Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (3)

3

Сам Клемънс започна да се опомня от смразилия го шок едва на следващото утро. „Дрейругр“ някак успя да продължи да се люшка по големите вълни достатъчно дълго, за да се плъзне в по-плитките, но още бурни води. Накрая бе изтласкан край хълмовете през тесен проход в малък каньон под планината. И щом талазите се отдръпнаха, корабът с трясък се настани на земята.

Екипажът лежеше потънал в ужас като в гъста тиня, а Реката и вятърът беснееха, докато небето си оставаше с цвета на изстиващо желязо. Най-сетне поривите утихнаха. По-скоро спряха онези, насочени срещу течението на Реката, и задуха нормалният успокояващ обратен вятър.

Петимата оцелели на палубата се размърдаха и започнаха да си задават въпроси. Сам като че с мъка насилваше думите да излязат от схванатата му уста. Заеквайки, той им разказа за проблясъка в небето, който видя петнайсетина минути преди да ги връхлети стихията.

Някъде надолу по долината, може би на около двеста мили, беше паднал гигантски метеорит. Отделил огромно количество топлина при триенето си, пришелецът бе разместил въздушните пластове, които надигнаха грамадните вълни. Колкото и да бяха ужасни, те сигурно са приличали на пигмеи в сравнение с онези по-близо до точката на удара. Всъщност „Дрейругр“ се озова в най-външния край на бурята.

— Тъкмо бе престанала да бушува и ставаше направо палавница, когато се срещнахме — отбеляза Сам.

Някои от норвежците се привдигнаха несигурно и затрополиха с обущата си, други подадоха глави от люковете. Кървавата брадва страдаше от болките, причинени от търкалянето му по палубата, ала събра сили да изреве:

— Всички в трюма! Ще има още много вълни, по-лоши от досегашните, и никой не знае колко ще бъдат!

Ерик не беше симпатичен на Клемънс, но трябваше да си признае, че норвежецът е достатъчно схватлив, когато опря до двубой с водата. Самият той предположи, че първите вълни ще се окажат последни.

Екипажът наляга из трюма, където хората си намираха места и нещо, за което да се хванат. Изчакаха, но не за дълго. Земята затътна и се разтресе, после Реката налетя върху прохода със съскането на петдесетфутова котка, последвано от рев. Понесен нагоре от потопа, нахлуващ през теснината, „Дрейругр“ се разлюля и се завъртя в кръг. Сам изстина от страх. Беше сигурен, че на дневна светлина и той, и останалите са изглеждали като сиво-сини трупове.

Корабът ту се издигаше, ту задираше в стените на каньона. Сам Клемънс беше готов да се закълне, че „Дрейругр“ достигна до горния му край, когато возилото се заспуска като повлечено от водопад. Пропадаше бързо, поне така му се стори, водата изтичаше навън също тъй стремително, както бе придошла. Трясък, последван от тежкото дишане на мъже и жени, тук-таме стонове, звуци от падащи капки и далечен рев на отдръпваща се стихия.

Все още не бе свършило. В безчувствения студ на ужаса имаше още очакване, водата отстъпваше да запълни мястото си, откъдето я бяха изтласкали стотиците хиляди пламтящи тонове на метеорита. Хората трепереха като оковани в лед, въпреки че времето беше много по-горещо от когато и да било в този късен час. И за първи път през двадесетте им години на тая планета през нощта нямаше дъжд.

Преди водата да се нахвърли отново, усетиха трусовете и ръмженето на земята, последвано от необятно съскане и рев. Корабът пак се надигна, завъртя се, блъсна се в каменните стени и се спусна надолу. Този път ударът при падането не беше толкова разтърсващ, каза си Сам, защото „Дрейругр“ бе полегнал върху дебел слой тиня.

— Не вярвам в чудеса — прошепна той, — но ето ти едно. Откъде накъде пък ще оставаме живи?

Джо Милър се опомни по-бързо от останалите и излезе на половинчасов оглед. Върна се с голото тяло на мъж, товарът му се оказа жив. Под ивиците от кал се забелязваха руса коса, хубаво лице и сиво-сини очи. Мъжът се обърна към Клемънс и продума нещо на немски, а след като го положиха внимателно на палубата, успя да се усмихне.

— Намерих го в неговия планер — рече Джо. — Тоешт, в каквото беше оштанало от него. Ижвън тожи каньон има дошта трупове. Какво ишкаш да го правим?

— Ще се сприятелим с него — из грачи Клемънс. — Хората му вече ги няма, тази земя е прочистена до основи.

После се разтрепери. Трупът на Ливи, захвърлен на палубата като подигравателен дар, мократа й коса, прилепнала от едната страна на смазаното лице, останалото й око, мрачно взряно в него — представата ставаше все по-ярка и по-болезнена. Чувстваше напиращите у него ридания, но не можеше да заплаче, поне от това бе доволен. Плачът би го съсипал и превърнал в купчинка пепел. По-късно, когато щеше да има силата да устои, щеше да ридае. Беше толкова близо…

Русият мъж седна на палубата. Трепереше неудържимо и каза на английски:

— Студено ми е.

Милър слезе под палубите, донесе сушена риба и жълъдов хляб, бамбукови връхчета и сирене. Викингите пазеха храна за случаите, в които попадаха във враждебни територии и им се забраняваше да използват своите граали.

— Онжи глупав мъж Кървавата брадва още е жив — кимна Милър. — Има няколко шчупени ребра, челият е бъркотия от оточи и рани. Но голямата му ушта ши е шъвшем наред и работи. Какво ли друго да очакваш?

Клемънс заплака. Джо Милър също поплака с него, като подсмърчаше с грамадния си хобот.

— Ето — отбеляза той. — Чувштвам ше много по-добре. Никога не шъм бил толкова уплашен преж челия ши живот. Щом жабеляжах онажи вода, като че вшички мамути на швета препушкаха към наш, кажах ши — довиждане, Джо. Довиждане, Шам. Ще ше шъбудя някъде по Реката в ново тяло, но никога вече няма да те видя, Шам. Шамо че бях твърде уплашен да тъгувам жа това. Ишуше, колко ше ижплаших!

Младият непознат се представи. Беше Лотар фон Рихтхофен, пилот на планер, капитан от Luftwaffe^[1] на Негово императорско величество кайзера на Нова Прусия Алфред I.

— През последните десет хиляди мили подминахме стотина Нови Прусии — каза Клемънс. — И всичките толкова малки, че няма как да застанеш по средата на някоя и да метнеш тухла, без да падне по средата на следващата. Ама повечето не бяха войнствени като вашата. Те ни позволяваха да слезем на брега и да си заредим граалите, особено след като им демонстрирахме какво можем да разменим срещу ползването на техните камъни.

— Търговия?

— Да. Разбира се, не търгувахме със стоки, пък и всички товарни кораби на старата Земя не биха могли да качат толкова стока, чеда им стигне дори за частица от Реката. Търгувахме с идеи. Например показвахме на тия хора как да си направят маси за американски билярд и как да получат фиксатор за коса от обезмирисен рибен клей.

Кайзерът на тази територия от планетата бил граф фон Валдзее, немски фелдмаршал, роден през 1832 и умрял през 1904 година.

Клемънс кимна и отбеляза:

— Спомням си, че прочетох във вестниците за смъртта му и изпитах силното задоволство, че съм надживял още един съвременник. Това беше една от малкото истински и безплатни радости на живота. Но щом умеете да летите с машина, значи сте от двадесети век, прав ли съм?

Лотар фон Рихтхофен накратко ги запозна с битието си. Летял с немски изтребител по време на Weltkrieg^[2]. Тогава неговият брат бил най-големият въздушен ас сред двете воюващи страни.

— Първата или Втората световна? — попита Клемънс.

Бе срещал достатъчно хора от двадесети век, за да знае някои факти и измислици за събитията след собствения си край през 1910 година.

Фон Рихтхофен добави още подробности. Участвал в Първата световна война. Бил се под командването на своя брат и имал на сметката си четиридесет свалени самолета на Антантата. През 1922 година, когато откарвал американска киноактриса и нейния мениджър от Хамбург до Берлин, машината му се разбила и той загинал.

— Късметът на Лотар фон Рихтхофен ме изостави тогава — каза пилотът и се засмя. — Поне това си помислих в онзи момент. Но ето ме тук, отново в двадесет и пет годишно тяло, след като съм пропуснал тъжните страни на остаряването, когато жените вече не те поглеждат, когато виното те кара да плачеш, вместо да се смееш, и вкисва устата ти с вкуса на слабостта, а всеки следващ ден те отвежда по-близо до смъртта. И късметът ми пак проработи, щом се появи метеоритът. Още при първия удар на вятъра планерът ми остана без криле, но вместо да се забия в земята, се задържах във въздуха с корпуса, преобръщах се, пропадах, пак се издигах, пак падах, а накрая бях оставен леко като листче хартия върху един хълм. После дойде потопът, планерът се понесе с вълните и аз кротко се опрях в подножието на планината. Чудо!

— Чудото е случайно разпределение на събитията, появяващо се веднъж на милиард пъти — отбеляза Клемънс. — Смятате, че гигантски метеорит е причинил това наводнение?

— Видях блясъка и следата от горящ въздух. За наш късмет трябва да е паднал доста далече.

Те слязоха от кораба и се повлякоха през плътната тиня към изхода от каньона. Джо Милър вдигаше дънери, които биха позатруднили и впряг товарни коне. После избута други настрана и тримата се спуснаха надолу през хълмовете към равнината. След тях вървяха още хора.

С изключение на железните великани опустошената земя бе лишена от дървета. Те бяха толкова дълбоко вкоренени, че повечето още се извисяваха изправени. Освен това по местата, където не бе се утаила тиня, се виждаше трева — свидетелство за жилавината и упоритото й вкопчване, — която дори милионите тонове вода не бяха успели да изтръгнат от горния почвен слой.

След отдръпването на потопа тук-там личаха останки. Трупове на мъже и жени, натрошено дърво, кърпи, граали, лодка-еднодръвка, изскубнати с корените борове, дъбове и тисове.

Големите граалови камъни, разположени през миля и по двете крайбрежни ивици, също стояха цели и непоклатими, макар че много от тях бяха почти затрупани от тинята.

— Дъждовете постепенно ще се погрижат за нея — каза Клемънс. — Наклонът на земята е към Реката.

Той заобикаляше труповете, които го изпълваха с нараняващо душата му отвращение. Усещаше страх да не би отново да види тялото на Ливи. Не вярваше, че би могъл да го понесе, би полудял.

— Едно е сигурно — продължи той. — Между нашата група и метеорита няма никой. Имаме правото на първите, а после от нас зависи дали да опазим цялото това желязно съкровище от вълците, надушили миризмата му. Искате ли да се присъедините и вие? Ако ме подкрепяте, някой ден ще имате самолет, а не само планер.

Клемънс малко по-подробно обясни своята мечта, Спомена по нещо и от разказа на Джо Милър за Мъгливата кула.

— Това е възможно само при наличието на големи количества желязо. И с много упорита работа. Викингите не са способни да ми помогнат в построяването на параход. Нуждая се от технически знания, с които те не разполагат. Но аз ги използвах, за да ме отведат до потенциално находище на желязо. Надявах се, че там, откъдето произхождаше брадвата на Ерик, ще се намери достатъчно за моите цели. За да ги подтикна към тази експедиция, се възползвах от алчната им жажда за метал и от историята на Милър. Сега не е необходимо да търсим, знаем къде следва да има повече от достатъчно. Всичко, което трябва да сторим, е да го изкопаем, да го претопим, да го пречистим и да го излеем в желаните от нас форми. И да го защитаваме. Няма да ви подмамвам с приказки за лесни успехи. Може да минат години, преди да завършим нашия кораб, ще бъде дяволски трудно да го направим.

Лицето на Лотар пламна с искра, раздухана от пестеливите думи на Клемънс.

— Това е благородна, величествена мечта! — възкликна той. — Да, бих искал да се присъединя към вас и ще се закълна в честта си, че ще ви следвам, когато нахлуем в Мъгливата кула! Кълна се в кръвта на бароните Рихтхофен с думата си на джентълмен и офицер!

— Дайте ми дума като човек — сухо отбеляза Сам.

— Какво странно, дори немислимо трио представляваме! — говореше Лотар. — Гигантски прачовек, който трябва да е умрял сто хиляди години преди появата на цивилизацията. Пруски барон и авиатор от двадесети век. Велик американски хуморист, роден през 1835 година. И нашият екипаж… — Клемънс вдигна рунтавите си вежди, щом чу думата „нашият“ — викинги от десетото столетие!

— В момента сме жалка сбирщина — каза Сам, докато наблюдаваше как Кървавата брадва и другите затъват на всяка крачка в тинята. — Аз също не съм особено добре. Някога виждали ли сте как японец прави по-нежно месото на мъртъв октопод? Вече се досещам как би се чувствал той. Знаете ли, между другото аз бях нещо повече от хуморист. Бях и писател.

— А, моля да ми простите! — промълви Лотар. — Нараних чувствата ви! Нека да сложа мехлем върху раната, мистър Клемънс, като ви кажа, че през момчешките си години много се смях, четейки вашите книги, и смятам „Хъкълбери Фин“ за велик роман. Но се налага да призная, че начинът, по който осмяхте аристокрацията във вашия „Един янки в двора на крал Артур“, не ми вдъхна симпатия. Те са били англичани, а вие — американец.

Ерик Кървавата брадва реши, че всички са твърде смазани и изтощени, за да се заемат още същия ден с работата по смъкването на „Дрейругр“ към Реката. Щяха да заредят граалите си вечерта, да се нахранят, да поспят, да закусят и после да се захванат с тази съсипия.

Върнаха се при кораба, взеха граалите от трюма и ги поставиха във вдлъбнатините по плоския връх на едно съоръжение. Когато слънцето докосна планинските върхове на запад, хората започнаха да очакват характерния тътен и нажежено синия пламък. Изпразването на електричество щеше да зареди преобразувателите на енергия, материята щеше да се оформи под фалшивите дъна на граалите и щом отвореха капаците им, щяха да намерят сготвено месо, зеленчуци, хляб и масло, плодове, тютюн, дъвка за мечти, концентрат или медовина.

Но мракът се спускаше в долината, а грааловите камъни тук оставаха беззвучни и студени. Оттатък Реката за миг изригнаха пламъци, дочу се слабият отзвук на тътен.

За първи път през двадесетте години след възкресението камъните по западния бряг не проработиха.