Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (16)

16

Мъглата все още се стелеше по Реката и крайбрежната ивица, но той вече различаваше грамадните тумбести гъби на грааловите камъни — на миля и половина надолу по склона на равнината, близо до водата. Скоро видя как от мъглите изплува лодка, смалена до размера на играчка поради разстоянието. От нея изскочиха две фигурки, издърпаха еднодръвката на брега и после изтичаха надясно. Светещото небе беше достатъчно, за да ги съзре, след това те се изгубиха от погледа му между сградите. Заобиколиха двуетажната работилница за керамика и запрашиха право към хълмовете. Вече не ги виждаше, но му се стори, че се насочиха към двореца на Джон Плантадженет, построен от дървесни трупи.

Ето колко струваше системата от часови на Пароландо. На всяка четвърт миля по Реката имаше колиба за стражите, издигната на тридесетфутови подпори, с по четирима души на пост. Ако зърнеха нещо подозрително, те трябваше да ударят тъпаните, да надуят роговете и да запалят факлите.

Нима двамата мъже се бяха промъкнали през мъглата, за да занесат новини на крал Джон, бившия крал на Англия Джон?

След петнадесет минути Сам забеляза силует, който тичаше през сенките, и окачената на въже точно до входа камбанка звънна. Погледна през един илюминатор на десния борд и зърна бяло лице да се вдига към него. Беше собственият му шпионин — Уилям Гревъл, прочут търговец на вълна, гражданин на Лондон, умрял през 1401-во лето Господне. Тук нямаше овце, всъщност освен хората по Реката липсваха всякакви бозайници. Но бившият търговец прояви големи дарби в шпионажа, стоеше буден по цяла нощ и с удоволствие душеше наоколо.

Клемънс му махна. Оня изтича по стълбата и влезе, след като му свалиха резето на дебелата дъбова врата.

Сам каза на есперанто:

— Saluton, leutenanto Grevel. Kio estas?^[1]

— Bonan matenon, Estro. Ciu grasa fripono, Rego Iohano, estas jus akceptita duo spionoj.^[2]

Нито шефът, нито сътрудникът му можеха да разбират английския на другия, но добре се спогаждаха на есперанто освен в някои редки случаи.

Сам се ухили. Бил Гревъл пропълзял по клона на желязното дърво точно над главата на часовоя и се спуснал по въже върху ръба на покрива на двуетажната постройка. Минал през спалнята, където лежали три потънали в сън жени, и се добрал до горната площадка на стълбата. Джон и неговите шпиони — италианец от двадесети век и унгарец от шести — седели около маса под Гревъл. Двамата докладвали резултатите от пътуването си нагоре по Реката. Джон побеснял и от своята гледна точка имал всички основания за това.

Когато изслуша съобщението на лейтенанта, Сам също побесня.

— Опитал се е да убие Артур от Нови Бретан? Какво иска да направи този човек, да ни съсипе ли?

Той закрачи из стаята, спря, запали голяма пура и продължи да се разхожда. Отново се спря и после покани Гревъл да хапне малко сирене и да си налее вино в чашата.

Една от ироничните прояви на Случайността или може би на Етичните, защото кой знае кои от нещата нагласяха те, беше, че Джон, крал на Англия, и племенникът му, най-подло убит от него, се намираха на тридесет и две мили един от друг. Артур, принц на Бретан на мъртвата Земя, бе организирал хората около себе си в държава, наречена Нови Бретан. В дългата й десет мили територия, над която властваше, имаше твърде малко бретонци от старото време, но това нямаше значение.

Минаха осем месеца, преди принцът да открие, че собственият му чичо му е съсед. Бе пътувал инкогнито до Пароландо, за да се увери с очите си в самоличността на чичото, който някога прерязал гърлото му и сетне пуснал трупа с вързани за него тежести в Сена. Артур искаше да залови краля и после да поддържа живота му колкото може по-дълго, подлагайки го на изтънчени изтезания. Убийството на Джон само щеше завинаги да попречи на отмъщението. Още на другия ден, отдалечен на хиляди мили, мъртвият подлец би възкръснал някъде по Реката.

И Артур беше проводил пратеници, които поискали той да им бъде предаден. Разбира се, исканията им бяха отхвърлени, макар че само чувството за чест на Сам и страхът му от Джон попречиха да се съгласи с желанието на племенника.

Сега Джон бе изпратил четирима мъже да убият Артур. Двама от тях срещнали смъртта си, останалите избягали с дребни рани по себе си. Това означаваше вражеско нахлуване. Артур не само искаше да си отмъсти, той мечтаеше да сложи ръка и на метеоритното желязо.

Ивицата от четиринадесет мили по десния бряг между Пароландо и Нови Бретан беше известна като Земята на Чернски, на есперанто Cernskujo. Чернски, полковник от украинската кавалерия през шестнадесети век, бе отказал да се съюзи с Артур. Но народът на север от Нови Бретан се управляваше от Иеясу. Той беше силен и амбициозен човек, който през 1600 година поставил началото на шогуната Токугава със столица Едо, по-късно наречена Токио. Шпионите на Сам съобщаваха, че японецът и бретонецът се виждали шест пъти, за да обсъждат военните си замисли.

Непосредствено на север от Иеясуйо се намираше Клеоменуйо. Там властваше Клеомен, цар на Спарта и природен брат на онзи Леонид, който бранил прохода Термопили. Клеомен се бе срещал три пъти с Иеясу и Артур.

Дългата единадесет мили ивица на юг от Пароландо се наричаше Публия — на името на своя крал Публий Крас. По време на Галските походи на Юлий Цезар, Публий бил офицер в кавалерията му. Беше склонен да поддържа дружески отношения, макар че измъкна висока цена за разрешението Сам да изсече дърветата в земята му.

На юг от Публия пък се разполагаше Тайфонуйо, управлявана от Тай Фънг, един от пълководците на хан Хубилай, умрял на Земята, когато паднал пиян от коня си.

А южно от Тайфонуйо се намираше Соул Сити, начело на който стояха Илуд Хакинг и Милтън Файърбрас.

Най-после Клемънс спря, като гледаше гневно изпод рошавите си вежди.

— Бил, най-гадното е, че не мога да направя нищо особено. Ако кажа на Джон, че зная за опита му да убие Артур, който според сведенията ми за него може и да си заслужава смъртта, Джон ще научи, че съм го шпионирал в дома му. И просто ще отрича всичко — ще поиска да доведа неговите обвинители, а ти се досещаш какво би им се случило, какво би се случило на тебе.

Гревъл пребледня.

— Остави кръвта си свободно да тече по вените, няма да направя такова нещо. Не. Единственият избор е да си замълчим и да гледаме какво ще стане по-нататък. Но вече до гуша ми дойде да си трая. Това е най-презреният човек, когото съм срещал, и ако ти знаеше за обширния кръг на моите познанства, включващ и издатели, щеше да почувстваш дълбочината на думите ми.

— От Джон би станал добър бирник — каза Гревъл, сякаш с тази фраза стигна до дъното на възможните оскърбления и за него наистина беше така.

— Бях принуден да приема Джон за съдружник в лош ден — промърмори Сам и издуха дима, след като се завъртя към лейтенанта. — Но ако не го бях приел, щях да загубя шансовете си да използвам желязото.

Той благодари на Гревъл и го пусна да си върви. Небето над планините оттатък Реката почервеняваше. Скоро целият свод щеше да порозовее по краищата, после да стане син отгоре, ала още имаше време, докато слънцето се покаже над планините. Преди това грааловите камъни щяха да изпразнят своя заряд.

Сам изми лицето си с водата в един леген, среса право назад гъстия храсталак на червеникавата си коса, разтърка с върха на показалеца пастата по зъбите и венците и я изплю. Стегна на кръста си колана с четирите калъфа и увисналата на връв торба. Наметна на раменете дълга кърпа и взе дъбовата тояга, обкована с желязо, а с другата ръка стисна дръжката на граала. След това слезе по стълбата.

Тревата все още беше влажна. Всяка нощ в три започваше дъжд, който продължаваше половин час и долината не изсъхваше, докато не я огрееше слънцето. Ако не бе липсата на болестотворни микроби и вируси, половината хора тук отдавна щяха да измрат от пневмония и грип.

Сам беше отново млад и жизнен, но въпреки това не обичаше физическите натоварвания. Докато вървеше, обмисляше идеята си за малката железница, която би искал да прокара от къщата до брега. Но тя би ограничила твърде много възможностите за придвижване. Защо да не направят автомобил с двигател, който да консумира дървесен спирт?

По пътя хората започнаха да се присъединяват към него и постоянно заемаха вниманието му със „Saluton!“ и „Bonan Matenon!“. В края на разходката той даде своя граал на някакъв мъж, който го постави във вдлъбнатината на сива гранитна скала с формата на гъба. Около шестстотин други сиви цилиндъра бяха сложени в подобни вдлъбнатини и тълпата се отдалечи на безопасно разстояние. Петнадесет минути по-късно сякаш изригна тътен. На двадесет и пет фута височина подскочиха сини пламъци, гърмът отекна към планините. Назначените да се грижат за граалите през този ден се качиха върху скалата и започнаха да ги раздават. Сам отнесе своя обратно в рубката, като по пътя се чудеше защо не нареди на някого да го взема вместо него. Обяснението се криеше във факта, че всеки човек твърде много зависеше от своя граал и просто не се решаваше да го изпусне от погледа си.

След като се върна вкъщи, той вдигна капака. Шест кутии, закрепени с подвижни скоби, съдържаха закуската му, придружена от различни други дреболии.

Граалът имаше фалшиво дъно, криещо преобразувател на енергия в материя и програмирани менюта. Тази сутрин получи бекон с яйца, препечена филия с масло и конфитюр, чаша мляко, резен пъпеш, десет цигари и още една с марихуана, кубче дъвка за мечти, пура и чаша с някакъв превъзходен алкохолен концентрат.

Настани се до масата да хапне с удоволствие, но вместо това усети горчилка. Загледа се в илюминатора на десния борд (за да не надникне през вратата на Сирано дьо Бержерак) и видя младеж, коленичил пред колибата си. Човекът се молеше със затворени очи, сплел пръсти като в черква. Носеше само препаска и спирално навита кост от речна риба, окачена на шията му с кожена връв. Косата му бе тъмноруса, лицето — широко, а тялото — мускулесто. Но ребрата му вече се брояха.

Молещият се мъж беше Херман Гьоринг.

Клемънс го напсува и събори назад стола, после го вдигна и пренесе закуската си от бюрото на голямата кръгла маса в средата на стаята. Този човек неведнъж му разваляше апетита. Ако имаше нещо на света, което да не понася, то това бяха бившите грешници, а Херман Гьоринг бе вършил повече зло от почти всички други хора, затова сега изравняваше везните, като бе станал по-свят от почти всички. Поне така му се струваше на Сам, макар Херман Гьоринг да твърдеше, че бил най-недостоен сред недостойните — в определен смисъл.

„Махай се с твоето надменно смирение — бе му казал Сам. — Или поне застани така, че вятърът да не духа от тебе към мен…“

Ако не беше Магна Харта, съчинена от американеца (въпреки протестите на крал Джон, с което повтаряше историята), той отдавна би изритал Гьоринг и последователите му. Е, поне допреди седмица. Но Хартата, конституцията на държавата Пароландо, най-демократичната в човешката история, даваше пълна свобода на вярата и на словото. Е, във всеки случай почти пълна. Трябваше да има и някои ограничения.

Обаче собственият му документ забраняваше на Сам да попречи на мисионерите от Църквата на Втората възможност в проповедите им.

Хм, ако Гьоринг продължеше с протестите си, с, речите си, с привличането на още хора за доктрината на пасивната съпротива, Сам Клемънс никога нямаше да получи своя речен кораб. Херман Гьоринг превърна кораба в символ. Казваше, че въплъщавал човешката суета, алчност, страстта към насилие и пренебрежението към замислите на Създателя за света на хората.

Човекът не бивало да строи такива неща, а да съгражда по-величави селения на душата. Всичко, от което той сега се нуждаел, било покрив над главата му, за да го пази от дъжда, и тънки стени, за да има възможност за уединение, защото вече не бил принуден да изкарва прехраната си с пот на челото. Храната и напитките му били давани, без да се очаква в замяна нищо от него, даже и благодарност. Всеки човек разполагал с достатъчно време да определи съдбините си, но не трябвало да съгрешава спрямо другите, нито да ограбва техните вещи, тяхната любов или достойнство. Трябвало да уважава себе си и останалите. Само че не можел да постигне това с кражби, грабежи, насилие и презрение. Той следвало да…

Сам отмести поглед. Гьоринг имаше и някои чудесни схващания, които той също споделяше. Но немецът грешеше, ако смяташе, че близането на подметките на съществата, които ги бяха оставили тук, би ги повело към някаква Утопия или спасение на душите им. Човечеството отново бе изиграно, пак го използваха, злоупотребяваха с него и го мамеха. Всичко — възкресението, подмладяването, освобождаването от болести, безплатните храна, алкохол и тютюн, свободата от тежък труд или икономическа принуда, — всичко беше илюзия, захарна пръчица, с която да замъкнат бебето-човечество към някоя тъмна пресечка, където… Къде ли? Сам не знаеше. Но Тайнственият непознат бе признал, че Хомо сапиенс отново е подлъган с най-жестоката от всички измами, по-жестока дори от първата — живота на Земята. Хората бяха възкресени и оставени на тази планета като обекти на необозримо научно изследване. Това беше положението. И когато изследванията приключат, Човекът пак ще хлътне в тъмата и забравата. Отново измамен.

Но какво би спечелил Непознатият, след като казваше това на някои подбрани хора? Защо бе избрал малцина да му помогнат в разгрома на другите Етични? Към какво в действителност се стремеше загадъчният Хикс? Дали лъжеше Сам, Сирано, Одисей и останалите, които Сам още не познаваше?

Клемънс нямаше представа. Тънеше във Великия мрак, както беше и на Земята. Но едно знаеше без никакви съмнения. Искаше този речен кораб.

Мъглите се разнесоха, времето за закуска свърши. Той погледна водния часовник и удари голямата камбана над рубката. Още с последния звън отекнаха дървените свирки на сержантите. Нагоре и надолу по десетмилната ивица на Речната долина, известна като Пароландо, се чуваше пронизителното им пищене. После задумкаха тъпаните и държавата се залови за работа.