Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (5)

5

Следващите пет дни прекараха в смъкването на кораба до крайбрежната ивица. Още две седмици бяха заети с ремонта на „Дрейругр“. През цялото време имаше хора на пост, но никой не навлезе в околността. Когато най-сетне спуснаха останалия без мачти и платна кораб на вода и загребаха надолу по Реката, пред погледите им не се мяркаше жива душа.

Екипажът, свикнал да вижда тълпи от мъже и жени по равнините, бе неспокоен. Тишината опъваше нервите им. В този свят нямаше животни, с изключение на рибите в Реката и земните червеи в почвата, но хората винаги вдигаха достатъчно шум.

— Хиените скоро ще довтасат насам — каза Клемънс на Кървавата брадва. — Това желязо е значително по-ценно, отколкото някога е било златото на Земята. Искаш битки? Така ще се преситиш от тях, че ще ти се доповръща.

Норвежецът размаха брадвата си, обаче трепна от болка в ребрата.

— Нека да дойдат! Ще научат, че са влезли в бой, който би сгрял от радост и сърцата на Валкириите^[1]!

— Бивол! — измърмори Джо Милър.

Сам се усмихна, но се премести зад титантропа. Кървавата брадва се боеше само от едно същество в този свят, ала можеше да загуби и без това не особено устойчивото си самообладание и да побеснее. Все пак имаше нужда от Милър, който заместваше двайсетина воини. Корабът бързо напредваше през светлите часове на следващите два дни. Докато екипажът спеше, през нощта го насочваше само един човек. В ранната вечер на третия ден титантропът, Клемънс и фон Рихтхофен седяха на предната палуба, пушеха пурите си и отпиваха от уискито, появило се в техните граали при последното спиране.

— Защо го наричаш Джо Милър? — попита Лотар.

— Докато избърбориш истинското му име, ще си изкривиш челюстите — по-дълго е от всяко понятие на някой немски философ. Не можах да го произнеса при първата ни среща, така и не свикнах. След като достатъчно понаучи английски, за да ми разкаже виц (а толкова жадуваше за това, че едва дочака момента), реших да го наричам Джо Милър. И ми издрънка толкова овехтяла история, че направо не повярвах. Знаех, че отдавна я разправят, малко преиначена самият аз я чух за първи път като момче в Ханибал^[2], щата Мисури. И бях принуден да я слушам с погнуса за стохиляден път дори когато остарях. Но да чуя този виц от устата на човек, умрял сто хиляди, може би милион години, преди да се родя!

— И какъв е вицът?

— Ами един бродещ ловец вървял цял ден по следите на ранен елен. С настъпването на нощта започнала силна буря. Ловецът видял огън и стигнал пред входа на някаква пещера. Попитал стария шаман, който живеел там, дали ще може да пренощува вътре. И старият шаман му отговорил: „Разбира се, обаче тук е доста претъпкано. Ще трябва да спиш с дъщеря ми.“ Нужно ли е да продължавам?

— Шам не ше шмя — избоботи Джо. — Шлучва ше да мишля, че въобще няма чувштво жа хумор.

Клемънс дружески подръпна оформения като.снаряд нос на Джо.

— Шлучва ше да мишля, че ши прав. Но всъщност аз съм най-големият шегобиец на света, защото съм и най-натъженият човек. Всеки смях се корени в болката.

Загледан в брега, той засмука пурата си за някое време. Малко преди смрачаване навлязоха в най-крайните земи, ожарени от горещия дъх на метеорита. С изключение на няколко железни дървета всичко останало беше пометено от удара на изгарящите пламъци. Железните дървета бяха загубили огромните си листа в огъня, дори невероятно устойчивата им кора бе обгоряла, а дървесината отдолу, по-твърда от гранит, се бе овъглила. Освен това ударната вълна беше повалила или наклонила много стволове, пречупвайки ги в основата. Грааловите камъни бяха почернели и не работеха, но запазваха неизменната си форма.

Накрая Клемънс каза:

— Лотар, сега е подходящ момент да научиш нещо за причините на нашите търсения. Джо може да ти го разкаже по свой начин, а аз ще ти обясня всичко, което не разбираш. Това е странна история, обаче в действителност не по-странна от всичко останало, случило се тук след нашето възкресение.

— Жаден шъм — въздъхна Джо. — Нека първо да пийна нещичко.

Тъмносините очи, засенчени от костените кръгове около тях, гледаха съсредоточено в чашата. Той се взираше във вътрешността й, сякаш извикваше от паметта си картините, които щеше да опише. Говореше гърлено, езикът му наблягаше по-силно на някои съгласни и от това неговият английски ставаше звънлив, но и по-комичен от фъфленето, а гласът му дълбоко и вибриращо напираше от гърдите като от кладенеца на Делфийския оракул. Разказа им за Мъгливата кула.

— Някъде по Реката аж ше шъбудих гол, какъвто шъм и шега. Намерих ше в мяшто, което трябва да е в далечния шевер на тажи планета, жащото беше по-штудено и шветлината не беше толкова ярка. Нямаше хора, бяхме шамо ние… ъ-ъ, титантропите, както Шам ни нарича. Имахме граали, но бяха много по-големи от вашите, както шами можете да видите. И нямахме бира и уишки. Никога не шме пожнавали алкохола, жатова и липшваше в нашите граали. Пиехме вода от Реката. Мишлехме ши, че шме в мяштото, където отиваш шлед шмъртта, че… ъ-ъ, боговете ша ни дали това кътче и вшичко, от което имахме нужда. Бяхме щаштливи, шъвъкуплявахме ше, ядяхме, шляхме и ше биехме ш враговете ши. И аж щях да бъда предоволен, ако не беше дошъл онжи речен шъд.

— Иска да каже кораб — обясни Сам.

— Това кажвам и аж. Кораб. И не ме прекъшвай, Шам. Доштатъчно ме огорчи, като ми шъобщи, че нямало никакви богове. Въпреки че аж видях боговете.

— Видял си боговете? — натърти Лотар.

— Не шъвшем. Видях ги къде живеят. И жърнах техния кораб.

Фон Рихтхофен възкликна:

— Какво? За какво говориш?

Клемънс махна с пурата в ръка.

— После. Остави го да довърши. Ако го прекъсваш твърде често, той се обърква.

— Там, откъдето идвам, не говориш, когато някой друг говори. Иначе те прашват по ноша.

— Джо, с такъв голям нос като твоя сигурно много боли.

Милър нежно погали своя хобот.

— Имам ши шамо един и ше гордея ш него. В тажи чашт на долината никой пигмей няма нош като моя. Хм, там откъдето идвам, ношът ти покажва колко ти е дълъг… как му кажвахте вие, Шам?

Сам се задави и дръпна пурата от устните си.

— Джо, ти ни разправяше за кораба.

— Да. Не! Не е вярно! Още не шъм штигнал до това. Но както вече кажах, един ден ши лежах и гледах как играят рибите. Мишлех ши да штана, да ши направя кука и прът, жа да ши хвана няколко. Ижведнъж чух кряшък. Ижжад жавоя на Реката ше появи онова чудовище. Беше ужашно. Шкочих. Тъкмо да побягна и видях, че ноши хора на гърба ши. Ех, приличаха на хора, ала когато чудовището наближи, ражбрах, че те ша дребни краштави джуджета беж никакви ношове. Можех да ги пребия вшичките до шмърт ш едната ши ръка, обаче те яждеха тажи грамадна речна жмия като пчели в кожината на мечка. И така…

 

Заслушан, Клемънс се почувства по същия начин, когато чу разказа за първи път. Сякаш стоеше там до това същество от зората на човешката история. Въпреки звънтящите и фъфлещите звуци, въпреки запъването и бавното търсене на думи тоя титан говореше увлекателно. Клемънс усещаше неговата паника и изумление, неговото почти непреодолимо желание да избяга. Освен това долавяше и противоположния импулс — любопитството на този прачовек, което го правеше ако не пълноценен, то поне най-близък негов родственик. Зад надвисналите очни дъги се намираше пулсиращото сиво вещество, което не би се задоволило само да съществува, но трябваше да се храни с образите на непознати неща, с невиждани форми.

Затова и Джо Милър останал на пясъка до водата, макар пръстите му да стиснали дръжката на граала, готови да го носят, ако се стигне до бягство.

Чудовището доплувало наблизо. Джо започнал да мисли, че може и да не е живо. Но ако не е, защо му е тази голяма глава, вдигнала се и сякаш готова да клъвне? Обаче наистина не изглеждала жива. Вдъхвала му мъртвешко усещане. Това нямало особено значение, защото Джо бил виждал ранена мечка да се преструва на мъртва много убедително, после да скача, за да откъсне ръката на един от неговите спътници ловци. И още — макар и да бил свидетел на смъртта на ловеца, сетне го забелязал да оживява в деня, когато се събудил на брега с другите от своя вид. А щом онзи и Джо могли да възкръснат, какво пречело на тази вкаменена змиеподобна глава да се отърси от мъртвешкото си вцепенение и да го стисне в зъбите си?

Но той пренебрегнал страха си и разтреперан пристъпил към чудовището. Бил титан, по-старият брат на човека — от свежото утро на разума и тласкан от присъщото на прахората „Искам да знам какво става“.

Един пигмей махнал на Джо Милър да дойде при тях, бил с опадала козина като останалите, ала носел на главата си стъклен обръч с мътночервено пламтящо слънце. Другите върху дървеното чудовище стояли зад мъжа със стъкления обръч, държали копия и странни устройства, по-късно Джо научил, че били лъкове и стрели. Наглед не се плашели от колоса, може би защото били толкова преуморени от рядко прекъсващото гребане срещу течението, че вече не ги интересувало какво ще им се случи.

Доста време минало, докато вождът на пигмеите качил Джо на кораба. Онези слезли на брега да заредят граалите си, а титантропът се отдръпнал от тях. Те се нахранили, той също, но на разстояние. Неговите съплеменници избягали по хълмовете, обладани като него от паника при вида на кораба. След време видели, че речната змия с нищо не застрашавала Джо, и доближили. Пигмеите отстъпили на борда.

Тогава вождът им извадил от своя граал странен предмет и поднесъл към върха му тлеещ тел, после от предмета и от устата на вожда излязъл дим. Джо подскочил при появата на първото облаче, а сродниците му отново се пръснали из хълмовете. Той се почудил дали тези пигмеи без носове не са потомството на драконката. Може пък децата й да имат такава форма като ларви, но като майка си са способни да бълват огън и дим?

— Ама аж не шъм тъпчо — каза Джо. — Не ми трябваше много време да проумея, че димът ижлижаше от предмета, който на английшки наричате пура. Техният вожд ми покажа ящно, че ако ше кача на кораба, мога да пуша. Ами шигурно шъм бил побъркан да поштъпя така, но ишках да опитам от онажи пура. Може да шъм мишлил, че ще направя впечатление на моето племе, де да жнам.

 

Милър скочил на кораба, който под тежестта му леко се наклонил към левия борд. Размахал своя граал, за да им покаже, че ако го нападнат, ще им изпотроши черепите с него. Те схванали намека и не се приближили прекалено. Вождът подал пура на Джо и макар че той се разкашлял малко и преценил вкуса на тютюна като доста особен, харесало му. А когато пийнал бира за първи път, бил очарован.

Така че Джо решил да продължи с пигмеите върху гърба на речната змия нагоре срещу течението. Дали му да върти могъщо весло и го нарекли Техути.

— Техути ли? — попита фон Рихтхофен.

— Гръцката форма е Тот — обясни Клемънс. — В очите на египтяните той наподобявал бога ибис с дългия клюн. Предполагам, че им е напомнял и за бога бабуин Баст, но грамадният нос ги накарал да пренебрегнат това. Затуй станал Тот или Техути.

Дни и нощи изтичали като Реката. Понякога Джо се уморявал и искал да го оставят на брега. Вече можел да говори езика на пигмеите, ала често се запъвал на някоя дума. Вождът се съгласявал да изпълнява желанията му, тъй като било очевидно, че каквато и да е форма на отказ би причинила изтреблението на целия екипаж. И отново подхващал тъжно да говори за обучението на Техути, което щяло да приключи в този момент, а той тъкмо започвал да напредва. Бил звяр, но имал лика на бога на мъдростта и скоро щял да се превърне в човек.

Звяр? Бог? Човек?

Какво били те?

Не се подреждали точно в тази последователност, казвал вождът. Правилният ред, продължаващ безкрайно нагоре, бил звяр, човек, бог. И все пак истина било, че можеш да видиш божество под маската на животно; човекът пък представлявал неосъзната сплав от животинското към божественото, застинала в равновесие между двете, понякога, се превръщал в едното или другото.

Това било непосилно за оформения като самун мозък на Техути. Той прикляквал и се зъбел срещу все по-близкия бряг. Повече нямало да има пури и бира. Хората по крайбрежието били от неговия вид, но не и от неговото племе, затова биха могли да го убият. Отгоре на всичко за първи път изпитвал влиянието на интелектуалното насърчение, което също щяло да свърши, щом отново се озове сред титантропи.

Ето защо поглеждал вожда, примигвал, ухилвал се, поклащал глава и му казвал, че ще остане на кораба. Идвал му редът да върти веслото, подновявал и изучаването на най-чудесното от всички неща — езика, който познавал философията. Започнал свободно да говори на тяхната реч, да схваща удивителните работи, които вождът му обяснявал, макар и понякога да било болезнено като да стиснеш цяла шепа тръни. Ако една или друга идея му убягвала, той я преследвал, догонвал я, поглъщал я, а може би я и изхвърлял десетина-двайсет пъти. След време я смилал и донякъде се засищал от нея.

Реката шумяла край тях. Те натискали веслата, винаги се придържали в близост до брега, където течението било най-слабо. Дните и нощите се сменяли, слънцето вече не се издигало толкова нагоре в небесата, а светело в зенита си малко по-ниско от предишната седмица. Въздухът ставал по-студен.

 

— Джо и неговите спътници стигали все по-близо до Северния полюс — продължи Клемънс — Наклонът на екватора на тази планета спрямо плоскостта на еклиптиката е равен на нула. Както сам знаеш, тук няма сезони, денят и нощта са с еднаква продължителност. Обаче Джо напредвал към точката, откъдето щял винаги да вижда слънцето наполовина над хоризонта и наполовина под него. Поне би го виждал, ако не бяха тези планини.

— Да, винаги беше ждрач. Беше ми штудено, но не колкото на хората. Така ше трешяха, че аха да им паднат жадничите.

— Неговото грамадно туловище излъчва по-малко топлина от нашите хилави телца — отбеляза Клемънс.

— Моля, моля! Да говоря ли или да ши държа голямата ушта жатворена?

Лотар и Сам се ухилиха насреща му.

Той продължи. Вятърът се засилвал, а въздухът се насищал с мъгла. Джо започвал да се безпокои. Имал желание да се върне, но по това време вече не би искал да загуби уважението на вожда. Щял да измине заедно с тях всеки инч по пътя към незнайната им цел.

— Не си знаел накъде са тръгнали? — учуди се Лотар.

— Не шъвшем точно. Те ишкаха да штигнат до ижворите на Реката. Мишлеха ши, че боговете може да живеят там и че ще ги пушнат в иштиншкия жадгробен швят. Кажваха, че тожи швят не бил иштиншкият. Бил чашт от пътя към него, какъвто ще да е той.

Един ден Джо дочул слаб тътен, но сякаш много близък, като куркането на червата му. След малко звукът се превърнал в грохот и той вече знаел, че го причинява вода, падаща от невероятна височина.

„Дрейругр“ завил и влязъл в залив, защитен от протегната като пръст земна ивица. Тук грааловите камъни вече не бележели бреговете на Реката. Хората трябвало да ловят риба и да я сушат. На кораба имало и запаси от бамбукови връхчета, събрали ги още в огретите от слънцето земи тъкмо за такъв случай.

Вождът и неговите хора се помолили и отрядът се закатерил покрай поредицата стръмни водопади. И сега свръхчовешката сила на Техути-Джо Милър им помагала в преодоляването на препятствията. Но друг път тежестта му се превръщала в пречка и опасност.

Вървели все нагоре, подгизнали от просмукващите въздуха пръски. Когато стигнали до гладка като лед скала, извисяваща се на хиляда фута, те се отчаяли. Огледали се наоколо и открили въже, люлеещо се по повърхността на камъка. Било направено от завързани една за друга кърпи. Джо опитал издръжливостта му и се изкачил, придръпвайки се с ръце и опирайки ходила на отвесната скала, докато най-сетне се добрал до върха. Там се обърнал да наблюдава последвалите го хора. Вождът, пръв тръгнал след титантропа, много по-бързо от него се уморил и на половината път догоре вече не бил в състояние да продължи. Джо го издърпал при себе си заедно с твърде тежкото въже. Направил същото и за всеки мъж от отряда.

 

— Откъде, по дяволите, е изникнало това въже? — попита фон Рихтхофен.

— Някой им е подготвил пътя — каза Клемънс. — Като си припомним примитивната технология на тази планета, никой не би могъл да намери начин за качването на въжето до скалата, на която бил вързан горният му край. Вероятно балон би успял да издигне човек дотам. Както знаеш, възможно е да си направиш, балон от кожата на речен дракон или от човешка кожа. Би могъл и да получиш водород, като пуснеш пара през свръхнагрят въглен, при наличието на катализатор. Ама в такъв беден на метали свят откъде ще вземеш катализатор? Водородът може да се добие и без катализа, но с огромен разход на гориво. Обаче нямало никакви следи от пещи, необходими за производството на този химичен елемент. Пък и защо да си зарязват кърпите, щом отново ще им потрябват? Не, някой неизвестен, да го наречем Тайнствения непознат, е сложил там въжето за Джо и неговия отряд. Или за всеки, който би дошъл. Не ме питай кой е бил или как го е направил. Слушай, има още. Понесъл въжето в мъгливия здрач, отрядът изминал няколко мили по платото. Стигнали до друг зъбер, където Реката се разширявала над тях в грамаден водопад. Бил толкова широк, че според Джо там имало достатъчно вода да понесе и земната луна със себе си. Нямало да се учуди, ако види онова голямо сребристо-черно кълбо да се появява над ръба на водопада далече горе и да пропада в громолящите води, за да се разбие на парчета в страховития водовъртеж на подножието.

— Тук вятърът бил по-силен и шумен, а мъглата — по-гъста — продължи Сам. — Капки вода кондензирали по кърпите, с които те се увили от глава до пети. Скалата пред тях също била огледално гладка и отвесна като изкачената преди нея. Горният й край се губел в мъглата. Би могла да е висока само петдесет фута или десет хиляди. Обикаляли подножието в търсене на някакъв пролом. И намерили. Бил като малка врата, където се срещали платото и зъберът, и толкова нисък, че се принудили да лазят на длани и колене. Раменете на Джо се триели в каменните стени. Но скалата била гладка, сякаш човек е пробил дупката и е чегъртал, докато премахне всички грапавини. Тунелът водел нагоре през планината под ъгъл, незначително по-малък от 45 градуса. Нямало как да премерят дължината му. Когато Джо се измъкнал в другия край, раменете, дланите и коленете му били разранени и кървели въпреки предпазващите го кърпи.

— Не разбирам — намеси се фон Рихтхофен. — Както ми изглежда, тамошните планини са били оформени така, че да попречат на хората да стигнат до изворите на Реката. Защо този тунел е бил пробит в плътна скала, давайки проход на натрапници? И защо в първата скала е нямало тунел?

— Един пролом в нея би могъл да бъде забелязан от часови или патрули на района — разясни Клемънс. — Но втората скала е била скрита в мъгла.

— Онези навързани бели кърпи би трябвало още повече да бият на очи — каза немецът.

— Вероятно са били поставени там малко преди Джо да стигне до тях.

Фон Рихтхофен потръпна.

— В името на небешата, нека да ражкажа по-нататък! В края на краищата това ши е моя иштория.

— И то голяма — кимна Клемънс, като хвърли поглед към грамадните бутове на Джо.

— Но ш камъни и пръчки могат да ме натрошат на шъчки.