Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (3)

Трета глава

Хрумна ми мисълта, че едно обикновено интервю с дявола или с някой магьосник може успешно да се заменя с изкусно използуване на научните факти.

Х. Дж. Уелс

Телефонът звънеше. Разтърках очи, погледнах към прозореца (дъбът си беше на мястото), погледнах закачалката (закачалката също си беше на мястото). Телефонът звънеше. Оттатък в стаята на старицата беше тихо. Тогава скочих на пода, отворих вратата (резето си беше на мястото) и излязох в антрето. Телефонът звънеше. Той се намираше на една поличка над голямо каче — съвсем съвременен апарат от бяла пластмаса, такива апарати бях виждал само на кино и в кабинета на нашия директор. Вдигнах слушалката.

— Ало!…

— Кой е? — попита рязък женски глас.

— Кого търсите?

— Конакокошкрак ли е?

— Какво?

— Казвам, Колибата на кокоши крака ли е или не е? Кой е на телефона?

— Да — казах аз. — Колибата. Кого търсите?

— Ох, да му се не види — каза женският глас. — Приемете телефонограма.

— Предавайте.

— Записвайте.

— Един момент — казах аз. — Да взема молив и хартия.

— Ох, да му се не види — каза женският глас.

Донесох бележника и автоматичния си молив.

— Слушам.

— Телефонограма номер двеста и шест — каза женският глас. — До гражданката Наина Киевна Горинич…

— По-бавно… Киевна… После?

— „С настоящата… ви каним… да присъствувате днес… двадесет и седми юли… тази година… в полунощ… на годишния републикански сбор…“

— Записах.

— „Първата среща… ще се състои… на Лисата планина. Облекло парадно. Използуване на механически транспорт… собствени разноски. Подпис… началник на канцеларията… Хъ… Мъ… Вий“.

— Кой?

— Вий! Хъ Мъ Вий!

— Не разбирам.

— Вий! Хрон Монадович! Не познавате ли началника на канцеларията?

— Не го познавам — казах аз. — Кажете го по букви.

— Дяволска работа. Добре, по букви: Верволф — Инкуб — Ибикус кратки… Записахте ли?

— Струва ми се, че го записах — казах аз. — Излезе Вий.

— Кой?

— Вий!

— Да нямате полипи? Не разбирам!

— Владимир! Иван! Иван кратък!

— Така. Повторете телефонограмата.

Повторих я.

— Правилно. Предава Онучкина. Кой приема?

— Привалов.

— Здравей, Привалов! Отдавна ли служиш?

— Служат кутретата — сърдито казах аз. — Аз работя.

— Хайде работи. На сбора ще се срещнем.

Чу се сигналът. Сложих слушалката и се върнах и стаята. Утрото беше прохладно, направих набързо утринната си гимнастика и се облякох. Всичко, което ставаше, ми се струваше крайно интересно. Телефонограмата по странен начин се свързваше в съзнанието ми със събитията през нощта, макар че представа си нямах по какъв начин. Впрочем през главата ми вече минаваха някои мисли и въображението ми беше възбудено. Всичко, на което тук станах свидетел, не ми беше съвсем непознато. За подобни случаи бях чел някъде нещо и сега си спомних, че държанието на хора, намерили се в аналогични обстоятелства, винаги ми се е струвало необичайно и страшно глупаво. Вместо да използуват изцяло примамливите перспективи, които щастливият случай им откриваше, те се плашеха, мъчеха се да се върнат към делничното. Някакъв герой дори заклеваше читателите да стоят по-надалеч от завесата, която отделя нашия свят от невидимия, плашейки ги с духовни и физически осакатявания. Аз още не знаех как ще се развият събитията, но вече бях готов с ентусиазъм да се хвърля в тях.

Лутайки се из стаята да търся черпак или канче, аз продължавах да размишлявам. Тези страхливи хора, мислех си аз, приличат на някои учени експериментатори, твърде упорити, твърде трудолюбиви, но без никакво въображение и затова твърде предпазливи. Когато получат резултат, който не е тривиален, те се уплашват от него, набързо го обясняват с това, че експериментът не е излязъл чист, и фактически се отказват от новото, защото прекалено са свикнали със старото, което удобно се побира в рамките на авторитетната теория… Аз вече обмислях някои и други експерименти с книгата-преображенка (тя продължаваше да си стои на прозореца) и сега беше „Последният изгнаник“ от Олдридж, с говорящото огледало и с цъкането. Имах няколко въпроса към котарака Василий, пък и русалката, която живееше в дъба, представляваше за мен известен интерес. Макар че от време на време ми се струваше, че тя все пак ми се е присънила… Нямам нищо против русалките, но не мога да си представя как могат да се катерят по дърветата, макар че, от друга страна, люспите?…

Намерих черпака на качето под телефона, но в качето нямаше вода и аз тръгнах към кладенеца. Слънцето беше се издигнало вече доста високо. Някъде бучаха коли, чу се милиционерска свирка, по небето с тежко бръмчене мина хеликоптер. Отидох на кладенеца и със задоволство открих на веригата смачкана тенекиена кофа и започнах да размотавам макарата. Кофата затрака по стените и полетя към тъмните дълбини. Чу се плясък, веригата се опъна. Въртях макарата и гледах към своя „Москвич“. Видът на колата беше уморен, прашен, предното стъкло беше зацапано от измрели мушички. Трябва да долея вода в радиатора, сетих се аз. И изобщо…

Кофата ми се стори много тежка. Когато я сложих на дъската, от водата се показа огромна глава на щука, зелена и цялата някак си плесенясала. Отскочих уплашен.

— Пак ли ще ме замъкнеш на пазара? — със силно окане каза щуката. Мълчах като шашардисан. — Остави ме на мира, ненаситнице! Колко пъти вече? Таман се поуспокоя, наглася се да си почина и да си подремна — пак влачи. Не съм млада вече, по-стара съм от тебе… хрилете ми също не са в ред…

Много странно беше да я гледа човек как говори. Точно като щуката от кукления театър. Тя отваряше и затваряше зъбата си уста в неприятно несъответствие с произнасяните звуци. Последната фраза тя произнесе, конвулсивно стискайки челюсти.

— И въздухът е вреден за мен — продължаваше тя. — Като пукна какво ще правиш? Скъперница си и глупачка като всички баби… Все трупаш, но за какво трупаш не знаеш… При последната обмяна как изгоря, а? Ама че! А екатериновките? Сандъците си облепваше. Ами керенките! С керенките печката си палеше…

— Вижте какво — казах аз, като се поокопитих.

— Леле, кой е това? — уплаши се щуката.

— Аз… Тук съм случайно… Исках мъничко да се поизмия.

— Да се поизмиеш? Аз пък мислех, че пак е бабичката. Не виждам, стара съм. Пък казват, че и коефициентът на пречупването във въздуха е съвсем друг. Бях си поръчала въздушни очила, но ги загубих, не мога да ги намеря… Ами какъв си ти?

— Турист — отсякох аз.

— Ах, турист… Аз пък си мислех, че пак е бабичката. Да знаеш какво прави тя с мен! Хване ме, отмъкне ме на пазара и там ме продаде уж за рибена чорба. И какво да правя аз? Разбира се, казвам на купувача: тъй и тъй, пусни ме при малките ми рожби — макар че къде ти у мене малки рожби — тия, дето са още живи, не са деца, а дядовци. Ти ме пусни, пък аз ще ти направя услуга. Само кажи „по заповед на щуката, по мое желание“. И хората ме пущат. Едни от страх, други от доброта, а трети от алчност… Тогава поплувам си, доплувам си по реката, а пък то студено, ревматична съм и взема, че се прибера пак в кладенеца, но ето ти я старицата довтасала с кофата… — Щуката се скри под водата, побълбука и отново се показа. — Кажи какво ще искаш, момче? Само да е нещо по-просто, че някои искат разни телевизори, транзистори… Един се беше хептен шашардисал: „Изпълни ми, вика, годишния план в дъскорезницата.“ Много са ми годинките, къде ти мога да бича дърва.

— Аха — казах аз. — Значи все пак телевизор можете да дадете?

— Не — честно си призна щуката, — телевизор не мога. И онова… радиограмофон също не мога… Не вярвам аз в тях. Ти нещо по-обикновеничко поискай. Да речем, обувки-бързоходки или шапка-невидимка… А?

Пламналата в мене надежда, че ще се отърва днес от смазването на „Москвича“ угасна.

— Не се тревожете — казах аз, — общо взето, нищо не ми трябва. Сега ще ви пусна.

— Добре тогава — спокойно каза щуката. — Обичам такива хора. На времето също така… купи ме на пазара един, обещах му аз царска дъщеря. Плувам си аз в реката, ама от срам не знам къде да си скрия очите. И така слепешката влязох в мрежата. Дърпат. Пак, мисля си, ще трябва да се лъже. А той какво направи. Хвана ме през зъбите, че да не мога да си отворя устата. Край, викам си, ще ме сварят. Ама не. Прищипна ми с нещо плавника човекът и пак ме хвърли в реката. Ето! — Щуката се измъкна от кофата и ми показа плавника си, прищипнат в основата с металична щипка. На щипката прочетох: „Този екземпляр беше пуснат в Солов-река 1854 година. Да се изпрати в Н.И.В. Академия на науките, СПБ“. — Недей казва на бабичката — предупреди ме щуката. — Ще го изтръгне с плавника. Алчна и скъперница е тя.

Какво ли да искам от нея? — трескаво си мислех аз.

— Как ги правите вашите чудеса?

— Какви чудеса?

— Ами… изпълняването на желанията…

— Ах, това ли? Научена съм от детинство и ги правя. Откъде да зная как ги правя… Златната рибка ги правеше още по-хубаво, ама взе, че умря. Не можеш да избягаш от съдбата си.

Стори ми се, че щуката въздъхна.

— От старост ли? — попитах аз.

— Каква ти старост! Млада беше, здрава… Хвърлиха в нея, момче, подводна бомба. И тя тръгна с корем нагоре. Близо до нея се случи и някакъв подводен кораб, той също потъна. Можеше да се откупи, но нищо не искаха от нея. Видяха я и веднага с бомбата. Видиш ли как става. — Тя помълча. — Та пущаш ли ме или не? Нещо е задушно… буря ще има…

— Разбира се, разбира се — казах аз, като се сепнах. — Какво да правя — да ви хвърля ли или с кофата?…

— Хвърли ме, момче, хвърли ме…

Внимателно пъхнах ръце във ведрото и измъкнах щуката — тежеше около осем килограма. Щуката мърмореше: „Ако ти потрябва вълшебна покривка или вълшебно килимче, аз съм тук… ще ти се отплатя…“ — „Довиждане“ — казах аз и разтворих ръце. Чу се силен плясък.

Известно време стоях и гледах моите изцапани със зеленило длани. Имах някакво странно усещане. От време на време като полъх на вятър ме обземаше мисълта, че седя в стаята на дивана, но тръснех ли глава, отново се намирах при кладенеца. След това ми мина. Измих се с идеално студена вода, напълних радиатора и се избръснах. Старицата никаква я нямаше. Бях гладен и трябваше да вървя в града при пощата, където може би вече ме чакаха момчетата. Заключих колата и излязох от двора.

Вървях си бавно по улица „Лукоморие“, пъхнал ръце в джобовете на сивото си немско яке и гледах в краката си. В задния джоб на моите любими ковбойки, целите с ципове, дрънчаха копейките на бабичката. Мислех си. Мършавите брошурки на дружество „Знание“ бяха ми внушили мисълта, че животните не могат да говорят. Приказките от детство ме убеждаваха в обратното. Естествено, съгласен бях с брошурките, защото никога през живота си не бях виждал говорещи животни. Дори папагали. Познавах един папагал, който можеше да ръмжи като тигър, но не умееше да говори. Ето ти сега щуката, котарака Василий и дори огледалото. Впрочем неодушевените предмети май по-често говореха. А между другото такава мисъл никога не би хрумнала, да речем, на моя прадядо. От гледна точка на прадядо ми говорещият котарак е нещо много по-реално от полираната дървена кутия, която говори прегракнало, вие, свири, пее и говори на много езици. С котарака повече или по-малко работата е също ясна. Ами как говори щуката? Щуката няма дробове. Това е вярно. Наистина тя сигурно има плавателен мехур, чиято функция, доколкото ми е известно, още не е съвсем ясна на ихтиолозите. Моят познат ихтиолог Женка Скоромахов дори смята, че тази функция е напълно неясна. И когато се опитах да се мотивирам с аргументи от брошурките на дружество „Знание“, Женка ръмжи и ругае. Той напълно изгубва присъщия му дар слово… Имам впечатления, че ние все още знаем твърде малко за възможностите на животните. Едва наскоро беше изяснено, че рибите и морските животни си разменят под водата сигнали. Много интересни неща пишат за делфините или например за маймуната Рафа. С очите си съм го виждал. Тя наистина не можеше да разговаря, но си беше изработила рефлекси: зелена светлина — банан, червена светлина — електрически ток. И всичко беше наред, докато не бяха включили едновременно червената и зелената светлина. Тогава Рафаил започна да се държи също като Женка. Страшно се ядоса. Спусна се към прозорчето, зад което седеше експериментаторът, и започна да пищи и ръмжи и да плюе в прозорчето. Изобщо има такъв виц: „Една маймуна казва на другата: знаеш ли какво е условен рефлекс? Условен рефлекс е, когато иззвъни звънецът и всички лъжемаймуни с бели престилки хукнат да ни носят банани и бонбони“. Разбира се, тези неща са извънредно сложни. Терминологията не е разработена. Когато при тези условия се опитваш да разрешиш въпросите, свързани с психиката и потенциалните възможности на животните, чувствуваш се напълно безсилен. Но от другата страна, когато ти дадат например същата система от интегрални уравнения от типа на звездната статистика, с неизвестни функции под интеграл самочувствието ти не е по-добро. И затова главното е да се мисли, както казва Паскал: „Трябва да се учим да мислим добре — това е основният принцип на морала“.

Излязох на булевард „Мир“ и спрях, защото необикновено зрелище привлече вниманието ми. По платното на улицата вървеше човек, зад него на десетина крачки с дебел рев бавно пълзеше голям бял МАЗ, с гигантско димящо ремарке, подобно на сребриста цистерна. На цистерната пишеше: „огнеопасно“. Отдясно и отляво на цистерната също така бавно вървяха червените пожарникарски „Газки“, отрупани с пожарникари. От време на време в равномерния рев на мотора се смесваше някакъв нов звук, който неприятно пронизваше сърцето и тогава от люковете на цистерната лумваха жълти пламъци. Лицата на пожарникарите под нахлупените каски бяха мъжествени и сурови. След процесията тичаха рояк хлапетии. Те рязко пискаха: „Тра-ла-ла-ла, тра-ла-ла-ла, змей се вози на кола!“ Възрастните минувачи страхливо се притискаха до оградите. По лицата им ясно беше изписано желанието да запазят дрехите си от евентуални повреди.

— Подкараха го, скъпия — каза над ухото ми един скрибуцащ бас.

Обърнах се. Зад мене стоеше нажалена Наина Киевна с чанта, напълнена със сини пакети ситна захар.

— Подкараха го — повтори тя. — Всеки петък го изкарват…

— Къде? — попитах аз.

— На полигона, драги! Все тренират… Няма вече какво да правят.

— Ами кого карат, Наина Киевна?

— Тоест как — кого? Не виждаш ли?…

Тя се обърна и си тръгна, но аз я настигнах.

— Наина Киевна, изпратиха ви телефонограма.

— От кого е?

— От Хъ Мъ Вий.

— Ами за какво е?

— Имали сте днес някакъв сбор — казах аз, като съсредоточено я гледах. — На Лисата планина. Облекло парадно.

Старицата явно се зарадва.

— Наистина ли? — каза тя. — Много хубаво!… Ами къде е телефонограмата?

— В антрето, до телефона.

— За членските вноски нищо ли не се казва? — попита тя с тих глас.

— В какъв смисъл?

— Ами че трябва да уредя своя дълг от хилядо седемстотин… — тя замълча.

— Не — казах аз. — Такова нещо не се казваше.

— Добре тогава. Ами с превоза как е? Ще изпратят ли кола или пък?

— Дайте да ви понося чантата — предложих аз.

Старицата се дръпна.

— Защо искаш? — попита тя подозрително. — Остави тези работи, не ги обичам… Чантата му притрябвала!… Млад, пък я го гледай…

Не обичам бабичките, помислих си аз.

— Та какво става с превоза? — повтори тя.

— На собствени разноски — злобно казах аз.

— Ах, скръндзи! — заохка старицата. — Метлата ми взеха в музея, чутурата не щат да ремонтират, дерат членски внос по пет рубли в облигации, а пък да им ида на Лисата планина на собствени разноски! Не са малко пари, драги, пък докато таксито чака…

Мърморейки и кашляйки, тя ми обърна гръб и си тръгна.

Потрих ръце и също си тръгнах по пътя. Моите предположения се сбъдваха. Възелът на чудните произшествия все по-здраво се затягаше. Срам ме е да си призная, но това сега ми се стори по-интересно дори от моделирането на рефлекторната дъга.

На булевард „Мир“ беше вече пусто. На една пряка се мотаеха групи хлапетии — според мене, играеха на джелик. Когато ме видяха, те зарязаха играта и започнаха да се приближават. Предчувствувайки нещо неприятно, бързо ги отминах и тръгнах към центъра. Зад гърба ми се чу сподавен възторжен възглас: „Битник! Битник!“ Забързах. „Битник!“ — завикаха едновременно няколко гласа. Почти затичах. Зад мен пискаха: „Битник! Тънкокрачко! Мамино синче!…“ Минувачите ме гледаха състрадателно. При такова положение най-хубаво е човек да се шмугне някъде. Аз се шмугнах в най-близкия магазин, който се оказа гастроном. Обиколих щандовете, убедих се, че има захар, че асортиментът от колбаси и бонбони не е богат, но пък асортиментът на така наречените рибни изделия надминаваше всички очаквания. Такава сьомга и такъв лосос имате там!… Изпих чаша газирана вода и погледнах към улицата. Хлапетиите ги нямаше. Тогава излязох от магазина и продължих пътя си. Скоро хамбарите и дървените къщи-крепости се свършиха, зародиха се съвременни двуетажни къщи с градинки. В градинките гъмжеше от малки деца. Възрастни жени плетяха някакви топли дрехи, а възрастните мъже играеха на домино.

В центъра на града имаше широк площад, ограден от двуетажни и триетажни здания. Площадът беше асфалтиран, в средата се зеленееше градинка. Над зеленината се издигаше голямо червено табло с надпис „Почетно табло“ и няколко по-малки табла със схеми и диаграми. Намерих пощата, тя беше на самия площад. Бяхме се уговорили с другарите, че първият, който пристигне в града, ще остави до поискване бележка с координатите си. Бележка нямаше. И аз написах писмо с адреса си и обясних как да стигнат до колибата на кокоши крака. След това реших да закуся.

Когато обиколих площада, открих кино, където се прожектираше „Козара“; книжарница, затворена поради инвентаризация; градския съвет, пред които имаше няколко здравата покрити с прах „Газки“; хотел „Студено море“ — както винаги без свободни места; два павилиона за газирана вода и сладолед; магазин (промишлени стоки) №2 и магазин (домашни потреби) №18; стол №11, който се отваряше в дванадесет часа, и бюфет №3, затворен без обяснения. След това открих градското управление на милицията, където пред отворените врати говорих с един много млад милиционерски сержант, който ми обясни къде се намира бензиностанцията и какъв е пътят до Лежнев. „Ами къде ви е колата?“ — попита милиционерът, като огледа площада. „При познати“ — отвърнах аз. „Аха, при познати…“ — каза милиционерът многозначително. Според мене, той ме взе под око. Плахо се поклоних.

До триетажната грамада на Солрибснабпромпотреб-съюза ФЦУ най-после намерих една мъничка спретната чайна №16/27. В чайната беше хубаво. Имаше съвсем малко хора, те пиеха наистина чай и разговаряха за разбираеми неща: че край Коробец мостчето най-после паднало и сега трябвало да преминават реката през брод; че имало вече цяла седмица, откакто бил вдигнат постът на КАТ на петнайсетия километър; че „искрата е звяр, може слон да убие, но бъкел не разбира…“ Миришеше на бензин и печена риба. Незаетите с разговори внимателно разглеждаха моите ковбойки и аз се радвах, че отзад имам едно професионално петно — онзи ден много сполучливо бях седнал върху масльонката със смазка.

Поръчах си пълна чиния печена риба, три чаши чай и три сандвича с риба, платих с купчината копейки от бабата. „Да не сте стояли на пангара…“ — измърмори бюфетчийката. Седнах в едно тихо ъгълче и започнах да ям, наблюдавайки с удоволствие тези прегракнали хора, вмирисани на тютюн. Приятно ми беше да гледам какви са загорели, независими, мускулести, отракани, как апетитно ядат, апетитно пушат, апетитно разказват. Те използуваха до последна капка почивката преди дългия, неравен и скучен път, горещата и задушна кабина, прахта и слънцето. Ако не бях програмист, непременно щях да стана шофьор и нямаше да работя на някаква си отвратителна лека кола, нито даже на автобус, а на някое товарно чудовище, където в кабината трябва да се качвам по стълба, а колелото да се сменява с малък подемен кран.

На съседната масичка седяха двама младежи, които не приличаха на шофьори и затова отначало не им обърнах внимание. Така както впрочем и те не ми обърнаха внимание. Но когато допивах втората чаша чай, до ушите ми долетя думата „диван“. След това един от двамата казва: „… Ами тогава не разбирам защо изобщо съществува тази Конакокошкрак…“ — и аз започнах да слушам. За съжаление те говореха тихо, пък и аз седях гърбом към тях, така че се чуваше лошо. Но гласовете ми се сториха познати: „… никакви тезиси… само дивана…“, „… на такъв космат ли?…“, „… дивана шестнайсета степен…“, „… при трансгресията има само четиринайсет правила…“, „… по-лесно е да се моделира транслатор…“, „… само един ли се киска!…“, „… ще ти подаря бръснач…“, „… не можем без дивана…“ В този момент единият от тях се закашля, но така познато, че аз веднага си спомних изминалата нощ и се обърнах, но те вече отиваха към изхода — двама яки младежи с високи рамена и спортни вратове. Известно време ги гледах през прозореца, те прекосиха площада, заобиколиха градинката и се скриха зад диаграмите. Допих си чая, доядох сандвичите и също излязох. Я ги виж ти, диванът ги вълнува, мислех си аз. Русалката не ги вълнува. Говорящият котарак не ги интересува. А без дивана не могат… Опитах се да си спомня какъв беше диванът в моята стая, но нищо особено не можах да си спомня. Диван като диван. Хубав диван. Удобен. Само че на него се сънуват странни неща.

Хубаво щеше да бъде сега да се върна в къщи и съвсем отблизо да се заловя с тези дивански работи. Да направя някой и друг опит с книгата-преображенка, да си поговоря откровено с котарака Василий и да видя дали в колибата на кокоши крака няма още нещо интересно. Но в къщи ме чакаше моят „Москвич“ и необходимостта да върша както ЕГ, така и ТО, с ЕГ човек можеше горе-долу да се примири. Това значи чисто и просто ежедневни грижи, разните му там изтупвания на килимчета и измиване на каросерията с маркуч, което измиване впрочем при нужда можеше да се замени с поливане с градинска лейка или кофа. Но това ТО… В такъв горещ ден за чистоплътния човек е страшно да си помисли за ТО. Защото ТО не означава нищо друго освен Техническо Обслужване, а техническото обслужване се състои в това, да легна под колата с масльонка в ръце и постепенно да изливам съдържанието на масльонката, както в клапите, така и на собствената си физиономия. Под колата е горещо и задушно, а нейното долнище е покрито с дебел слой засъхнала кал… Накъсо казано, много не ми се връщаше в къщи.