Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (26)

26

Опомни се, задъхан и кашлящ, все още под желязното дърво. Понечи да се надигне, обаче дълбок глас изръмжа:

— Да ги нямаме такива! Седи и кротувай, иначе ще ти строша черепа с ей тая брадва!

Сам завъртя глава. Лотар, с вързани отзад китки и запушена уста, беше подпрян до една наполовина израсла ела. Пленилият ги човек се оказа много едър мъж с прекомерно широки рамене, огромен гръден кош и яки ръце. Носеше черна препаска и черно наметало, стискаше дръжката на брадва с обичайни размери. Калъфите по колана му съдържаха стоманена томахавка и стоманен нож, беше затъкнал и пистолет „Марк I“.

— Ти ли си Клемънс? — тихо попита той.

— Правилно — също тихо отвърна Сам. — Има ли някакво значение? А ти кой си?

Мъжагата обърна обраслата си с гъста коса глава към Лотар.

— Преместих го, за да не слуша нашите приказки. Прати ме един човек, дето и двамата го знаем.

Сам поседя мълчаливо около минута и после кимна:

— Тайнственият непознат ли? Едрият тип изсумтя.

— Да. Той каза, че така го наричаш. Непознат ми звучи доста добре. Сещам се, че ти навярно знаеш за какво е цялата тая история, та май няма защо да плямпаме на халос. Вярваш ли, че съм говорил с него?

— Ще трябва — въздъхна Сам. — Очевидно си го срещал. Ти си един от Дванадесетте, които той е подбрал. Беше мъж, нали?

— Не съм му скачал, та да разбера — отвърна типът. — Да ти кажа, това момче пред тебе никога не се е натъквало на човек, без значение дали ще е червен, черен или бял, дето да го полазят тръпки от него. Ама тоя Непознат си е такъв, че и едно гризли ще си плюе на петите само като го погледне. Не че съм се уплашил, нали разбираш, обаче ми стана… чудновато. Като да съм някаква сойка, нагьчкана с пера. Хайде стига за това. Викат ми Джонстън. Може и сега да ти поразкажа туй-онуй за мене, та да си спестим плямпането после. Джон Джонстън. Родил съм се в Ню Джърси около 1827-а, така си мисля, а умрях в Лос Анжелис, в болницата за ветерани през 1900-ната. Докато да дойда на тази Река, изпотрепах стотици червенокожи, но никога не ми е трябвало да убивам бял човек, ако ще и да е французин. Докато дойдох тука. Е, ама оттогава събрах доста скалпове на бели.

Мъжът се изправи и излезе на звездната светлина. Косата му тъмнееше, обаче изглеждаше, че на яркото обедно слънце ще се окаже рижава.

— Дрънкам адски много, преди не беше тъй. Не е лесно да се махнеш от хората в тая долина. А от тях едно момче може да научи лоши работи.

Тръгнаха към Лотар. Преди да го доближат, Сам попита:

— Как попадна при нас? И то в такъв момент?

— Непознатият ми каза къде да те намеря, разправи ми за тебе и за големия ти кораб, за Мъгливата кула и останалото. Защо само да си моря устата? Нали знаеш. Съгласих се да те намеря и да поема с твоя екипаж. Че защо не? Не ми се нрави как е уредено тука. Няма място да се обърнеш, без да си удариш носа в някого. Бях на трийсетина хиляди мили нагоре по Реката, събуждам се една нощ и ето ти го тоя човек, седнал в сянката. Дълго си приказвахме, повече той де. После скочих и хванах пътя. Още отдалеко чух за разни работи, дето стават при вас. Прокраднах се насам, докато продължаваше тупаникът, и оттогава все те търся. Слушах ония черните какви ги плещят. Разправяха, че не успели да намерят трупа ти. Та затуй се промъквам полека-лека, да видя каквото мога. Веднъж трябваше да пречукам някакъв арабин, щото се блъсна в мене. Пък и без това бях прегладнял.

Стигнаха до Лотар, но Сам се изпъна в цял ръст от последните думи.

— Прегладнял ли? — повтори той. — Значи…

Мъжът не отговори. Сам продължи:

— Кажи ми, ъ-ъ, ти… ти не си онзи Джонстън, когато нарекоха Дробчето, нали? Убиецът на кроу?

Гласът на Джон затътна:

— С племето кроу аз сключих мир и им станах побратим. А след някое време спрях да ям човешки черен дроб. Ама все нещо трябва да се хапва.

Писателят потръпна. Наведе се, развърза Лотар и освободи устата му. Лотар беше бесен, но й любопитен. И също като него смяташе, че Джонстън е малко страховит. Мъжът преливаше от особена дива мощ. „Без и наполовина да се напъва — рече си Клемънс. — Не бих искал да го видя развихрен.“

Тръгнаха обратно към бента. Типът дълго нищо не казваше. Веднъж изчезна и остави двамата да се чувстват странно изтръпнали. Бе висок към шест и половина фута и наглед тежеше двеста и осемдесет фунта — само кости и мускули, ала се движеше безшумно като сянката на тигър.

Сам подскочи. Джон Джонстън се беше върнал и той го попита:

— Какво стана?

— Не се грижи. Твърдиш, че не сте обикаляли много. Аз пък минах навсякъде из туй място, доста добре знам положенийцето. Повечето от вашите хора избягаха на север и на юг през стените. Ако се бяха опънали, току-виж помлели чернилките. Но и черните не са победили засега. Иеясу се тъкми да тръгне срещу тях. И изобщо няма да се учудя, ако нахълта нощес. Поразузнах из неговите земи, преди да дойда тука. Хич не му изнася негрите да притежават всичкото туй желязо и кораба. Ще им ги свие като едното нищо.

Сам изпъшка. Нямаше разлика дали Хакинг или Иеясу ще владеят униката, щом не може да си го вземе обратно. Но докато влязат в язовирната стена, той се почувства по-добре. Може би двете сили щяха да се унищожат взаимно, а избягалите хора от Пароландо да се върнат и да надделеят. Не всичко беше изгубено.

Освен това появата на този Херкулес — Джонстън Дробчето, сгря сърцето му. Тайнственият непознат не го бе изоставил напълно. Той още кроеше планове и изпрати човек, дяволски подходящ за битки, ако се вярва на разказваните за него истории. Джонстън беше шестият избраник на Непознатия. Другите шестима също щяха да излязат на сцената по някое време. Само че един се изгуби. Одисей изчезна.

И все пак току-виж дошъл отново. Реката бе чудесно място за черни гологани, ако можеше да нарече Дванадесетте така. Те бяха черни за някого. За хората на Непознатия, за Етичните, както Сам се надяваше.

Щом се вмъкнаха в бента, се наложи да представят Джонстън и да обяснят положението. Увитият в кърпи Джо Милър седна и му стисна десницата, а типът със страхопочитание в гласа рече:

— Туй момче е виждало много чудновати нещица и денем, и нощем. Ама никога такъв като тебе. Приятел, нямаше нужда да ми трошиш ръката.

— Не шъм ше опитвал — каза Джо. — Штруваш ми ше дошта голям и шилен. Пък и аж бях болен.

Излязоха половин час преди дъжда. Дотогава в околността настъпи относително затишие. Празнуващите се разотидоха по леглата си в очакване на пороя и всички изоставиха огньовете. Но стражевите кули и фабриките бяха пълни с вражески пазачи, които не пиеха. Явно Илуд Хакинг бе сложил край на това.

Като гигантски призрак Джонстън се плъзна настрани, докато другите се притискаха към стената на цеха за сярна киселина. След десет минути той внезапно се появи сред тях.

— Нададох ухо на негърските бръщолевения. Няма спор, оня Хакинг е хитра чернилка. Край на всичкото туй къркане, врещене и мотаене! Заради шпионите от Иеясуйо ще да е. Синьоро знае, че тая нощ джапанката ще го нападне и гледа да покаже, че уж е бял кахър. Ама хората му се тревожат. Не им стига барут.

Сам се стресна от новините. Попита Джонстън дали е научил нещо друго.

— Ъхъ, дочух двама наглеци да си дрънкат защо Илуд Хакинг ви е нападнал. Разбрал, че Иеясу ще го направи, затова решил да го превари. Иначе джапанката щял да завладее метала, амфибиите, кораба, сетне да заграби Соул Сити и вече да има съвсем всичко. Тия магарета така се хилеха, че просто да ги претрепе човек. Казват, че крал Джон помогнал за нашествието. А после Хакинг го гръмнал в собствената му къща, защото не му вярвал. Разправял, че Джон си е предател, пък и да не е, нали е белоснежко, значи никакво доверие.

Сам каза:

— Но защо, по дяволите, кралят е постъпил тъй? Какво е могъл да спечели?

— Хакинг и той щели да завладеят цялата земя на сто мили по Реката и сетне да си я поделят. Джон щял да управлява бялата половина, а пък другият — черната. И кораби щели да построят два, всичко поравно.

— Ами нещо за Файърбрас? Защо е в клетка?

— Де да го знам. Някой викаше, че бил изменник. Пък оня шваба, как му беше името, Херинг ли…

— Гьоринг.

— Да, бе. Ами не бил Хакинг виновен, че го подложили на мъчения. Някакви уахабити го направили. Имали си зъб на човечетата от Втората възможност и го изтезавали с помощта на едни африкански чернилки, дахомейци значи, които били свикнали да си мъчат по дузина преди закуска, такива ги чувам аз. Когато Хакинг разбрал и заповядал да престанат, Гьоринг вече умирал. Но поприказвал с него, нарекъл го брат по душа и му простил. Споменал, че по-късно щели да се видят нейде по Реката. Черньото много се втресъл от цялата тая работа, така разправят неговите хора.

Сам смилаше новините и зъбите на волята му заскърцаха още по-силно. Толкова се разстрои, че не извлече никакво удоволствие от двойната игра на синьоро спрямо шампиона на двойните игри крал Джон. Обаче се почувства принуден да се възхищава от държавническите виждания на Хакинг. Човекът бе осъзнал, че съществува само един начин да се споразумееш с Безземни и го бе избрал. Но Илуд Хакинг не притежаваше съвестта на Сам Клемънс.

Новините променяха всичко. Изглежда, Иеясу вече беше потеглил, което означаваше, че плановете на американеца да се измъкнат през дъждовния период няма да успеят. Хората от Соул Сити бяха нащрек.

— Какво има, Сам? — попита Ливи. Тя седеше наблизо и го гледаше тъжно.

— Мисля, че за нас всичко е свършено.

— О, Сам! — възкликна красавицата. — Къде ти е мъжеството? Не всичко е свършено! Толкова лесно изпадаш в депресия, ако нещата не вървят винаги, както ти искаш! Ами че туй е най-голямата възможност да си върнеш кораба, за която би могъл да мечтаеш! Нека Хакинг и Иеясу се съсипят взаимно, после ти ще вземеш връх над тях. Просто ще си седиш там в хълмовете, ще чакаш да се издерат един друг до смърт, а след това ще им налетиш, докато изпускат последната си въздишка!

— За какво говориш? Да им налетя с петнадесет мъже и жени? — ядосано каза Клемънс.

— Не, глупчо! В онова заграждение киснат поне петстотин затворници и само Бог знае колко са по другите места. И имаш хилядите, избягали в Чернскуйо и Публия!

— Е, как да ги събера в момента? — сопна се писателят. — Твърде късно е! Атаката ще започне след няколко часа, можеш да се обзаложиш! Освен това вероятно и бегълците са били затворени! Откъде да съм сигурен, че Чернски и Публий Крас не са се сдушили тайно с Хакинг!

— Ти си все същият бездеен песимист, какъвто те познавах на Земята — въздъхна Ливи. — О, Сам, аз още те обичам, макар и по някакъв друг начин. Все още те харесвам като приятел и…

— Приятел! — изрече той толкова гръмко, че останалите подскочиха.

Сирано промълви:

— По дяволите!

Джонстън изсъска:

— Млъквай де, да не щеш ония черни мутри да ни докопат?

— Бяхме любовници дълги години — рече Сам.

— Но не винаги — уточни тя. — Ех, тук не е мястото да обсъждаме несполуките си. Все едно, аз нямам намерение да си ги изясняваме. Твърде късно е. По-важното е друго — искаш ли или не искаш своя кораб?

— Разбира се, че го искам — свирепо се озъби той. — Ти какво си мислиш?…

— Щом е така, надигай си тежкия задник! — натърти красавицата.

От когото и да чуеше тази забележка, нямаше какво да отвърне. Ала да чуе това от крехката, с мек глас и прилична реч Ливи, беше направо немислимо. Само че тя го каза и сега, като връщаше паметта си назад във времето, американецът си спомняше за случки на Земята, които предпочиташе да забрави…

— Дамата си говори страхотно на място! — избоботи Джонстън Дробчето.

Сам имаше да решава къде по-важни неща. Но подсъзнанието най-добре разпознаваше истински значимото и сигурно то му изпрати мисълта. За първи път наистина разбра с клетките на своето тяло, от мозъка до петите, че Ливи бе станала различна. Тя вече не беше неговата Ливи. И то отдавна, вероятно дори години преди собствената му смърт на Земята.

— Та какво ще кажеш, мистър Клемънс? — затътна Джонстън.

Сам изпусна дълбока въздишка, сякаш изхвърляше от себе си последните остатъци от Оливия Лангдън Клемънс дьо Бержерак, и кимна:

— Ето какво ще направим…

Дъждът заплющя, за половин час небето и земята изглеждаха зловещи от гръмотевици и мълнии. Джонстън се появи в пороя с две базуки и четири ракети, вързани на широкия му гръб. Отново изчезна и скоро се върна с метателни ножове и томахавки, всички от стомана, и с още кръв — не негова, — оплискала ръцете и гърдите му.

Облаците се разнесоха. Земята стана ярко сребриста под величествените звезди, големи като ябълки, многобройни като череши по плодородна овошка, блестящи подобно скъпоценни камъни на електрическо осветление. Застудя и те се разтрепериха под желязното дърво. Над Реката плъзна рехава мъгла, която след петнайсетина минути толкова се сгъсти, че не можеха да различават водата, грааловите камъни и високите стени край брега. Половин час по-късно Иеясу нанесе своя удар. Всякакви кораби и лодки, натоварени до пръсване с мъже и оръжия, пристигнаха от отсрещния бряг, където някога властваха индианските племена сак и фокс; от северната част на някогашните земи на улмаките и от територията, в която преди мирно живееха хотентотите и бушмените. А основната армия навлезе от трите страни, чийто господар сега бе Иеясу.

Той нападна на десет места по крайбрежните стени. Мините ги взривяваха и хората му нахлуваха през проломите. Броят на изстреляните ракети през първите десет минути беше застрашителен. Японецът сигурно отдавна ги бе събирал. Трите амфибии на бранителите тромаво се придвижваха напред, техните парни картечни оръдия пухтяха и бълваха пластмасовите куршуми като градински маркучи. Причиниха тежки загуби, но Иеясу поднесе и друга изненада. Това бяха ракети с дървени бойни глави, съдържащи желиран алкохол (приготвен от сапун и дървесен спирт), които падаха навсякъде около трите бронирани машини, и всяка бе улучена от поне две преки попадения. Грубо направеният напалм забушува в пламъци по колите и макар че не проникна във вътрешността им, изгори белите дробове на намиращите се в тях хора.

Сам беше разтърсен от тази гледка, ала не чак толкоз, че да не каже на Лотар да му напомни за това, когато всичко свърши.

— Трябва да ги правим по-херметични и да им монтираме затворена въздушна система, каквато ни описа Файърбрас — добави американецът.

Джонстън се появи неочаквано, сякаш нощта бе отворила вратата си, а зад него вървеше самият Файърбрас. Изглеждаше изтощен и като че страдаше от болки, но все пак успя да се ухили на Клемънс. Обаче трепереше.

— Казали на Хакинг, че съм го предал — обясни той. — И синьоро повярвал на своя осведомител, който между другото бил нашият достопочтен и винаги надежден крал Джон. Съобщил му, че съм ти разкрил всичко, за да стана шеф на твоите въздушни сили. Хакинг не могъл да си представи, че съм се надлъгвал с тебе просто, за да те подхлъзна. Не бива да го виня много за това. Трябваше да му сигнализирам чрез нашите шпиони с какво се занимавах. Не ме изненадва, че не успях да го разубедя за двойната си игра.

— А ти така ли играеше? — попита Сам.

Файърбрас се усмихна широко.

— Не, макар че доста се блазнех от подобна мисъл. Хм, защо да го предавам, след като Хакинг ми обеща да стана главен пилот, когато завземе кораба? Истината е, че синьоро желаеше да повярва на Джон. Илуд не ме харесва, понеже не отговарям на представата му за брат по душа. И според него съм живял прекалено леко. Беше му неприятно, че никога не съм помирисвал гето и съм имал всички преимущества, които са му липсвали.

— Пак можеш да поемеш работата на главен инженер — каза Клемънс. — Ще ти призная, че съм облекчен, защото не се налага да ти предлагам ръководството на въздушните сили. Но и така ще летиш, стига да поискаш.

— Откакто умрях, не съм получавал по-добро предложение — рече Файърбрас. — Ще го приема.

Той се доближи до писателя и прошепна:

— Все едно, щеше да ме вземеш със себе си на какъвто и да е пост. Аз съм един от Дванадесетте!