Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (11)

Пета глава

Вярвайте ми, това беше най-ужасното зрелище на света.

Ф. Рабле

Най-много ме изненада, че Вибегало ни най-малко не беше обезкуражен от станалото. Докато духовете го чистеха, заливаха с абсорбенти и мажеха с благоухания, той говореше с фалцет:

— Вие, другари Ойра-Ойра и Амперян, също все се страхувахте какво щяло да стане, как щели сме да го спрем… Има у вас, другари, един такъв вреден значи скептицизъм. Бих казал, едно такова недоверие към силите на природата, към човешките възможности. Ами къде е сега вашето недоверие, пръсна се! Пръсна се, другари, пред очите на широката общественост и опръска мене и другарите от пресата…

Пресата смутено мълчеше и покорно подлагаше хълбоците си под съскащите струи на абсорбентите. Г. Проницателни целият се тресеше. Б. Питомник клатеше глава и неволно се облизваше.

Когато духовете почистиха лабораторията на бърза ръка, надникнах вътре. Аварийната команда енергично поставяше стъклата и изгаряше в огнеупорната печка остатъците от стомашния модел. Остатъците бяха малко: купчинка копчета с надпис „Фор джентълмен“, един ръкав от сакото, невероятно разтеглените презрамки и изкуствената челюст, която напомняше изкопаема челюст на гигантопитек. Останалото очевидно беше станало на пух и прах. Вибегало прегледа втория котел, автозатвора и заяви, че всичко е наред. „Моля, пресата да дойде при мен — каза той. — Предлагам останалите да се заемат с преките си задължения“. Пресата измъкна бележници, тримата седнаха около масата и започнаха да уточняват подробностите от очерка „Раждането на откритието“ и информационната бележка „Професор Вибегало разказва“.

Зрителите се разотидоха. Ойра-Ойра взе от мене ключовете от шкафа на Янус Полуектович и си отиде. Отиде си отчаяна Стела, която Вибегало отказа да пусне в друг отдел. Отидоха си явно развеселените лаборанти. Отиде си Едик, заобиколен от тълпа теоретици, пресмятайки минималното възможно налягане в стомаха на експлодиралия кадавър. Аз също тръгнах към поста си, след като предварително се уверих, че изпробването на втория кадавър ще стане не по-рано от осем сутринта. Експериментът ми направи тягостно впечатление и след като се разположих в огромното кресло в приемната, известно време се опитвах да разбера дали Вибегало е глупак или хитър демагог немарливец. Научната ценност на всичките му кадаври беше очевидно равна на нула. Всеки сътрудник, защитил магистърска дисертация и завършил двегодишния курс по нелинейна трансгресия, можеше да създава модели на базата на собствените си дубли. Също така нищо не струваше на тези модели да се придават магически свойства, защото съществуваха справочници, таблици и учебници за магове аспиранти. Тези модели сами по себе си никога нищо не доказваха и от гледна точка на науката не представляваха по-голяма ценност, отколкото фокусите с карти или гълтането на саби. Разбира се, човек можеше да разбере всичките тези пишманкореспонденти, които се лепяха по Вибегало като мухи на помия. Защото от гледна точка на неспециалиста всички тези неща бяха необикновено ефектни, предизвикваха трепетно уважение и смътно предчувствие за някакви необикновени възможности. По-трудно беше да се разбере Вибегало с неговата болезнена амбиция да прави циркови представления и публични взривове за задоволяване на любопитните и лишени от възможност (пък и от желание) да разберат същността на въпроса. Ако не се броят двама-трима, изтощени от командировки абсолютници, които умираха от желание да дават интервюта за положението в безкрайността, никой в института не злоупотребяваше, меко казано, с контактите си с пресата: това се смяташе за лош вкус и си имаше дълбоко вътрешно обоснование. Там е работата, че най-интересните и най-изисканите научни резултати винаги и навсякъде притежават свойството да изглеждат на непосветените свръхинтелектуални и страшно неразбираеми. В наше време хората, които се намират далеч от науката, очакват от нея само чудеса и практически не са в състояние да различат истинското научно чудо от фокуса или от някое интелектуално салтомортале. Науката по чародейство и магия не прави изключение. Мнозина могат да организират по телевизията конференция на знаменити призраци или да пробият с поглед дупка в бетонна стена, дебела половин метър, макар че това на никого не е необходимо, но то кара уважаемата публика, която трудно може да си представи до каква степен науката е преплела приказката и действителността, да изпада във възторг. Но я се опитайте да намерите дълбоката вътрешна връзка между пробиващото свойство на погледа и филологическите характеристики на думата „бетон“, опитайте се да решите тази мъничка частна проблемка, известна под името Великата проблема на Ауерс! Ойра-Ойра беше я решил, създавайки теорията на фантастичната общност и слагайки началото на съвсем нов раздел от математическата магия. Но почти никой не беше чувал за Ойра-Ойра, но за сметка на това всички прекрасно познаваха професор Вибегало. („Как? Вие работите в НИИЧАВО? Ами какво прави Вибегало, какво ново е сътворил?“) Това става, защото на цялото земно кълбо само 200–300 души са способни да проумеят идеите на Ойра-Ойра и между тези двеста-триста души има доста много членове кореспонденти и — уви! — няма нито един кореспондент. А класическият труд на Вибегало „Технологически принципи на производството на самообуващата се обувка“, натъпкан с демагогски брътвежи, благодарение на грижите на Б. Питомник на времето беше предизвикал голям шум. (По-късно се разбра, че самообуващите се обувки струват по-скъпо от мотоциклет и се развалят от прах и влага.)

Беше късно. Бях здравата уморен и неусетно бях заспал. Присъниха ми се някакви духове: многокраки гигантски комари, брадати като Вибегало, говорещи кофи със суроватка, каца с къси крачета, която тичаше по стълбището. Понякога в моя сън се мяркаше някой нескромен домашен дух, но като видеше такива страхотии, уплашено побягваше. Събудих се от болка и видях до себе си един мрачен и брадат комар, който се опитваше да забие дебелия си като писалка хобот в прасеца на крака ми.

„Пшт!“ — извиках аз и го пернах с юмрук по изпъкналото око.

Комарът сърдито избръмча и избяга настрани. Беше голям колкото куче, червеникав, с ръждиви петна. Вероятно в съня си несъзнателно бях произнесъл формулата за материализация и ненадейно бях изкарал от небитието това мрачно животно. Не успях да го изпратя обратно в небитието. Тогава се въоръжих с книгата „Уравнения по математическа магия“, отворих прозорчето отдушник и изгоних комара на студа. Виелицата веднага го завъртя и той изчезна в тъмнината. Ето така възникват вредните сензации, помислих си аз.

Беше шест часа сутринта. Ослушах се. В Института беше тихо. Може би всички старателно работеха, може би бяха се разотишли. Трябваше да направя още една обиколка, но не ми се отиваше никъде, а ми се щеше да си похапна нещо, защото за последен път бях ял преди осемнадесет часа. И аз реших да изпратя на свое място дубъл.

Изобщо засега още бях твърде слаб маг. Неопитен. Ако имаше при мене някого, никога не бих се осмелил да демонстрирам невежеството си. Но бях сам и реших да опитам, а същевременно малко да се поупражня. В „Уравненията по матмагия“ намерих общата формула, вложих в нея своите параметри, извърших всички необходими манипулации и изрекох всички необходими фрази на древнохалдейски. Все чак учението и трудът ще надмогнат всичко. За пръв път в живота си направих сносен дубъл. Всичко си му беше на мястото. И дори мъничко приличаше на мен, само че лявото му око, кой знае защо, не се отваряше, на ръцете си имаше по шест пръста. Разясних му задачата, той кимна, повлече крак и се отдалечи, клатушкайки се. С него вече не се срещнахме. Може би случайно е попаднал в бункера при З. Горянин, а може би е заминал на безкрайно пътешествие с шината на Колелото на Фортуната — не зная, не зная. Там е работата, че аз твърде скоро забравих за него, защото бях решил да си приготвя закуска.

Аз съм непридирчив човек. Не ми трябваше нищо друго освен един сандвич с докторски салам и чашка шварц кафе. Не разбирам как стана работата, но на масата най-напред се образува докторска престилка, дебело намазана с масло. Когато първият изблик на естествена изненада мина, внимателно огледах престилката. Маслото не беше краве, дори не беше растително. Трябваше веднага да унищожа престилката и да започна всичко от началото. Но аз с отвратителна самонадеяност си въобразих, че съм бог-творец и започнах последователни трансформации. До престилката се появи бутилка с черна течност, а самата престилка с малко закъснение започна да се овъглява по краищата. Аз бързо уточних представите си, като особено наблегнах на образите на чашата и говеждото. Бутилката се превърна в чаша, течността не се промени, единият ръкав на престилката се сви, източи се, почервеня и започна да се размахва. Изпотен от страх, аз се убедих, че е кравешка опашка. Измъкнах се от креслото и отидох в ъгъла. Работата свърши само с опашката, но зрелището и без това беше малко страшничко. Опитах се още веднъж и опашката изкласи. Овладях се, замижах и започнах с цялата възможна яснота да си представям филия обикновен ръжен хляб, как я режат от самуна, намазват я с масло — краве от кристално бурканче и слагат върху него филийка салам. Да върви по дяволите докторският. Нека бъде обикновен полтавски полушпеков. Засега реших да не бързам с кафето. Когато предпазливо отворих очи, върху докторската престилка лежеше голямо парче планински кристал, вътре в което се чернееше нещо. Вдигнах кристала и след кристала се повлече престилката, която кой знае как беше сраснала с него, а вътре в кристала различих жадувания сандвич, който много приличаше на истински. Запъшках и се опитах мислено да разчупя кристала. Той се покри с гъста мрежа от пукнатинки, така че сандвичът почти престана да се вижда. „Тъпак — казах си аз, — изял си хиляди сандвичи, а не си способен що-годе ясно да си ги представиш. Не се тревожи, никого няма, никой няма да те види. Това не е колоквиум, не е контролна работа и не е изпит. Опитай още веднъж.“ И аз опитах. А по-добре беше да не опитвам. Въображението ми, кой знае защо, се разигра, в мозъка ми пламваха и гаснеха най-неочаквани асоциации и колкото повече се опитвах, приемната се изпълваше със странни предмети. Много от тях очевидно бяха излезли от подсъзнанието ми, от непроходимите джунгли на наследствената памет, от отдавна потиснати от висшето образование първобитни страхове. Те имаха крайници и непрекъснато се движеха, издаваха отвратителни звуци, бяха неприлични, бяха агресивни и непрекъснато се биеха. Озъртах се като подгонен заек. Тези неща страшно ми напомняха старинните гравюри, изобразяващи сцени от изкушенията на Св. Антоний. Особено неприятна беше една кръгла чиния с крака на паяк, покрита по краищата с рядка жилава козина. Не зная какво искаше от мен, но тя отиваше в най-далечния ъгъл на стаята, затичваше се и с всичка сила ме удряше под коляното, докато не я притиснах с креслото до стената. В края на краищата успях да унищожа една част от предметите, другите се пръснаха по кьошетата и се изпокриха. Останаха чинията, престилката с кристала и чашата с черна течност, пораснала колкото гърне. Хванах я с две ръце и я помирисах. Според мен, това беше черно мастило за автоматична писалка. Чинията зад креслото мърдаше, драскаше с крака цветния линолеум и отвратително съскаше. Беше ми много неудобно.

В коридора се чуха стъпки и гласове, вратата се разтвори, на прага се показа Янус Полуектович и както винаги рече: „Да“. Обърках се. Янус Полуектович влезе в кабинета си и между другото, небрежно, с едно универсално движение на веждите ликвидира цялата сътворена от мен колекция. След него влязоха Фьодор Симеонович, Кристобал Хунта с дебела черна пура в ъгъла на устата, нацупеният Вибегало и решителният Роман Ойра-Ойра. Те бяха угрижени, много бързаха и не ми обърнаха никакво внимание. Вратата на кабинета остана отворена. С въздишка на облекчение седнах на предишното си място и веднага открих, че ме чака голяма порцеланова чаша димящо кафе и чиния със сандвичи. Не зная кой, но някои от титаните все пак се беше погрижил за мене. Започнах да закусвам, заслушан в гласовете, които идваха от кабинета.

— Да започнем оттам — студено и презрително говореше Кристобал Хозевич, — че вашият, с извинение, „родилен дом“ се намира точно под моята лаборатория. Вие вече направихте една експлозия и аз цели десет минути бях принуден да чакам, докато в кабинета ми сложат счупените стъкла. Подозирам, че вие няма да вземете под внимание аргументите от по-общ характер и затова изхождам от чисто егоистични подбуди…

— Моя работа си е, драги, с какво се занимавам в кабинета си — отвърна Вибегало с фалцет. — Аз на вашия етаж не се бъркам, макар че там напоследък непрекъснато тече жива вода. Тя ми намокри целия таван и от нея се завъждат дървеници. Но аз не се бъркам във вашия етаж, а вие не се бъркайте в моя.

— Д-драги — пробоботи Фьодор Симеонович — Амвросий Амбруазович! Ами т-трябва да се вземат п-под внимание възможните усложнения… Ами че никой не се занимава, д-да речем, с д-дракон в зданието, макар че има огнеупори и…

— Аз не се занимавам с дракон, занимавам сее щастливия човек! Исполин на духа! Малко странно разсъждавате, другарю Киврин, вашите аналогии са странни, чужди! Моделът на идеалния човек и някакъв си извънкласов огнедишащ дракон!…

— Д-драги, работата не е там, че той е извънкласов, а че може п-пожар да направи…

— Ето пак! Идеалният човек можел да направи пожар. Не сте помислили, другарю Фьодор Симеонович.

— Г-говоря за д-дракона…

— Аз говоря за вашето неправилно становище! Вие замъглявате, Фьодор Снмеонович! Замазвате! Ние, разбира се, замазваме противоречията… между умствения и физическия… между града и селото… между мъжа и жената, най-после… Но няма да ви позволим да замазвате пропастта!

— Каква пропаст? Каква е тая щуротия, Роман, най-сетне?… Нали в мое присъствие му об-обяснихте? Аз, Амвросий Амбруазович, г-говоря, че вашият експеримент е опасен, разбирате ли… Можете да развалите г-града, разбирате ли.

— Аз всичко разбирам. Аз няма да позволя идеалният човек да се излюпи сред голо поле на вятър!

— Амвросий Амбруазович — каза Роман, — мога още веднъж да повторя своята аргументация. Експериментът е опасен, защото…

— Аз, Роман Петрович, отдавна ви наблюдавам и не мога да разбера как можете да употребявате такива изрази за човека-идеал. Я го вижте, идеалният човек бил опасен за него.

Тогава Роман, вероятно поради младостта си, изгуби търпение.

— Не Идеалният човек! — викна той. — А вашият гений консуматор!

Настъпи зловещо мълчание.

— Как го казахте? — със страшен глас попита Вибегало. — Повторете. Как нарекохте идеалния човек?

— Янус Полуектович — каза Фьодор Симеонович. — Така, приятелю, не бива все пак.

— Не бива! — възкликна Вибегало. — Правилно, другарю Киврин! Правим експеримент от международно научно значение! Тук в нашия институт трябва да се появи исполинът на духа! Това е символично! Другарят Ойра-Ойра с неговия прагматически уклон, другари, се отнася безпринципно към проблема! И другарят Хунта също гледа тесногръдо! Не ме гледайте, другарю Хунта; мене царските жандарми не ме уплашиха и вие няма да ме уплашите! Нима е в наш дух, другари, да се страхуваме от експеримент? Разбира се, на другаря Хунта, като бивш чужденец и църковен работник, му е позволено понякога да се заблуждава, но вие, другарю Ойра-Ойра, и вие, Фьодор Симеонович, сте прости руски хора!

— Стига д-демагогия — избухна най-после и Фьодор Симеонович. — Как не ви е срам да дърдорите т-такива г-глупости? Какъв п-прост човек съм ви аз? И к-каква е тази дума п-прост? Нашите дубли са прости!…

— Мога да кажа само едно — равнодушно заяви Кристобал Хозевич. — Аз съм прост бивш Велик инквизитор и ще затворя достъпа до нашия котел дотогава, докато не получа гаранции, че експериментът ще се извършва на полигона.

— На не по-малко от пет километра от града — добави Фьодор Симеонович. — Или дори на десет.

Вибегало явно нямаше никакво желание да влачи апаратурата си и самият той да се влачи на полигона, където имаше виелица и нямаше достатъчно осветление за кинохрониката.

— Така — каза той. — Ясно. Изолирате нашата наука от народа. Тогава може би не на десет километра, а на цели десет хиляди километра, Фьодор Симеонович? Някъде от другата страна на Земята? Някъде на Аляска, Кристобал Хозевич, или там, откъдето сте вие? Кажете си го направо. А ние ще си го запишем.

Отново настъпи мълчание и се чуваше как страшно пухти загубилият дар слово Фьодор Симеонович.

— Преди триста години — студено рече Хунта — за такива думи бих ви поканил на разходка извън града, където бих ви отупал праха от ушите и бих ви пронизал с шпагата.

— Добре, добре — каза Вибегало. — Това не ви е Португалия. Не обичате критиката. Преди триста години и аз нямаше много да се церемоня с тебе, кяфурин недоклан.

Сгърчих се от омраза. Защо мълчи Янус? Докога ще мълчи! В тишината отекнаха стъпки, в приемната влезе бледият усмихнат Роман, щракна с пръсти и създаде дубъл на Вибегало. След това с удоволствие хвана дубъла за реверите, разтърси го бързо, хвана го за брадата, с удоволствие го дръпна няколко пъти, успокои се, унищожи дубъла и се върна в кабинета.

— А вие трябва да бъдете изгонен, Вибегало — с неочаквано спокоен глас рече Фьодор Симеонович. — Вие сте били неприятна личност.

— Критиката, критиката не обичате — отвърна, пъхтейки, Вибегало.

И тогава най-после заговори Янус Полуектович. Гласът му беше мощен, равен като на Джек Лондоновски капитан.

— Експериментът, съгласно молбата на Амвросий Амбруазович, ще бъде извършен днес точно в десет. Поради това, че експериментът ще бъде съпроводен с доста разрушения, които могат и да доведат до човешки жертви, определям за място на експеримента далечния сектор на полигона, на петнадесет километра от чертата на града. Използувам случая предварително да благодаря на Роман Петрович за неговата находчивост и смелост.

Известно време изглежда всички асимилираха това решение. Поне аз го асимилирах. Янус Полуектович все пак без съмнение имаше странен маниер да изразява мислите си. Впрочем всички на драго сърце вярваха, че той е по-прозорлив. Имаше вече такива прецеденти.

— Ще отида да извикам колата — каза изведнъж Роман и вероятно мина през стената, защото в приемната не се показа.

Фьодор Симеонович и Хунта вероятно кимаха с глави в знак на съгласие, а окопитилият се Вибегало извика:

— Правилно решихте, Янус Полуектович. Навреме ни напомнихте за изгубената бдителност. По-далеч от чужди очи. Само че ще ми трябват хамали. Котелът ми е тежък значи пет тона все пак…

— Разбира се — каза Янус. — Дайте нареждане.

В кабинета размърдаха креслата и аз бързо допих кафето си.

Цял час след това стърчах с онези, които бяха останали в института пред портата, и наблюдавах как товарят котела, стереотръбите, бронеприкритията и зипуни за всеки случай. Бурята беше стихнала, утрото беше студено и ясно.

Роман докара гъсеничен камион. Върколакът Алфред доведе хамалите хекатонхейри. Кот и Хиес вървяха с желание, оживено вдигаха врява със сто гърла и запретваха многобройните си ръкави, а Бриарей вървеше подире им, вдигнал напред изкълчения пръст, и пискаше, че го боляло, че на няколко от главите му се виело свят, че цяла нощ не бил спал. Кот взе котела, Хиес целия останал багаж. Тогава Бриарей, като видя, че за него нищо не е останало, взе да се разпорежда, да дава заповеди и да помага със съвети. Той тичаше напред, отваряше и държеше вратите, непрекъснато приклякваше, надничаше отдолу и викаше: „Давай, давай!“ или „Дай по-надясно. Закачаш!“ В края на краищата го настъпиха по ръката и го притиснаха между котела и стената и Алфред го отведе обратно във вивариума.

Камионът се натъпка здравата с хора. Вибегало се качи в кабината на шофьора. Той беше много недоволен и питаше всички колко е часът. Камионът уж замина, но след пет минути се върна, защото се разбрало, че са забравили кореспондентите. Докато ги търсеха, Кот и Хиес започнаха да се бият със снежни топки, за да се сгреят и счупиха две стъкла. След това Хиес се счепка с някакъв подранил пияница, който викаше: „Всичките ли срещу един, а?“ Дръпнаха Хиес и отново го наблъскаха в камиона. Той пулеше очи и здравата псуваше на елински. Появиха се разтрепераните след сън Г. Проницателни и Б. Питомник и камионът най-после замина.

Институтът опустя. Беше осем и половина. Целият град спеше. Много ми се искаше да отида с другите на полигона, но нямаше как, въздъхнах и започнах втората обиколка.

Вървях по коридорите, прозявах се и гасях лампите навсякъде, докато не стигнах до лабораториите на Витка Корнеев. Витка не се интересуваше от експериментите на Вибегало. Той казваше, че такива като Вибегало трябва без пощада да се предават на Хунта като опитни животни, за да се проучи дали не са летателни мутанти. Затова Витка не мръдна от мястото си, а си седеше на дивана транслатор, пушеше цигара и лениво разговаряше с Едик Амперян. Едик лежеше до него, замислено гледаше към тавана и смучеше бонбон. На масата в коритото с вода бодро плуваше костурът.

— Честита Нова година — казах аз.

— Честита — приветливо ми отвърна Едик.

— Ето, нека Сашка каже — предложи Корнеев. — Саша, съществува ли небелтъчен живот?

— Не зная — казах аз. — Не съм виждал. Защо?

— Какво значи не съм виждал? М-поле ти също никога не си виждал, а изчисляваш напрежението му.

— Какво от това — казах аз. Гледах костура в коритото. Костурът плуваше, рязко се обръщаше на завоите и тогава се виждаше, че той е изкормен. — Витка — казах аз, — стана все пак, а?

— Саша не иска да говори за небелтъчен живот — каза Едик. — И той е прав.

— Без белтък животът е невъзможен — казах аз. — Ами как костурът живее без вътрешности?

— А другарят Амперян казва, че без белтък нямало живот — каза Витка, като караше струята тютюнев дим да се върти на вихрушка и да се движи из стаята, заобикаляйки предметите.

— Аз казвам, че животът е белтък — възрази Едик.

— Не виждам разликата — каза Витка. — Ти казваш, че ако няма белтък, няма и живот.

— Да.

— Ами това какво е? — попита Витка. Той леко махна с ръка.

На масата до коритото се появи отвратително същество, което едновременно приличаше на таралеж и на паяк. Едик се надигна и погледна към масата.

— Ах — каза той и отново легна. — Това не е живот. Това е дух. Нима Кошчей Безсмъртния е небелтъчно същество?

— А ти какво искаш? — попита Корнеев. — Движи ли се? Движи се. Храни ли се? Храни се. И може да се размножава. Искаш ли сега да се размножи?

Едик повторно се надигна и погледна. Таралежът паяк тромаво тъпчеше на място. Като че ли искаше да тръгне едновременно и на четирите страни.

— Духовете не са живот — каза Едик. — Духовете съществуват само дотолкова, доколкото съществува разумен живот. Дори може да се каже по-точно, доколкото съществуват маговете. Духовете са продукт от дейността на маговете.

— Добре — каза Витка.

Таралежът паяк изчезна. Вместо него на масата се появи един мъничък Витка Корнеев, точно копие на истинския, но голям колкото ръка. Той щракна с мъничките си пръстчета и си създаде още по-малък микродубъл. Новият дубъл също щракна с пръсти. Появи се дубъл, голям колкото автоматична писалка. След това колкото кибритена кутийка. След това колкото напръстник.

— Стига ли? — попита Витка. — Всеки от тях е маг. Нито в един няма дори една молекула белтък.

— Несполучлив пример — каза Едик със съжаление. — Първо, принципиално те по нищо не се различават от машина с програмно управление. Второ, те не са продукт на развитието, а продукт на твоето белтъчно майсторство. Едва ли си заслужава да се спори дали еволюцията е способна да даде саморазмножаващи се машини с програмно управление.

— Много знаеш ти за еволюцията — каза грубият Корнеев. — Ама че Дарвин! Каква разлика има дали е химически процес или съзнателна дейност. И твоите прадеди също не всички са били белтъчни. Твоята прапрапрамайка е била, готов съм да призная, доста сложна, но съвсем не белтъчна молекула. И може би така наречената наша съзнателна дейност е също някаква разновидност на еволюцията. Откъде да знаем, че целта на природата е била да създаде другаря Амперян. Може би целта на природата е била да създава духове чрез другаря Амперян. Може би.

— Ясно, ясно. Най-напред протовирус, след това белтък, след това другаря Амперян, а след това цялата планета се изпълва с духове.

— Именно — каза Витка.

— А чие всички измираме като непотребни.

— А защо пък не? — каза Витка.

— Имам един познат — каза Едик, — който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.

— В края на краищата защо пък не?

— Ами защото на мен не ми се ще — каза Едик. — Природата си има свои цели, а аз свои.

— Антропроцентрист — каза Витка с отвращение.

— Да — гордо каза Едик.

— Не желая да дискутирам с антропроцентристи — каза грубият Корнеев.

— Тогава хайде да си разказваме вицове — спокойно предложи Едик и пъхна в устата си още един бонбон.

Дублите на Витка върху масата продължаваха да работят. Най-мъничкият дубъл беше вече колкото мравка. Докато слушах спора на антропоцентриста с космоцентриста, ми хрумна една мисъл.

— Момченца — казах с изкуствено оживление, — защо не отидете на полигона?

— Защо да отидем? — попита Едик.

— Ами интересно е…

— Аз никога не ходя на цирк — каза Едик. — Освен това: уби нил валес иби нил велис^[1].

— За себе си ли говориш? — попита Витка.

— Не. За Вибегало.

— Момченца — казах. — Аз страшно обичам цирк. На вас не ви ли е все едно къде ще си разказвате вицове?

— Тоест? — каза Витка.

— Подежурете заради мене, а аз ще изтичам до полигона.

— Студено е — напомни ми Витка. — Мраз. Вибегало.

— Много искам — казах аз. — Много е тайнствено.

— Да пуснем ли детето? — обърна се Витка към Едик.

Едик кимна с глава.

— Вървете, Привалов — каза Витка. — Това ще ви струва четири часа машинно време.

— Два — казах аз бързо. Очаквах нещо подобно.

— Пет — нахално каза Витка.

— Хайде три — казах аз. — И без това все за тебе работя.

— Шест — хладнокръвно каза Витка.

— Витя — каза Едик, — на ушите ти ще поникне козина.

— Червеникава — казах аз злорадо. — Може би дори със зеленикав оттенък.

— Добре де — каза Витка. — Върви безплатно. Два часа ми стигат.

Преместихме се заедно в приемната. По пътя магнаурите подеха неразбираем спор за някаква си циклотация и трябваше да ги прекъсна, за да ме трансгресират на полигона. Бях им омръзнал вече и за да се отърват по-скоро от мене, те извършиха трансгресията с такава енергия, че аз не успях да се облека и се втурнах сред тълпата от зрители с гърба напред.

На полигона всичко вече беше готово. Публиката се криеше зад бронеприкритията. Вибегало стърчеше от току-що изкопана траншея и бабаитски гледаше с голяма стереотръба. Фьодор Симеонович и Кристобал Хунта, с четиридесеткратни биноктари в ръце тихо си приказваха на латински. Янус Полуектович, облечен с голям кожух, равнодушно стоеше настрана и ровеше снега с бастуна си. Б. Питомник беше клекнал до траншеята с отворен бележник и писалка в ръка. А Г. Проницателни, окичен с фото– и киноапарати, търкаше замръзналите си бузи, пухтеше и тупаше крака зад гърба ми.

Небето беше ясно, пълната луна клонеше на запад. Мътните стрели на полярното сияние, трептейки, се появяваха между звездите и отново изчезваха. Снегът в равнината блестеше и големият тумбест цилиндър на котела ясно се виждаше на стотина метра от нас.

Вибегало вдигна глава от стереотръбата, изкашля се и каза:

— Другари! Дру-га-ри! Какво наблюдаваме през тази стереотръба? През тази стереотръба, другари, ние, вълнувани от сложни чувства, примрели от очакване, наблюдаваме как защитният капак започва автоматично да се отвинтва… Пишете, пишете — каза той на Б. Питомник. — И пишете по-точно… Значи? Автоматично да се отвинтва. След няколко минути сред нас ще се появи идеалният човек — шевалие, значи, сан пьор е сан репрош…^[2]

Аз и с просто око видях как капакът на котела се отвинти и безшумно падна в снега. От котела избухна дълга до звездите струя пара.

— Пояснявам за пресата… — започна Вибегало, но в този момент екна страшен рев.

Земята се люшна и се разтресе. Изви се огромен снежен облак. Всички се строполиха един върху друг, аз също паднах и се затъркалях. Ревът се усилваше и когато аз, вкопчен за веригите на камиона, с мъка се изправих на крака, видях как страшно като гигантска чаша под мъртвешката лунна светлина краищата на хоризонта пълзят и се завиват навътре. Как застрашително се клатушкат бронеприкритията, как, пръснати, тичат, падат и отново скачат оваляните със сняг зрители. Видях, че Фьодор Симеонович и Кристобал Хунта, наметнати с дъгообразни шапки от защитно поле, отстъпват назад под натиска на урагана и вдигнали ръце, се мъчат да разпрострат защитата и над всички други, но вихърът разкъсва защитата на парчета и тези парчета се носят над равнината като огромни сапунени мехури и се пукат в звездното небе. Видях вдигналия яка Янус Полуектович, който стоеше гърбом към вятъра, подпираше се здраво с бастуна по оголената земя и гледаше часовника си. А там, където беше котелът, се въртеше, осветен отвътре с червено, гъст облак пара и хоризонтът стремително се свиваше все по-тясно и по-тясно и като че ли всички ние се намирахме на дъното на колосална делва. А след това съвсем близо до епицентъра на тази космическа грозотия изведнъж се появи Роман със зеления си балтон, който се смъкваше от гърба му. Той замахна широко и запрати в ревящата пара нещо голямо, което блесна като бутилка, и веднага падна по очи и закри главата си с ръце. От облака изскочи грозна, обезобразена от бяс физиономия на джин, чийто очи се блещеха от ярост. Той разтвори уста в беззвучен смях, размаха огромните си космати уши, замириса на изгоряло, над виелицата изскочиха призрачните стени на великолепен дворец, разтърсиха се и рухнаха, а джинът, превърнал се в дълъг език от оранжев пламък, изчезна в небето. Няколко секунди беше тихо. След това хоризонтът с тежък грохот се слегна. Бях подхвърлен високо нагоре и когато дойдох на себе си, открих, че седя, опрял ръце на земята, близо до камиона. Снегът беше изчезнал. Цялото поле наоколо беше черно. Там, където преди една минута стоеше котелът, зееше голяма яма. От нея се вдигаше бяло облаче дим и миришеше на опърлено.

Зрителите започнаха да се изправят на крака. Лицата на всички бяха изцапани и изкривени. Мнозина бяха изгубили гласа си, кашляха, плюеха и тихичко пъшкаха. Те започнаха да се чистят и веднага се разбра, че някои са съблечени по долни дрехи. Чу се ропот, след това викове: „Къде са ми панталоните? Защо съм без панталони? Нали бях с панталони!“, „Другари! Никой ли не е виждал часовника ми?“, „И моя!“, „И моят е изчезнал!“, „Няма ми зъба, платиновия! Това лято го слагах…“, „Леле, а на мен пръстенът ми изчезнал и гривната“, „Къде е Вибегало? Какво е това безобразие?“, „Какво значи това?“, „Да вървят по дяволите часовниците и зъбите!“, „Хората здрави ли са?“, „Някакъв взрив… джин… ами къде е исполинът на духа?“, „Къде е консуматорът?“, „Къде е Вибегало най-сетне?“, „Ами хоризонта видя ли? Знаеш ли на какво прилича това?“, „На свиване на пространството, зная ги тия работи…“, „Студено ми е по потник… дайте ми нещо…“, „Ами къде е този Вибегало? Къде е този глупак?“

Земята се размърда и от траншеята изпълзя Вибегало. Той беше без валенки.

— Пояснявам за пресата — пресипнало каза той.

Но не му позволиха да поясни. Магнус Фьодорович Редкин, дошъл специално, за да разбере най-после какво представлява истинското щастие, се спусна към него, замаха стиснати юмруци и записка:

— Това е шарлатанство! Вие ще отговаряте! Панаир! Къде ми с шапката? Къде ми е шубата? Ще се оплача от вас! Къде ми е шапката, питам?

— Напълно според програмата… — мърмореше Вибегало и се озърташе — нашият скъп исполин…

Към него бавно се приближи Фьодор Симеонович.

— Вие, д-драги мой, з-закопавате таланта си в земята. Т-трябва да ви изпратят д-да подсилите отдел „Отбранителна магия“. Вашите идеални хора трябва да се хвърлят върху неприятелските бази. Д-да плашат агресора.

Вибегало взе да отстъпва назад, като се пазеше с ръкава на зипуна си. При него отиде Кристобал Хозевич, измери го мълчаливо с поглед, рязко хвърли в краката му изцапаните си ръкавици и се отдалечи. Жан Жакомо, който набързо си направи привидно елегантен костюм, завика отдалече:

— Това е феноменално, сеньори. Винаги съм изпитвал към него известна антипатия, но не можех да си представя подобно нещо…

Сега най-после Г. Проницателни и Б. Питомник се ориентираха какво е положението. Досега те неуверено се усмихваха и гледаха всекиго в устата, надявайки се да разберат нещо. След това проумяха, че не всичко върви напълно според програмата. Г. Проницателни с твърда крачка отиде при Вибегало, бутна го по рамото и каза с железен глас:

— Другарю професор, къде мога да си получа обратно апаратите? Три фотоапарата и един киноапарат.

— И венчалния ми пръстен — добави Б. Питомник.

— Пардон — каза Вибегало с достойнство. — Он вудемандера канд он ора безоан де ву^[3]. Почакайте за обяснение.

Кореспондентите се смутиха. Вибегало се обърна и тръгна към ямата. Над ямата вече стоеше Роман.

Исполинът консуматор не се намери в ямата. Но пък там бяха останалите много други неща. Там бяха фото– и киноапаратите, бележниците, шубите, пръстените, огърлиците, панталоните и платиненият зъб. Там бяха валенките на Вибегало и шапката на Магнус Фьодорович. Там се намери и моята платинова свирка за повикване на аварийната команда. Освен това там открихме два москвича, три волги, желязната каса с печатите на местната спестовна каса, голямо парче печено месо, две каси водка, една каса жигульовска бира и един железен креват с никелирани топки. Вибегало си навлече валенките и снизходително усмихнат, заяви, че сега може да се започне дискусия. „Задавайте въпроси“ — каза той. Но дискусия не стана. Ядосаният Магнус Фьодорович извика милицията. Долетя с една „газка“ младият сержант Ковальов. Наложи се всички да се запишем свидетели. Сержант Ковальов ходеше около ямата и се мъчеше да открие следите на престъпника. Той намери огромна изкуствена челюст и дълбоко се замисли над нея. Кореспондентите, получили апаратурата си и видели всичко в нова светлина, внимателно слушаха Вибегало, който отново вдигна демагогска патърдия за неограничените и разнообразни потребности. Ставаше скучно, аз замръзвах.

— Да си вървим в къщи — каза Роман.

— Да си вървим — казах аз. — Откъде взе джина?

— Изписах го вчера от склада. За съвсем други цели.

— И все пак какво стана? Пак ли преяде!

— Не, чисто и просто Вибегало е глупак — каза Роман.

— Това се разбира — казах аз. — Но каква е причината за катаклизма?

— Все същата — каза Роман. — Хиляди пъти му казвах: „Вие програмирате стандартен суперегоцентрист. Той ще заграби всички материални ценности, до които се докопа, а след това ще свие пространството, ще се омотае като какавида и ще спре времето.“ А Вибегало изобщо не може да проумее, че истинският исполин на духа не толкова консумира, колкото мисли и чувствува.

— Всичко това е дреболия — продължи той, когато стигнахме близо до института. — То за всички е ясно. Ти по-добре ми кажи откъде У-Янус е разбрал, че всичко ще стане точно така, а не иначе? Та той всичко беше предвидил. И огромните разрушения, и че аз ще се досетя как да ликвидирам исполина в зародиш.

— Наистина — казах аз. — Той дори ти изказа благодарност. В аванс.

— Странно, нали? — каза Роман. — Би трябвало всичко грижливо да обмислим.

И ние започнахме грижливо да обмисляме. Това ни отне много време. Но едва през пролетта, и то случайно, успяхме да разберем всичко.

Но това е вече съвсем друга история.