Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (25)

25

Удари се в някакво дърво, паднало сред натрошено стъкло и пръст. Сега лежеше върху една стена и се опитваше да отърси вцепенението си. Голяма ръка отново го повдигна. В светлината от експлозия видя лицето на Джо и огромния му нос. Той беше слязъл в изтърбушената от взрива стая и бе разхвърлял гредите, докато го намери. В лявата си шепа стискаше дръжките на двата граала — своя собствен и на Сам.

— Не зная как стана това чудо, но, изглежда, не съм пострадал зле — отбеляза Клемънс. — Само съм натъртен и порязан от стъклата.

— Нямах време да ши шложа бронята — каза Джо. — Ама ши вжех брадвата. Ето и шабя жа тебе, пиштолет ш малко куршуми и барутни жаряди.

— Хм, кои може да са тези, по дяволите?

— Не жнам. Гледай! Нахлуват преж дупките в штената, където ша доковете.

Звездната светлина беше ярка. Още не се бяха събрали облаците, от които всяка нощ в три часа започваше да вали, но Реката бе покрита с гъста мъгла. От нея се появяваха въоръжени мъже, за да се присъединят към пръснатите по равнината тълпи. Зад стените в мъглата сигурно се намираха и чужди кораби.

Единствената флота, която можеше да се доближи, без да предизвика вдигането на тревога, бе на Соул Сити. Всеки друг, пристигнал в този нощен час, щеше да бъде забелязан от шпионите, които Сам и Джон Безземни бяха разположили по Реката дори във враждебните територии. Нямаше начин да бъде армадата на Иеясу, защото според получения малко преди полунощ доклад тя още стоеше в доковете си.

Титантропът надникна над купчината натрошено дърво и рече:

— Около двореча на Джон кипи штрашна битка. А къщата жа гошти, където бяха Хакинг и неговите момчета, гори.

Пламъците осветяваха множество трупове по земята и показваха дребните фигурки, които се биеха край дървеното укрепление около двореца. После оръдието на Пароландо и зарядният му сандък бяха избутани на предна позиция.

— Та това е джипът на краля! — Сам сочеше колата, току-що спряла зад оръдието.

— Аха, а пък онуй там наиштина е нашият топ! — каза Джо. — Но гаважите на Хакинг ей шега ще пръшнат малкото любовно гнежденче на Джон.

— Веднага да се махаме оттук! — нареди Сам и пропълзя над гредите в обратната посока.

Не можеше да проумее защо нападателите все още не изпращаха хора към неговата къща. Ракетата, която я улучи, долетя откъм равнината. А ако Илуд Хакинг и свитата му се бяха измъкнали от дома за гости, за да връхлетят изненадващо и едновременно с атаката на привидно пълните с руда кораби, Сам би трябвало да бъде сред главните мишени заедно с Джон Безземни.

По-късно щеше да разбере за какво бе всичко това — ако за него имаше по-късно.

Фактът, че хората на Хакинг завладяха оръдието, беше лоша новина за Пароландо. Още докато мислеше по въпроса, чу гърмежите му — веднъж, втори, трети път. Както бягаше, Клемънс се извърна и видя разхвърчалите се през дима парчетии от дърво. В двореца на Джон зееха широки дупки, а следващите няколко снаряда щяха да го превърнат в трески.

След като нашествениците сложиха ръка на оръдието, оставаше едно благоприятно обстоятелство — боеприпасите му бяха само петдесет. Дори с незнайните тонове никел и желязо, все още скрити под пръстта, металът не беше в такова изобилие, че да го хабят за експлозивни материали.

Забеляза пред себе си колибата на Сирано и Ливи. Вратата бе отворена и вътре нямаше никой. Повдигна погледа си към хълма. Лотар фон Рихтхофен, покрит само с препаска, с рапира в едната ръка и пистолет в другата, тичаше към него. На няколко крачки отзад го следваше Гуенафра, която носеше торба с куршуми.

Насам идваха и други мъже и жени. Някои имаха арбалети. Американецът викна на Лотар да ги организира и се обърна, за да огледа равнината. Пристаните още се чернееха от човешки тълпи. Само да можеха да насочат оръдието към тях, както бяха скупчени и без шанс да се оттеглят. Но оръдието край обзетия от пламъци дворец на Джон бе завъртяно и започна да обстрелва тичащите нагоре по склона пароландци.

След това през широката пролука в стената влезе голяма тъмна машина. Сам извика от ужас — беше даденият на Хакинг „Огнен дракон III“. Ала къде бяха изчезнали трите амфибии на Пароландо?

Скоро видя две от тях, които се насочиха към хълмовете. И изведнъж парните картечни оръдия в техните кулички запелтечиха съскащо и неговите хора — неговите хора — взеха да падат.

Нашествениците от Соул Сити бяха пленили амфибиите!

Накъдето и да погледнеше, кипяха схватки. Имаше сражаващи се около речния кораб. Пак извика, защото не можеше да понесе мисълта, че ще го повредят. Но нито един снаряд не падна близо до него. Врагът явно не беше по-малко загрижен от Сам.

Над главите им прелитаха ракети, изстрелвани откъм височините зад тях, и се взривяваха в редиците на армията отдолу. Противникът отвърна със своите. По небето като червени ивици профучаваха десетки огньове. Някои минаваха толкова близо, че се виждаха размазаните очертания на цилиндрични тела и дълги бамбукови пръчки, стърчащи отзад. Когато една особено голяма ракета се стрелна на десетина фута над позициите, дочуха свистене. Тя прехвърча на косъм от върха на хълма и със страхотен тътен избухна от другата му страна. Листата на близкото желязно дърво се понесоха към земята.

Следващият половин час или може би два часа бяха изпълнени с крясъци, воня на барут и кръв, примесени с пот, и обръщащ червата хаос. Отново и отново войниците на Соул Сити се втурваха нагоре по склона и за пореден път биваха прогонвани с ракети, пластмасови куршуми шестдесети калибър и стрели от арбалети и лъкове. Една от атаките достигна защитниците и се превърна в сблъсък на саби и брадви, боздугани, копия и кинжали.

Джо Милър, висок десет фута и тежък осемстотин фунта, с козина, просмукана от собствена и чужда кръв, размахваше секирата си с грамадна глава от никелова стомана, закрепена на дръжка, дебела три инча. Тя прорязваше дъбови щитове и кожени брони, разбиваше гръдни кости, отхвърляше рапири, копия и брадви, отсичаше ръце и вратове, разполовяваше черепи. Когато враговете отказваха да го доближат, той се устремяваше към тях и неспирно отблъскваше нападения, които иначе можеха да се окажат успешни.

Много пъти стреляха по него с пистолети кремъклии „Марк I“, но войниците бяха толкова обезкуражени, че се премерваха от твърде далечно разстояние и големите пластмасови куршуми не достигаха целта си.

После лявата му мишница бе прободена от стрела и един по-смел или по-глупав мъж се мушна под брадвата и успя да забие рапирата си в бедрото му. Тъпата страна на острието строши челюстта на нападателя, а при следващия удар отнесе и главата му. Джо още можеше да ходи, но бързо губеше кръв. Сам му нареди да се оттегли от другата страна на хълма, където се грижеха за тежко ранените, обаче титантропът заяви:

— Не! Няма да отида! — и със стон се свлече на колене.

— Това е заповед! — с изтънял глас кресна Сам Клемънс и се приведе, а куршумът свирна край ухото му и се пръсна в едно желязно дърво. Сигурно някои от парчетата рикошираха, защото той усети жилеща болка в ръката и задника си.

Джо успя да се надигне като болен слон и се затътри назад. Опушен от барутен дим и покрит с алени струи, от мрака се появи Сирано дьо Бержерак. В едната си ръка стискаше дръжката на дълга, тънка и окървавена рапира, в другата — пистолет. Зад него пристъпваше Ливи, също толкова мръсна и опръскана с кръв, а разкошната й тъмна коса свободно се развяваше зад нея. Носеше „Марк I“ и торба с боеприпаси, беше получила задачата да презарежда оръжията. Тя забеляза Клемънс и се усмихна, при което зъбите й се белнаха върху почернялото от барут лице.

— За Бога, Сам! Помислих, че си мъртъв! Онази ракета в къщата ти!

— Сега би ми се искало да се намираш зад моя гръб — заяви той.

Имаше време само за тия думи, макар че и без това не му хрумна какво друго да каже. Враговете налетяха в поредната атака, плъзгаха се и се препъваха по купчините трупове или ги прескачаха. Хората с лъкове бяха привършили стрелите си, а на тези с пистолетите бяха останали по няколко заряда. Но комай и противникът бе изразходвал своя барут, въпреки че разполагаше с повече стрели.

Джо Милър го нямаше, ала Сирано дьо Бержерак се опита да компенсира отсъствието му и почти успя. Французинът бе истински демон, също толкова тънък, гъвкав и бърз като рапирата си. От време на време стреляше с лявата ръка в лицето на някой враг, после промушваше следващия. Хвърляше оръжието зад себе си, Ливи се навеждаше да го вземе и го презареждаше. Сам за миг схвана колко се е променила. Никога не бе подозирал способността й да прави подобно нещо в тези условия. Крехката, често болнава и ненавиждаща насилието жена хладнокръвно се занимаваше с онова, от което мнозина мъже биха избягали.

„Сред които и аз — каза си той, — ако имах време да поразмисля.“ Особено за момента, когато Джо Милър отсъстваше, за да го пази физически и да му дава моралната си подкрепа, а се нуждаеше и от двете.

Сирано се гмурна под щита, който един врещящ уахабит размаха твърде високо в беса си. Ливи разбра, че ще трябва да се намеси, защото той бе лишен от тази възможност, повдигна „Марк I“ с две ръце и натисна спусъка. Ударникът отклони цевта, но тя я върна към целта й, оръжието блъвна огън и дим и арабинът падна с откъснато рамо.

Някакъв негър с могъщо телосложение го прескочи, развъртял брадвата си, обаче Сирано бързо издърпа острието от трупа, преди да се е повалил на земята, и го заби в адамовата ябълка на нападателя.

Врагът отново отстъпи надолу по хълма. Но сега трябваше да дочакат голямата тъмносива амфибия, напредваща към тях като боен кораб на колела. Лотар фон Рихтхофен се блъсна в Сам, който се дръпна, щом видя тръбата от алуминиева сплав и ракетата с десетфунтова бойна глава. Чевръст войн коленичи, за да зареди базуката, после Лотар се прицели. Беше перфектен в такива действия — снарядът завърши огнената си дъга в предницата на амфибията и попадна точно в единствения лъч светлина, излизащ от машината. Покри я дим, ала вятърът скоро го разнесе. Тя спря, сетне отново потегли към тях, куличките й се въртяха и дулата на парните оръдия се надигаха.

— Е, тази беше последната ни ракета — каза Лотар. — Сега вече можем да се разкараме оттук, и то възможно най-бързо. Не сме в състояние да се преборим с това чудовище, нали най-добре си го знаем.

Врагът се престрояваше зад бронираната кола. Мнозина от улмаките, прародителите на индианците отвъд Реката, надаваха виещи крясъци, преди да се хвърлят в битката. Явно Хакинг бе включил в силите си тези от тях, които Иеясу още не бе покорил.

Изведнъж погледът на Клемънс се замъгли. Само огньовете от горящите къщи и от откритите пещи и топилни му позволяваха да различава нещата наоколо. Дъждовните облаци бързо се събраха, както ставаше винаги досега, поглъщаха звездите подобно глутница вълци и след няколко минути щеше да връхлети порой.

Огледа се. С всяка атака хората му оредяваха. Съмняваше се дали биха издържали на следващата дори и без намесата на амфибията.

На север и на юг по равнината и по ограждащите я хълмове схватките продължаваха, но стрелбата и виковете намаляха.

А полето отдолу сякаш беше по-тъмно от всякога поради гъмжащите врагове. Чудеше се дали Публия и Тайфонуйо не са се включили в нашествието.

Хвърли последен поглед към гигантския корпус на речния кораб с двете гребни колела, полускрит от скелето и крановете великани. После се обърна. Искаше да поплаче, ама бе прекалено зашеметен. Сълзите щяха да дойдат впоследствие. Струваше му се по-вероятно, че кръвта му ще изтече преди това, а тогава нямаше да има и сълзи. Не и в неговото тяло.

Насочван от пламъците на десетина запалени колиби, той се повлече към отсрещния склон. В този момент дъждът се стовари отгоре им. И заедно с него отляво проникна вражеска колона. Сам се завъртя и натисна спусъка на кремъклията, ала пороят, разбира се, угаси искрата. Но пистолетите на противника също станаха безполезни, освен ако не послужеха за тояги.

Въоръжен със саби, копия и брадви, нашественикът се нахвърли срещу хората от Пароландо. Джо Милър се втурна напред е гърленото ръмжене на пещерна мечка. Макар и ранен, той не преставаше да бъде страховит, всяващ ужас боец. Всред проблясъците на мълнии и тътена на гръмотевици брадвата му продължаваше да посича врага. Останалите се впуснаха в схватката, за да му помогнат, и след броени секунди оцелелите войници на Соул Сити решиха, че засега им стига. Побягнаха в очакване на подкрепленията. Защо трябваше да си търсят смъртта, след като победата вече бе тяхна?

Сам изкачи още два хълма. Противникът атакува отдясно. Нова колона бе преодоляла отбраната и тичаше да им пресече пътя, за да избие мъжете и да плени жените. Джо Милър и Сирано ги пресрещнаха и нападателите побягнаха, като се плъзгаха и падаха по мокрите купчини на окосената трева.

Сам преброи оцелелите. Беше потресен — бяха останали едва петнайсетина. Къде се изгубиха другите? Би се заклел, че когато даде заповедта да си пробият място за отстъпление, с него тръгнаха поне сто души.

Ливи все още вървеше плътно зад Сирано. Вече нямаше полза от пистолетите и тя пазеше гърба му, като му помагаше с удари на копие, щом й се удадеше такава възможност.

Американецът беше мокър и премръзнал. И смазан, както навярно Наполеон се е чувствал при отстъплението си от Русия. Бе изгубил всичко, съвсем всичко! Своя горд малък народ, своите рудници за никел и желязо, своите неуязвими амфибии с парните оръдия, двата самолета и приказния речен кораб! Технологичните победи и чудеса, Магна Харта с най-демократичната конституция, която някоя страна бе познавала, и целта на най-великото пътешествие досега! Всичко!

Но как? Поради предателство, най-долно предателство!

Поне крал Джон не участваше в измяната. Дворецът му бе напълно унищожен, най-вероятно заедно със самия него. Великият предател беше предаден.

Сам престана да тъжи. Все още се усещаше вцепенен от ужаса на битката, за да си мисли твърде много за друго, освен за оцеляването. Когато стигнаха основата на планината, той ги поведе на север и те се озоваха срещу язовирната стена. Пред тях се простираше езеро, дълго четвърт и широко половин миля. Тръгнаха покрай него и след малко вече вървяха по дебела бетонна стена. Най-после стъпиха върху самия бент.

Той измина няколко крачки и намери гравиран в бетона знак — беше диагонален кръст.

— Ето го! — извика. — Дано никой да не налети с крясъци и дано някой шпионин да не е узнал за това!

Докато се потапяше в студените вълни, небето в далечината бе прорязано от мълния, последвана от грохот. Клемънс трепереше, но упорито продължаваше надолу и когато водата стигна нивото на мишниците му, напипа с крак първото стъпало. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и потъна, а ръката му се плъзна по бетона, докато откри стъпенката. След това се смъкна по следващите и на шестата знаеше, че до целта му остават броени инчове. Мина навътре, после нагоре и главата му се подаде сред въздух и светлина. Пред него се намираше площадка, леко повдигната над водата. Най-високата точка на купола й достигаше десет фута. Оттатък платформата се виждаше вход. Рязкото сияние на шест големи електрически лампи заливаше помещението.

Треперещ и задъхан, той се покатери върху площадката и тръгна към входа. След миг се показа и Джо. Повика го с отслабнал глас, Сам се върна и му помогна да изпълзи при него. По тялото на приятеля му кървяха десетина рани.

Другите ги последваха един по един. Те подкрепяха титантропа по коридора, докато влязоха в широка зала. Там се намираха легла, кърпи, храна и напитки, оръжия и лекарства. Сам бе подготвил мястото за точно такива злополучни обстоятелства, макар че навремето си бе помислил дали до глупост не прекалява с предпазливостта си. Само държавните глави и малцината строители знаеха за това кътче.

В основата на бента съществуваше и друг вход, който бе скрит под водния поток, въртящ колелата, свързани с генераторите. Той водеше към шахта, по която човек можеше да се изкачи, за да стигне до привидно глуха стена. Но посветеният щеше да я отвори.

Американецът съзнаваше, че целият проект бе резултат от романтичните щуротии, от които никога не се отърва напълно. Не успя да устои на идеята за тайни врати под водопад и под езеро, за потулени убежища, където да си отдъхне и планира отмъщението си, докато враговете му напразно го търсят. Понякога се присмиваше сам на себе си за това, че построи скривалището. Сега се радваше. Така се случи, че и от романтиката можеше да има полза.

Разполагаха и със собствен детонатор. За да взриви тоновете динамит, заложен в основата на язовирната стена, налагаше се само да свърже два проводника; бентът щеше да хвръкне във въздуха и водата от езерото с рев да отнесе централната част на Пароландо в Реката.

Сам Клемънс и неговият уникален кораб също щяха да бъдат унищожени, но такава бе цената, която трябваше да плати.

Погрижиха се за ранените и ги упоиха с дъвка за мечти или алкохол. Понякога дъвката притъпяваше болката, ала понякога сякаш я усилваше. Единственият начин да неутрализират по-нетърпимите страдания бе да напият пациента.

Поставиха часови на двата входа, хапнаха и поспаха. През повечето време Джо Милър изпадаше в полубезсъзнание, Сам седеше до него и го обслужваше, доколкото можеше. Сирано се върна от бдението си на вратата под водопада и съобщи, че нощта отново е дошла. Това беше всичко, което знаеше за ставащото навън. Нито видял, нито чул някого през падащата вода.

Лотар и Сам бяха най-леко ранени. Решиха заедно да се промъкнат през онази врата и да разузнаят положението. Сирано възрази, че и той трябвало да тръгне с тях, но Сам му отказа. Ливи не отрони нито дума, обаче го погледна признателно. Писателят се извърна, не желаеше благодарности за опазването на нейния приятел.

Питаше се дали Гуенафра е мъртва или пленена. Лотар каза, че изчезнала по време на последното нападение и че се опитал да стигне до нея, но го изтласкали назад. Сега се срамуваше от себе си, защото не бе направил нещо повече, дори и да беше невъзможно.

Двамата се нацапаха със сажди от горе до долу и се спуснаха по стоманените скоби в шахтата. Стените й бяха мокри, а стъпенките — хлъзгави от влагата, самата тя се осветяваше от електрически лампи.

Те излязоха зад водопада, който гърмеше и ги заливаше с пръски. Тясната издатина следваше извивките в основата на бента и свършваше на двайсетина ярда преди края. Тук се смъкнаха по други метални скоби до мястото, където бетонната стена потъваше в пръстта, сетне предпазливо тръгнаха покрай канала, изкопан в земята. Корените на тревните стръкове още стърчаха от склоновете му. Колкото и дълбоко да ровеха, все се натъкваха на тях. Изглежда, тази трева беше неунищожима.

Поради гъсто натъпканите грамадни звезди и разпрострелите се газови облаци небето светеше ярко. В полутъмата можеха бързо да се придвижват. След половин миля завиха под прав ъгъл спрямо канала и се насочиха към сринатия дворец на Джон. Приклекнаха в сянката под разперените клони на желязно дърво и огледаха равнината долу. В колибите наоколо имаше мъже и жени. Мъжете бяха победителите, а дамите — жертвите. Сам се разтрепери от писъците и виковете за помощ, но се насили да ги изхвърли от съзнанието си. Ако нахлуеха в някоя колиба, в опит да спасят една-единствена жена, щяха да провалят своите шансове да сторят нещо добро за Пароландо. И несъмнено това би довело до залавянето или смъртта им.

Обаче знаеше, че щом чуе гласа на Гуенафра, ще се притече на нейния зов. Или не?

Откритите пещи и топилни продължаваха да пламтят в трудов ритъм. Очевидно Хакинг бе накарал робите да се хванат за работа. Около сградите стояха множество стражи, но се наливаха с разни питиета и етилов спирт.

Докъдето стигаше погледът му, равнината беше добре осветена от огромни огньове, край които тълпи хора пиеха и се смееха. Понякога отнасяха в сенките пищяща и бореща се жена, а понякога не я отнасяха.

Сам и Лотар се спуснаха по хълма, сякаш мястото им принадлежеше, ала не се доближаваха до зданията или кладите.

Никой не им се изпречи на пътя, въпреки че от време на време се разминаваха с патрули. Повечето от враговете явно празнуваха победата с произведения тук спирт или с каквито напитки бяха успели да опънат от запасите на своите пленници. Изключение правеха арабите уахабити, чиято религия им забраняваше да употребяват алкохол. Имаше и някои черни, дето не стояха на пост, но също се въздържаха. Бяха от последователите на Хакинг, който не пиеше.

Независимо от разпуснатостта в момента, през деня бяха поддържали дисциплина. Труповете бяха отнесени, а в равнината до първите хълмове личеше голямо заграждение от пръти, взети от други здания. Сам не можеше да надзърне вътре, ала заради стражевите кули наоколо предположи, че там седят затворници.

Двамата се шляеха навсякъде, понякога се препъваха, за да изглеждат пияни. Минаха на двадесет фута от трима ниски черни мъже, които говореха на странен език. Клемънс не го разпозна, но му прозвуча като африкански. Дали не бяха от дахомейците, живели през осемнадесети век?

Те дръзко напреднаха между фабрика за азотна киселина и сграда, в която се преработваха човешки екскременти, после излязоха в равнината. И веднага се заковаха на място. На двайсетина ярда пред тях се намираше Файърбрас. Беше напъхан в толкова тясна бамбукова клетка, че не можеше да седне. Ръцете му бяха вързани на гърба. От голяма рамка с формата на буква X надолу с главата висеше Гьоринг.

Сам се озърна. Пред вратата на фабриката за преработване на изпражнения няколко мъже бъбреха и пиеха. Той реши да не отива по-наблизо и да не прави опити за разговор с Файърбрас. Жадуваше да узнае защо са го тикнали в клетка, но не смееше да го попита. Наложително беше да научи колкото може повече и сетне да се прибере в скривалището на язовирната стена. Засега положението му се струваше безнадеждно. Най-добре бе да се измъкнат по време на дъждовете и да напуснат страната. Клемънс би могъл да взриви бента и да удави всичко, включително и войските на Соул Сити, обаче не искаше да загуби кораба. Докато имаше какъвто и да е шанс да си го върне, язовирът щеше да остане непокътнат.

Минаха край клетката на Файърбрас, като се надяваха да не ги познае и повика. Но той стоеше прегърбен, подпрял глава на бамбуковите пръти. Гьоринг изстена, а те продължиха и скоро завиха зад ъгъла на сградата. Бавното им, привидно пиянско размотаване ги отведе в близост до голяма постройка, притежавана по-рано от Фред Ролф, поддръжник на крал Джон в Съвета. Многобройните въоръжени мъже на стража около нея убедиха Сам, че Хакинг е вътре.

Беше едноетажна къща от чамови трупи и бамбук. Пердетата й не бяха спуснати и вътре се виждаха хора. Изведнъж Лотар силно стисна ръката на американеца:

— Ето я! Гуенафра!

Светлината от факлите блестеше по нейната медена прическа и много бяла кожа. Стоеше до прозореца и говореше с някого. След минута се дръпна, буйната коса и черното лице на Илуд Хакинг пресякоха осветения правоъгълник. Стомахът на Сам се сгърчи. Хакинг бе избрал нея за през нощта.

Гуенафра не му се видя уплашена. Изглеждаше невъзмутима, но макар повърхностна и без задръжки през повечето време, при нужда тя умееше да прояви самообладание.

Той издърпа Лотар настрана.

— Сега не можем да направим нищо, само ще погубиш слабите шансове, които са й останали.

Помотаха се още малко, наблюдавайки бившите си фабрики, и отбелязаха, че лагерните огньове се простират край стените и в двете посоки, докъдето се различаваше нещо. Освен гражданите на Соул Сити имаше улмаки и някои разновидности азиатци. Сам се чудеше дали не са бирманците, тайландците и цейлонците от неолита, които живееха на брега срещу държавата на Селина Хейстингс.

За да се махнат от Пароландо, трябваше да преминат стената. И да откраднат няколко малки лодки, ако решат да се спуснат по Реката към Селинуйо. Нямаха представа какво се е случило на Публия или Тайфонуйо, но подозираха, че тези страни са следващите в списъка на Хакинг. Беше глупаво да бягат на север в съседната Земя на Чернски. Щом е научил за нахлуването тук, Иеясу ще тръгне срещу нея, ако вече не го е направил.

В това, че щяха да търсят убежище в държавата, на чиито граждани бе забранен достъп до Пароландо, имаше ирония.

Решиха да се върнат към бента, да разкажат какво са видели и да определят намеренията си. Най-голямата им надежда да избягат беше през дъждовния период.

Надигнаха се и тръгнаха, като заобикаляха колибите, в които се намираха враговете и пленените жени.

Тъкмо навлязоха в сенките на гигантско желязно дърво, когато Сам усети, че нещо докопа врата му. Опита да извика, да се обърне и да се бори, но нечия корава ръка го стисна и той загуби съзнание.