Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (2)

Втора глава

… Запустялата къща се превърна в бърлога на лисици и язовци. И затова тук могат да се появяват странни таласъми и призраци.

А. Уеда

Събудих се посред нощ, защото в стаята ми двама души едва чуто си шепнеха. Гласовете много си приличаха, но единият беше малко по-сподавен и пресипнал, а другият издаваше крайно раздразнение.

— Не хъркай — шепнеше ядосаният. — Можеш ли да не хъркаш?

— Мога — обади се сподавеният и закашля.

— По-тихо де… — изсъска ядосаният.

— Дразни ме — обясни сподавеният. — Сутрешна тютюнджийска… — Той отново се разкашля.

— Махни се оттук — каза ядосаният.

— Няма значение, той спи…

— Кой е той? Откъде се взе?

— Откъде да зная?

— Ама че неприятно… Просто феноменално не ми върви.

На съседите пак не им се спи, помислих си аз в полусън. Представих си, че съм си в къщи. Съседи ми бяха двама братя физици, които страшно обичаха да работят нощем. Към два часа след полунощ им се свършваха цигарите и тогава те се вмъкваха в моята стая и започнаха да търсят, да бутат мебелите и да се карат помежду си.

Грабнах възглавницата и я запратих в тъмнината. Нещо шумно се събори и отново стана тихо.

— Върнете ми възглавницата — казах аз — и се махайте. Цигарите са на масата.

Собственият ми глас ме събуди окончателно. Седнах. Някъде монотонно лаеха кучета, в другата стая старицата хъркаше страшно. Най-после си спомних къде се намирам. В стаята нямаше никого. В мъждивата светлина видях на пода възглавницата и парцалаците, паднали от закачалката. Бабата ще ми откъсне главата — помислих си аз и скочих. Подът беше студен и аз стъпих на черджетата. Бабата спря да хърка. Аз притихнах. Дъските на пода леко пукаха, в ъглите нещо хрупкаше и шумолеше. Бабата оглушително изсвири и отново захърка. Дигнах възглавницата и я хвърлих на дивана. Парцалаците миришеха на куче.

Закачалката се беше откъснала от гвоздея и висеше на една страна. Оправих я и започнах да прибирам дрехите. Но щом окачих и последната стара манта, закачалката отново се откъсна, изшумоля по тапетите и увисна на един гвоздей. Бабата престана да хърка и аз плувнах в студена пот. Някъде наблизо закукурига петел. На супа да станеш, помислих си аз с омраза. Старицата в другата стая започна да се върти, пружината скърцаше и тракаше. Зачаках, застанал на един крак. На двора някой каза тихичко: „Време е да спим, заседяхме се днес с теб“. Гласът беше млад, женски. „Щом трябва да спим, да спим.“ — обади се друг глас. Чу се провлачена прозявка. — „Няма повече да се къпем днес, нали?“ — „Студено е нещо. Хайде да нанкаме.“ Стана тихо. Бабата заръмжа и замърмори и аз предпазливо се върнах на дивана. Утре сутринта ще стана по-рано и всичко ще оправя…

Легнах на дясната страна, завих се презглава, затворих очи и изведнъж разбрах, че никак не ми се спи, а ми се яде. Лелее, ами сега — помислих си аз. Веднага трябва да направя нещо и го направих.

Ето ти, да речем, една система от две интегрални уравнения от типа на уравненията от звездната статистика; и двете неизвестни функции са под интеграл. Естествено, могат да се решават само числено, да речем, с БЕСМ…

Спомних си нашата БЕСМ. Командното табло е като млечен крем. Женя слага на таблото пакет, увит с вестник, и бавно го разгръща. „Какво си носиш“? — „Сирене и салам. Полски полушпек на търкалца“. — „Ех, трябва да се ожениш! Аз си нося кюфтета с чесън, домашни, и кисела краставичка.“ Не, две краставички… Четири кюфтета и съответно четири хубави кисели краставички. И четири филийки хляб с масло…

Отметнах одеялото и седнах. Може би в колата е останало нещо? Не, всичко, което имаше там, го изядох. Остана само готварската книга за майката на Валка, която живее в Лежнев. Как беше… Сос пикант. Половин чаша оцет, две глави лук… и чушчица. Поднася се с месни ястия… Като сега си спомням: с мънички пържолки. Отвратително, помислих си аз. Не просто с пържоли, а с мъ-ъ-ъ-нички пържолки. Скочих и изтичах към прозореца. В нощния въздух съвсем ясно миришеше на мъ-ъ-ъ-ънички пържолки. Някъде дълбоко в подсъзнанието ми изплува: „Поднасяха му обикновени гостилничарски ястия, като кисела зелева чорба, мозък с грах, кисела краставица (преглътнах) и вечните сладки пирожки…“ Трябва да се разсея, помислих си аз и взех книгата от прозореца. Беше „Навъсено утро“ от Алексей Толстой. Отворих напосоки. „Махно, след като счупи ножа за отваряне на консерви, измъкна от джоба си седефено ножче с петдесетина остриета и продължи да отваря с него консерви с ананаси (лоша работа, помислих си аз), френски пастет с омари, от които стаята силно замириса“. Предпазливо оставих книгата и седнах на столчето до масата. Изведнъж в стаята се появи приятна остра миризма, сигурно миришеше на омари. Замислих се защо досега нито веднъж не съм вкусвал омари или, да речем, стриди. В Дикенс всички ядат стриди, служат си със сгъваеми ножове, режат хляб на дебели филии, намазват ги с масло… Започнах нервно да гладя покривката. На нея се виждаха неизпрани петна. Тук сигурно много и с апетит се е яло. Яли са омари и мозък с грах. Яли са мънички пържолки със сос пикант. Големи и средни пържоли също са яли. Пухтели са от преяждане, с удоволствие са цъкали със зъби. Аз нямаше за какво да пухтя и започнах да цъкам.

Сигурно съм го правел много шумно и гладнишки, защото старицата в другата стая заскърца на кревата, замърмори сърдито, затрака с нещо и изведнъж влезе в стаята ми. Беше облечена с дълга сива нощница, а в ръцете си държеше чиния и в стаята веднага се разнесе истински, а не фантастичен аромат на ядене. Старицата се усмихваше. Тя сложи чинията точно пред мене и любезно избоботи:

— Хапни си, драги Александър Иванович. Хапни си. Каквото бог е дал, по мене го е изпратил…

— Но защо, Наина Киевна? — взех да мънкам аз. — Защо трябваше да си правите труд…

Но в ръката ми, кой знае откъде, вече се появи вилица с костена дръжка и аз започнах да ям, а бабичката стоеше до мене, кимаше с глава и нареждаше:

— Яж, драги, яж, да ти е сладко!…

Изядох всичко. Яденето беше горещи картофи с претопено масло.

— Наина Киевна — казах аз разпалено, — вие ме спасихте от гладна смърт.

— Хапна ли си? — каза Наина Киевна малко недружелюбно.

— Хапнах си великолепно. Много ви благодаря. Не можете да си представите…

— Какво има за представяне — прекъсна ме тя вече съвсем ядосана. — Хапна ли си, питам? Хайде тогава дай тук чинията… Дай чинията, викам!

— Мо… моля — продумах аз.

— „Моля, моля“… ще ви хрантутя за моля…

— Мога да платя — казах аз, като взех да се сърдя.

— „Да платя, да платя“… — тя тръгна към вратата. — Ами ако за тези неща изобщо не се плаща? И нямаше защо да лъжеш…

— Как така да лъжа?

— Ами ей така, да лъжеш! Нали казваше, че няма да цъкаш… — Тя млъкна и изчезна зад вратата.

„Какви ги приказва? — помислих си аз. — Чудна бабичка… Може би е забелязала закачалката?“ Чуваше се как скърца пружината, как бабата се върти в кревата и недоволно мърмори. След това тя си запя тихичко някаква дивашка песничка: „Ще си хапна от Ивашката месце, ще си легна, ще се потъркалям…“ От прозореца лъхна нощен студ. Аз настръхнах, станах, за да се върна на дивана и в този момент ми хрумна, че преди да заспя, бях сложил резето на вратата. Отидох смаян до вратата и протегнах ръка, за да проверя резето. Но щом пръстите ми докоснаха студеното желязо, всичко се завъртя пред очите ми. Оказа се, че аз си лежа на дивана, забил нос във възглавницата, и пипам с пръсти студената дървена стена.

Известно време лежах като вцепенен, докато не ми стана ясно, че някъде наблизо хърка старицата, а в стаята се говори. Някой наставнически нареждаше тихичко:

— Слонът е най-голямото животно от всички, които живеят на земята. На муцуната си има голямо парче месо, което се нарича хобот, защото е празно и проточено като тръба. Той го протяга и свива по най-различен начин и го употребява вместо ръце…

Изстинал от любопитство, аз предпазливо се обърнах на дясната страна. Стаята беше празна като преди. Гласът продължаваше още по-назидателно:

— Виното, употребявано с мярка, е твърде полезно за стомаха. Но когато се пие прекалено много, то предизвиква пари, които принизяват човека до равнището на неразумните добичета. Вие понякога сте виждали пияници и още помните справедливото отвращение, което са предизвикали у вас…

Рязко се изправих и свалих крака от дивана. Гласът млъкна. Стори ми се, че се говореше някъде зад стената. В стаята всичко си беше като преди, дори закачалката за мое учудване стоеше на мястото си. И за мое учудване отново страшно ми се прияде.

— Тинктура екс витро антимоний — заяви изведнъж гласът. — Аз трепнах. — Магифтериум антимон ангелий салае. Бафилий олеум витри антимоний алекситернум антимониале! — Чу се ясно кискане. — Това е някаква глупост — каза гласът и продължи напевно: — Скоро тези очи, още неотворени, няма вече да видят слънцето, но не позволявай да се затворят същите, без благоутробно извещение за моята прошка и блаженство… Това е „Дук или Нравствени мисли на славния юнга, извлечени от нощните му размишления“. Продава се в Санкт Петербург и в Рига в книжарниците на Свещников по две рубли в папка. — Някой изхълца. — И това е глупост — каза гласът и издекламира театрално:

Звездички, красота, имоти —

безброй съблазни на живота —

менят се, чезнат като прах.

О, тлен и щастие лъжовно.

Сърцето ми разяжда страх,

а славата е мимолетна…

Вече разбрах къде се говори. Гласът идваше от ъгъла, където висеше мъглявото огледало.

— А сега — каза гласът — следващото. „Всичко е едно-единствено Аз, това Аз е световното Аз. Създадено от незнанието и угасването на светлината, Аз изчезва с развитието на душевността.“

— Ами тази глупост откъде е? — попитах аз. Не очаквах отговор. Бях сигурен, че спя.

— Изречение от „Упанишадите“ — отвърна с готовност гласът.

— Ами какво е това „Упанишади“? — вече не бях сигурен, че спя.

— Не зная — каза гласът.

Станах и на пръсти отидох до огледалото. Не видях в него своето отражение. В мътното стъкло се отразяваха перденцето, ръбът на печката и изобщо много неща, но мене ме нямаше в него.

— Какво има? — попита гласът. — Имате ли въпроси?

— Кой говори? — попитах аз, като надникнах зад огледалото. Зад огледалото имаше много прах и умрели паяци. Тогава аз с показалеца натиснах лявото си око. Това беше старо правило за разпознаване на халюцинациите, което бях прочел в увлекателната книга на В.В. Битнер „Да вярваш или да не вярваш?“ Достатъчно е да натиснеш с пръст очната ябълка и всички реални предмети — за разлика от халюцинациите — се раздвояват. Огледалото се раздвои и в него се показа моето отражение — сънлива и разтревожена физиономия. На краката ми духаше. Подвивайки пръсти, аз отидох до прозореца и надникнах навън.

Навън нямаше никого, нямаше го дори дъба. Разтърках очите си и отново погледнах. Ясно виждах пред себе си покрития с мъх кладенец с макарата, портата и колата до портата. Все пак не спя, помислих си успокоен. Погледът ми попадна върху перваза на прозореца, където беше оръфаната книга. През миналия сън беше третият том от „Ходене по мъките“, сега прочетох на корицата: „П.И. Карлов. Творчеството на душевноболните и неговото влияние върху развитието на науката, изкуството и техниката“. Тракайки зъби от студ, прелистих книжката и разгледах цветните приложения. След това прочетох „Стихотворение №2“.

В облаците на високо

чернокрил врабец лети

и самотно над земята

със крилцата си трепти.

Във нощта напред лети,

от луната озаряван

и от нищо не смущаван,

всичко вижда и следи.

Горд и хищен, разярен,

като сянка устремен,

с поглед, светъл като ден.

Подът под краката ми изведнъж се разлюля. Чу се силно и провлечено скърцане, а след това като бучене на далечно земетресение отекна едно монотонно: „Ко-о… Ко-о… Ко-о…“ Колибата се разлюля като лодка при вълнение. Дворът навън се отмести встрани, а под прозореца се показа и заби нокти в земята исполински кокоши крак, драсна в тревата няколко дълбоки бразди и отново изчезна. Подът рязко се наведе и аз усетих, че падам. Вкопчих ръце в нещо меко, ударих си хълбока и главата и паднах на дивана. Лежах на дъските, стиснал възглавницата, която беше паднала заедно с мене. В стаята беше съвсем светло. Навън някой здравата кашляше.

— Хай да го… — каза един добре обработен мъжки глас. — В едно царство, в едно господарство имало цар на име… Мя-у… То в края на краищата не е важно. Да речем, мя-у… Полуект… Той имал трима синове. Първият… мя-у… Третият бил глупак, а пък първият?…

Снишавайки се като войник под обстрел, аз се промъкнах до прозореца и надникнах. Дъбът си беше на място. С гръб към него, дълбоко замислен стоеше на задните си лапи котаракът Василий. В зъбите си стискаше водна роза. Котаракът гледаше в краката си и провлечено говореше: „Мя-у…“ След това тръсна глава, сложи предните си лапи отзад и леки приведен като доцент Дубино-Княжницкин на лекции, с равномерни крачки се отдалечи от дъба.

— Добре… — говореше котаракът през зъби. — Имало едно време един цар и една царица. Царят и царицата имали син… мя-у… глупак, естествено…

Котаракът ядосано изплю цветето, намръщи се и си избърса челото.

— Отчайващо положение — проговори той. — Помня само туй-онуй! „Ха, ха, ха! Ще има какво да си хапнем: коня на обяд, юнака на вечеря…“ Откъде ли беше това? А Иван, нали разбирате, глупакът, отговаря: „Ех, ти, отвратително чудовище, не си хванало белия лебед, пък ядеш!“ След това естествено — една желязна стрела и трите глави падат, Иван измъква трите сърца и ги откарва, кретенът му с кретен, в къщи на майка си. Ама че подарък! — Котаракът сардонически се разсмя, след това въздъхна. — Има и една такава болест — склероза — съобщи той.

Той отново въздъхна, зави обратно към дъба и запя: „Кра-кра, дечица мои. Кра-кра, пиленца мои. Аз… мя-у… със сълзи ви поих, по-точно храних…“ Той за трети път въздъхна и известно време вървя мълчаливо. Като се изравни с дъба, изведнъж немузикално завика: „Не си дояждах сладкия залък!…“ В лапите му изведнъж се появи масивна цитра — дори не забелязах откъде я беше взел. Той яростно удари с лапа по цитрата и дърпайки с нокти струните, завика още по-силно, сякаш се мъчеше да заглуши музиката:

Дасс им танвалд финстер ист,

Дасс махт дас холтс,

Дасс… мя-у… майн шатц… или катц?…

Той млъкна и известно време вървя като само дрънкаше по струните. После тихичко, неуверено запя на украински:

Ой, бував я в тим садочку,

Та скажу вам всю правдочку:

Ото так

Копают мак.

Той се върна при дъба, опря до него цитрата и се почеса със задния крак по ухото.

— Труд, труд и труд — каза той. — Само труд!

Той отново сложи лапи отзад и тръгна, мърморейки, вляво от дъба:

— До ушите ми стигна слух, о велики царю, че в славния град Багдад имало един шивач на име… — Той застана на четири крака, изви гръб и злобно засъска. — В тези имена хич не ме бива! Абу… Али… някои си ибън еди-кой си… Добре де, да речем, Полуект, Полуект ибн… мя-у… Полуектов… Обаче не помня какво е ставало с този шивач. Кучета го яли, да започнем друга…

Аз лежах по корем на прозореца и примрял наблюдавах как злочестият Василий броди около дъба ту надясно, ту наляво, мърмори, кашля, вие, мяука, застава от напрежение на четири крака — с една дума, страшно се мъчеше. Диапазонът на неговите знания беше грандиозен. Нито една приказка и нито една песен той не знаеше повече от половината, но затова пък те бяха руски, украински, западнославянски и немски, английски, според мене, дори и японски, китайски и африкански приказки, легенди, притчи, балади, приспивни песни, романси, частушки и припевки. Склерозата го вбесяваше. Няколко пъти той се спуска към дънера на дъба, дереше кората с нокти, съскаше и плюеше, а очите му святкаха като на дявол и пухкавата му опашка, дебела като цепеница, ту стърчеше към небето, ту трескаво се гърчеше, ту го удряше по хълбоците. Но единствената песничка, която той изпя до края, беше „Врабчо-дебеланчо“, а единствената приказка, която разказа докрай, беше „Къщата, която Джек построи“, преведена от Маршак, макар и с някои съкращения. Постепенно, явно от умора, говорът му придобиваше все по-определен котешки акцент. „А в полето — пееше той — плугче ходи… мя-у… а-… мя-а-а-у!… А след плуга… мя-а-а-у… господ ходи…“ В края на краищата той съвсем се умори, седна си на опашката и поседя така, навел глава. След това тихо, жално измяука, взе цитрата под мишница и на три крака бавно закуцука по росната трева.

Слязох от прозореца и изпуснах книгата. Много добре си спомнях, че последния път книгата беше „Творчеството на душевноболните“, бях сигурен, че на пода е паднала точно тази книга. Но вдигнах и сложих на прозореца „Разкриване на престъпленията“ от А. Свенсон и О. Вендал. Разтворих я с недоумение, прегледах оттук-оттам няколко пасажа и веднага ми се стори, че на дъба виси обесен. Вдигнах страхливо очи. От най-долния клон на дъба висеше мокра сребристозелена опашка на акула. Опашката тежко се люшкаше от полъха на утринния ветрец.

Дръпнах се уплашено и ударих тила си в нещо твърдо. Силно иззвъня телефон. Огледах се. Аз лежах напреки на дивана, одеялото беше се смъкнало на пода, през прозореца и през листата на дъба светеше изгряващото слънце.