Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. — Добавяне

17

Пароландо имаше 17 000 жители, но речният кораб щеше да вземе само сто и двадесет. Двадесет от тях вече бяха сигурни, че ще тръгнат. Сам и Джо Милър, Лотар фон Рихтхофен, Ван Боом, Дьо Бержерак, Одисеи, трима инженери, крал Джон и жените, живеещи под един покрив с тях. Останалите щяха да научат дали са работили за нищо едва няколко дни преди отплаването на кораба. В един момент имената щяха да бъдат написани на листчета хартия и пуснати в голяма телена кутия. Щяха да я въртят дълго, после Сам да я спре и с превръзка на очите да пъхне ръка, за да изтегли едно след друго стоте имена. И тези късметлии щяха да попълнят екипажа на „Не се наема“.

Ако можеше да се вярва на Тайнствения непознат, „Не се наема“ трябваше да плава около пет милиона мили. При изминати средно 335 мили в денонощие щяха да изтекат, преди да достигнат края на Реката, четиридесет и една години. Разбира се, не биха могли да отхвърлят по толкова. Екипажът щеше да слиза на брега за продължителен отдих, ремонтите също щяха да отнемат време. Всъщност беше възможно речният кораб и да се износи, въпреки намерението на Сам да натоварят множество резервни части. Щом експедицията тръгнеше по пътя си, ставаше немислимо да се връщат за части, нито имаше откъде другаде да ги вземат. Оттук нататък нямаше начин да намерят значителни количества метал.

При мисълта, че когато се добере до изворите на Реката, ще бъде на сто и четиридесет години, Клемънс се чувстваше особено.

Но какво представляваше това в сравнение с предстоящите му хиляди сезони младост?

Погледна през илюминаторите на носа. Равнината беше изпълнена с народ, слизащ като лавина от хълмовете към фабриките. Зад него самите хълмове гъмжаха от хора, тръгнали към работните си места в намиращите се там цехове. Цяла малка армия щеше да се труди по голямата язовирна стена на северозапад, недалеч от основата на планината. В частта между два стръмни хълма се изграждаше бетонен вал, предназначен да прегради водата на поток, извиращ близо до планински връх. Когато язовирът се запълнеше, щяха да използват напора за задвижването на електрогенератори, които да дават енергия на фабриките.

В момента получаваха необходимата им енергия от един граалов камък. Три пъти дневно гигантски стъпков трансформатор поемаше заряда и го пращаше по алуминиеви кабели до високото колкото двуетажна къща устройство, наречено батадензатор. Това бе електронно изобретение от края на двадесети век, което за една стотна от микросекундата можеше да погълне огромни порции и да ги отдава с всякакво напрежение от една десета на волта до сто киловолта. То беше прототип на батадензатора, който щяха да монтират на речния кораб. Засега енергията се използваше предимно в направената от Ван Боом режеща машина, предназначена да раздробява желязно-никеловите парчета, изкопани в равнината. Можеха да я приложат и за топенето на метал. Под затревените подножия на планината, с много труд и на висока цена, от алуминиевия силикат в глината бе извлечен материалът за кабелите на батадензатора. Но този източник бе изчерпан и сега единственото икономически приемливо находище се намираше в Соул Сити.

Сам седна до бюрото си, отвори чекмедже и извади от него голяма книга, подвързана с ципа от въздушен мехур на риба. Хартията й беше направена от бамбукови влакна. Това бе неговият дневник — „Записките на един Лазар“. За да отбелязва всекидневните случки и размислите си, той си служеше с мастило, получено от вода, танинова киселина, добита от дъбова кора и въглерод от ситно смлян суспенсиран въглен. С напредъка на технологията в Пароландо щеше да използва електронен записващ уред, обещан му от Ван Боом.

Едва започна да пише и тъпаните задумкаха. Големите предаваха тирета, малките — точки. Кодът беше Морзовата азбука, а езикът — есперанто.

След броени минути фон Рихтхофен щеше да слезе на брега.

 

Сам стана и погледна навън. На половин миля от него се виждаше бамбуковият катамаран, на който преди десет дни Лотар фон Рихтхофен отплава надолу по течението. През илюминаторите на десния борд се забелязваше набита фигура със светлокафява коса, която излизаше през портата на двореца на крал Джон. Отзад вървяха телохранители и подмазвачи.

Джон Кочината искаше да е сигурен, че фон Рихтхофен няма да предаде на Сам никакви тайни послания от Илуд Хакинг.

Бившият монарх на Англия, сегашен съуправник на Пароландо, носеше пола на червени и черни квадратчета, съединени като пончо кърпи и високи до коленете алени ботуши от кожа на речен дракон. Широкият му кръст беше опасан от масивен кожен колан с множество ножници, събрали стоманени кинжали, къс меч и стоманена брадва. В ръката си държеше стоманен скиптър — един от многото поводи за препирни между Сам и краля. Американецът не желаеше да хабят метал за подобни безполезни анахронизми, но Джон бе настоял и той отстъпи.

За момента Клемънс извлече известно удовлетворение от мислите за името на своята матка нация. На есперанто Пароландо означаваше „Земя на двама“ и я нарекоха така, защото я управляваха наистина двама владетели. Ала той не споменаваше пред Джон, че другият превод може да бъде „Земя на Твен“.

Джон вървеше поутъпканата в пръстта пътека край ниското дълго здание на една фабрика и след малко се озова пред стълбата на къщата му. Неговият телохранител, едър бандит с прозвище Шарки, дръпна въжето на камбанката.

Сам промуши глава навън и извика:

— Качвай се на борда!

Онзи вдигна към него бледосините си очи и махна на Шарки да мине пред него. Кралят се пазеше от наемни убийци и имаше причини за това. А необходимостта да дойде тук му беше и неприятна, но знаеше, че фон Рихтхофен първо ще докладва на Сам.

Телохранителят влезе, огледа рубката на капитана, провери и трите стаи на „тексаса“. От задната спалня Клемънс чу ниско и мощно ръмжене, подобно на лъвско. Шарки бързо се върна и затвори вратата.

— Джо Милър може и да е болен, обаче би хапнал за закуска десетина шампиони по борба и ще поиска втора порция — отбеляза с усмивка Сам.

Шарки не отговори и даде сигнал през илюминатора Джон да се качва, без да се страхува от засада.

Катамаранът бе изтеглен на брега. Фон Рихтхофен тръгна през равнината с едната ръка хванал дръжката на своя граал, а с другата — дървения крилат жезъл на посланик. През втори илюминатор Сам виждаше длъгнестата фигура на Дьо Бержерак, повел взвод към южната стена. Ливи не се мяркаше никъде.

Монархът влезе и Клемънс го поздрави:

— Bonan matenon, lohano!

Когато бяха насаме, Джон се дразнеше от отказа му да се обръща към него с Via Rega Mosto (Ваше величество). Всъщност La Konsulo беше конституционната титла и дори тя неохотно се изплъзваше от устата на Сам. Той насърчаваше другите да го наричат La Estro (Шефа), защото така още повече ядосваше краля.

Джон изсумтя и се настани до кръглата маса. Друг телохранител — грамаден мургав прамонголец с едри кости и невероятно могъщи мускули, на име Заксксромб, умрял вероятно около 30 000 години преди новата ера, запали огромната му кафява пура. Зак, както беше известен, бе и най-силният мъж в Пароландо с изключение на Джо Милър. Ех, можеше да се спори дали титантропът е човек — поне със сигурност не принадлежеше към вида Хомо сапиенс.

 

На Сам му се искаше той да се вдигне от леглото, присъствието на Зак го изнервяше. Но Джо успокояваше болките си с дъвка за мечти. Преди два дни буца сидерит се бе изплъзнала от челюстите на кран, когато Милър мина под него. Операторът се кълнеше, че е станало случайно, ала Сам имаше някои подозрения.

Той дръпна от пурата си и попита:

— Напоследък да си чувал нещо за твоя племенник?

Джон не трепна, но очите му леко се разшириха. После впи поглед в Клемънс.

— Не, а трябваше ли да съм чул?

— Само се чудех. Обмислях дали да не поканим Артур за преговори. Няма причина вие двамата да се опитвате да се убиете взаимно. Знаеш ли, това не е Земята. Защо да не сложим край на старите вражди? Какво като си го пуснал в чувал в някакъв речен приток? Било каквото било. Можем да се възползваме от неговите дървета, нужен ни е повече варовик за производството на калциев карбонат и магнезий. А при него ги има в изобилие.

Другият се взря яростно в него, после прикри очи с клепачи и се усмихна.

„Лукавият Джон — каза си Сам. — Лицемерният Джон. Презреният Джон.“

— За да получим дървесина и варовик, ще трябва да платим със стоманени оръжия — отвърна кралят. — Няма да позволя моят скъп племенник да сложи ръце върху още стомана.

— Просто реших да споделя с тебе, защото по обед…

Джон се вцепени.

— Да?

— Ами мислех да повдигна въпроса пред Съвета. Бихме могли и да гласуваме.

Монархът се отпусна.

— О, така ли?

Сам каза безгласно: „Смяташ, че си се отървал. Педро Ансурес и Фредерик Ролф са на твоя страна, а в Съвета пет срещу три гласа оформят «не»…“

Още веднъж му хрумна да отмени Магна Харта и някои наложителни неща да станат възможни. Но това би могло да доведе до гражданска война и да означава край за неговата мечта.

Крачеше напред-назад, докато крал Джон гръмко и с гадни подробности описваше последното си завоевание — поредната блондинка. Сам се опитваше да не чува думите, още се вбесяваше от самохвалството на този тип, макар че сега всяка жена, приела Джон, трябваше да се сърди единствено на себе си.

 

Малката камбанка звънна и Лотар фон Рихтхофен влезе. Днес носеше косата си дълга и с красивото си малко, приличащо на славянско, лице изглеждаше не толкова набит и с по-добра външност от Гьоринг. Двамата добре се познаваха от Първата световна война, защото бяха служили заедно под командването на Манфред фон Рихтхофен, по-големия брат на Лотар. Див, безразсъден и твърде симпатичен, изглежда, тази сутрин посланикът бе изгубил усмивката и любезното си държание.

— Каква е лошата новина? — подкани го Сам.

Лотар взе предложената му чаша бърбън, изгълта я и каза:

— Синьоро Хакинг тъкмо довършва строежа на своите укрепления. Соул Сити има стени с височина дванадесет фута, от всички страни дебели по десет. Хакинг се държа гнусно с мен, много гнусно. Нарече ме ofejo и honkio[1], думите ми бяха непознати. Нямах желание да го питам за значението им.

— Ofejo може би произхожда от английското ofay — каза Сам, — но никога не съм чувал другото. Honkio ли беше?

— Ако си имаш работа с Хакинг в бъдеще, често ще слушаш тези думи — увери го Лотар. — И ще си имаш. Накрая той заприказва по-конкретно, ала след като избълва порой обиди, най-вече за моите нацистки предци. Нали знаеш, че на Земята никога не съм чувал за нацисти, понеже през 1922 година загинах в самолетна катастрофа. Стори ми се ядосан на нещо… може би поначало гневът му да е нямал нищо общо с мен. Но същността на речта му се свеждаше до това, че е в състояние да ни отреже от боксита и другите минерали.

Сам се облегна на масата, докато нещата наоколо отново станат ясни пред очите му. Сетне промълви:

— И аз ще глътна малко от кентъкската смелост.

Фон Рихтхофен продължи:

— Хакинг изглежда не особено доволен от уредбата на своята държава. Една четвърт са черни от Харлем, умрели между 1960 и 1980 година, една осма са черни от Дахомей през осемнадесети век. Но има и четвърт араби уахабити от четиринадесетото столетие, а те са фанатици, които още твърдят, че Мохамед е техният пророк и са тук само за кратко изпитание. После следват една четвърт индийци от Средновековието и те са дравидийци, индоевропейци с много тъмна кожа, както и една осма отвсякъде и от всякакви епохи. Сред тях малко повече от половината са живели преди двадесети век.

Сам кимна. Макар че възкресеното човечество включваше хора, появили се през двумилионната година преди новата ера чак до 2008-а, 25 процента от всички бяха родени след 1899 година — ако изчисленията не лъжеха.

— Хакинг иска неговият Соул Сити да бъде населен почти само от черни. Казва, че когато живял на Земята, вярвал в осъществимостта на расовата интеграция. По онова време бялата младеж била свободна от расовите предразсъдъци на родителите си и това му вдъхвало надежда. Но в неговата територия не се намират много от белите му съвременници. А арабите уахабити направо го влудяват. Ти знаеше ли, че на Земята Хакинг станал мюсюлманин? Отначало бил от Черните мюсюлмани — местна американска разновидност. После минал към истинския ислям, отишъл на поклонение в Мека и бил непоколебимо уверен, че арабите, макар и да се водят за бели, не са расисти. Обаче клането на суданските негри, извършено от суданските араби, както и историята на тяхното заробване на черни хора не му давали мира. Все едно тези уахабити от четиринадесети век не са расисти — те просто са религиозни фанатици и голям трън в петата. Той не го каза, но бях там десет дни и видях достатъчно. Уахабитите искат да обърнат в своята вяра Соул Сити и ако не успеят да направят това мирно, ще го сторят с кръв. Хакинг копнее да се отърве и от тях, и от дравидийците, които, изглежда, се смятат за по-висши от африканците с всякакъв цвят на кожата. Във всеки случай синьоро ще продължи да ни снабдява с боксит, ако му изпратим всички свои негри в замяна на неговите уахабити и дравидийци. Плюс увеличени доставки на стоманени оръжия. Плюс по-голям дял в необработения сидерит.

Сам изпъшка. Кралят се изплю на пода. Американецът се озъби.

— Merdo, Iohano[2]! Дори един Плантадженет не може да храчи по моя под! Използвай плювалника или се махай!

Крал Джон се наежи и Сам се насили да потисне гнева и отчаянието. Моментът не беше подходящ за сблъсък. Суетният монарх никога не би отстъпил по въпроса за плюенето, който всъщност беше дреболия.

Клемънс махна с ръка примирено и каза:

— Хайде, забрави за това! Плюй колкото си щеш! — Но не се удържа и добави: — Разбира се, стига и аз да имам същата привилегия в твоя дом.

 

Джон изръмжа и пъхна в устата си парче шоколад. Говореше с мърморещ и стържещ глас, който трябваше да покаже, че и той силно е разгневен, обаче си налага самообладание с големи усилия.

— Този сарацин Хакинг получава твърде много. Аз смятам, че достатъчно дълго целувахме черната му муцуна. Неговите искания забавиха построяването на нашия речен съд…

— Кораб, Джон — уточни Сам. — Кораб е, а не съд.

— Кораб-мораб. Казвам ви — да завладеем Соул Сити, да посечем жителите му и да сложим ръка на минералите. Тогава ще успеем да произвеждаме алуминий на самото място. Всъщност дори бихме могли там да построим кораба. И за да сме сигурни, че никой няма да ни се меси, би трябвало да завоюваме всички държави между нас и Соул Сити.

Лудият за власт Джон.

Обаче Сам беше склонен да мисли, че поне веднъж той е прав. След около месец Пароландо щеше да разполага с оръжията, които биха направили осъществимо предложението на Джон. Само че Публия бе дружеска страна и не искаше прекалено скъпо, а Тайфонуйо, макар и да настояваше за много повече, бе позволила да изсекат до голо дърветата й. Все пак беше възможно и двете държави да кроят планове за производство на оръжия от никела и желязото, получено срещу тяхната дървесина, с които да нападнат Пароландо.

Диваците оттатък Реката вероятно замисляха същото.

— Не съм свършил — рече фон Рихтхофен. — Хакинг предяви исканията си за размяна на граждани — човек срещу човек. Но няма да сключи никакво споразумение, ако не пратим някой черен да преговаря с него. Каза, че бил обиден от мисията ми, понеже съм бил пруски юнкер, заслужаващ ритник по задника. Ех, щял да погледне през пръсти на това, защото не сме знаели какво правим, стига следващия път да му изпратим член на Съвета. Който да е негър.

Пурата едва не падна от устата на Сам.

— Но ние нямаме черен съветник!

— Точно така. Хакинг казва, че най-добре било да изберем някой.

Джон прокара и двете си ръце през своята дълга до раменете кафеникава коса, после стана. Под миглите с цвят на лъвска грива бледосините му очи мятаха мълнии.

— Този сарацин си въобразява, че може да ни нарежда как да решаваме вътрешните си дела. Аз съм за война!

— Скъпи Йохано, само минутка — вметна Клемънс. — Имаш сериозна причина да побеснееш, както казал старият фермер, когато паднал в клозетната дупка, но истината е, че сме в състояние доста добре да се браним… ама не можем да нахлуем и окупираме която и да е голяма територия.

— Да окупираме ли? — възкликна Джон. — Ще изколим половината и ще оковем другата половина!

— Светът се е променил много след твоята смърт, Джон… ъ-ъ, Ваше величество. Всеизвестно е, че съществуват и по-фини форми на заробване освен откритата, но не искам да се впускам в спор за определяне на понятията. Няма полза от врявата, както рекла лисицата на кокошките. Просто временно назначаваме още един съветник. И го изпращаме при Хакинг.

— В Магна Харта не съществува клауза за временно назначен съветник — напомни Лотар.

— Можем да променим Хартата — предложи Сам.

— За това е необходимо гласуването на всички.

Джон изпръхтя погнусата си. Той и Сам Клемънс бяха се сблъсквали в твърде многобройни разпалени спорове относно човешките права.

— Има и още нещо — кимна Лотар, все така усмихнат, но в гласа му се долавяше раздразнение. — Хакинг пита дали на Файърбрас ще бъде позволено да ни посети и да поразгледа наоколо. Файърбрас прояви особен интерес към нашия самолет.

 

От устата на краля изхвръкнаха слюнки.

— Той пита дали ни пука, ако прати шпионин!

— Не зная — рече Сам. — Файърбрас е началник-щаб на Хакинг. Може да си създаде по-различна представа за нас. Той е инженер… Мисля, че има и докторат по физика и съм чувал за него. Лотар, ти какво научи?

— Много ме впечатли — каза фон Рихтхофен. — Роден е през 1974 година в Сиракуза, щата Ню Йорк, Баща му бил черен, а майка му, — наполовина ирландка и наполовина индианка от ирокезите. Участвал във втората експедиция, спуснала се на Марс, и в първата, влязла в орбита около Юпитер…

„Хората наистина са го направили! — мислеше си Сам. — Кацнали са на Луната, после и на Марс. Сякаш книгите на Жул Верн и Хърбърт Уелс са оживели. Фантастично, но не по-фантастично от този свят. Всъщност не повече от всекидневната досада в света през 1910 година. Нищо не можеше да се обясни по начин, задоволителен за който и да е разумен човек. Всичко беше невероятно.“

— Джон, днес ще поставим въпроса пред Съвета — съобщи той, — стига да нямаш възражения. Ще обявим общи избори за временен съветник. Лично аз предпочитам Юзая Коубър.

— Коубър е бил роб, нали? — рече Лотар. — Не знам. Хакинг заяви, че не искал никакви Чичо-Томовци.

„Щом веднъж си бил роб, оставаш си роб завинаги — каза си Сам. — Дори ако нещастникът въстава, убива и го убиват при протеста му срещу робството… след възкресението си той пак не се възприема като свободен човек. Роден е и отраснал в свят, просмукан от гнилата същина на робията, и всяка негова мисъл или действие са опетнени, променени неуловимо. Коубър се е родил през 1841 година в Монтгомъри, щата Алабама, научили го да чете и пише, служил в дома на господаря си като секретар. През 1863 убил сина на своя патрон, избягал на Запад и от всичко друго избрал да стане каубой, после миньор. През 1876 бил убит от копието на индианец сиукс. Бившият роб бил ликвидиран от човек, на когото предстояло да се превърне в такъв. Сега Коубър е възхитен от този свят — или поне така твърди, — защото никой не може да го зароби или да го държи в робство. Но той е слуга на собственото си съзнание и на реакцията на своите нерви. Дори когато вирне глава, ще подскочи, ако някой изплющи с камшик, и ще сведе чело, преди да се спре…“

Защо, о, защо човекът бе върнат към живот? Мъжете и жените бяха съсипани от случилото се на Земята и никога нямаше да успеят в заличаването на причиненото зло. Последователите на Втората възможност заявяваха, че Хомо сапиенс изцяло може да се промени. Но тези от Втората възможност бяха сбирщина любители на дъвката за мечти.

— Ако Хакинг нарече Коубър „Чичо Том“, Коубър ще го убие — отбеляза американецът. — Препоръчвам да изпратим него.

Кафеникавите вежди на Джон се вдигнаха и Сам знаеше за какво мисли в момента. Вероятно би могъл да използва Юзая Коубър по един или друг начин.

Хвърли поглед на водния часовник.

— Време е за контролната обиколка. Джон, имаш ли желание да дойдеш? Ще се присъединя към тебе след минутка.

И той седна до бюрото си да попише още малко в дневника.

Това даде възможност на онзи да излезе пръв, както подхождаше на бивш крал на Англия и значителна част от Франция. Сам мислеше, че е смешно да занимаваш ума си с това кой пред кого върви, обаче неприязънта му към съдружника беше толкова силна, че не понасяше дори такава дребна победа за него. Вместо да спори или просто да тръгне пръв, от което Джон би изпаднал в пристъп на бяс, той се престори, че има работа.

 

Сам догони групата, включваща шестима съветници, на входа на химическата фабрика. Минаваха бързо през цеховете. Миризмите, надигащи се от азотната и сярната киселина, от сухата дестилация на дървото за производство на спирт, ацетон, креозот[3], терпентин и оцетна киселина, от ваните с формалдехид за обработка на човешките изпражнения и изстърганите от планинските склонове лишеи, от които извличаха калиевия нитрат — всички те, съчетани, биха могли да накарат и хиена да повърне закуската си. В стоманолеярната съветниците се опекоха и оглушаха, докато крачеха покрай трошачките, заваръчните и ковашките отделения. В мелниците за варовик и във фабриката за магнезий се покриха с бял прах. В завода за алуминий отново бяха опечени, зашеметени и прогонени от вонята.

В момента оръжейната работилница горе сред хълмовете бездействаше. Тук бе тихо, ако не се заслушваха в далечните шумове, но не беше красиво. Земята бе разкопана, дърветата — изсечени, а черният и парлив дим от фабриките нагоре по Реката се носеше над планините.

Посрещна ги Лобенгула ван Боом, полузулусът-полуафриканер от края на двадесети век, техният главен инженер. Беше хубав мъж с тъмнобронзова кожа и къдрава коса. Извисяваше се на шест фута и три инча, тежеше към двеста и петдесет фунта. Бе се родил в окоп през Кървавите години.

Поздрави ги доста сърдечно (той харесваше Сам и достатъчно добре понасяше Джон), но обичайната му усмивка липсваше.

— Готов е — каза, — обаче искам моите възражения да бъдат вписани. Това е чудесна играчка, която вдига голям шум. Внушителна е наглед и би убила човек, само че е безполезна и прахосническа.

— Както го описваш, би трябвало да си член на Конгреса — отбеляза Сам.

През високата врата на бамбуковата постройка Ван Боом ги поведе към масата, върху която лежеше стоманен пистолет. Той го взе и дори в голямата му длан оръжието изглеждаше огромно. После мина край другите и излезе на слънце. Сам се ядоса. Протегна ръка към пистолета, но този човек го пренебрегна. Ако Ван Боом смяташе да им демонстрира модела навън, защо не каза веднага?

— Инженери — промърмори Клемънс.

След това сви рамене. По-лесно е да уцелиш мисурийско муле между очите с носа на гемията си, отколкото да промениш характера му.

Ван Боом вдигна механизма тъй, че слънчевите лъчи да заискрят по сребристосивия метал.

— Пистолетът „Марк I“ — заяви той. — Нарекохме го така, защото Шефът го изобрети.

Гневът на Сам се стопи като лед при пролетен разлив на Мисури.

— Това е еднозарядно ръчно огнестрелно оръжие, пълни се откъм затвора, спусъкът е с кремъчен ударник, има и нарезна цев.

Той хвана пистолета в дясната си ръка.

— Ето как се зарежда. Тласкате напред превключвателя на спусъка от лявата страна на дулото и затворът се освобождава. После натискате надолу цевта с лявата си длан. Това вкарва предпазителя в ръкохватката, където той действа като лост за повдигане на ударника.

Ван Боом бръкна в торбичка, окачена на колана му, и извади голямо кафяво полукълбо.

— Куршум шестдесети калибър, направен от бакелит, иначе казано — от фенолформалдехидна пластмаса. Натискате го ето така, докато пасне в нарезите на цевта.

После измъкна от торбичката лъскаво пакетче с черно съдържание.

— Това е заряд от черен барут, опакован в нитратна целулоза. По някое време, за в бъдеще, ще имаме кордит вместо барут. Тоест ако решим да използваме оръжието. Сега слагам заряда в камерата със запалния край напред. Направен е от усукана нитратна хартия, просмукана с барут. Вдигам цевта с лявата си ръка, ето така, и я заключвам на мястото й. „Марк I“ е готов за стрелба. Обаче при спешна нужда, ако взривателят не се запали, можете да сипете барут през дупчицата точно пред мерника. В случай че пистолетът не произведе изстрел, препоръчвам да вдигнете петлето на ударника с десния палец. Забележете този отводник на изгорелите газове в дясната страна на защитния екран, той предпазва лицето на стрелеца.

 

През това време някакъв мъж донесе голяма дървена мишена и я постави в рамка с четири крака. Мишената беше отдалечена на двайсетина ярда, Ван Боом се обърна към нея, вдигна пистолета, стисна го с двете си ръце и се прицели през мерника и мушката.

— Застанете зад мен, господа — заяви той. — Поради нагорещяването при преминаването през въздуха повърхността на куршума ще обгори и ще остави тънка димна следа, която можете да наблюдавате. Вследствие на малкото си тегло пластмасовият куршум трябва да бъде с голям калибър, а това увеличава устойчивостта срещу вятър. Ако искаме да използваме нашето оръжие — на което решително се противопоставям, — при „Марк II“ можем да вдигнем калибъра до седемдесет и пети. Далекобойността е около петдесет ярда, но точността не я бива над тридесет, пък и на такова разстояние няма с какво толкова да се похвалим.

Кремъкът беше в петлето. Когато Лобенгула ван Боом натиснеше спусъка, то щеше да падне надолу и да се отрие в приличащата на пила повърхност на ударника, който покриваше запалния подсип и трябваше да бъде изтласкан напред, за да открие края на барутния заряд.

Щом спусъчният лост освободи петлето, се чу щракане, контактният край блесна и последва гръм. Щракането-блясъкът-гърмът отнеха толкова време, колкото бързото изговаряне на трите думи поред и след като пистолетът подскочи в ръката му от силния удар на петлето и кремъка, Ван Боом успя да го върне в прицелната линия.

Куршумът наистина остави подир себе си много рехава димна следа, която бързо се разпръсна от духащия с петнадесет мили в час вятър. Сам гледаше зад инженера и действително видя как куршумът изви в дъга и понесен от вятъра, се стрелна към мишената. Но Ван Боом сигурно се бе упражнявал, защото ядрото се заби близо до централната й точка. Проби до половина мекия чам, пръсна се и остави голяма дупка в дървото.

— В човек няма да се забие много надълбоко — отбеляза Ван Боом, — ала ще издълбае широко отверстие. И ако попадне близо до кост, парчетата му би трябвало да я натрошат.

През следващия час консулите и съветниците бяха щастливо заети да се редуват в стрелбата. Крал Джон показваше особено силно удоволствие, придружено от малко страхопочитание, защото никога досега не бе виждал пистолет. Няколко години след възкресението си се бе запознал с барута, но само при употребата му в бомби и ракети.

Накрая инженерът рече:

— Господа, ако продължавате в този дух, ще изчерпите запасите ни от куршуми, а за направата им отиват много работа и материали. И това е една от причините да възразявам срещу изработването на повече такива оръжия. Другите причини са — първо, „Марк I“ е точен само отблизо, второ, зареждането и стрелбата отнемат толкова време, че един добър стрелец с лък може да повали трима с пистолети, докато те пълнят, като същевременно остане извън далекобойността им. Отгоре на всичко пластмасовият куршум не може да се използва отново за разлика от стрелата.

— Всичко това са празни приказки! — възрази Клемънс. — Самият факт, че имаме такива оръжия, ще покаже нашето технологично и военно превъзходство. Още преди началото на битката ще уплашим врага до смърт. А и ти забравяш, че обучението на добрия стрелец с лък е дълго, но всеки може да стреля с подобен пистолет след сравнително кратък урок.

— Вярно — призна Ван Боом. — Ама дали ще уцели някого? Освен това си мислех дали да не произвеждаме стоманени арбалети. С тях не се борави бързо като с големите лъкове, но не изискват повече обучение от пистолетите, а стрелите може да се използват отново. И те са дяволски по-смъртоносни от тия шумни и смрадливи измишльотини.

— Не, сър! — натърти Сам. — Не, сър! Настоявам да направим поне двеста от тези. Ще екипираме с тях нова група — Стрелците на Пароландо. Те ще се превърнат в ужаса на Реката, ще видиш!

Бележки

[1] Епитети с обиден оттенък, обозначаващи хора от индоевропейски произход, т.е. и белите, (негърски жаргон). — Б.пр.

[2] По дяволите, Джон! — Б. пр.

[3] Специална течност, която предпазва от гниене. — Б. ред.