Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (13)

Втора глава

Единствената разлика между времето и което и да било от трите пространствени измерения е, че нашето съзнание се движи покрай него.

Х. Дж. Уелс

Отначало машината се движеше на скокове, единствената ми грижа беше да се задържа на седалката, като преплетох крака около рамката и с всичка сила се вкопчих в кормилото. С крайчеца на окото си смътно виждах наоколо някакви разкошни призрачни постройки, тъмнозелени равнини и едно студено, нетоплещо светило в сивата мъгла близо до зенита. След това се сетих, че друсането и подскачането стават, защото съм вдигнал крака си от газта на мотора не му достигаше мощност (точно както е в автомобила) и машината, движейки се неравномерно, непрекъснато се сблъскваше с развалини от антични и средновековни утопии. Дадох малко газ и движението веднага стана плавно, най-после успях да се наместя по-удобно и да се огледам.

Заобикаляше ме призрачен свят. Огромни постройки от разноцветен мрамор, украсени с колонади, се издигаха между мънички селски къщички. Наоколо при пълно безветрие се люлееха жита. Големи прозрачни стада пасяха тревица, по възвишенията седяха побелели овчари с благовидни физиономии. Всички до един четяха книги и старинни ръкописи. След това до мене се появиха двама прозрачни човеци, заеха поза и започнаха да говорят; и двамата бяха боси, увенчани с венци и наметнати с надиплени хитони. Единият държеше в дясната си ръка лопата, а в лявата стискаше пергаментен свитък. Другият се подпираше с търнокоп и разсеяно си играеше с огромна медна мастилница, окачена на пояса му. Те говореха строго поред и както ми се стори отначало, помежду си. Но много скоро разбрах, че говорят с мене, макар че нито един от тях дори не ме погледна. Заслушах се. Онзи с лопатата дълго и монотонно ми излагаше основите на политическия строй в прекрасната страна, гражданин на която бил той. Строят бил необикновено демократичен, дори дума не могло да става за някакво принуждаване на гражданите (няколко пъти той особено наблегна на това).

Всички били богати и свободни от грижи и дори последният земеделец имал най-малко трима роби. Когато спираше, за да си поеме дъх и да оближе устните си, заговорваше онзи с мастилницата. Той се хвалеше, че току-що бил изкарал трите си часа като превозвач на реката, от никого не взел дори стотинка, защото не знаел какво е пари. А сега отивал под сянката на фонтаните да се отдаде на наслада.

Те говореха дълго — и ако се съди по километража, цели няколко години, — а след това изведнаж изчезнаха и стана пусто. През призрачните здания прозираше неподвижно слънце. Ненадейно ниско над земята бавно прелетяха тежки летателни апарати с ципести като на птеродактили крила. В първия момент ми се стори, че те всички горят, но след това забелязах, че димът у тях идва от големи конусовидни тръби. Тежко размахвайки крила, те летяха над мене, посипа се пепел и някой изпусна върху мене чвореста цепеница.

В разкошните здания наоколо започнаха да стават някакви промени. Колоните не намаляха и архитектурата си остана като преди разкошна и глупава, но се появиха нови багри и мраморът, според мене, се смени от някакъв по-съвременен материал. А вместо слепите статуи и бюстове по покривите се появиха лъскави инсталации, които приличаха на антени на радиотелескопи. Хората по улиците се увеличиха, появиха се огромен брой коли. Изчезнаха стадата и четящите пастири, обаче житата продължаваха да се люлеят, макар че както преди вятър нямаше. Натиснах спирачката и спрях.

Огледах се и разбрах, че стоя с машината върху лентата на движещ се тротоар. Около мене гъмжеше от народ — най-различен народ. Наистина повечето от тези хора бяха някак си нереални, много по-нереални от могъщите, сложни, почти безшумни механизми. И когато такъв механизъм случайно налиташе върху човек, сблъскване не ставаше. Машините малко ме заинтересуваха, сигурно защото на челната броня на всеки механизъм седеше вдъхновеният до полупрозрачност изобретател, който надълго и нашироко обясняваше устройството и предназначението на своята рожба. Никой не слушаше изобретателите, пък и те изглежда към никого по-специално не се обръщаха.

По-интересно ми беше да гледам хората. Аз видях едри младежи с комбинезони, които ходеха прегърнати, псуваха и пееха немелодични песни по лоши текстове. Непрекъснато се срещаха някакви хора, облечени само частично: например със зелена шапка и червено сако на голо тяло (нищо друго); или с жълти обувки и пъстра вратовръзка, без панталони, без риза, дори без долни дрехи. Или с фини пантофки на бос крак. Околните се отнасяха към тях спокойно, а аз се смущавах, докато не се сетих, че някои автори имаха навик да пишат нещо подобно: „вратата се отвори и на прага се появи строен мускулест човек, с мъхната шапка и тъмни очила“… Срещаха се и нормално облечени хора, наистина костюмите им бяха старомодни и от време на време сред тълпата се провираше някой загорял брадат мъж с чиста бяла хламида и мотика или с някакъв хамут в едната ръка и със статив или кутия бои в другата. Носителите на хламидите имаха смутен вид, уплашено побягваха от многокраките механизми и страхливо се озъртаха.

Ако не се смята дърдоренето на изобретателите, беше доста тихо. Повечето хора си мълчаха. На един ъгъл двама младежи се занимаваха с някакъв механичен апарат. Те убедено говореха: „Конструкторската мисъл не може да стои на едно място. Това е закон на общественото развитие. Ние ще го изобретим. Непременно ще го изобретим. Напук на бюрократи като Попивко Папкин и консерватори като Твърдоглавов“. Другият младеж държеше на своето: „Аз открих как да приложим тук неизтриващи се гуми от полиструктурно влакно с изродени аминни връзки и непълни кислородни групи. Но засега не зная как да използуваме регенериращия реактор със субтоплинни неутрони… Миша, Мишка! Какво да правим с реактора?“ Когато се взрях в апарата, познах, че това е велосипед. Тротоарът ме нанесе на огромен площад, претъпкан с хора и задръстен от космически кораби с най-разнообразни конструкции.

Слязох от тротоара и свалих машината. Отначало не разбирах какво става. Свиреше музика, държаха се речи, тук-таме над тълпата се издигаха къдрокоси червенобузи младежи, които с мъка се справяха с непокорните си къдри, непрекъснато падащи над челото им. Вдъхновено четяха стихове. Стиховете бяха или познати, или лоши, от очите на многобройните слушатели обилно капеха сдържани мъжки, горчиви женски и светли детски сълзи. Сурови мъже здраво се прегръщаха, мускулите на скулите им мърдаха, те се потупваха по гърба. Понеже мнозина не бяха облечени, тупането напомняше ръкопляскане. Двама стегнати лейтенанти с уморени, но добри очи прекарваха край мене издокаран мъж с извити отзад ръце. Мъжът се извиваше и крещеше нещо на развален английски език. Той като че ли издаваше всички и разказваше как и за чии пари е слагал мина в мотора на звездолета. Няколко хлапетии с томчета от Шекспир, озъртайки се крадешком, се промъкваха зад отворите на най-близкия астроплан. Тълпата не ги забелязваше.

Скоро разбрах, че едната половина от тълпата се разделяше с другата половина. Това приличаше на нещо като тотална мобилизация. От дрехите и разговорите им стана ясно, че мъжете заминават за космоса, кой за Венера, кой за Марс, а някои със съвсем отчуждени лица се готвеха да летят към други звезди и дори към центъра на галактиката. Жените оставаха да ги чакат. Мнозина се нареждаха на опашка пред едно огромно и грозно здание, което едни наричаха пантеон, а други — Замразител. Помислих си, че съм стигнал тъкмо навреме. Ако бях закъснял само с един час, в града щяха да останат за хиляди години само жени. После вниманието ми беше привлечено от висока сива стена, която заграждаше площада откъм запад. Зад стената се виеха кълба черен дим.

— Какво е това там — попитах аз една красива жена със забрадка, която унило се влачеше към Пантеона-Замразител.

— Желязната стена — отвърна тя, без да спира.

От минута на минута ми ставаше все по-скучно. Всички наоколо плачеха, ораторите бяха вече прегракнали. До мене младеж със син комбинезон се сбогуваше с девойка с розова рокля. Девойката монотонно говореше: „Бих искала да стана астрален прах, бих прегърнала като космически облак твоя кораб…“ Младежът я слушаше внимателно. След това над тълпата гръмко засвири сборният оркестър, нервите ми не издържаха, скочих на седалката и дадох газ. Успях само да забележа, че над града с рев литнаха звездолети, планетолети, астроплани, йонолети, фотонолети и астромати, а след това всичко освен сивата стена се покри с фосфоресцираща мъгла.

След две хилядната година започнаха дупки във времето. Летях през време, което нямаше материя. На такива места беше тъмно и само понякога зад сивата стена избухваха експлозии и пламваха сияния. От време на време градът отново ме заобикаляше и всеки път зданията му ставаха все по-високи, сферичните куполи ставаха все по-прозрачни, а звездолетите на площада ставаха все по-малко, зад стената непрекъснато се издигаше дим.

Спрях повторно, когато от площада изчезна последният астромат. Тротоарите се движеха. Шумните младежи с комбинезони ги нямаше. Никой не ругаеше. По улиците двама по двама скромно се разхождаха някакви безцветни личности, облечени или странно, или бедно. Доколкото разбрах, всички говореха за наука. Смятаха някого да оживяват и един професор по медицина, интелигент с атлетическа фигура, който имаше твърде необикновен вид с единствената си жилетка, разясняваше процедурата на оживяването на едни дангалак биофизик, когото представяше на всички срещнати като автор, инициатор и главен изпълнител на това начинание. Някъде се готвеха да пробият дупка през земята. Проектът се обсъждаше на самата улица, където се беше струпал много народ, чертежите се рисуваха с тебешир по стените и на тротоара. Наканих се да слушам, но излезе такова скучно нещо, отгоре на това изпълнено с нападки срещу един непознат за мене консерватор, че аз натоварих машината на гръб и отминах. Не се учудих, че обсъждането на проекта веднага беше прекратено, и всички започнаха да си гледат работата. Но щом отново спрях, започна да приказва някакъв гражданин с неопределена професия. Ни в клин, ни в ръкав подхвана дума за музика. Веднага дотичаха слушатели. Те го зяпаха в устата и му задаваха въпроси, които говореха за страшно невежество. Изведнъж по улицата започна да тича един човек, който викаше. След него тичаше паякоподобен механизъм. Ако се съди по виковете на преследвания, преследвачът беше „самопрограмиращ се кибернетичен робот“ с тригенни куатори с обратна връзка, които се развалили и… „леле, сега ще ме разчекне!…“ Чудно, никой дори не си помръдна пръста. Изглежда никой не вярваше в бунта на машините.

От една пресечка изскочиха още две паяковидни метални машини, малко по-ниски и не толкова свирепи на вид. Не успях дори да ахна, когато едната от тях бързо ми лъсна обувките, а другата ми изпра и изглади носната кърпичка. Приближи се голяма бяла цистерна с гъсенични колела и мигайки с многобройните си лампички, ме напръска с парфюм. Тъкмо се бях наканил да потеглям, когато екна силен трясък и от небето на земята падна грамадна ръждясала ракета. Сред тълпата веднага взеха да говорят:

— Това е „Звезда на мечтата!“ Да, тя е!

— Разбира се, тя е! Тя стартира преди двеста и осемнайсет години, всички вече я бяха забравили, но благодарение на Айнщайновото съкращаване на времето, идващо от движението със свръхсветлинни скорости, екипажът е остарял само с две години.

— Благодарение на какво? Ах, Айнщайн… Да, да, помня. Учил съм го във втори клас.

От ръждясалата ракета с мъка се измъкна едноок човек без лява ръка и десен крак.

— Това Земята ли е? — раздразнено попита той.

— Земята! Земята! — обадиха се от тълпата. По лицата започнаха да разцъфват усмивки.

— Слава богу! — каза човекът и всички се спогледаха. Може би не го разбраха, може би се престориха, че не го разбират.

Осакатеният астролетец взе ораторска поза и дръпна една реч, в която призоваваше цялото човечество до един да литне към планетата Хош-ни-Хош от звездната система Еоела в малкия Магеланов облак, за да освободят братята си по разум, стенещи (точно така каза: стенещи) под властта на свиреп кибернетичен диктатор. Рев на дюзи заглуши думите му. На площада слязоха още две ракети, също ръждясали. От Пантеона-Замразител дотичаха заскрежени жени. Започна блъсканица. Разбрах, че съм попаднал в епохата на завръщанията и бързо натиснах педала.

Градът изчезна и дълго не се появяваше. Остана стената, зад която с гнетящо еднообразие пламтяха пожари и блясваха сияния. Странно беше това зрелище. Абсолютна пустота и само стената на запад. Но най-после пламна ярка светлина и аз веднага спрях.

Наоколо се простираше безлюдна цветуща страна. Люлееха се жита, бродеха гойни стада, но културни пастири не се виждаха. На хоризонта се сребрееха познати прозрачни куполи, виадукти и спирални серпентини. Съвсем близо откъм запад, като преди, се издигаше стената.

Някой ме бутна по коляното и аз трепнах. До мене стоеше мъничко момче с дълбоко хлътнали, пламнали очи.

— Какво искаш, малкият? — попитах аз.

— Твоят апарат повреден ли е? — попита ме той с мелодичен глас.

— На възрастни се говори на вие — казах аз наставнически.

То много се учуди, после лицето му светна.

— Ах, да, спомням си. Ако не ме лъже паметта ми, така е било прието през Епохата на принудителната вежливост. Ако обръщението на „ти“ дисхармонира с твоя емоционален ритъм, готов съм да ти направя удоволствие с всяко ритмично за тебе обръщение.

Не намерих какво да му отговоря и тогава той клекна пред машината, попипа я на разни места и произнесе няколко думи, които изобщо не разбрах. Славен беше този малчуган, много чистичък, много здрав и охранен, но ми се стори прекалено сериозен за годините си.

Зад стената нещо оглушително затрещя и ние и двамата се обърнахме. Аз видях как една ужасна люспеста лапа с осем пръста се хвана за ръба на стената, напрегна се, разтвори се и изчезна.

— Слушай, малкият — казах аз, — каква е тази стена?

Той обърна към мене сериозния си свенлив поглед.

— Това е така наречената желязна стена — отвърна той. — За съжаление аз не зная етимологията и на двете думи, но зная, че тя разделя два свята — света на хуманното въображение и света на страха пред бъдещето. — Той помълча и добави: — Етимологията на думата страх също ми е неизвестна.

— Интересно — казах аз. — А не мога ли да погледна. Какъв е този свят на страха.

— Разбира се, може. Ето ти комуникационната амбразура. Задоволи любопитството си.

Комуникационната амбразура приличаше на ниска арка, затворена с бронирана вратичка. Приближих се и нерешително хванах дръжката на вратичката. Момчето каза зад мене:

— Не мога да не те предупредя. Ако там ти се случи нещо, ще трябва да бъдеш изправен пред Обединения съвет на Сто и четиридесетте свята.

Открехнах вратичката. Т-р-р-р-ас! Прас! Ау! Аи-и-и-и-и! Ду-ду-ду-ду — и петте ми сетива бяха травмирани едновременно. Видях една красива блондинка с неприлична татуировка между плещите, гола и дългокрака, която стреляше с два автоматични пистолета, и един грозен брюнет, от когото при всяко попадение изхвърчаваха червени пръски. Чух грохот на експлозия и сърцераздирателен рев на чудовища. Усетих неописуем смрад на гнило, изгоряло небелтъчно месо. Нагорещеният вятър от близък ядрен взрив опърли лицето ми. А на езика си усетих отвратителния вкус на разсеяна във въздуха протоплазма. Дръпнах се и конвулсивно хлопнах вратичката, като замалко не си притиснах главата. Въздухът ми се стори сладък, а светът прекрасен. Момчето беше изчезнало. Известно време се опомнях, а след това изведнъж се уплаших, че този келеш може би е изтичал да се оплаче в своя Обединен съвет, и хукнах към машината.

Отново здрачът на безпространственото време се затвори около мене. Но аз не откъсвах очи от желязната стена, разкъсван от любопитство. За да не си губя напразно времето, скочих напред на един път с милиони години. Над стената израстваха храсталаци от атомни гъби и аз се зарадвах, когато откъм моята страна на стената отново затрепка светлина. Ударих спирачката и изпъшках от разочарование.

Наблизо се издигаше грамадният Пантеон-Замразител. От небето се спускаше ръждясал звездолет, подобен на балон. Наоколо беше безлюдно, люлееха се жита. Балонът кацна и от него излезе предишният пилот със син комбинезон, а на прага на Пантеона се появи, цялата покрита с червени петна от лежането, девойката с розовата рокля. Те се спуснаха един към друг и се хванаха за ръцете. Обърнах се настрани. Стана ми неудобно. Синият пилот и розовата девойка държаха реч.

Слязох от машината, за да си пораздвижа краката, и едва тогава забелязах, че небето над стената е необичайно чисто. Не се чуваха нито експлозии, нито изстрели. Събрах смелост и тръгнах към комуникационната амбразура. Отвъд стената се простираше абсолютно равно поле, разсечено от хоризонта от дълбок ров. Вляво от рова не се виждаше нито една жива душа. Там полето беше покрито с ниски метални купове, подобни на капаците на изолационните шахти. Вдясно от рова, чак до хоризонта, яздеха някакви конници. След това забелязах, че на края на рова, отпуснал крака, седи плещест тъмнолик човек с метални доспехи. На гърдите му, окачен на дълъг ремък, висеше нещо като автомат с много дебела цев. Човекът бавно дъвчеше, от време на време плюеше и ме гледаше без особен интерес. Придържайки вратичката, аз също го гледах, но не се решавах да го заговоря. Защото видът му беше доста странен. Някак си необичаен. Див. Кой го знае какъв човек е.

Като му омръзна да ме гледа, той извади от доспехите си плоска бутилка, измъкна тапата със зъби, смукна няколко пъти от гърлото, плюна отново в рова и каза с прегракнал глас:

— Хелоу! Ю фром зет сайд?

— Да — отвърнах аз. — Тоест йес.

— Енд хау из ит гоуинг он аут зеъ?

— Со-со — казах аз, притваряйки вратата. — Енд хау из ит гоуинг он хиъ?

— Итс о, кей^[1] — каза той флегматично и млъкна.

Почаках малко и го попитах какво прави тук. Отначало той отговаряше без желание, но след това се разприказва. Оказа се, че вляво от рова човечеството доживява последните си дни под гнета на свирепите роботи. Роботите там станали по-умни от хората и завзели властта, използували всички жизнени блага, а хората натъпкали под земята и ги поставили при конвейерите. Вдясно от рова, на територията, която той охранява, хората били поробени от пришълци от съседната вселена. Те също заграбили властта, въвели феодален строй и усилено използували правото на първата нощ. Тези пришълци живели завидно, но и за онези, които се ползували от милостта им, падало по нещичко. А на двадесетина мили оттук, като се върви покрай рова, се намирала област, в която хората били поробени от пришълци от Алтаир, разумни вируси, които се заселвали в тялото на човека и го карали да върши, каквото поискат. Още по на запад се намирала голяма колония на Галактическата федерация. Хората там също били поробени, но не живеели много лошо, защото негово превъзходителство управителят ги угоявал за клане и вербувал от тях личната гвардия на негово величество галактическия император А-у 3562-ри. Имало още области, поробени от разумни паразити, разумни растения и разумни минерали. И най-после много надалече имало области, поробени от не знам кого си, но за тях се разказвало разни приказки, на които сериозен човек не може да вярва…

В този момент нашият разговор беше прекъснат. Ниско над равнината минаха няколко летящи чинии. От тях, въртейки се и премятайки се, се посипаха бомби. „Пак започна“ — измърмори човекът, легна с крака към взривовете, вдигна автомата и откри огън по конниците, които яздеха на хоризонта. Изскочих навън, хлопнах вратичката, притиснах се до нея с гръб и известно време слушах как свирят, реват и тътнат бомбите. Пилотът в синьо и девойката в розово на стълбите на Пантеона все още не можеха да завършат своя диалог. Още веднъж предпазливо надникнах през вратичката: над равнината бавно се надуваха огнените балони на експлозиите. Металните капаци се отваряха един след друг, от тях излизаха бледи, окъсани хора със свирепи брадати лица и насочени напред железни лостове. Но препусналите тук конници с брони сечаха като зеле с дългите си мечове моя доскорошен събеседник. Той ревеше и се бранеше, размахвайки автомата…

Затворих вратичката и грижливо завъртях мандалото. Върнах се при машината и се качих на седалката. Искаше ми се да прелетя с още милиони години напред и да видя умиращата Земя, описана от Уелс. Но в този момент за пръв път в машината нещо засече: амбреажът не работеше. Натиснах още веднъж, натиснах втори път, след това ритнах педала с всичка сила, нещо изпращя, зазвънтя, люлеещите се жита настръхнаха и аз като че ли се събудих. Седях на демонстрационната маса в малката лекционна зала на нашия институт и всички с благоговение ме наблюдаваха.

— Какво става с амбреажа? — казах аз и се заозъртах, търсейки машината. Машината я нямаше. Бях се върнал сам.

— Не е важно! — завика Луи Седловой. — Много, много ви благодаря! Вие просто ме отървахте… А колко интересно беше, нали, другарю?

Аудиторията забръмча, което значеше: да, интересно.

— Но аз все пак съм ги чел тези неща — каза със съмнение един от магистрите от първата редица.

— Ами разбира се! Разбира се! — викна Л. Седловой. — Нали той беше в описваното бъдеще!

— Много малко приключения — казваха на задните редици играчите на функционален морски бой. — Само приказки, приказки…

— Горе-долу — приказки — казах аз, слизайки от масата. Спомних си как сечаха моя тъмнолик събеседник и се почувствувах зле.

— Не, защо пък — каза някакъв бакалавър. — Срещат се интересни места. Например онази машина… Помните ли я? С тригенните куатори… На мене това ми…

— Какво става? — каза Пупков-Задний. — Май започнахме обсъждането. А може би някой има въпроси към докладчика?

Любознателният бакалавър незабавно зададе въпрос за полиходовата темпорална трансмисия. Бил го заинтересувал коефициентът на обемното разширение. И аз тихомълком се измъкнах.

Имах странно усещане. Всичко наоколо ми се струваше толкова материално, солидно, веществено. Минаваха хора и аз чувах как скърцат обувките им. И усещах ветреца от техните движения. Всички бяха твърде сдържани в приказките си, всички работеха, всички мислеха, никой не дърдореше, не декламираше стихове, не държеше патетични речи. Всички знаеха, че в лабораторията е едно, а профсъюзното събрание съвсем друго нещо, а тържественият митинг — трето. И когато насреща ми, тътрузейки обшитите с кожа валенки се зададе Вибегало, изпитах към него дори нещо като симпатия, защото в брадата му имаше своеобразна булгурена каша, защото чоплеше зъбите си с дълъг тънък гвоздей и когато мина покрай мене, не ме поздрави. Той беше жив, солиден и явен простак, не размахваше и не заемаше академични пози.

Отбих се при Роман, защото много ми се искаше да му разкажа нещо за приключението си. Роман, хванал се за брадичката, стоеше над лабораторната маса и наблюдаваше един мъничък зелен папагал, който лежеше в чашката на Петри. Мъничкият зелен папагал беше мъртъв, очите му бяха покрити с белезникава мъртвешка ципа.

— Какво е станало с него? — попитах аз.

— Не зная — каза Роман. — Умрял е, както виждаш.

— Откъде имаш папагал?

— И аз се чудя — каза Роман.

— Може би е изкуствен? — предположих аз.

— Не е, папагал като папагал.

— Сигурно Витка пак е седнал на умклайдета.

Наведохме се над папагала и започнахме внимателно да го разглеждаме. На черното му подвито краче имаше пръстенче.

— „Фотон“ — прочете Роман. — И някакви цифри… „Деветнадесет нула пет, седемдесет и три“.

— Да — каза зад нас познат глас.

Обърнахме се и застанахме мирно.

— Здравейте — каза У-Янус и се приближи до масата. Той излезе от вратата на лабораторията си в дъното на стаята и видът му беше някак си уморен и много печален.

— Здравейте, Янус Полуектович — казахме ние хорово, с цялата възможна почтителност.

Янус видя папагала и още веднъж каза: „Да“. Взе птичката в ръце, твърде грижливо и нежно, погали я по яркочервения гребен и тихо продума:

— Какво си направил, Фотончик?…

Той искаше да каже още нещо, но ни погледна и замълча. Стояхме до него и гледахме как той старчески бавно отиде в отсрещния край на лабораторията, отвори вратичката на електрическата печка и пусна там зеленото трупче.

— Роман Петрович — каза той, — ако обичате, завъртете, моля ви се, ключа.

Роман се подчини. Той имаше такъв вид, сякаш му беше дошла на ум необикновена идея. Навел глава, У-Янус постоя малко над печката, старателно изстърга горещата пепел и като отвори прозорчето отдушник, изхвърли пепелта навън. Известно време той гледа през прозореца, после каза на Роман, че след половин час го чака в кабинета си, и си отиде.

— Странно — каза Роман, загледан подире му.

— Какво странно има? — попитах аз.

— Всичко е странно — каза Роман.

И на мене ми се струваше странно и появяването на този мъртъв зелен папагал, който очевидно Янус Полуектович много добре познаваше, и тази твърде необичайна церемония с погребване чрез изгаряне и разпръскване на пепелта от вятъра, но нямах търпение и исках да разкажа за пътешествието си в описваното бъдеще. И аз започнах да разказвам. Роман ме слушаше крайно разсеяно, гледаше ме с отчужден поглед, кимаше неуместно, а след това изведнъж каза:

— Продължавай, продължавай, слушам те — и се пъхна под масата. Измъкна оттам кошчето за боклук и взе да рови в смачканата хартия и парчетата от магнетофонна лента. Когато свърших, той ме попита: — Ами този Седловой не се ли опита да пътешествува в описваното настояще? Според мене, би било много по-интересно…

Докато обмислях това предложение и се радвах на Романовото остроумие, той обърна кошчето и изсипа цялото му съдържание на пода.

— Какво има? — попитах аз. — Да не си изгубил дисертацията си?

— Разбираш ли, Сашка — каза той, като ме гледаше като слепец. — Чудна история. Вчера чистих печката и намерих в нея обгоряло зелено перо. Изхвърлих го в кошчето, а днес го няма тук.

— Чие перо? — попитах аз.

— Знаеш, че зелените птичи пера по нашите географски ширини се срещат крайно рядко. А папагалът, който току-що изгориха, беше зелен.

— Ама че глупост — казах аз. — Нали си намерил перото вчера.

— Тъкмо там е работата — каза Роман, събирайки боклука обратно в кошчето.