Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (18)

18

За разнообразие крал Джон подкрепи Сам. Настоя първите два пистолета да бъдат за тях двамата, а следващата дузина — за техните телохранители. После можело да организират и обучат новата група.

Сам беше благодарен за поддръжката, но си отбеляза наум да проверява мъжете, които трябваше да влязат в състава на Стрелците. Не искаше повечето да се окажат привърженици на Джон.

Ван Боом не се и опита да прикрие своето възмущение.

— Ето какво ще ви кажа! Ще взема добър лък от тис и десетина стрели, после ще застана на петдесет ярда. По даден сигнал всички Можете да тръгнете към мен и да стреляте с вашите „Марк I“… а аз ще ви поваля, преди да наближите достатъчно, за да ме улучите! Да се обзаложим ли? Готов съм да рискувам живота си!

— Не ставай дете — подхвърли му Клемънс.

Ван Боом изви очи нагоре.

— Аз ли се държа детински? Излагаш на опасност Пароландо — и своя кораб, защото искаш да си играеш на пистолети!

— Щом бъдат изработени пистолетите, можеш да се захванеш с направата на каквито лъкове пожелаеш — рече американецът. — Виж какво! Ще направим и брони за Стрелците! Това би трябвало да премахне твоите възражения! Защо не се сетих по-рано? Ами че нашите хора ще бъдат облечени в стомана, която ще отблъсква като сламки оръжията на врага, дето са от каменната ера. Нека използват своите тисови лъкове и кремъчни остриета. Те ще отскачат и Стрелците ще имат достатъчно време, за да издухат противника в съседната земя!

— Забравяш, че бяхме принудени да разменяме руда и дори метални оръжия за дърво и други необходими материали. Врагът ще разполага със стрели, които имат стоманени върхове, а те спокойно пробиват броня. Не забравяй също Креси и Аженкур.

— С тебе човек просто не може да се разбере — каза Сам. — Ти наистина трябва да си наполовина холандец, такъв инат си.

— Ако твоето мислене е типичен пример за интелекта на белите хора, радвам се, че съм наполовина зулус — отвърна Лобенгула ван Боом.

— Не се обиждай. И те поздравявам за пистолета! Ето какво ти предлагам — да го наречем „Ван Боом — Марк I“. Как ти звучи?

— Предпочитам името ми да не се свързва с това — отвърна инженерът. — Така да бъде. Ще приготвя вашите двеста пистолета. Но бих искал те да са от подобрената версия „Марк II“.

— Нека първо да произведем тези двеста, после ще започнем с другите. Не е добре да се туткаме прекалено дълго в опити да направим съвършеното оръжие и изведнъж да се окаже, че нямаме никакво. Все пак…

Продължи с темата за „Марк II“, беше пристрастен към механичните джунджурийки. На Земята изобрети доста неща и за всяко вярваше, че ще му донесе цяло състояние. Стигна и до печатарската машина на Пейдж, в която вложи — и то потъна — всичкото си богатство, спечелено от книгите. Сам се замисли за типографското чудовище и как този великолепен уред го докара до банкрут. За секунда Пейдж и Ван Боом се сляха в едно, той почувства угризения и лека паника.

След това инженерът се оплака за материалите и труда, вложени в техния ПВМ-1 — прототип на въздушна машина. Сам не му обърна внимание и тръгна с другите към хангара, разположен в равнината — на миля северно от жилището му. Летателният апарат бе само частично завършен, но и когато щеше да бъде готов за полет, пак щеше да има същия вид на крехък скелет, както и сега.

— Подобен е на самолетите, произвеждани през 1910-а — каза фон Рихтхофен. — Щом седна в кабината, ще бъда открит от кръста нагоре. Тази машина повече от всичко друго прилича на метално водно конче. Основната цел е да изпитаме ефективността на мотора с дървесен спирт и нашите материали.

Фон Рихтхофен обеща първият полет да бъде извършен до три седмици и показа на американеца чертежите на ракетометите, които трябваше да бъдат окачени под крилете.

— Апаратът ще може да носи около шест малки ракети, но най-вече ще бъде пригоден за разузнаване. Няма да се движи с повече от четиридесет мили в час срещу вятъра, но да се пътува с него ще бъде голям кеф.

Сам остана разочарован от факта, че самолетът не беше двуместен. Очакваше с нетърпение да полети за първи път в живота си… тоест във втория си живот. Ала фон Рихтхофен каза, че следващият прототип ще има две места и Клемънс ще бъде първият му пътник.

— Е, след като проведеш тестовете — уточни Сам.

Предполагаше, че Джон ще възрази и ще поиска най-напред той да бъде издигнат в небето. Но очевидно Джон не гореше от желание да се откъсва от земята.

Последната им цел беше корабостроителницата, на половината път между хангара и къщата на Сам. Апаратът в оградата от борови трупи щеше да бъде завършен след около седмица. „Огнен дракон 1“ бе амфибия-прототип, който щеше да постави началото на работата по големия кораб. Представляваше красива машина с дебели стени от магналий, дълга към тридесет и два фута и с формата на кръстосвач от флотата на САЩ, но с колела и три оръдейни кулички на елегантната горна палуба.

Използваше пара, гореше дървесен спирт, можеше да се движи и във вода, и по земя, носеше екипаж от единадесет души и според заявленията на Сам беше неуязвима.

Той потупа студения сив корпус и изрече:

— Защо да се тревожим дали ще имаме стрелци с лъкове? Или за каквото и да било, щом разполагаме с това? Подобна непобедима сила сама може да смаже цяло кралство. И притежава парно оръдие, каквото светът, на Земята или на тази планета, никога не е виждал. Затова има такъв огромен котел.

Общо взето, обиколката го направи щастлив. Беше вярно, че едва сега започваха с плановете за големия речен кораб. Но за разработването им трябваше време. А бе и жизненоважно тази държава първо добре да подготви отбраната си, като самата подготовка му доставяше удоволствие. Той потри ръце, запали нова пура и пое дълбоко в дробовете си зеления дим.

Тогава видя Ливи.

Любимата му Ливи, боледувала толкова дълги години и накрая умряла в Италия през 1904 година.

Върната към живота, младостта и красотата, но уви — не за Сам Клемънс.

Хванала дръжката на своя граал, тя вървеше към него. Бе облякла бяла пола с ален ръб, стигаща до средата на бедрата й, и носеше тънък бял шал вместо сутиен. Имаше чудесно тяло, хубави крака и красиво лице. Челото й беше широко и атлазено бяло, очите бяха големи и блестящи, а устните — пълни и добре оформени, усмивката — привлекателна, зъбите — дребни и много бели. Обикновено разделяше косата си; отпред я спускаше гладко вчесана, отзад — извита в осморка. Зад ухото си бе втъкнала едно от огромните пурпурни цветя, които приличаха на рози, но растяха на лианите, увиващи се по железните дървета. Огърлицата й беше направена от спираловидни червени прешлени на рогата риба.

Сякаш коте облиза сърцето на Сам.

Докато вървеше към него, тя се поклащаше и гърдите й подскачаха под полупрозрачния плат. Ето я неговата Ливи, която винаги бе толкова стеснителна, носеше тежки дрехи, покриващи я от шията до глезените, и никога не се съблече пред него на светло. Сега му напомняше за полуголите жени на Сандвичевите острови. Почувства се неловко и знаеше защо. Неговата прекомерна сдържаност сред тях се дължеше колкото на нежеланата им привлекателност, толкова и на отвращението му — всяко от двете чувства зависеше от другото, но нямаше нищо общо с местните жители, каквито бяха.

Пуританското възпитание на Ливи не я бе съсипало. На Земята се научи да пие и да харесва бирата, дори бе пушила няколко пъти и загуби вярата си или поне имаше силни съмнения за нея. Тя даже понасяше неспирните му псувни и си отпускаше душата с един-два пиперливи израза, ако момичетата не бяха наоколо да чуят. В обвиненията, че е цензурирала книгите му и така ги е осакатила, нямаше нищо вярно. Той сам вършеше почти цялата цензорска работа.

Да, Ливи винаги беше проявявала приспособимост. Прекалена. Сега, след двадесетгодишна раздяла с него, се бе влюбила в Сирано дьо Бержерак. И Сам смутено долавяше, че този див французин е докоснал в нея нещо, което и Клемънс би могъл да пробуди, ако не беше толкова сдържан. Но след всички дълги години на Реката и поетите количества дъвка за мечти и той се отърси от повечето задръжки.

Доста късно.

Освен, ако Сирано изчезнеше от сцената…

— Здравей, Сам — каза тя на английски. — Как си в този прекрасен ден?

— Тук всеки ден е прекрасен — отвърна. — Дори не можещ да побъбриш за времето, какво остава пък нещо да направиш с него!

Тя имаше хубав смях.

— Ела с мен до грааловия камък. Почти стана време за обяд.

Постоянно се заклеваше да не я доближава, защото твърде силно го болеше. И винаги се възползваше и от най-нищожната възможност да я доближи колкото можеше.

— Как е Сирано? — попита той.

— О, много е щастлив, защото най-сетне ще се сдобие с рапира. Оръжейникът Билдрън му обещал една от първите — след твоята и другите за съветниците, разбира се. На Сирано му е трябвало толкова време да се примири с факта, че никога няма да държи в ръката си сабя от метал. После чу за метеорита и дойде тук — а сега най-големият фехтувач в света ще има шанс да докаже на всички, че неговата слава не е лъжа, както разправят някои.

— Е, хайде, Ливи, не съм казвал, че хората са лъгали за славата му. Казах, че може да са преувеличавали. Не вярвам в онази история как удържал сам срещу двеста противници.

— Сражението при Порт дьо Нел е самата истина! И не са били двеста! Точно ти раздуваш историята, Сам, както винаги си правил. Те били тълпа наемни бандити, може да са наброявали стотина, а може и да не са. Но даже да са били само двадесет и петима, факт е, че Сирано ги е нападнал сам, за да спаси своя приятел шевалие Дьо Линиер. Убил двама, ранил седем и прогонил останалите. Това е святата истина!

— Не искам да се впускам в препирни за достойнствата на твоя мъж — каза той. — Или за каквото и да било. Нека просто си поговорим, както едно време… преди да се разболееш.

Тя спря. Лицето й помрачня.

— Сам, винаги съм знаела, че негодуваше заради моята болест.

— Не, не беше така — отрече Клемънс. — Мисля, че съм се чувствал виновен за болестта ти, сякаш аз съм я причинил. Но никога не съм те мразил заради нея. Ако съм мразил някого, мразил съм себе си.

— Казах, че негодуваше и го демонстрираше по най-различни начини. О, може и да си мислил, че винаги си бил благороден, мил и любящ — и да, беше през повечето време, наистина. Но достатъчно често гледаше, говореше, мърмореше, ръкомахаше… как да ти го опиша точно? Не мога, обаче знаех, че ми се гневиш и понякога се отвращаваш от мен, защото просто бях болна.

— Не е вярно! — извика той толкова силно, че неколцина се загледаха в тях.

— Защо да спорим? Дали е било така или не, вече няма значение. Тогава те обичах, сега също по някакъв начин. Но не както преди.

Клемънс мълчеше до края на разходката през равнината до голямата гъба на грааловия камък, а пурата имаше вкус на най-долнопробен боклук.

Сирано не беше там, той ръководеше строежа на част от стената, която след време щеше да пази речния бряг. Сам остана доволен. Достатъчно трудно му бе да се среща с Ливи насаме, ала когато тя беше с французина, мислите му ставаха непоносими.

Разделиха се мълчаливо.

При него дойде красива жена с чудесен меден цвят на косата и той успя за малко да се освободи от чувствата си към Ливи. Казваше се Гуенафра и бе умряла на около седемгодишна възраст в страна, превърнала се по-късно в Корнуол^[1], по времето, когато финикийците отишли там да разработват рудници. Възкръснала между хора, всред които никой не използвал нейния древен келтски, и била осиновена от група, говореща английски. Според описанието й един от членовете й бил сър Ричард Франсис Бъртън, когото Сам като че ли беше видял на брега преди падането на метеорита. Бъртън и приятелите му построили малък платноход и потеглили към изворите на Реката — както би могло да се очаква от човек, прекарал половината си живот в проучване на необятните простори на Африка и другите континенти. На Земята Бъртън бе дирил изворите на Нил, а вместо тях открил езерото Танганайка. Но в този свят той отново потърсил началото на река — най-великата от всички, — без да се стряска от възможността тя да е дълга десет или дори двадесет милиона мили.

След малко повече от година корабчето му било нападнато от зли хора, един от тях забил каменен нож в малката Гуенафра и я хвърлил в Реката, където тя се удавила. На другия ден се събудила някъде във високите ширини на Северното полукълбо. Времето било по-студено, светлината — по-слаба, а тамошните хора казвали, че трябвало да изминеш около двадесет хиляди граалови камъка, за да се озовеш в земя, където слънцето винаги наполовина се подавало над планините. Там живеели космати люде с маймунски лица, високи десет фута и тежащи по седемстотин-осемстотин фунта.

(Наистина Джо Милър бил един от местните титантропи.)

Хората на север по Реката, които я осиновили, говорели suomenkielta, на английски това означаваше фински език. Наблизо — надолу по течението — шведи от двадесети век водели мирен живот. Гуенафра отрасла сравнително щастливо при своите любящи втори родители. Научила фински, шведски, английски, есперанто и китайски диалект от четвъртото столетие преди новата ера.

Удавила се отново при злополука и се събудила в този район. Още помнеше Бъртън и лелееше детинското си увлечение по него. Но беше реалистка, готова да обича и други мъже. Бе обичала и тъкмо се бе разделила с последния, както Сам дочу. Търсеше човек, който да й е верен, а такива лесно не се намираха в Речния свят.

Сам чувстваше силно влечение към нея. Единственото, което го спираше да я покани в своята къща, беше страхът да не ядоса Ливи. Този страх бе смехотворен — докато живееше със Сирано, тя нямаше никакви права над него. И съвсем ясно му даде да разбере, че не я интересува какво прави той нито в личния, нито в обществения си живот. И въпреки това, противно на всякаква логика, Сам се боеше да прибере у дома друга жена. Не искаше да скъса последната тъничка нишка.

Побъбри с Гуенафра и се увери, че тя все още е необвързана.