Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (5)

Пета глава

— А вие самият вярвате ли в призраци? — попита лектора един от слушателите.

— Разбира се, не — отвърна лекторът и бавно се стопи във въздуха.

Истинска история

Чак до вечерта аз се старах да бъда твърде предпазлив. От участъка си тръгнах направо за къщи на улица „Лукоморие“. И там веднага се пъхнах под колата. Беше страшно горещо. От запад бавно пълзеше страшен черен облак. Докато лежах под колата и се заливах с масло, старицата Наина Киевна, станала изведнъж твърде дружелюбна и любезна, два пъти си прави устата да я откарам на Лисата планина. „Казват, драги, че било вредно колата да стои — прегракнало гугукаше тя и надничаше под предната броня. — Казват, за нея било полезно да върви. Пък аз ще си платя, не се съмнявай…“ Не ми се ходеше на Лисата планина. Първо, всеки момент можеше да пристигнат момчетата. Второ, старицата в своята гугукаща модификация ми беше още по-неприятна, отколкото в свадливата си. После, както се разбра, до Лисата планина имало деветдесет версти само на отиване. А когато попитах бабичката какъв е пътят, тя радостно ми заяви да не се тревожа — пътят бил гладък, а ако станело нещо, бабичката щяла сама да бута колата. („Не ме гледай, драги, че съм стара, аз съм още много яка.“) След първата безуспешна атака старицата временно отстъпи и си влезе в къщи. Тогава при мене под колата се завря котаракът Василий. Около минута той внимателно наблюдава ръцете ми, а след това тихичко, но ясно каза: „Не ви съветвам, гражданино… мя-у-у-у… не ви съветвам. Ще ви изядат“. След което веднага си тръгна, тресейки леко опашка. Искаше ми се да бъда предпазлив и затова, когато бабичката за втори път се вдигна в атака, за да свърши всичко наведнъж, аз й поисках петдесет рубли. Тя веднага се отказа, като ме погледна с уважение.

Направих ЕГ и ТО, с най-голяма предпазливост отидох до бензиностанцията да заредя, обядвах в стол №11 и документите ми още веднъж бяха проверени от бдителния Ковальов. За да ми бъде чиста съвестта, аз го попитах какъв е пътят до Лисата планина. Младият сержант ме погледна с голямо недоверие и каза: „Път ли? Какво приказвате, гражданино? Какъв ти път? Там няма никакъв път“. Когато се върнах в къщи, вече валеше пороен дъжд.

Старицата беше заминала. Котаракът Василий беше изчезнал. В кладенеца някой пееше на два гласа. И това беше зловещо и тъжно. Скоро пороят беше сменен от монотонен дребен дъждец. Стана тъмно.

Влязох в стаята си и се опитах да експериментирам с книгата-преображенка. Обаче тя засече. Може би аз правех нещо не както трябва или пък влияеше времето, но тя продължаваше да си бъде, каквото си беше. — „Практически занимания по синтаксис и пунктуация“ от П.Ф. Кузмин, каквито и дяволии да правех. Беше напълно невъзможно да чете такава книга и аз си опитах късмета с огледалото. Но огледалото отразяваше каквото му падне и мълчеше. Тогава легнах на дивана и там останах. От скуката и ромона на дъжда взеха да се унасям в дрямка, когато изведнъж иззвъня телефонът. Излязох в антрето и вдигнах слушалката.

— Ало…

Слушалката мълчеше и пукаше.

— Ало — казах аз и духнах в слушалката. — Натиснете копчето.

Отговор нямаше.

— Чукнете на телефона — посъветвах аз. Слушалката мълчеше. Духнах още веднаж, подръпнах шнура и казах: — Обадете се от друг телефон.

Тогава в слушалката някой грубо попита:

— Александър ли е?

— Да. — Бях учуден.

— Защо не отговаряш?

— Отговарям. Кой е там?

— Петровски ти се обажда. Иди в осолителния цех и кажи на майстора да ми се обади по телефона.

— Кой майстор?

— Е, какво става днес с тебе?

— Не зная.

— Какво значи — не зная? Александър ли е?

— Слушайте, гражданино — казах аз. — На кой номер се обаждате?

— На седемдесет и две… Там седемдесет и две ли е?

Аз не знаех.

— Изглежда не е — казах аз.

— А защо казвате, че сте Александър?

— Защото съм Александър!

— Тфю!… Комбинатът ли е?

— Не — казах аз. — Музеят.

— А… Тогава се извинявам. Значи не можете да повикате майстора…

Оставих слушалката. Постоях малко, оглеждайки антрето. В антрето имаше пет врати: за моята стая, за двора, за стаята на бабата, за клозета и още една обкована с желязо с грамаден катинар. Скучно, помислих си аз. Самота. И крушката е мъждива, прашна. Тътрейки крака, аз се върнах в стаята си и спрях на вратата.

Дивана го нямаше.

Всичко друго си беше съвсем като преди: масата и печката, и огледалото, и закачалката, и столчето. И книгата си стоеше на прозореца точно там, където я бях оставил. А на пода, където по-рано беше диванът, се виждаше само един много прашен, покрит с боклук правоъгълник. След това видях постелята си грижливо сгъната под закачалката.

— Тук току-що имаше диван — гласно казах аз. — Лежах на него.

В къщата нещо се променя. Стаята се изпълни с неразбираем шум. Някой разговаряше, чуваше се музика, някъде се смееха, кашляха, тътреха крака. Една неясна сянка за миг закри светлината на крушката, дъските на пода шумно изскърцаха. После изведнъж замириса на аптека и в лицето ми лъхна хлад. Дръпнах се назад. И същия момент на външната врата някой рязко и ясно почука. Шумовете моментално стихнаха. Озъртайки се към мястото, където преди беше диванът, излязох в антрето и отворих вратата.

Пред мен под ситния дъжд стоеше нисък, фин човек с къса, идеално чиста кремава мушама, с вдигната яка. Той свали шапка и с достойнство каза:

— Моля ви се, извинявайте, Александър Иванович. Може ли да ми отделите пет минути.

— Разбира се — казах аз смутено. — Влезте…

За пръв път през живота си виждах този човек и ми мина през ума, че може би е свързан с местната милиция. Непознатият влезе в антрето и понечи да се вмъкне право в стаята ми. Преградих му пътя. Не зная защо го направих. Сигурно защото не ми се искаше да ме разпитва за праха и боклука на пода.

— Извинявайте — изфъфлих аз, — може би тук… че вътре е разхвърляно. Няма къде да се седне…

Непознатият рязко вдигна глава.

— Как няма къде? — каза той тихо. — Ами диванът?

Известно време мълчаливо се гледахме право и очите.

— М-м-м… какво диванът? — попитах аз, кой знае защо, шепнешком.

Непознатият затвори очи.

— Ах, така значи? — бавно каза той. — Разбирам. Жалко. Тогава извинявайте…

Той вежливо ми кимна, сложи си шапката и енергично тръгна към вратата на клозета.

— Къде отивате? — развиках се аз. — Сбъркахте!

Непознатият, без да се обръща, измърмори: „Ах, няма значение“ — и се скри зад вратата. Аз машинално запалих лампата, постоях мъничко, ослушвайки се, след това дръпнах вратата. В клозета нямаше никого. Извадих внимателно цигара и запалих. Диванът, помислих си аз. Какво общо има тук диванът? Никога не съм чувал никакви приказки за дивани. Имаше летящо килимче, имаше вълшебна покривка. Имаше: шапка-невиднмка, обувки-бързоходки, самосвирка, имаше чудното огледалце. А чудо диван нямаше. На диваните се седи или лежи, диванът е нещо солидно, много обикновено… Всъщност чия фантазия би могла да се вдъхнови от един диван?…

Когато се върнах в стаята, веднага видях Човечето. То седеше на печката, под самия таван, свито в твърде неудобна поза. Имаше набръчкано небръснато лице и сиви космати уши.

— Здравейте — казах аз уморен.

Човечето страдалчески сви дългите си устни.

— Добър вечер — каза то. — Извинявайте, моля ви се, и аз не зная как… попаднах тук. Идвам за дивана.

— За дивана сте закъснели — казах аз, като седнах до масата.

— Виждам — тихо каза човечето и тромаво се размърда. Посипа се мазилка.

Аз пушех и замислено го разглеждах. Човечето неуверено надничаше надолу.

— Да ви помогна ли? — попитах аз и понечих да тръгна към него.

— Не, благодаря — каза човечето унило. — По-добре сам…

Цапайки се с вар, то се довлече до края на одъра, тласна се несръчно и полетя с главата надолу. Нещо ме преряза под лъжичката, но то увисна във въздуха и започна бавно да се спуска, конвулсивно разперило ръце и крака. Гледката беше не много естетична, но забавна. То кацна на четири крака, веднага се изправи и изтри с ръка мокрото си лице.

— Съвсем остарях — заяви то прегракнало. — Преди сто години или, да речем, при Гонзаст за такова слизане, бъдете сигурни, Александър Иванович, щяха да ми отнемат дипломата.

— Ами какво сте завършили? — попитах аз, палейки втора цигара.

То не ме слушаше. Седна на столчето срещу мен и продължи тъжно да приказва:

— Преди левитирах като Зекс. А сега, извинявайте, не мога да си изчистя растителността на ушите, толкова е некрасиво… Но като нямам талант! Около тебе безброй съблазни, най-различни степени, титли, а нямаш талант! При нас мнозина на старини се окосмяват. Естествено, за корифеите това не се отнася. Жан Жакомо, Кристобал Хунта, Джузепе Балзамо или, да речем, другаря Фьодор Семьонович Киврин… Нямат дори следа от косми! — той тържествуващо ме погледна. — До-ри сле-да! Гладка кожа, финес, стройност…

— Извинявайте… — казах аз. — Казахте Джузепе Балзамо… Но нали това е граф Калиостро? А, според Толстой, графът е бил дебел и твърде неприятен на вид…

Човечето със съжаление ме погледна и снизходително се усмихна.

— Просто не сте запознати, Александър Иванович — каза той. — Граф Калиостро е съвсем различно нещо от великия Балзамо. Това е… как да ви кажа… Това е много сполучливо негово копие. На младини Балзамо се самоматрицирал. Той бил необикновено, необикновено талантлив. Но нали знаете как стават тези неща на младини… Малко бързо, малко смешно — тупа-тапа и готово… Да… Недейте казва никога, че Балзамо и Калиостро са едно и също нещо. Може да попаднете в неудобно положение.

На мене ми стана неудобно.

— Да — казах. — Аз, разбира се, не съм специалист. Но… Извинявайте за нескромния въпрос, но какво общо има тук диванът? На кого е притрябвал?

Човечето трепна.

— Непростима самонадеяност — каза то високо и стана. — Направих грешка и съм готов да си призная съвсем смело. Когато такива гиганти… А отгоре на всичко тези нагли хлапаци… — То започна да се кланя, слагайки на сърцето бледите си ръчички. — Моля да ме извините, Александър Иванович, че ви обезпокоих… още веднъж се извинявам и незабавно ви напускам. — То отиде до печката и боязливо погледна нагоре. — Стар съм, Александър Иванович — каза то и въздъхна тежко. — Стар съм.

— Ами може би ще ви бъде по-удобно през… е-е-е-е… Преди малко тук идва един другар, та той използва…

— О-о, драги мой, та това беше Кристобал Хунта! Какво му струва на него да мине през канализацията десетина левги… — Човечето скръбно махна с ръка. — Ние сме по-простички… Той взе ли със себе си дивана или го трансгресира?

— Н-не зная — казах аз. — Там е работата, че той също закъсня.

Човечето смаяно подръпна козината на дясното си ухо.

— Закъсня ли? Той? Невероятно… Впрочем нима можем ние с вас да преценяваме това? Довиждане, Александър Иванович, много извинявайте…

То с явно усилие мина през стената и изчезна. Аз хвърлих угарката на пода в сметта. Ама че диван! Това да не ти е говоряща котка. То е нещо по-солидно, някаква драма. Може би дори драма на идеи. Но може би ще дойдат още закъснели. Сигурно ще дойдат. Погледнах боклука. Къде бях виждал метла?

Метлата се намираше до качето под телефона. Започнах да смитам праха и боклука и изведнъж нещо тежко се закачи за метлата и се търкулна на средата на стаята. Погледнах го. Беше блестящо продълговато цилиндърче колкото показалец. Бутнах го с метлата. Цилиндърчето се люшна, нещо сухо изпращя и в стаята замириса на озон. Хвърлих метлата и вдигнах цилиндъра. Беше гладък, идеално полиран и топъл. Драснах по него с нокът и той отново изпращя. Обърнах го, за да го разгледам откъм дъното и в същия миг усетих, че подът под краката ми се измъква. Пред очите ми всичко се обърна. Блъснах се страшно с петите в нещо, после с рамото и темето, изпуснах цилиндъра и паднах. Бях здравата шашардисан и не можах да схвана изведнъж, че лежа в тясната пролука между печката и стената. Крушката над мен се клатеше и когато вдигнах очи, с голямо учудване открих на тавана следи от грайферите на обувките си. Измъкнах се с пъшкане от пролуката и огледах подметките си. На подметките имаше вар.

— Дано обаче — помислих си гласно — не изтека през канализацията!… — Потърсих с очи цилиндърчето. То стоеше опряно на пода с края на долната си част в положение, което изключваше всякакво равновесие. Предпазливо се приближих и клекнах до него. Цилиндърчето тихо пращеше и се клатушкаше. Дълго го наблюдавах, проточил шия, след това духнах леко върху него. Цилиндърчето се разклати още по-силно, наведе се и в този момент зад гърба ми екна пресипнал грак и лъхна вятър. Обърнах се и седнах на пода. На печката грижливо свиваше крила исполински лешояд с гола глава. — Здравейте — казах аз. Бях убеден, че лешоядът е говорящ.

Лешоядът наведе глава, погледна ме с едното око и веднага заприлича на кокошка. Махнах му ръка за поздрав. Лешоядът поразтвори клюна, но не проговори. Той вдигна крило и като тракаше с клюна, започна да се пощи под мишницата. Цилиндърчето продължаваше да се клатушка и пращи. Лешоядът престана да се пощи, сгуши глава между плещите си и покри очите си с жълта ципа. Стараейки се да не заставам гърбом към него, аз завърших метенето и изхвърлих боклука навън в дъждовния мрак. След това се върнах в стаята.

Лешоядът спеше, миришеше на озон. Погледнах часовника си: беше дванадесет и двадесет през нощта. Постоях малко над цилиндърчето, размишлявайки над закона за запазването на енергията и респективно на веществото. Лешоядите едва ли се кондензират от нищо. Ако даденият лешояд се с появил тук в Соловец, значи някакъв лешояд (не непременно даденият) с изчезнал от Кавказ или от някъде другаде, където се въдят. Пресметнах енергията на пренасянето и боязливо погледнах цилиндърчето. По-добре да не го пипам, помислих си аз. По-добре да го покрия с нещо и нека си стои. Донесох от антрето черпака, прицелих се внимателно и спрял дъх, захлупих с него цилиндърчето. След това седнах на столчето, запалих цигара, очаквайки още нещо. Лешоядът силно хъркаше. В светлината на лампата перата му блестяха като мед, огромните му нокти се бяха забили в мазилката. От него бавно се разнасяше миризма на мърша.

— Напразно направихте това нещо, Александър Иванович — каза приятен мъжки глас.

— Какво именно? — попитах аз, като се обърнах към огледалото.

— Имам предвид умклайдета.

Но не говореше огледалото. Говореше някой друг.

— Не разбирам за какво става дума — казах аз. В стаята нямаше никого и аз изпитвах раздразнение.

— Говоря за умклайдета — каза гласът. — Съвсем без нужда го захлупихте с железния черпак. Умклайдетът или както вие го наричате — вълшебната пръчка, изисква с него да се борави извънредно предпазливо.

— Точно за това го захлупих… Но влезте, другарю, че така е много неудобно да разговаряме.

— Благодаря ви — каза гласът.

Точно пред мене бавно се кондензира един бледен, твърде коректен човек, със сив костюм, който му стоеше идеално. Навел глава малко встрани, той ме попита с изтънчена вежливост:

— Смея ли да се надявам, че не ви обезпокоих прекалено много?

— Никак — казах аз и станах. — Моля седнете и се чувствувайте като у дома си. Ще пийнете ли един чай?

— Благодаря ви — каза непознатият, седна срещу мене и с изящен жест дръпна крачолите си. — Колкото за чая, моля да ме извините, Александър Иванович, току-що вечерях.

Елегантно усмихнат, той ме гледа известно време в очите. Аз също се усмихвах.

— Вие сигурно идвате за дивана? — казах аз. — Уви, дивана го няма. Много съжалявам и дори не зная…

Непознатият плесна с ръце.

— Празна работа! — каза той. — Колко много шум заради една глупост, простете, в която при това никой истински не вярва… Преценете сам, Александър Иванович, да се правят кавги, глупави кинопреследвания, да се тревожат хората заради митическия — не ме е страх от тази дума — именно митическия Бял тезис… Всеки трезвомислещ човек разглежда дивана като универсален транслатор, малко обемист, но твърде солиден и устойчив при работа. И толкова по-смешни са старите невежи, които дрънкат за Белия тезис… Не, аз дори не желая да говоря за този диван.

— Както намерите за добре — казах аз, като съсредоточих в тази фраза цялата си изтънченост. — Да си поговорим за нещо друго.

— Суеверие… предразсъдъци… — разсеяно проговори непознатият. — Умствен мързел и завист, завист, завист, избуяла като плевел. — Той млъкна. — Извинявам се, Александър Иванович, но все пак бих ви помолил за вашето разрешение да махна този черпак. За съжаление желязото практически е непрозрачно за хиперпола, а нарастването на напрежението на хиперпола в малък обем…

Вдигнах ръце.

— За бога, правете всичко, което намерите за добре! Махнете черпака… махнете дори този… ум… ум… ум… тази вълшебна пръчка… — тук аз спрях, като с учудване открих, че черпака вече го няма. Цилиндърчето стоеше в локва, а течността приличаше на оцветен живак. Течността бързо се изпаряваше.

— Така ще бъде по-добре. Уверявам ви — каза непознатият. — А що се отнася до вашето великодушно предложение да махна умклайдета, за съжаление не мога да се възползувам от него. Това е вече въпрос на морал и етика, въпрос на чест, ако щете… Условностите са толкова силни. Ще си позволя да ви посъветвам вече да не пипате умклайдета. Виждам, че сте се ударили, пък и този орел… мисля, че усещате м-м-м… някакъв парфюм.

— Да — казах аз ядосан. — Смърди отвратително. Като в маймунска клетка.

Погледнахме към орела. Наежил перушина, лешоядът спеше.

— Изкуството да се управлява умклайдета — каза непознатият — е сложно и тънко изкуство. Вие в никакъв случай не трябва да се огорчавате и да се упреквате. Курсът по управляване на умклайдета трае осем месеца и изисква основно познаване на квантовата алхимия. Като програмист, вие вероятно без особен труд бихте овладели умклайдета на електронно равнище, така наречения УЕР-17… Но квантовият умклайдет… хиперпола… трансгресивните въплощения… обобщения закон на Ломоносов-Лавоазие — той виновно разпери ръце.

— Излишни приказки! — бързо казах аз. — Аз дори не претендирам… Разбира се, аз съм абсолютно неподготвен.

Тогава се досетих и му предложих цигара.

— Благодаря ви — каза непознатият. — Не пуша, за голямо съжаление.

Като размърдах от учтивост пръсти, аз се осведомих — не попитах, а именно се осведомих:

— Ще мога ли аз да разбера на какво дължа тази приятна среща с вас?

Непознатият наведе очи.

— Страх ме е, че ще ви се сторя нескромен — но уви, трябва да си призная, че аз вече доста отдавна се намирам тук. Не ми се ще да назовавам имена, но мисля, че дори вие, колкото и далече да стоите от цялата тази история, Александър Иванович, разбирате, че около дивана е започнало едно нездраво суетене, назрява скандал, атмосферата се нагорещява, напрежението расте. При такава обстановка грешките и крайно нежелателните случайности са неизбежни. Да не отиваме далеч за примери. Някой — повтарям, не бих искал да назовавам имена, още повече че той е сътрудник, достоен за уважение, а когато говоря за уважение, имам предвид ако не маниерите, то големия талант и самоотверженост. — Та някой, бързайки и нервничейки, си изгубват тук умклайдета и умклайдетът става център на събитията, в които бива въвлечен един човек, който няма нищо общо с тях. — Той ми се поклони. — А в такива случаи е крайно необходимо едно въздействие, което някак си да неутрализира дребните влияния… — Той многозначително погледна следите на обувките ми на тавана. После ми се усмихна. — Но аз не бих искал да изглеждам абстрактен алтруист. Естествено, всичките тези събития твърде много ме интересуват като специалист и като администратор… Впрочем не смятам повече да ви преча и доколкото вие ми внушихте увереността, че повече няма да експериментирате с умклайдета, ще ви моля да ми разрешите да се сбогувам.

Той стана.

— Какво приказвате? — извиках аз. — Не си отивайте! Толкова приятно ми е да разговарям с вас, имам към вас хиляда въпроси…

— Извънредно ценя вашата деликатност, Александър Иванович, но вие сте уморени, трябва да си починете…

— Ни най-малко! — пламенно възразих аз. — Напротив!

— Александър Иванович — каза непознатият, като дружелюбно се усмихваше и внимателно ме гледаше в очите. — Но вие наистина сте уморен. И вие наистина искате да си починете.

И тогава усетих, че наистина заспивам. Очите ми се залепваха. Вече не ми се говореше. Вече нищо не ми се искаше. Страшно ми се спеше.

— Беше ми изключително приятно да се запозная с вас — каза тихо непознатият.

Аз видях, че той започна да избледнява, да избледнява и бавно се стопи във въздуха, оставяйки подире си лек дъх на скъп одеколон. Постлах криво-ляво дюшека на пода, забих лице във възглавницата и моментално заспах.

Събуди ме пляскане на крила и неприятно гракане. Стаята бе потънала в някакъв странен синкав полумрак. Орелът на печката шумолеше, отвратително грачеше и удряше с крила по тавана. Седнах и се огледах. В средата на стаята във въздуха кръжеше един здрав мъжага по анцуг и раирана спортна риза. Той кръжеше над цилиндърчето и без да го докосва, плавно размахваше огромните кокалести лапи.

— Какво има? — попитах аз.

Мъжагата за миг ме погледна през рамо и се обърна.

— Не чувам отговор — казах аз сърдито. Все още страшно ми се спеше.

— Тихо, смъртнико — прегракнало каза мъжагата. Той прекрати своите фокуси и вдигна цилиндърчето от пода. Гласът ми се стори познат.

— Ей, приятелю! — казах аз заплашително. — Остави това нещо на мястото му и се измитай.

Мъжагата ме гледаше и протягаше напред челюст. Отметнах чаршафа и станах.

— Я остави умклайдета! — казах аз с висок глас.

Мъжагата кацна на пода, стъпи здраво на краката и направи стойка. В стаята стана много по-светло, макар че лампата не светеше.

— Момчето ми — каза мъжагата, — нощем трябва да се спи. По-добре си легни сам.

Младежът явно обичаше да се бие. Впрочем аз също.

— Да излезем на двора, а? — сериозно му предложих аз, като повдигнах гащетата си.

Изведнъж някой каза с патос:

— „Устремил своите мисли към висшето Аз, свободен от въжделение и себелюбие, изцелен от душевна суета, сражавай се, Арджуна!“

Аз трепнах. Младежът също трепна.

— „Бхагават-Гита“! — каза гласът. — Песен трета, стих тридесети.

— Огледалото — казах аз машинално.

— Зная — промърмори мъжагата.

— Остави умклайдета — настоях аз.

— Какво ревеш като болен слон — каза младежът. — Да не е твой?

— Ами да не е твой?

— Да, мой е.

Тогава ми мина мисълта:

— Значи ти си отвлякъл дивана?

— Не си пъхай гагата в чужди работи — посъветва ме младежът.

— Върни дивана — казах аз. — Разписал съм се за него.

— Върви по дяволите! — каза мъжагата, като се озърташе.

И в този момент в стаята се появиха още двама: Мършавия и Дебелия, и двамата с раирани пижами, подобни на затворници от Синг-Синг.

— Корнеев! — записка Дебелия. — Значи вие крадете дивана?! Какво безобразие!

— Вървете всички на… — каза мъжагата.

— Вие сте грубиян! — развика се Дебелия. — Трябва да ви уволнят! Ще подам рапорт срещу вас!

— Подавайте — мрачно каза Корнеев. — Правете, каквото щете.

— Не разговаряйте с мен с такъв тон! Хлапак! Безсрамник! Забравили сте тук умклайдета! Този младеж можеше да пострада!

— Вече пострадах — намесих се аз. — Дивана го няма, спя като куче, всяка нощ дрънканици… този смрадлив орел…

Дебелия веднага се обърна към мен:

— Нечувано нарушение на дисциплината — заяви той. — Трябва да се оплачете… А вие трябва да се засрамите! — Той отново се обърна към Корнеев.

Корнеев навъсено пъхаше умклайдета зад бузата си. Мършавия изведнъж тихо и заплашително попита:

— Свалихте ли Тезиса, Корнеев?

Мъжагата мрачно се усмихна.

— Никакъв Тезис няма там — каза той. — Какво току се заяждате? Ако искате да не ви крадем дивана, дайте ни друг транслатор…

— Четохте ли заповедта, да не се разхищават предметите от резервния фонд? — заплашително попита Мършавия.

Корнеев пъхна ръце в джобовете си и се загледа към тавана.

— Известно ли ви е решението на научния съвет? — попита Мършавия.

— На мен, другарю Дьомин, ми с известно, че понеделник започва в събота — мрачно каза Корнеев.

— Стига демагогия — каза Мършавия. — Веднага върнете дивана и да не сте посмели вече да се връщате тук.

— Няма да върна дивана — каза Корнеев. — Когато завършим експеримента, ще го върнем.

Дебелия направи грозна сцена. „Произвол!… — пискаше той. — Хулиганщина!…“ Лешоядът отново разтревожено закрещя. Без да вади ръце от джобовете си, Корнеев се обърна гърбом и тръгна през стената. Дебелакът полетя след него с вик: „Не, ще върнете дивана!“ Мършавия ми каза:

— Това е недоразумение. Ще вземем мерки да не се повтаря.

Той кимна и също тръгна към стената.

— Почакайте! — извиках аз. — Орелът! Приберете орела! Заедно с миризмата!

Мършавия, вече наполовина влязъл в стената, се обърна и повика орела с пръст. Лешоядът шумно се вдигна от печката и се вмъкна под нокътя му. Мършавия изчезна. Синкавата светлина бавно помръкна, стана тъмно, по прозореца отново затрополи дъждът. Запалих лампата и огледах стаята. В стаята всичко си беше като преди, само на печката зееха дълбоки драскотини от ноктите на лешояда и на тавана грозно и глупаво се тъмнееха ръбестите следи от грайферите на моите обувки.

— Прозрачното масло, което се намира в кравата — с идиотска сериозност каза огледалото, — не спомага за нейното хранене, но то снабдява с най-хубава храна, като се обработи по подходящ начин.

Угасих светлината и си легнах. На пода беше твърдо, лъхаше студ. Утре старицата ще ми даде да се разбера, помислих си аз.