул Сити! Няма да стане, Ваше величество!

Сам крачеше напред-назад и докато говореше, размахваше дълга тънка пура. Джон се беше изтегнал в креслото до кръглата дъбова маса в рубката, а Джо Милър седеше в ъгъла на специално изработен за него стол. Внушителният монголец от палеолита Заксксромб стоеше зад Джон Кочината.

Внезапно Сам се извъртя и подпря юмруците си на масата. Наведен напред над нея, с пура в крайчеца на устата си и с присвити надолу червеникави рошави вежди, той заръмжа срещу монарха.

— Ти вече отстъпи веднъж при Ранимийд, когато подписа Магна Харта. Изглежда, това е единственото достойно нещо, извършено през твоето царуване, а някои хора казват, че си преплел пръсти зад гърба си в този момент. Е, идва следващото изпитание, Ваше величество. Ще се извиниш на Абдула, който има право да очаква извинение, или ще свикам специална сесия на Съвета, за да определим дали си достоен за съконсул!

Около минута Джон впиваше яден поглед в него, после заяви:

— Не се боя от твоите заплахи. Но явно по-скоро би разпалил гражданска война в нашата земя, отколкото да позволиш конфликт със Соул Сити. Не разбирам това безумие, обаче нормалният човек винаги трудно проумява безразсъдството. И така — ще се извиня. Защо не? Един крал може да си позволи милост към простосмъртните. Нищо не му струва и само допринася за величието му.

Джон кимна и излезе наперено с огромния си телохранител.

Десет минути по-късно Клемънс чу, че той се появил в къщата за гости на държавата и се извинил. Макар и неохотно, Абдула X го приел. Станало очевидно, че така му било заповядано.

Преди свирките на фабриките да обявят края на обедната почивка и без да изчака покана, при тях влезе Коубър. Седна, а Сам повдигна вежди, защото това се случваше за първи път. В поведението на Юзая Коубър имаше нещо неопределено. Сам го наблюдаваше внимателно, отбелязваше всяка нотка в гласа му и прецени, че туй е държането на роб, решил повече да не бъде такъв.

 

Коубър знаеше, че той ще бъде изпратен в Соул Сити. Седеше приведен, а разперените пръсти на грамадните му ръце се опираха на дъбовия плот. Говореше на есперанто и както повечето хора използваше предимно сегашно време, добавяйки наречие за бъдеще или минато, ако искаше да се изрази по-ясно.

Неговата група бе приказвала с всекиго от приблизително трите хиляди безспорни негри (при праисторическите хора възникваха някои бъркотии в причисляването им към определена раса). Една трета от тях се съгласиха, макар и не пламенно, да отидат в Соул Сити като размяна срещу нежеланите граждани на Хакинг и повечето бяха черни от края на двадесети век. Другите заявяваха, че имат работа, която им дава уважение, че им харесва да живеят на равна нога с белите и че не искат да провалят шанса си за пътешествието с речния кораб.

„Последното вероятно е най-силната подбуда“ — каза си Клемънс. Не само писателят мечтаеше за чудния кораб, който плаваше в сънищата на мнозина и блещукаше като скъпоценен камък със затворена в него пеперуда.

Файърбрас и неговите хора бяха поканени да дойдат в залата за конференции, но той закъсня, защото разглеждат самолета. Присмиваше се на старомодния му вид, крехкостта и ниската скорост, обаче завиждаше на фон Рихтхофен, който щеше да го управлява.

— Вие непременно ще имате възможност да летите с него — каза Сам. — Разбира се, стига да сте тук, когато…

Файърбрас стана сериозен.

— Господа, какво е вашето решение относно предложенията на моето правителство?

— Ние сме демократична страна — заяви Сам. — И не можем да наредим на гражданите си да се махат оттук, освен ако са се провинили в нарушение на закона. Така че, както аз виждам положението… както ние го виждаме, всеки жител на Пароландо може да замине за Соул Сити, ако желае. Мисля, че, общо взето, се споразумяхме за това при последната ни среща. Оставяме на вашето правителство да преговаря с тези хора. Колкото до приемането на вашите араби, дравидийци и други, ако имат мерак, ние ще им дадем възможност да се заселят при нас, но си запазваме правото да се отървем от тях, ако не се сработим. Къде ще отидат тогава си е техен проблем.

— Добре — рече Файърбрас, — не вярвам Илуд Хакинг да иска някой, който не би живял по желание в Соул Сити, колкото и да е черен.

— Какво ще кажете за доставките на материалите? — попита Сам. — Ще бъдат ли прекратени, докато продължават преговорите?

— Наистина не бих могъл да ви отговоря. Съмнявам се, но се налага да се посъветвам с Хакинг. Разбира се, ще трябва да спазвате сегашната цена в руда и оръжия, преди да я вдигнем.

— Забелязвам, че казахте преди, не ако…

— Всяка моя дума подлежи на потвърждение или отхвърляне от страна на Соул Сити — усмихнато отвърна Файърбрас.

После се споразумяха, че Коубър може да отиде в Соул Сити като посланик на Пароландо, щом поправката в Хартата стане възможна. Всичко друго още висеше. Сам Клемънс остана с впечатлението, че Файърбрас не се стреми да пришпорва нещата, а точно обратното. Искаше да протака или дори да настъпи спирачката, ако забележи някакви признаци на ускоряване. Искаше да стои в Пароландо и единственото, което Сам можеше да си помисли, беше шпионирането или подклаждането на неприятности.

По-късно той обсъди срещата с Джон, който се съгласи, че Файърбрас е шпионин, ала не виждаше защо това трябва да им създава проблеми:

— Той ще иска корабът да бъде построен с цялата възможна бързина. Колкото по-скоро бъде завършен, толкова по-скоро Хакинг ще се помъчи да го завладее. Ти можеш ли и за секунда да помислиш, че Илуд Хакинг няма намерение да сложи ръка върху труда ни? Можеш ли и за секунда да проумееш, че имаме дори единствен съсед, който не смята да опита късмета си на наш гръб? Артур направи неуспешния опит да ни покори заради омразата си към мен. Трябваше да изчака, докато корабът бъде почти завършен и тогава заедно с Клеомен и улмаките да хвърли всичките сили, които би успял да събере, за решително нападение. Ех, когато нещата се обърнаха, той и Клеомен бяха убити, а Иеясу нахлу в земите им, където техните наследници още се бият помежду си.

— И според нашите шпиони японецът ще излезе победител — добави Сам.

— Ако обедини държавата си с останалите две, той ще се превърне в много страшен враг.

„Ти също, Джон Безземни — помисли Сам. — От всички хора, за които трябва да внимавам след построяването на кораба, ти ще бъдеш най-строго следен…“

* * *

Файърбрас обяви, че той и делегацията му ще останат като посланици на Соул Сити, докато траят преговорите.

— Приятно е, че се намирате тук — каза Сам. — Обаче Соул Сити притежава своя промишленост. Зная, че използвате нашата руда за производство на оръжия и за други неща, за които шпионите на Пароландо нищо не могат да научат.

Файърбрас го погледна изненадано, после се разсмя гръмогласно.

— Въртиш ми лоста, съкафезник! — произнесе на английски и продължи на есперанто: — Е, защо да не бъдем откровени? Харесва ми. Да, ние сме информирани, че имате шпиони сред нас… също както вие знаете за нашите тук. Кой няма шпиони в земите на съседите си? Но какво искате да кажете?

— Вие сте най-добре познаващият техниката човек, с когото разполага Хакинг — доктор на науките. Вие отговаряте за фабриките, за изследванията и проектите. Та защо Хакинг ви праща в Пароландо, след като има нужда от вас там?

— Погрижил съм се всичко да върви гладко. Точно сега Соул Сити не се нуждае от моя милост, а на мен ми стана скучно. Исках да дойда тук, при интересното.

— За да видите какво притежаваме — например нашите пистолети „Марк I“, самолета, амфибията и нейното парно оръдие?

Файърбрас се ухили и кимна.

— Да. И защо не? Ако не съм аз, ще ги види някой друг.

Сам си отдъхна.

— Вземете си пура. Можете да гледате, колкото пожелаете. Не правим нищо, за което вие не бихте се досетили, може би с изключение на парното оръдие. То, между другото, е мое изобретение. Елате с мен. Много се гордея с него и искам да ви го покажа. Почти е завършено.

„Огнен дракон I“ си почиваше сред поддържащото го скеле от трупи. Беше сребристосив и оформен като плоскодънна лодка, но със седем грамадни стоманени колела с пластмасови гуми от всяка страна. Отзад се подаваше двойна перка, защитена с екран. Дължината му бе тридесет фута, широчината на борда — десет, а височината — дванадесет. Над горната палуба стърчаха три въртящи се кулички. Първата побираше рулевия, капитана и радиооператора, макар че засега Пароландо нямаше радио. Централната куличка беше по-висока от другите, от нея се показваше късото дебело дуло на оръдие в дървен корпус. Задната куличка бе предназначена за стрелци, въоръжени с „Марк I“ и може би с пушки.

— Амфибията гори дървесен спирт, за да произвежда пара — каза Сам. — Да влезем вътре през страничния люк. Ще забележите, че парният котел заема една трета от целия обем, и ще се уверите, че за това има основателна причина.

Покатериха се по стълбичката в средната кула, осветена от единствена електрическа лампа. Файърбрас не сдържа възклицанието си. Беше първата такава лампа, която виждаше по Реката. Сам му обясни, че я захранва акумулатор.

— А ето го и суперпарното картечно оръдие — той посочи стърчащия от корпуса на куличката сив цилиндър.

Под него личеше подобна на пистолетна дръжка със спусък. Файърбрас застана зад цилиндъра, сложи пръста си на спусъка и надникна през процепа над дулото. После придвижи механизма напосоки.

— Ще има и стол за оператора — отбеляза Клемънс. — Чрез натискане на педали човекът ще върти куличката накъдето поиска. Може да отклонява вертикално оръжието в рамките на двадесет градуса нагоре или надолу. Парата от котела представлява движещата сила за куршумите осемдесети калибър. Оръдието стреля с открит зарядник — тоест когато се натиска спусъкът, в дулото няма куршум. Натискането освобождава езиче, което позволява на затвора да отиде напред, тласкан от пружина. По време на това движение той поема куршум от пълнителя и го избутва в зарядника. Точно преди затворът да стигне до него, зъбците и от двете страни се зацепват в гнездата си и го обръщат на четвърт оборот надясно, след което устройството е заключено. Следите ли обяснението?

Файърбрас кимна.

— Добре. Щом се направи този оборот, отворът на вътрешния канал съвпада с изходния отвор на паропровода с високо налягане. Това позволява на нагорещената пара, да речем с температура от четиристотин градуса по Фаренхайт, да навлезе в камерата на затвора. Разширяването на парата изтласква пластмасовия куршум по цевта. В същото време натискът върху задната стена на камерата започва да избутва механизма назад. Обаче поради по-голямото си тегло той не се движи, докато куршумът не излезе от дулото. Когато затворът се премества, зъбците пак се зацепват в гнездата и го завъртат четвърт оборот наляво, като спират притока на пара. После той се връща в първоначалното си положение. Ако спусъкът още е натиснат, операцията се повтаря неопределен брой пъти.

Файърбрас каза:

— Впечатлен съм. Но няма ли изобретението да работи най-ефективно, ако температурата му е същата, както на постъпващата под високо налягане пара? По този начин по-малка част от нейната енергия ще отива за подгряване на оръдието и за изстрелване на куршума ще има повече мощност. Аха, ясно! Сложили сте кух корпус около дулото. Парата минава през него, преди да влезе в самото оръжие, прав ли съм?

— Да. Има изолираща обвивка от гипс, затворена в дървен корпус. Забележете този клапан. Той позволява системата да бъде нагрята преди употреба — няколко секунди преди стрелбата. Ако това не бъде направено, оръдието може да засече. И понеже максималната температура на дулото е същата като в парния котел, няма опасност да го изгорим. Можете да използвате картечното оръдие и като пожарогасителен маркуч. Всъщност това ще бъде единственият начин за постигане на някакъв ефект. Точността на лек пластмасов куршум с такава сравнително ниска начална скорост не е голяма.

Файърбрас съвсем не изглеждаше потиснат от военното превъзходство, което амфибията щеше да даде на Пароландо. Вероятно, защото замисляше да направи същата в Соул Сити. Или ако Клемънс и компания се сдобиеха с една амфибия, той би могъл да създаде две. Тогава Пароландо щеше да се принуди да построи три.

Соул Сити не можеше да вземе надмощие. Но и Пароландо не можеше да спре доставките, защото тогава щяха да му отрежат боксита, криолита, платината и иридия.

Въодушевлението от перченето със своето смъртоносно изобретение се изпари от Сам. Единственото решение на проблема, щом Хакинг подхванеше надпревара във въоръжаването, би било да го смажат и да установят пряк контрол над минералите. Това би означавало да се отложи построяването на речния кораб. И оскърбление спрямо двете държави Публия и Тайфонуйо, разположени между Пароландо и Соул Сити. А ако двете сключеха съюз, биха станали твърде опасни с оръжията, които Клемънс трябваше да им дава в замяна срещу тяхната дървесина.

Сам мислеше, че и тази възможност е достатъчно лоша. Но няколко дни по-късно Иеясу завърши завладяването на съседните му страни и изпрати делегация в Пароландо. Не поставяше неизпълними условия, дори в едно отношение предложенията му бяха полезни. Казваше, че неговата нация изгубила достатъчно дървета и би искал да им даде шанс да израснат отново — ала срещу увеличени оръжейни доставки той бе готов да осигури големи количества дървесина и изпражнения за производството на барут. Щеше да нахлуе в териториите отвъд Реката и да им отнеме дърветата.

Това означаваше, че Пароландо би плащало на Иеясу да ограби насила суровините на съседите. Излизаше по-евтино и беше съвсем безболезнено. На поданиците на Клемънс не им се налагаше сами да убиват, поробват или нападат.

А писателят щеше да има нещо допълнително, което да го лишава от сън.

Но Джон Безземни смяташе предложението за превъзходно.

— Пароландските фабрики се справят твърде добре с производството на оръжие, можем да си позволим и по-голям износ. И трябва да създадем флота от „Речни дракони“, така че сабите, които даваме на тези хора, лесно да бъдат победени от нашите машини.

— Кога ще започнем построяването на речния кораб? — промълви Сам.

 

Никой не му отговори, но на другия ден Ван Боом, Велитска и О’Брайън му донесоха първите приблизителни цялостни скици. Бяха начертани върху пластмасови табла с черен молив, захранван от акумулатор. Магнитното поле на върха на молива преподреждаше подвижния и много тънък слой частици около себе си. Линиите задържаха своя заряд, докато не им бъде въздействано с друго поле. Така потребността от хартия за чертежите значително се намали, а и можеха да променят плановете, както пожелаят.

Файърбрас спомена, че би искал да помогне в построяването на кораба. Разрешиха му, въпреки че отначало Джон възразяваше. Сам му отговори, че колкото повече помощ получат, толкова по-бързо ще върви работата. И не виждаше как наученото от чужденеца, колкото и да е то, ще му даде възможност да открадне униката. Клемънс не каза на Джон, че имаше идея за Файърбрас. Тя щеше тъй да го въвлече, така да го „подпали“, че да приеме и предложението за място на кораба.

Машините за валцоване на плочите по корпуса бяха почти готови. Завършиха язовира преди седмица и стихията на водопада го запълваше. Навиваха алуминиевите жици за генераторите, които щяха да получават енергия от този източник. След месец щяха да довършат и първоначалния батадензатор, висок четири етажа, ако имаха на разположение достатъчно материали.

Няколко дни по-късно петстотин мисионери от Църквата на Втората възможност помолиха за убежище в Пароландо. Иеясу ги беше изритал от новата си държава и им бе обещал разнообразни изкусни мъчения, ако опитат да се промъкнат обратно. Сам не беше уведомен веднага за случая, защото се намираше на язовира.

Когато Джон им наредил незабавно да напуснат страната, последователите на Възможността отказали да си тръгнат. След като чул това, Джон Безземни мрачно се усмихнал, подръпнал лъвската си грива и произнесъл своята любима клетва: „В името на зъбите Господни!“

Клемънс се изкачи на язовира, за да наблюдава залагането на тоновете динамит в кухите му стени. Така щеше да има още един фокус в ръкава си, последен ход на отчаянието и вероятно самоубийствен, ако врагът успееше при някое нашествие.

Фон Рихтхофен, зачервен и тежко задъхан от тичането нагоре по хълма, го извести за пристигането на мисионерите и отказа им да се махнат. Не спомена нищо за Джон.

Сам поръча на Лотар да предаде на хората от Църквата, че привечер ще дойде при тях. Можеха да го изчакат, но не биваше да напускат земята в радиус от двадесет метра около грааловия камък, при който те бяха слезли на брега. За момент помисли дали да им заповяда веднага да си тръгнат и да нареди на войниците да ги понатупат с плоското на сабите си, стига да имат желание. Беше му горещо, потеше се, покрит с циментов прах, и изпитваше особено силна враждебност към почитателите на Възможността. Този свят бе благословен с липсата на мухи и комари, ала хората от Църквата се стараеха да заемат мястото им.

Тътенът и плясъкът на гигантските бъркачки, изливащи бетон, крясъците на десетниците, стърженето на лопати и дрънченето на железните колички с дървени колела попречиха на Сам да чуе гърмежите половин час по-късно. Не знаеше нищо за случилото се, докато фон Рихтхофен отново не притича.

Американецът се почувства зле, ставите му сякаш се откачиха и щеше да се свлече в някаква локва. Джон беше изпробвал новите оръжия срещу мисионерите. Сто кремъчни пистолета „Марк I“ избили почти петстотин мъже и жени за около три минути. Кралят лично заредил и стрелял десетина пъти, като с последните пет куршума довършил ранените.

Тридесетте най-красиви жени били пощадени и ги отвели в двореца му.

 

Дълго преди да стигне до крайбрежната ивица, Сам видя голямата тълпа, която се бе събрала около грааловия камък. Изпрати Лотар да разчисти пътя и множеството се раздели пред тях като Червеното море пред Мойсей, но пред него се откри ново Червено море, щом премина през прохода. Покрити с кръв, телата бяха струпани едно върху друго, плътта им беше разкъсана, а костите — натрошени от едрокалибрените куршуми. През своите деветдесет и седем години живот Сам така и не свикна с мълчанието на мъртвите. То сякаш надвисваше край тях подобно невидим вледеняващ облак. Устата, която никога повече няма да продума, мозъкът, който никога вече няма да мисли…

Не му помагаше и утешението, че утре същите тези хора, придобили свежи и здрави тела, ще продължат да живеят някъде по бреговете. Въздействието на смъртта не можеше да бъде отслабено от хладнокръвни размишления.

Джон даваше заповеди за отнасянето на труповете във фабриките за производство на сапун и обработка на кожа. Той се ухили на Сам като лошо момче, хванато да дърпа опашката на котка.

— Това е клане! — силно извика американецът. — Неоправдана и непростима касапница! Без никаква причина ти, кръвожадно и убиващо животно! Винаги си бил такъв — носещо смърт псе — и винаги ще си останеш! Свиня! Свиня! Свиня!

Джон Безземни изгуби усмивката си и отстъпи крачка от Сам, който се доближаваше със свити юмруци. Грамадният Заксксромб тръгна към него, хванал масивен дъбов боздуган със стоманени шипове.

— Не искам да виждам нищо такова — кресна Лотар фон Рихтхофен, — остави го на мира или веднага ще повикам Джо Милър! И ще застрелям първия, който се опита да посегне!

Клемънс се озърна. Лотар държеше голям пистолет в ръцете си, насочен към Джон. Мургавата кожа на краля посивя и очите му широко се отвориха. Светлосините му зеници сякаш избледняха.

По-късно на Сам му се искаше да бе позволил на Лотар да стреля. Въпреки че стотината войници бяха хора на Джон, те може би щяха да се разколебаят, ако той бе паднал убит от първия изстрел. Бяха заобиколени от въоръжени мъже и жени, повечето от които не изпитваха никаква привързаност към него и почти всички бяха стъписани от масовото убийство. Стрелците навярно нямаше да открият огън. Но дори и да се намесеха, Сам би могъл да се хвърли на земята и първите куршуми да не го улучат. След като всичко премина, кой знаеше какво можеше да се случи?

Обаче от фантазии нямаше полза, той не издаде заповедта и независимо от това трябваше незабавно да предприеме крайни мерки. Ако оставеше Джон да се отърве безнаказан, щеше да се лиши от уважението на всички, да не говорим за неговото собствено. После спокойно можеше да се оттегли от консулския пост. И с това да загуби речния кораб.

Леко завъртя глава, колкото да не изпуска монарха от погледа си. Забеляза бялото лице и големите тъмни очи на Ливи — тя сякаш всеки миг щеше да повърне. Не й обърна внимание и повика Сирано дьо Бержерак, който стоеше във вътрешния кръг от хора с дълга рапира в ръка.

— Капитан Дьо Бержерак! — Сам посочи Джон. — Арестувайте съконсула.

 

Кралят държеше пистолет, но не го надигна.

— Протестирам — изрече с мек глас. — Наредих им веднага да се махнат, а те отказаха. Предупредих ги и те отново отказаха — затова заповядах да бъдат застреляни. Има ли някакво значение? Утре пак ще оживеят.

Сирано се насочи с маршова стъпка право към Джон, спря, отдаде чест и заяви:

— Оръжията ви, Ваше величество.

Заксксромб изръмжа гърлено и вдигна боздугана.

— Недей, Зак — каза Джон Безземни. — Според Хартата единият от консулите може да арестува другия, ако смята, че той действа противно на разпоредбите й. Няма задълго да остана под стража.

Подаде на Сирано пистолета с дръжката напред, разкопча колана си и също му го връчи. В провисналите по него кании се намираха дълъг нож и къса сабя.

— Ще се върна в моя дворец, докато ти и Съветът определяте съдбата ми. Съгласно Хартата вие трябва да се съберете до един час след ареста и до два часа да вземете решение, стига да не попречи извънредно положение в държавата.

Следван от Дьо Бержерак, той се отдалечи. Хората на Джон се поколебаха, но след гръмовните заповеди на Заксксромб тръгнаха с него към двореца. Сам се взираше втренчено в гърбовете им, тъй като очакваше по-голяма съпротива. После му хрумна, че кралят добре знаеше — Сам Клемънс трябва да направи необходимото, иначе ще се опозори. И той достатъчно познаваше Сам, за да бъде сигурен, че ще поиска да избегне решение, водещо към гражданска война, и не би се спрял пред нищо, ако неговият речен кораб бъде застрашен.

Затова Джон се включи в играта. Поне засега не смяташе да подклажда сблъсъка на силите, за момента бе задоволил кръвожадността си. Съветниците щяха да се съберат и да установят, че монархът е действал в рамките на своите пълномощия, макар и не особено нравствено. Но след време поддръжниците му щяха да заявят, че дори и в тази позиция е имал право. В края на краищата мъртвите отново щяха да оживеят, а последователите на Втората възможност получиха неоценим урок и дълго щяха да заобикалят Пароландо. Да, несъмнено Сам Клемънс би трябвало да признае, че резултатът е много желан. Ако мисионерите продължаваха да привличат хора във вярата си, речният кораб никога нямаше да бъде построен. Освен това други държави, по-малко отслабени от влиянието на Църквата, биха нахлули в Пароландо.

А той, Сам Клемънс, щеше да предвиди следващата стъпка на привържениците на Джон — твърдението, че в изтезанията на хора няма нищо лошо. В последна сметка болката не продължава вечно и всяка рана може да бъде излекувана, като убиеш жертвата. После ще бъде оправдано изнасилването, нали в края на краищата жената няма да забременее или да заболее, пък ако пострада — е, лошо. Убийте я и на другата сутрин всичко ще бъде наред. Какво ли значение имат психическите травми? Малко дъвка за мечти и те ще бъдат излекувани.

Не, щеше да каже Сам, въпросът е в правата, а не в убийството. Ако ликвидираш човек, ти го преместваш без негово съгласие в толкова далечно място, че хиляда години може да върви по брега на Реката и пак да не се върне. Откъсваш го от любимата му, от приятелите, от дома. Силата си е сила и тя винаги е…

Охо, охо! Беше за предпочитане да внимава с мислите си!

— Сам! — повика го приятен глас.

Обърна се. Ливи още бе бледа, но погледът й като че беше станал нормален.

— Хей, какво ще правим с отведените от него жени?

— Къде ми е умът? — запита се той. — Ела с мен, Лотар!

На половината път през равнината забеляза десетфутовия Милър, махна му и титантропът промени посоката си, за да ги пресрещне. Лотар заповяда на току-що дошлите стотина мъже, въоръжени с лъкове да ги последват.

Близо до голямото здание от трупи крачките му се забавиха. Джон знаеше, че неговият съконсул е забравил за отвлечените жени, обаче скоро ще си спомни за тях. И той навярно беше готов да се подчини на присъдата на Съвета за устроеното клане, уверен, че е постъпил според правата си. Но да предаде жените на Сам можеше да се окаже малко прекалено за него. Бе възможно отвратителният му нрав да го подхлъзне и тогава в Пароландо щеше да избухне гражданска война.