Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. — Добавяне

11

Не започнаха да копаят веднага. Местните хора първо трябваше да бъдат организирани, после да бъдат утвърдени някои административни, съдебни и законодателни правила, а накрая да бъде създадена и военна сила. Налагаше се да определят и границите на новата държава. Клемънс и Кървавата брадва поспориха за това, преди да решат, че разстояние от три мили в двете посоки по Реката от мястото на разкопките е територия, която могат да държат под контрол. По границите построиха подобие на „линията Мажино“. Състоеше се от широка двадесет фута ивица със стърчащи под различни ъгли от земята бамбукови остриета с дължина два фута. Линията продължаваше от основата на планината до крайбрежието. До бариерите направиха колиби, където в ролята на гарнизон се заселиха копиеносци и жени.

Друга бариера сложиха на брега. Когато я завършиха, изпратиха драконовия кораб нагоре по Реката, където имало находище на кремък, ако можеше да се вярва на Тайнствения непознат. Кървавата брадва остана с петнайсетина от воините си, а начело на експедицията постави своя помощник Снори Рагнарсон. Снори се нагърби да преговаря с тамошните хора за кремъка с обещания за дял от желязото, когато го изкопаят. Ако онези откажеха да се разделят със своите кремъци, той бе упълномощен да ги заплаши. Кървавата брадва реши, че Джо Милър също трябва да тръгне с кораба, защото огромните размери и уродливите черти на титантропа биха вдъхнали страхопочитание у местните жители.

По този въпрос Сам Клемънс се съгласяваше с логиката на норвежеца, но не му харесваше идеята да се раздели с Джо. Просто не искаше той да замине, понеже в негово отсъствие Кървавата брадва кой знае какво би сторил. Кралят беше буен и надменен. Ако оскърбеше наскоро подчинените хора, би могъл да причини революция, която да помете малобройните викинги.

Сам крачеше напред-назад пред своята колиба, пушеше и трескаво размишляваше. Под тревата се намираше предостатъчно желязо за осъществяване на мечтата, но той дори не можеше да започне разкопките, преди да извършат какви ли не приготовления. И при всяка стъпка, която смяташе да направи, се препъваше в дузина възникнали проблеми. Беше толкова обезсърчен, че едва не прегриза пурата си. Хората, седнали в своя кремъчен рудник, имаха нужда да видят някого като Джо, за да омекнат и сътрудничат. Обаче ако титантропът отсъстваше, Кървавата брадва би могъл да се възползва от това и да убие Сам. Нямаше да го стори открито заради страха си от Джо, но пък лесно би уредил злополука.

Сам ругаеше и се потеше.

— Ако умра, ще бъда възкресен другаде, някъде толкова далече, че може да минат и хиляда години, докато се добера с кану дотук. А през това време други хора ще изкопаят желязото и ще построят моя речен кораб. Моя! Моя! Не техния! Моя!

 

В този момент Лотар фон Рихтхофен дотича при него.

— Намерих двама специалисти, каквито ти търсиш. Само че единият от тях е жена, представяш ли си?

Мъжът, Уесли О’Брайън, бил инженер в металургията по средата на двадесети век. Жената беше полумонголка, полурускиня и бе прекарала почти целия си живот из миньорските селища в Сибир.

Сам Клемънс им стисна ръцете и набързо им обясни какво планираше сега и какво възнамеряваше да свърши по-нататък.

О’Брайън каза:

— Ако наблизо съществува голямо бокситово находище, вероятно ще можем да направим кораб, какъвто желаете вие.

Беше много развълнуван, подобно на всеки човек, отказал се от всякаква надежда да продължи тук земната си професия. Имаше мнозина като него, мъже и жени, които искаха да работят ако не за друго, то поне да си убият времето. Лекари, дето нямаше какво да правят, освен понякога да наместят счупена кост. Печатари без машини и без хартия. Пощаджии, които не получаваха поща за разнасяне. Ковачи без коне за подковаване. Земеделци без зърно за посев. Домакини без деца за отглеждане; храната приготвена, почистването на дома привършено за петнайсетина минути и никакво пазаруване. Търговци без нищо за продан. Проповедници, чиято религия бе напълно опозорена от съществуването на този свят. Нелегални спиртовари, който нямаше как да произвеждат алкохол от зърно. Сводници и проститутки, чиито професии бяха съсипани от твърде многобройни аматьори. Монтьори без автомобили, рекламни агенти без реклами, килимари само с трева и бамбукови влакна под ръка, каубои без коне и добитък, художници без бои и платна, пианисти без пиана, железничари без желязо, брокери без акции и така нататък.

О’Брайън продължи:

— Обаче вие искате параход, а това е трудно осъществимо. Ще трябва да спирате поне веднъж на ден, за да сечете дърва за гориво, което би означавало дълги престои, дори местните хора да ви позволят унищожаването на запасите им от бамбук и бор. Освен това вашите брадви, котли и други части ще се износят дълго преди края на пътешествието, а няма да разполагате с достатъчно пространство да натоварите резервни материали. Не, нужни са ви електромотори, Вижте какво, в околността има един човек, с когото се срещнах скоро след прехвърлянето ми тук. Сега не знам къде е, но трябва да е наблизо. Ще ви го намеря. Той е магьосник на електричеството, инженер от края на двадесети век, и може да направи мотори от вида, който ви е нужен.

— Не пришпорвайте коня! — помоли Сам. — Откъде ще вземете необходимите огромни количества електроенергия? Ще трябва ли да си създадем собствена Ниагара и да я носим с нас?

О’Брайън беше нисък и крехък младеж с перушинеста, почти оранжева коса и лице с толкова фини черти, че изглеждаше едва ли не женствен. Имаше крива усмивка, която въпреки това някак си успяваше да очарова.

— Достъпна е навсякъде нагоре и надолу по Реката — посочи гъбата на най-близкия граалов камък. — Три пъти дневно тези камъни дават електричество с невероятна мощност. Какво ще ни попречи да прикачим кабели към няколко от тях и да съхраним заряда, за да движи моторите на кораба?

 

В първия миг Сам се опули.

— Гръм да ме порази! Не, това е безсмислено изречение! Аз съм като гръмнат! Пред погледа ми е, а никога не се сетих за тоя вариант! Разбира се!

После присви очи и дебелите му рошави вежди слязоха надолу.

— Как, по дяволите, ще заредите цялата тази енергия? Не разбирам много от електричество, но поне зная, че ще ви е нужна акумулаторна батерия с височината на Айфеловата кула или кондензатор с размера на връх Пайк.

О’Брайън поклати глава.

— И аз така мислех. Обаче този човек — той е мулат, наполовина африканер, наполовина зулу и се нарича Лобенгула ван Боом — ми каза, че ако разполагал с материалите, щял да приготви зарядно устройство. Кръстил го е батадензатор — куб с десетметрови страни, който можел да съхранява десет мегакиловата и да ги отдава по една десета от волта в секунда или цялото количество наведнъж. Щом успеем да изкопаем боксита и да направим алуминиеви кабели, а има много проблеми да смогнем дори с това; ще ги използваме в електрическите вериги и електромоторите. Алуминият не е толкова подходящ, колкото медта, но от нея нямаме, така че този метал също ще свърши работа.

Яростта и безсилието на Сам изчезнаха. Той се ухили, щракна с пръсти и леко подскочи.

— Намерете Ван Боом! Искам да говоря с него!

Засмука дима дълбоко, краят на пурата му грееше като виденията в неговото съзнание. Големият бял колесен кораб вече вдигаше пара (не, движеше го електричество?) нагоре по Реката със Сам Клемънс в рубката; Сам Клемънс с капитанската фуражка, направена от кожа на речен дракон; Сам Клемънс, капитан на легендарния и уникален красавец, грамадния речен съд, пенещ водата в началото на милионите мили пътешествие. Никога не е имало такъв кораб, никога не е имало такава река, никога не е имало такова пътуване! Свирките пищят, камбаните дрънчат, екипажът е съставен от велики или почти толкова велики за своето време мъже и жени. От прачовека Джо Милър, живял милион години преди Христа с мамутите, до слабоватия, но с неизчерпаем ум учен от последните десетилетия на двадесети век.

Фон Рихтхофен го върна към околната действителност.

— Готов съм да започна изкопаването на желязото. Ала какво смяташ да правиш с Джо?

Сам изпъшка.

— Не мога да реша. Напрегнат съм като шлифовчик на диаманти преди първото почукване. Едно грешно движение и скъпоценният камък се пръска на парченца. Добре, добре! Ще пратя Джо. Ще трябва да поема рисковете. Но без него се чувствам безпомощен като любител на мед без черпак или като банкер по време на Черния петък. Ще кажа на Кървавата брадва и на титантропа, а ти и твоята група можете да започвате. Само че нека да спретнем церемония. Всички ще ударим по едно и аз ще направя първата копка.

Няколко минути по-късно, със стомах, сгрят от здрава глътка бърбън, с пура в уста и завършил речта си, Сам започна да копае. Бамбуковата лопата имаше остър ръб, но тревата бе толкова жилава и гъста, че се налагаше да използва дървената плоскост вместо мачете. Запотен, псуващ, заявяващ, че винаги е мразил физическото натоварване и не е бил създаден за копач на ями, Сам сечеше тревата. Когато заби вече затъпения инструмент в пръстта, установи, че не може да вдигне и половин купчинка земя.

— Кълна се в голямата рогова лъжица! — извика той и захвърли лопатата. — Нека това да го свърши някой селянин, годен за черна работа! Аз съм умствен труженик!

Тълпата се разсмя и се залови за делото с кремъчни и бамбукови ножове, както и с кремъчни брадви.

— Ако нашето желязо е десет фута по-надолу, ще ни трябват десет години да го намерим — каза Клемънс. — Джо, по-добре да се върнеш с много кремък, иначе с нас е свършено.

— Трябва ли да отида? — попита Джо Милър. — Ще ми липшваш, Шам.

— Налага се да заминеш, приятелю, както на всички се налага понякога. Не се тревожи за мен.