Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (7)

Първа глава

Между героите на разказа изпъкват един-два главни героя, всички други се разглеждат като второстепенни.

„Методика на преподаване на литературата“

Около два часа след пладне, когато в „Алдан“ отново изгоря бушонът на включващата инсталация, иззвъня телефонът. Обаждаше се заместник-директорът по административно-стопанската част Модест Матвеевич Камноедов.

— Привалов — сурово каза той, — защо пак не сте на мястото си?

— Как да не съм на мястото си? — обадих се аз. Днешният ден беше изпълнен с грижи и аз бях изпозабравил всичко.

— Стига с тези неща — каза Модест Матвеевич. — Още преди пет минути трябваше да се явите при мен на инструктаж.

— Дрън-дрън — казах аз и оставих слушалката. Изключих машината, свалих престилката и казах на момчетата да не забравят да изключат тока. В големия коридор беше пусто, зад полузамръзналите прозорци бушуваше виелица. Облякох якето си и хукнах към стопанския отдел.

Модест Матвеевич с лъскавия си костюм внушително ме чакаше в собствената си приемна. Зад гърба му мъничкият гном с косматите уши унило и старателно шареше с пръсти по огромната ведомост.

— Вие, Привалов, като някакъв си… Хам-мункулус — каза Модест. — Никога не сте на мястото си.

Всички се стараеха да поддържат с Модест Матвеевич добри отношения, защото той беше силен човек, непреклонен и фантастично прост. Затова аз изкрещях: „Слушам!“ — и тракнах токове.

— Всички трябва да бъдат по местата си — продължаваше Модест Матвеевич. — Винаги. Вие например имате висше образование и очила, и брада сте си пуснали, а не можете да разберете една такава проста теорема.

— Няма вече да се повтори! — казах аз и опулих очи.

— Стига с тези неща — каза Модест Матвеевич, като поомекна. Той извади от джоба си един лист и известно време го гледа. — Та така, Привалов — каза той най-после, — днес застъпвате дежурен. Дежурството по учреждение в празнични дни е отговорна работа. Не е като да натискате копчетата. Първо — противопожарната безопасност. Това е първото. Да не допускате самозапалване. Да следите да няма ток в поверените ви производствени площи. И да следите лично, без тези ваши фокуси с раздвояванията и разтрояванията. Без тези ваши дубли. При откриване на фактора горене незабавно да се обадите на телефон 01 и да пристъпите към поемане на мерки. За тази цел ето ви сигналната свирка за извикване на аварийната команда… — Той ми даде една платинена свирка с инвентарен номер. — А така също и никого да не пускате. Ето ви списъка на лицата, на които е разрешено да използуват лабораториите през нощния период, но и тях също така няма да ги пускате, защото е празник. В целия институт да няма жива душа. Омагьосайте демоните на входа и изхода. Разбирате ли обстановката? Живите души не трябва да влизат, а всички други не трябва да излизат. Защото вече имахме такъв прецедент: избяга един дявол и открадна луната. Този прецедент е широко известен, дори беше отразен във филм. — Той многозначително погледна и изведнъж ми поиска документите.

Подчиних се. Той внимателно проучи моя пропуск, върна ми го и каза:

— Всичко е вярно. Подозирах все пак, че сте дубъл. Така. Значи в петнайсет нула, нула, съгласно трудовото законодателство, работният ден завършва и всички ще ви предадат ключовете от своите производствени помещения, след което направете лично оглед на територията. След това на всеки три часа правете обход на обекта на самозапалването. Не по-малко от два пъти през дежурството си ще посетите вивариума. Ако надзирателят пие чай, забранете му. Имаше сигнали, че той не пие чай. Та в такъв аксепт. Постът ви е в приемната на директора. Можете да почивате на дивана. Утре в шестнайсет нула, пула ще ви смени Владимир Почкин от лабораторията на другаря Ойра-Ойра. Ясно ли ви е?

— Напълно — казах аз.

— Ще ви се обадя по телефона нощес и утре през деня. Лично. Възможно е да има контрол и от страна на другаря кадровик.

— Разбрах ви — казах аз и погледнах списъка. Пръв в списъка беше директорът на института Янус Полуектович-Невструев, след него с молив беше отбелязано „два екз“. Втори беше лично Модест Матвеевич, трети другарят кадровик, гражданинът Цербер Псоевич Дьомин. А след това се редяха имена, които никога и никъде не бях срещал.

— Нещо неясно ли има? — попита Модест Матвеевич, който придирчиво ме наблюдаваше.

— Ето тук — казах аз важно и посочих с пръст в списъка, — налице са другари на брой… м-м-м… двадесет и един екземпляр, които не са ми лично познати. Бих искал лично с вас да вентилирам тези имена. — Погледнах го право в очите и добавих твърдо: — За да няма неприятности.

Модест Матвеевич взе списъка и го разгледа на разстояние една ръка.

— Всичко е вярно — каза той снизходително. — Чисто и просто вие, Привалов, не сте в течение. Лицата, изброени от номер четвърти до номер двадесет и пети и последният включително, са включени в списъка на лицата, на които е позволено да работят нощем, посмъртно. Като признание за техните заслуги в миналото. Сега всичко ли ви е ясно?

Малко се шашардисах, защото все пак ми беше много трудно да свикна с всичките тези неща.

— Поемайте поста си — патетично каза Модест Матвеевич. — От свое име и от името на администрацията аз ви поздравявам, другарю Привалов, с Новата година и ви желая през новата година съответни успехи както в работата, така и в личния живот.

Аз също му пожелах съответни успехи и излязох в коридора. Когато вчера научих, че са ме назначили за дежурен, се зарадвах: имах намерение да завърша едно изчисление за Роман Ойра-Ойра. Обаче сега чувствувах, че работата не е толкова проста. Перспективата да прекарам нощта в института сега се яви пред мен изведнъж в съвсем нова светлина. И по-рано бях оставал на работа до късно, когато дежурните от домакинството вече гасяха четири от петте лампи във всеки коридор и се налагаше да се промъквам към изхода покрай някакви бягащи космати сенки. Отначало това ми правеше страшно впечатление, после свикнах, а после отново отвикнах, когато веднаж на връщане по големия коридор чух зад себе си равномерно чаткане на нокти по паркета и като се обърнах, открих някакво фосфоресциращо животно, което явно тичаше по следите ми. Наистина, когато ме свалиха от корниза, се разбра, че това е било най-обикновено живо кученце на един от сътрудниците. Сътрудникът идва да ми се извини, а Ойра-Ойра ми прочете саркастична лекция за вредата от суеверията. Но в душата ми все пак остана някаква утайка. Най-напред ще омагьосам демоните — помислих си аз.

Пред вратата на приемната на директора ме срещна мрачният Витка Корнеев. Той навъсено ми кимна и искаше да ме отмине, но аз го хванах за ръкава.

Грубият Корнеев спря и каза:

— Какво?

— Днес съм дежурен — съобщих му аз.

— Глупак — каза Корнеев.

— Грубиян си ти и това си е, Витка — казах аз. — Няма вече да дружа с теб.

Витка дръпна с пръст яката на пуловера си и ме погледна с интерес.

— Ама какво ще правиш? — попита той.

— Ще намеря какво — казах малко смутен.

Витка изведнъж се оживи.

— Я чакай — каза той. — За пръв път ли дежуриш?

— Да.

— Аха — каза Витка. — И как смяташ да действуваш?

— Според инструкцията — отвърнах аз. — Ще омагьосам демоните и ще легна да спя. Върху обекта на самозапалването. А ти къде ще ходиш?

— Абе събира се една компания — неопределено каза Витка. — При Верочка… А какво държиш? — Той ми взе списъка. — А, мъртвите души.

— Никого няма да пусна — казах аз. — Нито живите, нито мъртвите.

— Правилно решение — каза Витка. — Архивярно. Но понаглеждай моята лаборатория. Там ще работи един дубъл.

— Чий дубъл?

— Моят дубъл естествено. Кой ще ми даде своя? Затворил съм го сега, ето вземи ключа, щом си дежурен.

Взех ключа.

— Слушай, Витка, нека поработи до десет, но след това ще спра тока. Съгласно закона.

— Добре де, ще видим. Не си ли срещал Едик?

— Не съм го срещал — казах аз. — И не ми прави номера… В десет часа ще спра тока навсякъде.

— Да не би да съм против? Спирай го, ако щеш. Дори в целия град.

В този момент вратата на приемната се отвори и в коридора излезе Янус Полуектович.

— Да — каза той, като ни видя.

Поклоних се почтително. По лицето на Янус Полуектович личеше, че е забравил как се казвам.

— Заповядайте — каза той и ми подаде ключовете. — Нали вие сте дежурният, ако не се лъжа… Тъкмо… — той се поколеба. — Не разговарях ли с вас вчера?

— Да — казах аз, — отбивахте се в електронната зала.

Той кимна с глава.

— Да-да, наистина… Говорихме за практикантите…

— Не — възразих почтително, — не е точно така. Говорихме за нашето писмо до Центракадемснаб. За електронната приставка.

— Ах, така значи — каза той. — Добре тогава, желая ви спокойно дежурство… Виктор Павлович, може ли за един момент?

Той хвана Витка под ръка и го поведе по коридора, а аз влязох в приемната. В приемната вторият Янус Полуектович заключваше шкафовете. Като ме видя, каза „Да“ — и отново започна да дрънка с ключовете. Беше А-Янус, бях свикнал по малко да ги различавам. А-Янус изглеждаше някак си по-млад, беше неприветлив, винаги коректен и мълчалив. Приказваше се, че той много работи, и хора, които го познаваха отдавна, твърдяха, че този посредствен администратор бавно, но сигурно се превръщал в забележителен учен. У-Янус, напротив, беше винаги дружелюбен, много внимателен и притежаваше странния навик да пита: „Не разговарях ли с вас вчера?“ Подмяташе се, че напоследък доста бил се поизносил, макар да продължаваше да си бъде учен със световно име. И все пак А-Янус и У-Янус бяха един и същи човек. Точно това никак не можеше да се побере в главата ми. В него имаше някаква условност.

А-Янус заключи последната ключалка, предаде ми част от ключовете, сбогува се хладно и излезе. Аз седнах на бюрото на референта, сложих пред себе си списъка и се обадих по телефона в електронната зала. Никой не ми отговори — изглежда, момичетата вече се бяха разотишли. Беше четиринадесет часа и трийсет минути.

В четиринадесет часа и тридесет и една минута, като пухтеше шумно и тракаше по паркета, нахълта знаменитият Фьодор Симеонович Киврин, великият маг и вълшебник, завеждащ отдел „Линейно щастие“. Фьодор Симеонович се славеше с непоправимия си оптимизъм и вяра в прекрасното бъдеще. Той имаше много бурно минало. При цар Иван Василиевич Грозни по донос на един съсед дякон опричниците на Малюта Скуратов с шеги и майтапи бяха го изгорили в селската баня като магьосник; при цар Алексей Михайлович — Тихият, го били безпощадно с тояги и изгорили върху голия му гръб пълното ръкописно събрание на неговите съчинения; при цар Петър Алексеевич — Велики, отначало той се издигнал като специалист по химия и минно дело, но нещо не се харесал на княз-кесаря Ромадановски, озовал се на каторга в Тулския оръжеен завод, избягал оттам в Индия, дълго пътешествувал, хапан бил от отровни змии и крокодили, надминал малко йогата, върнал се отново в Русия в разгара на Пугачовския бунт, бил обвинен като лечител на бунтовниците, носът му бил отрязан и го заточили в Соловец навеки. В Соловец отново имал маса най-различни неприятности, докато не се закрепил здраво в НИИЧАВО, където бързо заел поста завеждащ отдел.

— П-поздравявам ви — пробоботи той и сложи пред мене ключовете от своята лаборатория. — Г-горкия, как така стана? В т-такава нощ т-трябва да се веселите. Ще се обадя на Модест, к-какви са тези глупости? Аз ще остана да д-дежуря…

Явно беше, че тази мисъл току-що му е хрумнала и той страшно се запали от нея.

— Я, к-къде е т-тук телефонът му? П-проклятие, н-никога не помня телефони. Едно п-петдесет или п-пет единадесет беше…

— Моля ви се, Фьодор Семьонович, благодаря! — извиках аз. — Няма нищо! Аз тъкмо се канех да поработя малко!

— Ах, да си п-поработите! Това е друго нещо. Много хубаво, идеално, браво!… А аз, д-дявол да го вземе, от електроника б-бъкел не разбирам… Трябва да се уча, че ц-ця-лата тази магия на словото е вехтория, фокуси-покуси с психоп-полета, примитивно… Б-бабини деветини…

Той моментално, без да мърда от мястото си, направи две големи ябълки, даде ми едната, а от другата веднага отхапа половината и започна лакомо да хрупка.

— П-проклятие, пак я направих червива… А в-вашата хубава ли е? Добре… Ще се отбия, Саша, при вас по-късно, че съвсем н-не разбирам системата от команди… Ще си пийна само малко водка и ще се отбия. Двайдесет и д-деве-тата команда там във вашата машина… или машината лъже, или аз не разбирам… Ще ви донеса к-криминално романче… от Г-гарднер. Нали четете по англицки? Неговият П-пери Мейсън е звяр-адвокат, знаете ли? А после ще ви дам още нещо, сайънс-фикшън. И някоя… от Азимов ще ви дам или от Б-бредбъри…

Отиде до прозореца и каза възторжено:

— Д-дявол да го вземе, обичам виелицата!…

Сгушен в поровата си шуба, влезе финият и изящен Кристобал Хозевич Хунта. Фьодор Симеонович се обърна:

— А, К-кристо! — възкликна той. — Виж, моля ти се, т-този г-глупак Камноядов насадил младежа да д-дежури на Нова година. Хайде да го п-пуснем, ще останем двамата, ще си с-спомним старото време, ще си п-пийнем, а?… Какво ще се мъчи тук?… Той т-трябва да т-танцува с момичетата…

Хунта остави на масата ключовете и каза небрежно:

— Общуването с момичетата доставя удоволствие само когато се постигне чрез преодоляване на препятствие…

— Има си х-хас! — забоботи Фьодор Симеонович. — Много кръв и много песни за прекрасните ще дам… К-как го бяхте казали?… Само този ще достигне свойта цел, който не познава думата „страх“…

— Именно — каза Хунта. — После аз не мога да понасям благотворителността.

— Не понасял б-благотворитслността! Ами кой изпроси от мене Одихмантиев? П-подмами ми такъв лаборант… Дай сега бутилка шампанско, д-друго не… С-слушай, не шампанско! Амонтилядо! Останаха ли ти още от т-толедските запаси?

— Чакат ни, Теодор — напомни му Хунта.

— Д-да, вярно… Трябва да си намеря и връзката… и валенките, а т-такси няма ли да повикаш?… Тръгваме, Саша, приятно прекарване.

— През новогодишната нощ дежурните в института не скучаят — тихо каза Хунта. — Особено новаците.

Те тръгнаха към вратата. Хунта остави Фьодор Симеонович да мине отпред и преди да излезе, ме погледна под вежди и стремително начерта с пръст на стената Соломоновата звезда. Звездата пламна и започна бавно да потъмнява като снопче електрон на екрана на осцилографа. Плюнах три пъти през лявото си рамо.

Кристобал Хозевич Хунта, завеждащ отдел „Смисъл на живота“, беше знаменит човек, но очевидно напълно безсърдечен. Някога, на младини, той дълго време бил велик инквизитор и досега беше запазил старите си навици. Почти всички свои трудноразбираеми експерименти извършваше или върху себе си, или върху своите сътрудници и за това нещо, когато вече бях в института, с възмущение се говореше на профсъюзно събрание. Той се занимаваше с изучаване смисъла на живота, но засега не беше напреднал много, макар че беше получил интересни резултати; например беше доказал теоретически, че смъртта съвсем не е неизбежен атрибут на живота. По повод на това негово последно откритие също се бяха възмущавали на философския семинар. В своя кабинет той почти никого не пущаше и из института се носеха мъгляви слухове, че там имало маса интересни неща. Разказваше се, че в един ъгъл в кабинета стояло великолепно изработено чучело на един стар познат на Кристобал Хозевич, щандартенфюрер от СС с пълна парадна униформа, с монокъл, къса сабя, железен кръст, дъбови листа и др. такива. Хунта беше великолепен таксидермист. Щандартенфюрерът, според Кристобал Хозевич — също. Но Кристобал Хозевич го изпреварил. Той обичаше да изпреварва — винаги и във всичко. Не му беше чужд и известен скептицизъм. В една от неговите лаборатории висеше огромен плакат: „Потребни ли сме на себе си?“ Твърде необикновен човек.

Точно в три часа, съгласно трудовото законодателство, ми донесе ключовете си д-р Амвросий Амбруазович Вибегало. Беше с валенки, подплатени с кожа, с миризлив файтонджийски кожух, над вдигнатата яка стърчеше прошарена мръсна брада. Той подстригваше косите си под формата на гърне, така че никой никога не беше виждал ушите му.

— Значи… — каза той, като се приближи — в моята лаборатория може би днес някой ще се излюпи. В лабораторията значи. Ще трябва, такова, да се наглежда. Оставил съм там запаси хлебец, значи пет-шест самуна, попарени трици и две кофи суроватка. Пък като изяде всичко това, ще започне да се мята, значи. Тогава, мон шер, дрънни ми, драги.

Той остави пред мене връзка хамбарски ключове и затруднен от нещо, ме зяпна и се вторачи в мене. Очите му бяха прозрачни, по брадата му имаше просо.

— Къде да дрънна? — попитах аз.

Никак не го обичах. Той беше циник и глупак. Работата, която вършеше за триста и петдесет рубли на месец, съвсем спокойно можеше да се нарече евгеника, но никой не я наричаше така — страхуваха се да се заловят с него. Този Вибегало твърдеше, че всички беди произтичали от неудоволствието и ако, значи, дадеш на човека всичко, хлебец, значи, попарени трици, тогава ще стане не човек, а ангел. Той прокарваше тази идея навсякъде, като размахваше томовете на класиците, от които с неописуемо простодушие изтръгваше цитати, отминаваше и зачертаваше всичко, което по̀ му уйдисваше. На времето научният съвет беше се огънал под натиска на тази бурна, донякъде дори първобитна демагогия и темата на Вибегало беше включена в плана. Вибегало действуваше строго по този план, грижливо измерваше своите постижения в проценти и никога не забравяше за режима на икономии, за увеличаване на обращаемостта на оборотните средства, а така също за връзката с живота. И беше заложил три експериментални модела: модел на човек напълно неудовлетворен, модел на човек неудовлетворен стомашно, модел на човек напълно удовлетворен. Напълно неудовлетвореният антропоид беше втасал пръв — беше се извъдил преди две седмици. Това жалко същество, покрито с рани като Йов, полуизгнило, мъчено от всички известни и неизвестни болести, страдащо от студ и жега едновременно, беше се измъкнало в коридора, огласило института със серия нечленоразделни жалби и издъхнало. Вибегало тържествуваше. Сега можеше да се смята за доказано, че ако човекът не се храни, не се пои и не се лекува, той значи ще бъде нещастен и дори може да умре. Както например умря този. Научният съвет изпадна в ужас. Начинанието на Вибегало вземаше някаква ужасна насока.

Беше създадена комисия да се провери работата на Вибегало. Но той не се смути, представи две справки, от които се виждаше, че, първо, трима лаборанти от неговата лаборатория всяка година отиват да работят в подшефния совхоз и второ, че той, Вибегало, на времето е бил затворник при царизма, а сега редовно изнася популярни лекции в градската лектория и по селата. И докато смаяната комисия се мъчеше да се ориентира каква е логиката на станалото, той спокойно изкара от подшефния рибозавод (във връзка с производството) четири камиона глави от сельодка за развиващия се неудовлетворен стомашно антропоид. Комисията пишеше отчет, а институтът със страх очакваше развитието на събитията. Съседите на Вибегало от етажа си вземаха безплатен отпуск.

— Къде да дрънна? — попитах аз.

— Да дръннете? Ами в къщи, къде другаде на Нова година? Морал трябва да има, драги. Нова година трябва да се посреща в къщи. Така излиза, според нас, неспа^[1]?

— Зная, че в къщи. На кой телефон?

— Ами ти погледни в указателя. Грамотен ли си? Тогава погледни значи в указателя. Ние тайни нямаме, не сме като някои други. Ан мас^[2]!

— Добре — казах аз. — Ще дрънна.

— Дрънни, мон шер, дрънни. А пък започне ли да хапе, удряй по муцуната, не бой се. Се ла ви^[3].

Събрах смелост и изтърсих:

— Ами ние с вас не сме пили брудершафт?

— Пардон!

— Нищо. Аз само така — казах аз.

Известно време той ме гледа с прозрачните си очи, които абсолютно нищо не изразяваха, после продума:

— Нищо ли! Тогава добре, че е нищо. Честит празник. Довиждане. Аривоар^[4] значи.

Той нахлупи ушанката и си отиде. Бързо отворих отдушника. Влезе тичешком Роман Ойра-Ойра със зелен балтон с яка от овча кожа, помръдна гърбавия си нос и попита:

— Вибегало добегало?

— Добегало — казах аз.

— М-да — каза той. — Това е сельодка. Дръж ключовете. Знаеш ли къде е стоварил единия камион? Под прозореца на Жан Жакомо. Точно под кабинета. Новогодишен подарък. Я да си изпуша една цигара при тебе.

Той потъна в огромното кожено кресло, разкопча балтона си и запали.

— Я сега започни — каза той. — Дадено: миризма от солена сельодка, интензивност шестнадесет микротопора, кубатура… — Той огледа стаята. — Сам ще я изчислиш, годината е към своя край. Сатурн е в съзвездието Везни. Махай миризмата.

Почесах се зад ухото.

— Сатурн… Какво ми приказваш за Сатурн. Ами вектор-магистатумът какъв е?

— Е, брат — каза Ойра-Ойра, — това ти сам трябва…

Почесах се зад другото ухо, пресметнах на ум вектора и извърших, запъвайки се, акустично въздействие (изрекох заклинание). Ойра-Ойра си запуши носа. Аз отскубнах от веждите си две косъмчета (ужасно болезнено и глупаво) и поляризирах вектора. Миризмата пак се засили.

— Лошо — упрекна ме Ойра-Ойра. — Какво правиш, магьоснически ученико? Не виждаш ли, че прозорчето е отворено?

— А — казах аз, — вярно. — Пресметнах дивергенцията и ротора, опитах се да реша уравнението на Стокс наум, обърках се, отскубнах, дишайки през устата, още две косъмчета, подуших, изрекох заклинанието на Ауерс и се канех да отскубна още едно косъмче, но стана ясно, че приемната се е проветрила по естествен начин. И Роман ме посъветва да си пестя веждите и да затворя прозорчето.

— Посредствено — каза той. — Да се заловим с материализацията.

Известно време се занимаваме с материализация. Аз правех круши, а Роман настояваше да ги ям. Аз отказвах да ги ям и тогава той ме караше да ги правя отново. „Ще работиш, докато излезе нещо, което може да се яде — говореше той. — А тези ще ги дадеш на Модест, той се казва Камноядов“. Най-после направих истинска круша — голяма, жълта, мека като масло и горчива като хинин. Изядох я и Роман ми позволи да си почина.

В този момент донесе ключовете бакалавърът Магнус Фьодорович Редкин, дебел, както винаги загрижен и обиден. Бакалавърската титла беше получил преди триста години за изобретяването на гащета невидимки. Оттогава той продължаваше постоянно да усъвършенствува тези гащета. Гащетата невидимки отначало бяха се превърнали в кюлоти невидимки, след това в панталони невидимки и най-после съвсем отскоро за тях бяха започнали да говорят като за бричове невидимки. И той все не можеше да ги доизмайстори. На последното заседание на семинара по черна магия, когато изнасяше новия си доклад „За някои нови свойства на бричовете невидимки на Редкин“, той отново претърпя несполука. Когато демонстрираше модернизирания модел, нещо там засече и бричовете, вместо да направят невидим своя изобретател, изведнъж със звънко щракане сами станаха невидими. Стана много неудобно. Обаче Магнус Фьодорович работеше главно над дисертацията си, чиято тема звучеше така: „Материализация и линейна натурализация на Белия тезис като аргумент на доста произволната функция «сигма» на не съвсем ясното човешко щастие“.

В тази област той беше постигнал доста важни резултати, от които следваше, че човечеството буквално би се къпало в ненапълно ясното щастие, ако можеше да се намери самият Бял тезис, а най-важното — какво представлява той и къде да се търси.

За Белия тезис се споменаваше само в дневниците на Бен Бецалел. Бен Бецалел уж бил отделил Белия тезис като страничен продукт от някаква алхимична реакция и понеже нямал време да се занимава с такава дреболия, монтирал го като помощен елемент в някакъв свой уред. В един от последните си мемоари, писани вече в затвора, Бен Бецалел съобщаваше: „И можете ли да си представите? Онзи Бял тезис не оправда все пак моите надежди, не ги оправда. И когато аз се сетих каква полза можеше да има от него — говоря за щастието на всички хора, колкото ги има, — бях вече забравил къде съм го монтирал.“ В института се водеха седем уреда, които принадлежали на времето на Бен Бецалел. Шест от тях Редкин беше разглобил до винтче и нищо особено не беше намерил. Седмият уред беше диванът транслатор. Но на дивана беше сложил ръка Витка Корнеев и в простата душа на Редкин се бяха промъкнали най-черни подозрения. Той започна да следи Витка. Витка веднага се озвери. Скараха се и станаха заклети врагове, каквито продължаваха да си бъдат и до ден-днешен. Към мен, като представител на точните науки, Магнус Фьодорович се отнасяше благосклонно, макар че осъждаше дружбата ми с този „плагиатор“. Общо взето, Редкин не беше лош човек, много трудолюбив, много упорит, без никакво користолюбие. Той беше извършил огромна работа и събрал гигантска колекция от най-разнообразни определения на щастието. Там имаше съвсем определени негативни определения („Щастието не е в парите“), съвсем прости позитивни определения („Висше удовлетворение, пълно задоволство, успех, сполука“), казуистични определения („Щастието е липса на нещастие“) и парадоксални („Най-щастливи са шутовете, глупаците, неразумните и немарливите, защото не познават угризение на съвестта, не се боят от призраци и други духове, не ги терзае страх от бъдещи бедствия, не се блазнят от надеждата за бъдещи блага“).

Магнус Фьодорович сложи на масата кутийка с ключ и като ни гледаше недоверчиво изпод вежди, каза:

— Намерих още едно определение.

— Какво? — попитах аз.

— Нещо като стихове. Само че няма рими. Искате ли да го чуете?

— Разбира се, искаме — каза Роман.

Магнус Фьодорович извади бележника си и като се запъваше, прочете:

Вие питате:

Кое смятам

за най-висше щастие на земята?

Две неща:

да променям състоянието на своя дух,

както пени бих сменил за шилинг,

и

да чуя песен

на девойка млада,

вън от моя път,

но след като тя

ме е попитала за пътя.

— Нищо не разбрах — каза Роман. — Дайте да го прочета сам.

Редкин му даде бележника си и му поясни:

— Това е Кристофер Лог. От английски.

— Чудесни стихове — каза Роман.

Магнус Фьодорович въздъхна.

— Едни казват едно, други друго.

— Тежко — казах аз със съчувствие.

— Нали? Как да ги свърже човек тези неща? Да чуеш песен на девойка, и то не каква да е песен, а девойката да бъде млада, да се намира извън неговия път, отгоре пък на това, след като го е питала за пътя… Нима може така? Нима такива неща се алгоритмизират?

— Едва ли — казах аз. — Аз не бих се заел.

— Виждате ли! — подхвана Магнус Фьодорович. — А вие при нас завеждате изчислителния център! Кой тогава ще го направи?

— А може би то изобщо не съществува? — каза Роман с глас на кинопровокатор.

— Кое?

— Щастието.

Магнус Фьодорович веднага се засегна.

— Как да го няма — с достойнство каза той, — когато аз самият много пъти съм го изпитвал?

— Като сменяте пени с шилинг? — попита Роман.

Магнус Фьодорович се засегна още повече и дръпна от него бележника.

— Още сте млад… — започна той.

Но в този момент се чу трясък, пукот, блесна пламък и замириса на сяра. По средата на приемната се появи Мерлин.

Магнус Фьодорович побягна от изненада към прозореца, каза: „Тфу да ви!“ — и избяга навън.

— Good God! — каза Ойра-Ойра, като разтъркваше напрашените си очи. — Canst thou not come in by usual way decent people do? Sir.^[5] — добави той.

— Beg thy pardon^[6] — каза Мерлин самодоволно и с удовлетворение ме погледна. Сигурно съм бил бледен, защото много се уплаших от самозапалване.

Мерлин оправи проядената си от молци мантия, метна на масата връзката с ключовете и каза:

— Забелязахте ли, сърове, какво е времето?

— Според прогнозата — каза Роман.

— Именно, сър Ойра-Ойра! Именно според прогнозата!

— Полезно нещо е радиото — каза Роман.

— Аз радио не слушам — каза Мерлин. — Имам си свои методи.

Той разтърси полите на мантията си и се вдигна на метър от пода.

— Полилеят — казах аз, — по-внимателно.

Мерлин погледна полилея и ни в клин, ни в ръкав започна:

— Не мога да не си спомня, драги сърове, как миналата година ние с председателя на райсъвета другаря Переяславски…

Ойра-Ойра сърцераздирателно се прозя, на мен също ми стана досадно. Мерлин вероятно би бил още по-лош от Вибегало, ако не беше толкова архаичен и самонадеян. Поради недоглеждането на някого той беше успял да се издигне до завеждащ отдел „Предсказания и пророчества“, защото във всички свои автобиографии пишеше за непримиримата си борба против империализма на янките още в Ранното средновековие, като прилагаше към тях нотариално заверени машинописни преписи на съответните страници на Марк Твен. По-късно беше отново върнат като завеждащ бюро „Предсказване на времето“ и сега, както и преди хиляда години, той се занимаваше с предсказване на атмосферните явления и с помощта на магически средства, и въз основа на поведението на тарантулите, засилването на ревматичните болки и стремежа на соловецките свини да се търкалят в калта или да излязат от къщата. Впрочем основен доставчик за неговите прогнози беше най-вулгарната радиокражба, която той извършваше с един детекторен приемател, според слуховете, задигнат още през двайсетте години от соловецката изложба на младите техници. Той беше голям приятел с Наина Киевна Горянина и заедно с нея се занимаваше с колекциониране и разпространяване на слухове за появяването в горите на гигантска космата жена и отвличането на една студентка от снежния човек на Елбрус. Говореше се също така, че от време на време той вземал участие в нощните бдения на Лисата планина заедно с Х.М. Вий, Хома Брут и други хулигани.

Ние с Роман мълчахме и чакахме кога той ще изчезне. Но той се уви в мантията си, разположи се удобно под полилея и започна своя, отдавна вече омръзнал на всички разказ, как той, Мерлин, и председателят на соловецкия райсъвет, другарят Переяславски, направили инспекторска обиколка из района. Цялата тази история беше чиста лъжа, бездарно и конюнктурно преразказване на Марк Твен. За себе си той говореше в трето лице, а понякога се объркваше и наричаше председателя крал Артур.

— Значи председателят на райсъвета и Мерлин потеглиха на път и пристигнаха при пчеларя, героя на труда сър Отшелниченко, който беше добър рицар и знатен медосъбирач. И сър Отшелниченко докладва за своите трудови успехи и полекува малко сър Артур от радикулит с пчелна отрова. И сър председателят престоя там три дни и радикулитът му се успокои и те потеглиха на път и по пътя сър Ар… председателят каза: „Няма ми меча“. — „Не е беда — каза му Мерлин, — ще ти намеря меч“… И те стигнаха до едно голямо езеро, и видя Артур как от езерото се вдигна ръка…

В този момент иззвъня телефонът и аз радостно грабнах слушалката.

— Ало — казах аз. — Ало, слушам ви.

В слушалката нещо бърбореха и Мерлин продължаваше да гъгне: „И при Лежнев те срещнаха сър Пелинор, обаче Мерлин направи така, че Пелинор не забеляза председателя…“

— Сър гражданино Мерлин — казах аз. — Не може ли малко по-тихо? Нищо не чувам.

Мерлин млъкна с вид на човек, готов да продължи всеки момент.

— Ало — отново казах в слушалката.

— Кой на телефона?

— А вие кого търсите? — казах аз по стар навик.

— Стига с тези неща. Не се намирате на цирк, Привалов.

— Виноват, Модест Матвеевич. Дежурният Привалов слуша.

— Така трябва. Докладвайте.

— Какво да докладвам?

— Слушайте, Привалов. Вие пак се държите като не знам какъв. С кого разговаряте там? Защо на поста има външни лица? Защо в института се намират хора след завършване на работния ден?

— Това е Мерлин — казах аз.

— Изхвърлете го!

— С удоволствие — казах аз.

Мерлин, който без съмнение подслушваше, целият почервеня, каза: „Гр-рубиян!“ — и се стопи във въздуха.

— С удоволствие или без удоволствие не ме засяга. Но тук постъпи сигнал, че вие трупате върху масата поверените ви ключове, вместо да ги заключите в чекмеджето.

Вибегало му е донесъл, помислих си аз.

— Защо мълчите?

— Ще бъде изпълнено.

— В такъв аксепт — каза Модест Матвеевич. — Бдителността трябва да бъде на висота. Ясно ли е?

— Ясно.

Модест Матвеевич каза: „Друго няма“ — и затвори.

— Добре — каза Ойра-Ойра, като закопчаваше зеления си балтон. — Ще вървя да отварям консерви и бутилки. Довиждане, Саша, пак ще се отбия за малко по-късно.