Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (6)

Шеста глава

— Не — каза той в отговор на настойчивия въпрос на моите очи. — Аз не съм член на клуба, аз съм призрак.

— Добре де, но това не ви дава право да се разхождате из клуба.

Х. Дж. Уелс

На сутринта се оказа, че диванът си стои на мястото. Не се учудих. Само си помислих, че така или иначе старицата постигна целта си: диванът си стои в единия ъгъл, а аз лежа в другия. Докато сгъвах постелята и си правех сутрешната гимнастика, размишлявах, че вероятно има някаква граница на способността човек да се учудва. Изглежда аз далеч бях преминал тази граница. Дори изпитвах известна умора. Опитвах се да си представя нещо, което би могло сега да ме порази, но не ми достигаше фантазия. Това никак не ми харесваше, защото не мога да понасям хора неспособни да се учудват. Наистина бях далече от психологията на „чудоголямовистите“, по-скоро състоянието ми напомняше състоянието на Алиса в Страната на чудесата: бях като насън, готов да приема всяко чудо за редно, изискващо по-широка реакция от едно обикновено зяпване с устата и гледане като изтърван заек.

Още правех сутрешната си гимнастика, когато в антрето вратата се хлопна, затътриха се и затракаха токове, някой се закашля, нещо изтрещя и падна и един началнически глас повика: „Другарко Горянина!“ Старицата не се обади и в антрето се поведе разговор: „Каква е тази врата?… А, ясно. А тази?“ — „Тук е входът за музея“. — „А тук? Какво е това? Всичко заключено, катинари…“ — „Прекрасна домакиня, Янус Полуектович. А това е телефон“. — „Ами къде е знаменитият дивак? В музея ли е?“ — „Не, тук трябва да има склад“.

— Тук — каза познат мрачен глас.

Вратата на моята стая се разтвори широко и на прага се появи висок, малко мършав старец с великолепни снежнобели коси, с черни вежди и черни мустаци, с дълбоки черни очи. Когато ме видя (аз стоях само по гащета, разперил ръце, разкрачил крака на ширината на раменете), той поспря и със звучен глас каза:

— Да.

Вдясно и вляво от него в стаята надничаха и други лица.

Аз казах: „Извинявайте“ — и изтичах към ковбойките си. Впрочем никой не ми обърна внимание. В стаята влязоха четирима и се струпаха около дивана. Двама от тях познавах: навъсения Корнеев, небръснат, със зачервени очи, с все същата лекомислена спортна риза и мургавия гърбонос Роман, който ми намигна, направи ми неразбираем знак с ръка и веднага се обърна. Белокосия не познавах. Не познавах и пълния висок мъж с черен костюм, който лъщеше на гърба, и с широки движения на стопанин.

— Този диван ли? — попита лъскавият мъж.

— Това не е диван — мрачно каза Корнеев. — Това е транслатор.

— За мен е диван — заяви лъскавият, гледайки в бележника си. — Диван мек, персон и половина, инвентарен номер единайсет двадесет и три. — Той се наведе и го попипа. — Намокрили сте го, Корнеев, влачили сте го по дъжда. Смятайте вече, че пружините са ръждясали, тапицерията изгнила.

— Ценността на този предмет — както ми се стори, подигравателно каза гърбоносият Роман — се крие съвсем не в тапицерията и дори не в пружините, каквито няма.

— Стига с тези работи, Роман Петрович — предложи лъскавият с достойнство. — Недейте оправдава вашия Корнеев. Диванът ми се води в музея и трябва да се намира там…

— Това е уред — каза Корнеев отчаяно. — С него се работи.

— Не зная това — заяви лъскавият. — Не зная каква е тази работа с дивана.

— А пък ние знаем — тихичко каза Роман.

— Стига с тези работи — каза лъскавият, като се обърна към него. — Не се намирате в кръчма, намирате се в учреждение. Какво всъщност имате предвид?

— Имам предвид, че това не е диван — каза Роман. — Или казано в достъпна за вас форма, това не е напълно диван. Това е уред, който има формата на диван.

— Моля ви, прекратете тези намеци — твърдо каза лъскавият. — За достъпната форма и разни други. Всеки да си гледа работата. Моята работа е да спра разхищаването и аз го спирам.

— Да — звучно каза белокосият. Веднага стана тихо. — Аз разговарях с Кристобал Хозевич и с Фьодор Симеонович. Те смятат, че този диван транслатор представлява само музейна ценност. На времето той е принадлежал на крал Рудолф Втори, така че историческата му ценност е безспорна. Освен това преди две години, ако не ме лъже паметта ми, бяхме си поръчали сериен транслатор… Кой го беше поръчвал, не помните ли, Модест Матвеевич?

— Момент — каза лъскавият Модест Матвеевич и започна бързо да прелиства бележника си. — Само един момент… Двуходов транслатор ДХТ-80Е от Китежградския завод. По заявка на другаря Балзамо.

— Балзамо работи на него денонощно — каза Роман.

— И този ДХТ е боклук — добави Корнеев. — Избирателността му е на молекулярно равнище.

— Да-да — каза белокосият. — Спомням си. Имаше доклад за изследването на ДХТ. Наистина кривата на селективността не е гладка… Да. А този… м-м… диван?

— Ръчно производство — бързо каза Роман. — Безупречен. Конструкция на Лев бен Бецалел. Бен Бецалел го е сглобявал и доизкусурявал триста години…

— Виждате ли! — каза лъскавият Модест Матвеевич. — Ето как трябва да се работи! Старец, а пък всичко си правел сам.

Огледалото изведнъж се изкашля и каза:

— Като постояха един час във водата, те всички се подмладиха и излязоха от нея такива красиви, розови, млади и здрави, силни и жизнерадостни, каквито бяха на двадесет години.

— Точно така — каза Модест Матвеевич. Огледалото говореше с гласа на белокосия.

Белокосият отегчено се намръщи.

— Няма да решаваме този въпрос сега — каза той.

— А кога? — попита грубият Корнеев.

— В петък на научния съвет.

— Не можем да разпиляваме реликвите — добави Модест Матвеевич.

— А ние какво ще правим? — попита грубият Корнеев.

Огледалото забоботи заплашително със задгробен глас:

Сам аз видях как, повдигнали черните рокли,

боса Канидия, гологлава, вървеше със вой,

с нея Сагана, по-стара на възраст, а бледи и двете.

Страшни те бяха на вид. И започнаха с нокти земята

двете да ровят и черното агне да ръфат със зъби…

Белокосият намръщен отиде при огледалото, пъхна в него ръката си до рамо и щракна нещо. Огледалото млъкна.

— Да — каза белокосият. — Въпросът за вашата група също ще решим на съвета. А вие… — по лицето му личеше, че е забравил името на Корнеев — засега се въздържайте… и… да посещавате музея.

След тези думи той излезе от стаята. През вратата.

— Постигнахте целта си — каза Корнеев през зъби, като гледаше Модест Матвеевич.

— Няма да позволя да се разпилява — накратко отвърна Модест Матвеевич и пъхна бележника си във вътрешния джоб.

— Да се разпилява! — каза Корнеев. — Пет пари не давате за това. Вас ви тревожи отчетността. Нямате желание да откривате нова графа.

— Стига с тези неща — каза непреклонно Модест Матвеевич. — Ще назначим и комисия и ще видим дали не е повредена реликвата…

— Инвентарен номер единайсет двадесет и три — тихичко добави Роман.

— В такъв аксепт — внушително каза Модест Матвеевич, обърна се и ме видя. — А вие какво правите тук? — попита той. — Защо спите тук?

— Аз… — започнах аз.

— Вие сте спали на дивана — заяви с леден глас Модест, пронизвайки ме с поглед на контраразузнавач. — На вас известно ли ви е, че това е уред?

— Не — казах аз. — Тоест сега ми е известно, разбира се.

— Модест Матвеевич! — възкликна гърбоносият Роман. — Това е новият ни програмист, Саша Привалов.

— А защо спи тук? Защо не спи в общежитието?

— Още не е зачислен — каза Роман, като ме прегръщаше през кръста.

— Толкова по-зле!

— Значи да спи на улицата, така ли? — злобно попита Корнеев.

— Стига с тези неща — каза Модест. — Има общежитие, има хотел, а тук е музей, държавно учреждение. Ако всички спят в музеите… Вие откъде сте?

— От Ленинград — казах мрачно.

— Ами ако аз дойда в Ленинград и отида да спя в Ермитажа?

— Заповядайте — казах и вдигнах рамене.

Роман продължаваше да ме държи през кръста.

— Модест Матвеевич, вие сте напълно прав, нарушение, но днес той ще спи при мене.

— Това е друга работа. Това може — великодушно разреши Модест. Той огледа стаята като стопанин, видя следите на тавана и веднага погледна краката ми. За щастие бях бос. — В такъв аксепт — каза той, оправи вехториите на закачалката и излезе.

— Дръвник — процеди през зъби Корнеев. — Пън. — Той седна на дивана и се хвана за главата. — Да вървят всички по дяволите. Още нощес пак ще го отмъкна.

— Спокойно — благо каза Роман. — Няма нищо страшно. Просто нямахме късмет. Ти забеляза ли кой Янус беше този?

— Кой — каза Корнеев безнадеждно.

— Беше А-Янус.

Корнеев вдигна глава.

— Има ли разлика?

— Огромна — каза Роман и намигна — Защото У-Янус отлетя за Москва. И по-специално заради този диван. Разбра ли, разхитителю на музейни ценности?

— Слушай, ти ме спасяваш — каза Корнеев и аз за пръв път го видях да се усмихва.

— Там е работата, Саша — каза Роман, обръщайки се към мене, — че имаме идеален директор. Един човек с два образа. Има А-Янус Полуектович и У-Янус Полуектович. У-Янус е голям учен от международна класа, а А-Янус е доста обикновен администратор.

— Близнаци ли са? — предпазливо попитах аз.

— Не, разбира се. Това е един и същи човек. Само че той е един в два образа.

— Ясно — казах аз и започнах да си нахлузвам обувките.

— Нищо, Саша, скоро всичко ще разбереш — каза Роман окуражително.

Аз вдигнах глава.

— Тоест?

— Трябва ни програмист — проникновено каза Роман.

— На мене много ми трябва програмист — каза Корнеев, оживявайки се.

— На всички им трябва програмист — казах аз и отново почнах да нахлузвам обувките. — Но моля ви се, без хипноза и разни там омагьосани места.

— Той вече се досеща — каза Роман.

Корнеев искаше да каже нещо, но навън се вдигна врява.

— Това не е наше петаче! — крещеше Модест.

— А чие е петачето?

— Не зная чие е това петаче! Не ме интересува! Ваша работа е да залавяте фалшификаторите на пари, другарю сержант!…

— Петачето е конфискувано от някои си Привалов, който живее тук, при вас, в Конакокошкрак!…

— Ах, от Привалов? Веднага ми мина през ума, че е крадец!

Изпълненият с укор глас на А-Янус каза:

— Моля, Модест Матвеевич!

— Не, извинявайте, Янус Полуектович! Това не бива да се остави така. Другарю сержант!… Да влезем, той е в къщата… Янус Полуектович, застанете до прозореца, за да не избяга. Аз ще му дам да се разбере! Няма да му позволя да петни другарката Горянина!…

Вътре в мен нещо изстина. Но Роман веднага прецени положението. Той грабна от закачалката зацапания каскет и го нахлупи на главата ми.

Аз изчезнах.

Това беше твърде странно усещане. Всичко си остана на мястото, всичко освен мене. Но Роман не ми даде да се нарадвам на новите си преживявания.

— Това е шапка-невидимка — прошепна ми той. — Застани настрана и мълчи.

Изтичах на пръсти в ъгъла и седнах под огледалото. В същата секунда в стаята нахълта ядосаният Модест, който дърпаше за ръкава младия сержант Ковальов.

— Къде е оня? — записка Модест и се заозърта.

— Ето го — каза Роман и посочи дивана.

— Бъдете спокоен, стои на мястото си — добави Корнеев.

— Аз питам къде е оня, вашият… програмист?

— Какъв програмист? — учуди се Роман.

— Стига с тези неща — каза Модест. — Тук беше програмистът. Беше по гащета и без обувки.

— Ах, за това ли става дума — каза Роман. — Но ние се пошегувахме, Модест Матвеевич. Тук нямаше никакъв програмист. Това беше просто… — той направи някакво движение с ръце и в средата на стаята се появи човек по потник и с ковбойки. Гледах го откъм гърба и не мога да кажа нищо за него, но младият Ковальов поклати глава и каза:

— Не, не е той.

Модест обиколи призрака, мърморейки:

— Потник… панталони… без обувки… Той! Той е.

Призракът изчезна.

— Не, не е онзи — каза сержант Ковальов. — Онзи беше млад, без брада…

— Без брада? — на свой ред попита Модест. Той беше много смутен.

— Без брада — потвърди Ковальов.

— М-м-да… — каза Модест — а според мене имаше брада.

— Тогава ви връчвам призовката — каза младият Ковальов и подаде на Модест едно листче. — А пък вие сами се оправяйте със своя Привалов и със своята Горянина.

— Аз пък ви казвам, че това не е нашето петаче — ревна Модест. — За Привалов нищо не казвам. Може би Привалов изобщо не съществува като такъв. Но другарката Горянина е наша сътрудничка!…

Младият Ковальов притискаше ръце до гърдите си и се опитваше да каже нещо.

— Настоявам веднага да се сложи ред! — ревеше Модест. — Стига с тези работи, другари милиционери! Настоящата призовка петни целия колектив. Настоявам да се убедите!

— Имам заповед… — започна Ковальов, но Модест се хвърли върху него с вик:

— Стига с тези неща! Настоявам! — и го повлече от стаята.

— В музея го повлече — каза Роман. — Саша, къде си? Свали шапката и ела да погледаме.

— Може би по-добре да не я свалям? — казах аз.

— Свали я, свали я — каза Роман. — Ти си вече фантом. В тебе вече никой не вярва. Нито администрацията, нито милицията…

Корнеев каза:

— Е, аз отивам да спя. Саша, ти ела след обяда. Ще видиш нашия машинен парк и изобщо… Свалих шапката.

— Стига с тези неща — казах аз. — Аз съм в отпуска.

— Хайде, хайде — каза Роман.

В антрето Модест с едната ръка държеше сержанта, а с другата отваряше огромния катинар. „Сега ще ви покажа нашето петаче — крещеше той — … Всичко е заведено… Всичко си е на мястото.“ — „Ами аз нищо не казвам — безпомощно се защищаваше Ковальов, — само казвам, че може петачето да не е само едно…“ Модест отвори широко вратата и всички влязохме в просторното помещение.

Музеят беше напълно приличен — с щандове, диаграми, витрини, макети и мулажи. Общият му вид най-вече напомняше музей по криминалистика: имаше много фотографии и неприятни експонати. Модест веднага отмъкна сержанта някъде зад щандовете и там двамата забоботиха като в бъчва: „Ето го нашето петаче…“ — „Ами аз нищо не казвам…“ — „Другарката Горянина…“ — „Аз имам заповед!…“ — „Стига с тези работи!…“

— Поразгледай го, поразгледай го, Саша — каза Роман, направи широк жест и седна на стола до входа.

Тръгнах покрай стената. На нищо не се учудвах. Беше ми много интересно. „Жива вода. Ефективност 52%. Допустима утайка 0,03“ (старинна правоъгълна бутилка с вода, тапата беше запечатана с цветен восък). „Схема на промишленото производство на жива вода.“ „Макет на куб за добиване на жива вода.“ „Омайно биле на Вешковски-Траубенбах“ (аптекарско бурканче с жълто-зеленикав мехлем). „Кръв урочасана обикновена“ (запечатана ампула с черна течност)… Над целия щанд висеше табелка: „Активни химически средства“ (XII-XVIII век). Тук имаше още много бутилчици, бурканчета, реторти, ампули, действуващи и недействуващи модели на апарати за производство, дестилация и сгъстяване, но аз продължих по-нататък.

„Вълшебен меч“ (много ръждясал двуръчен меч с вълнообразно острие, прикован с верига за желязна стойка. Витрината беше грижливо запечатана). „Десен очен (работен) зъб на граф Дракула Задунайски“ (Не съм Кювие, но ако се съди по този зъб, граф Дракула Задунайски е бил твърде странен и неприятен човек.) „Следа обикновена и следа изтеглена. Гипсови отливки“ (следите, според мене, не се различаваха, но едната отливка беше пукната). „Кутел от стартова площадка. IX век“ (мощно съоръжение от сив шуплест чугун)… „Змей Горянин, скелет 1/25 ест.вел.“ (прилича на скелета на диплодок с три шии)… „Схема на работата на огнедишащата железа на средната глава“… „Ботуши-бързоходци гравигенни, действуващ модел“ (твърде големи гумени ботуши)… „Вълшебен килим гравизащитен. Действуващ модел“ (килимът е приблизително метъра и половина на метър и половина, с черкезин, който прегръща млада черкезка на фона на родните им планини)…

Бях стигнал до щанда „Развитие на идеята за философския камък“, когато в залата отново се появиха сержант Ковальов и Модест Матвеевич. По всичко личеше, че не бяха успели да мръднат от мъртвата точка. „Стига с тези неща“ — уморено говореше Модест. — „Имам заповед“ — също така уморено отвръщаше Ковальов. „Нашето петаче си е на мястото.“ — „Тогава нека старицата дойде и даде показания…“ — „Според вас, значи ние сме фалшификатори на пари?…“ — „Не съм казвал такова нещо…“ — „Петните целия колектив…“ — „Ще се оправим…“ Ковальов не ме забеляза, а Модест спря, мрачно ме огледа от главата до петите, след това вдигна очи и уморено прочете на глас: „Хо-мунку-лус лабораторен. Общ вид“ — и отмина.

Тръгнах след него, защото предчувствувах нещо лошо. Роман ни чакаше пред вратите.

— Е, как е? — попита той.

— Безобразие — уморено каза Модест. — Бюрократи.

— Имам заповед — упорито повтори сержант Ковальов вече в антрето.

— Хайде излизайте, Роман Петрович, излизайте — каза Модест, подрънквайки ключовете.

Роман излезе. Рекох да се шмугна след него, но Модест ме спря.

— Извинявам се — каза той. — А вие накъде?

— Как накъде? — казах с отпаднал глас.

— На мястото си, вървете на мястото си.

— На какво място?

— Ами къде стоите, там? Вие, извинявам се, нали сте… Хам-мункулсът? Стойте си, където трябва…

Разбрах, че загивам. И сигурно щях да загина, защото Роман явно също се смути. Но в този момент в антрето с гръм и трясък нахълта Наина Киевна, която водеше с въженце едър черен козел. Когато видя милионерския сержант, козелът замечи с неприятен глас и се дръпна назад. Наина Киевна падна. Модест се спусна в антрето, вдигна се невъобразим шум. С трясък се търкулна празното каче. Роман ме грабна за ръката и ми прошепна: „Бързо, бързо!…“ — и се втурна в моята стая. Тръшнахме подире си вратата и задъхани я натиснахме. В антрето се викаше:

— Дайте си документите!

— Драги мой, какво е това?

— Какъв е този козел?! Защо има в помещението козел?!

— Ме-е-е-е…

— Стига с тези неща, тук да не е кръчма!

— Не знам за вашите петачета и не ме интересува!

— Ме-е-е-е-е!…

— Гражданко, махнете козела!

— Стига, козелът е заприходен!

— Как е заприходен?!

— Това не е козел! Това е наш сътрудник!

— Тогава да си покаже документите!…

— През прозореца и в колата! — заповяда Роман. Грабнах си куртката и скочих през прозореца. В краката ми с мяукане се стрелна котаракът Василий. Снишавайки се, изтичах до колата, отворих бързо вратата и скочих зад волана. Роман вече отваряше портата. Моторът не се запалваше. Докато натисках амбреажа, видях, че вратата на къщата се отвори широко и от нея излетя черният козел и с гигантски скокове избяга някъде зад къщата. Моторът изрева. Обърнах колата и излетях на улицата. Дъбовата порта с трясък се затвори. Роман изскочи през малката вратичка и с един скок седна до мене.

— Карай! — каза той бодро. — Към центъра!

Когато завивахме по булевард „Мир“, той ме попита:

— Е, как, харесва ли ти при нас?

— Харесва ми — казах аз. — Само че много е шумно.

— При Наина винаги е шумно — каза Роман. — Глупава старица. Да не те е обиждала?

— Не — казах аз. — Почти не сме се виждали.

— Я чакай — каза Роман. — Спри.

— Какво има?

— Володка идва. Помниш ли Володя?

Ударих спирачките. Брадатият Володя се вмъкна на задната седалка и радостно усмихнат, ни стисна ръцете.

— А, чудесно! — каза той. — Тъкмо при вас идвах!

— Само ти липсваше там.

— А как свърши всичко?

— Никак — каза Роман.

— Ами къде отивате сега?

— В института — каза Роман.

— Защо? — попитах аз.

— Да работим — каза Роман.

— Аз съм в отпуска.

— Няма значение — каза Роман. — Понеделник започва в събота, а август този път започва през юли!

— Мене ме чакат момчетата — казах аз умолително.

— Това е наша грижа — каза Роман. — Момчетата абсолютно нищо няма да забележат.

— Да полудее човек.

Минахме между магазин №2 и стол №11.

— Той знае вече къде да кара — забеляза Володя.

— Чудесно момче — каза Роман. — Гигант!

— Веднага ми хареса — каза Володя.

— Личи си, че страшно ви трябва програмист — казах аз.

— Съвсем не ни трябва какъв да е програмист — възрази Роман.

Спрях до старинната сграда с табелка „НИИЧАВО“ между прозорците.

— Какво означава това? — попитах аз. — Мога ли най-после да разбера къде ме карате да работя?

— Можеш — каза Роман. — Ти сега всичко можеш. Това с Научноизследователски институт по чародейство и вълшебство… Хайде, защо спря. Вкарвай колата.

— Къде? — попитах аз.

— Нима не виждаш?

И аз видях.

Но това е вече съвсем друга история.