Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (15)

Четвърта глава

Тази бедна стара невинна птица се кара като хиляда дяволи, но тя не разбира какво говори.

Р. Стивънсън

Обаче на другия ден още от сутринта аз трябваше да се заловя с преките си задължения. „Алдан“ беше поправен и готов за действие. И когато след закуската влязох в електронната зала, пред вратата вече се беше събрала малка опашка от дубли с листчета с предлаганите задачи. Първата ми работа беше да изгоня за отмъщение дубъла на Кристобал Хунта, като написах на листчето му, че не мога да разбера почерка. (Почеркът на Кристобал Хозевич беше наистина нечетлив; Хунта пишеше на руски с готически букви.) Дубълът на Фьодор Симеонович донесе програма, съставена лично от Фьодор Симеонович. Това беше първата програма, която Фьодор Симеонович беше съставил сам, без разни съвети, подсказвания и указания от моя страна. Прегледах внимателно програмата и с удоволствие се убедих, че е съставена грамотно, пестеливо и доста остроумно. Поправих някои незначителни грешки и предадох програмата на своите момичета. След това забелязах, че на опашката се измъчва бледният и наплашен счетоводител от рибозавода. Беше му страшно и неловко. И аз веднага го приех.

— Ами неудобно май — мърмореше той и боязливо поглеждаше към дублите. — Тези другари чакат, дошли са преди мене…

— Нищо, те не са другари — успокоих го аз.

— Ами граждани…

— Не са и граждани.

Счетоводителят съвсем пребледня, наведе се към мене и заговори с треперлив глас:

— И аз това гледам — не мигат… А онзи там със синия костюм, според мене, дори не диша.

Бях вече освободил половината опашка, когато по телефона се обади Роман.

— Саша ли е?

— Да.

— Папагала го няма.

— Как така го няма?

— Ами така.

— Да не го е изхвърлила чистачката?

— Питах я. Не само че не го е изхвърлила, но дори не го е виждала.

— Да не би домашните духове да си правят майтап?

— В лабораторията на директора ли? Едва ли.

— Хм, да — казах аз. — Може би самият Янус?

— Янус още не е идвал. Изобщо, струва ми се, не се е върнал от Москва.

— Как тогава да го разбираме? — попитах аз.

— Не зная. Ще видим.

Помълчахме.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах аз. — Ако има нещо интересно…

— Ами разбира се. Непременно. До чуване, приятелю.

Накарах себе си да не мисля за този папагал, който в края на краищата изобщо не ме интересуваше. Освободих всички дубли, проверих всички програми и се залових с една отвратителна задача, която отдавна вече стоеше на главата ми. Дали ми я бяха абсолютниците. Отначало им казах, че тя няма нито смисъл, нито решение, както повечето техни задачи. Но след това се посъветвах с Хунта, който разбираше тези неща изтънко, и той ми даде няколко обнадеждаващи съвета. Много пъти се бях залавял с тази задача и пак я бях оставял, но днес я довърших. Резултатът беше идеален. Тъкмо бях свършил и облегнат на стола, блажено оглеждах решението отдалече, дойде позеленелият от злоба Хунта. Той ме гледаше в краката и със сух и неприятен глас попита откога съм престанал да разбирам почерка му. Това страшно му напомняло саботаж, заяви той. Гледах го с умиление.

— Кристобал Хозевич — казах аз. — Все пак я реших. Вие бяхте абсолютно прав. Заклинателното пространство може да се свие и по четирите променливи.

Той най-после вдигна очи и ме погледна. Вероятно съм имал много щастлив вид, защото той омекна и промърмори:

— Я да видим.

Подадох му листчетата, той седна до мене и заедно анализирахме задачата отначало докрай и се наслаждавахме на двете идеални преобразувания, едното от които ми беше подсказал той, а другото бях намерил сам.

— Бива си ги нашите глави, Александро — каза най-после Хунта. — Нашето мислене е артистично. Не смятате ли така?

— Според мене, юнаци сме — казах аз искрено.

— И аз така мисля — каза той. — Ще го публикуваме. Никой не би се срамувал да го публикува. Това не са галошите самоходки и панталоните невидимки.

Настроението ни стана прекрасно и започнахме да анализираме новата задача на Хунта. Но много скоро той каза, че и преди понякога се е смятал за побрекито, и че още при първата ни среща се убедил, че аз съм неграмотен в математиката. На драго сърце се съгласих с него и изказах предположение, че той май трябва вече да се пенсионира, а мен трябва най-грубо да ме изгонят от института и да ме изпратят да товаря дървен материал, защото за нищо друго не ме бива. Той ми възрази. Каза, че и дума не може да става за пенсия, че трябва да го изхвърлят за тор, а на мен да не ми дават да припаря до сечищата, където все пак е необходимо определено интелектуално равнище, а да ме назначат за чирак при помощник-чистача в някои противохолерен санитарен обоз. Седяхме, подпрели глави, и се подлагахме на самоунищожение, когато в залата надникна Фьодор Симеонович. Доколкото разбрах, той нямал търпение да разбере моето мнение за съставената от него програма.

— Програма! — жлъчно усмихнат каза Хунта. — Не съм виждал твоята програма, Теодор, но съм убеден, че тя е гениална в сравнение с това… — Той с отвращение подаде на Фьодор Симеонович листчето със своята задача. — Порадвайте се, това е образец на духовна бедност и нищожество.

— Д-драги — каза Фьодор Симеонович озадачен, след като разчете почерците. — Та това е проблемът на Бен Бецалел. Калиостро е доказал, че тя няма решение.

— И ние знаем, че тя няма решение — каза Хунта, като незабавно се наежи. — Искаме да знаем как да я решим.

— Странно разсъждаваш, Кристо… Как ще търсиш р-решение, когато го няма? Това е б-безсмислица.

— Извинявай, Теодор, но ти разсъждаваш много странно. Безсмислица е да търсиш решения, ако и без това го има. Става дума какво да правим със задача, която няма решение. Това е дълбоко принципиален въпрос, който, както виждам, ти, приложникът, за съжаление не можеш да разбереш. Изглежда напразно съм започнал да разговарям с тебе на тази тема.

Тонът на Кристобал Хозевич беше необичайно оскърбителен и Фьодор Симеонович се разсърди.

— С-слушай, драги — каза той. — Н-не мога да д-дис-кутирам с тебе с такъв тон и пред младежа. Ти ме учудваш. Това е не-п-педагогично. Ако искаш да продължим, заповядай с мен в к-коридора.

— Моля — отвърна Хунта, изправи се като пружина и инстинктивно хвана несъществуващата дръжка на меча до бедрото си.

Те церемониално излязоха, гордо вдигнали глави и без да се поглеждат. Момичетата се закискаха. И аз не се уплаших много. Седнах, хванал с ръце главата си над оставеното листче, и известно време слушах с крайчеца на ухото си как в коридора мощно боботи басът на Фьодор Симеонович, пресичан от сухите гневни викове на Кристобал Хозевич. След това Фьодор Симеонович изрева: „Заповядайте в моя кабинет!“ — „Моля!“ — изскърца през зъби Хунта. Те вече бяха на „вие“ и гласовете се отдалечиха. „Дуел! Дуел! Дуел!“ — зачуруликаха момичетата. За Хунта се носеше лошата слава, че бил дуелист и кавгаджия. Говореше се, че отвеждал противника в лабораторията си, предлагал му да си избере рапира, шпага или алебарда, а след това започвал ала Жан Маре да скача по масите и да събаря шкафовете. Но за Фьодор Симеонович можех да бъда спокоен. Ясно беше, че в кабинета те ще мълчат мрачно около половин час, седнали един срещу друг на масата, после Фьодор Симеонович ще въздъхне тежко, ще отвори барчето и ще напълни две чашки еликсир „Блаженство“. Хунта ще помърда ноздри, ще засуче мустак и ще пийне. Фьодор Симеонович незабавно отново ще напълни чашките и ще викне към лабораторията: „Пресни краставички!“

През това време се обади Роман и със странен глас ми каза веднага да се кача при него. Хукнах нагоре.

В лабораторията бяха Роман, Витка и Едик. Освен това в лабораторията беше зеленият папагал. Жив. Той стоеше, както вчера, на кобилицата на везните, разглеждаше всички поред ту с едното, ту с другото око, пощеше се с клюна и явно се чувствуваше прекрасно. За разлика от него учените изглеждаха зле. Навел глава, Роман стоеше над папагала и от време на време конвулсивно въздишаше. Бледният Едик внимателно масажираше слепоочията си с мъчителен израз на лицето, сякаш го мъчеше мигрена. А Витка, яхнал стола, се люлееше като момче, което си играе на конче, неразбираемо мърмореше и пулеше очи като трескав.

— Същият ли е? — попитах тихо.

— Същият — каза Роман.

— Фотон? — Аз също се почувствувах зле.

— Фотон.

— И номерът ли съвпада?

Роман не отговори. Едик каза с измъчен глас:

— Ако знаехме колко пера имат папагалите на опашката, можехме да ги преброим и да приспаднем перото, което е било загубено онзи ден.

— Ако искате, ще изтичам за Брем? — предложих аз.

— Къде е покойникът? — попита Роман. — Оттам трябва да започнем. Слушайте, детективи, къде е трупът?

— Тр-руп! — кресна папагалът. — Цер-ремония! Тр-ру-път зад борда! Р-рубидий.

— Дявол знае какво приказва — каза Роман развълнувано.

— Труп зад борда е типичен пиратски израз — обясни Едик.

— А рубидий?

— Р-рубидий резер-ррв! Огр-ромен! — каза папагалът.

— Резервите от рубидий са огромни — преведе Едик. — Интересно къде са?

Наведох се и започнах да разглеждам пръстенчето.

— Все пак може би не е онзи?

— А къде е онзи? — попита Роман.

— Това е вече друг въпрос — казах аз. — То може по-лесно да се обясни.

— Обясни го — предложи Роман.

— Я чакай — казах аз. — Нека най-напред решим въпроса онзи ли е или не е онзи.

— Според мене, онзи е — каза Едик.

— А според мене, не е онзи — казах аз. — Ето тук, на пръстенчето, драскотината, където е тройката…

— Тр-ройка! — каза папагалът. — Тр-ройка! Остр-ровър-рти! Смер-рч! Смер-рч!

Витка изведнъж трепна.

— Имам една идея — каза той.

— Каква?

— Асоциативен разпит.

— Как така?

— Чакайте. Седнете всички, мълчете и не ми пречете. Роман, имаш ли магнетофон?

— Имам диктофон.

— Донеси го. Само че всички мълчете. Сега ще го накарам да проговори този негодник. Всичко ще ми каже.

Витка примъкна напред стола си, седна с диктофон в ръка срещу папагала, наежи се, погледна папагала с едно око и кресна.

— Р-рубидий!

Папагалът потръпна и замалко не падна от везните. Размаха крила, за да запази равновесие, и отговори:

— Р-резерв! Кр-ратер Р-ричи!

Ние се спогледахме.

— Р-резерв! — кресна Витка.

— Огр-ромен! Гр-рамади! Гр-рамади! Р-ричи пр-рав! Р-ричи пр-рав! Р-роботи! Р-роботи!

— Р-роботи!

— Кр-рах! Гор-рят! Атмосфер-рата гор-ри! Вър-рви си! Др-рамба, вър-рви си!

— Др-рамба!

— Р-рубидий! Р-резерв.

— Р-рубидий!

— Р-резерв! Кр-ратер Р-рнчи!

— Затваряне — каза Роман. — Кръг.

— Чакай, чакай — промърмори Витка. — Ей сега…

— Опитай нещо от друга област — посъветва го Едик.

— Янус! — каза Витка.

Папагалът отвори клюн и кихна.

— Я-нус! — повтори Витка строго.

Папагалът замислено гледаше през прозореца.

— Няма буквата „р“ — казах аз.

— Вярно — каза Витка. — Я сега… Невстр-руев!

— Пр-реминавам на пр-риемане! — каза папагалът. — Чар-родей! Чар-родей! Говор-ри Кри-рило! Говор-ри Кр-ририло!

— Папагалът не е пиратски — каза Едик.

— Попитай го за трупа — помолих аз.

— Тр-руп — без желание каза Витка.

— Погр-ребална церемония! Вр-ремето огр-раничено! Р-реч! Р-реч! Др-рънкане! Ра-работете! Ра-работете!

— Интересни господари е имал — каза Роман. — Но какво да правим?

— Витя — каза Едик. — Според мене, терминологията му е космическа. Я опитай нещо просто, обикновено.

— Водор-родна бомба — каза Витка. Папагалът наведе глава и си почисти крачето с клюн.

— Пар-раход — каза Витка.

Папагалът не отговори.

— Да, не става — каза Роман.

— Ама че дявол — каза Витка. — Нищо обикновено не мога да измисля с буквата „р“. Стол, маса, таван… Диван… О! Тр-ранслатор!

Папагалът погледна Витка с едното око.

— Кор-рнеев!

— Какво? — попита Витка. За пръв път през живота си видях, че Витка се смути.

— Кор-рнеев гр-руб! Гр-руб! Пр-рекрасен р-работник! Р-рядък др-ръвник! Пр-релест!

Закискахме се. Витка ни погледна и отмъстително каза:

— Ойр-ра! Ойр-ра!

— Стар-р! Стар-р — веднага отвърна папагалът. — Р-радвам се! Обър-рка се!

— Май нищо не излиза — каза Роман.

— Защо да не излиза? — каза Витка. — Дори много добре…

— Пр-ривалов!

— Пр-ростодушен пр-роект! Пр-римитивен! Тр-рудолюбив!

— Другари, той ни познава всичките — каза Едик.

— Др-ругари — обади се папагалът. — Зр-рънце пи-пер-р! Зер-ро! Зер-ро! Гр-равитация!

— Ампер-рян! — бързо каза Витка.

— Кр-рематор-риум! Без вр-реме пр-рекъснат! — каза папагалът, помисли и добави: — Ампер-рметър!

— Несвързани работи — каза Едик.

— Няма несвързани работи — замислено каза Роман.

Витка щракна ключа и отвори диктофона.

— Лентата свърши — каза той. — Жалко.

— Знаете ли какво — казах аз, — според мене, най-лесно е да попитаме Янус какъв е този папагал, откъде е дошъл и изобщо…

— А кой ще го пита? — попита Роман.

Никой не се нае. Витка предложи да прослушаме записа и ние се съгласихме. Всичко звучеше твърде странно. Още при първите думи на диктофона папагалът прелетя на рамото на Витка и започна с явен интерес да слуша и понякога да вмъква реплики, като „Др-рамба игнор-рира ур-рана“, „Пр-равилно“, „Кор-рнеев гр-руб“. Когато записът свърши, Едик каза:

— По принцип би могло да се състави лексически речник и да се анализира на машината. Но някои неща и без това са ясни. Първо, той познава всички ни. Това е вече много чудно. То значи, че много пъти е чувал имената ни. Второ, знае за работите. И за рубидия. Ами къде се употребява рубидият?

— Във всеки случай в нашия институт — каза Роман — никъде не се употребява.

— Той е нещо като натрия — каза Корнеев.

— За рубидия добре — казах аз. — Откъде знае за лунните кратери.

— Защо именно за лунните?

— А нима на земята планините се наричат кратери?

— Първо, има кратер Аризона, а второ, кратерът не е планина, а по-скоро трап.

— Тр-рап на вр-ремето — съобщи папагалът.

— Той има много интересна терминология — каза Едик. — Изобщо не мога да я нарека общоприета.

— Да — съгласи се Витка. — Ако папагалът непрекъснато се намира при Янус, значи Янус се занимава с много странни неща.

— Стр-ранен ор-рбитален пр-реход — каза папагалът.

— Янус не се занимава с космоса — каза Роман. — Щях да зная.

— Може би по-рано се е занимавал?

— И по-рано не се е занимавал.

— Някакви роботи — тъжно каза Витка. — Кратер!… Какво общо имат тук кратерите?

— Може би Янус чете научна фантастика? — предположих аз.

— На глас ли? На папагал?

— М-да…

— Венер-ра — каза Витка, като се обърна към папагала.

— Стр-рашна стр-раст — каза папагалът. Замисли се и поясни: — Р-разбира се. Напр-разно.

Роман стана и започна да ходи из лабораторията. Едик опря буза до масата и затвори очи.

— Ами как се появи тук? — попитах аз.

— Както вчера — каза Роман — от лабораторията на Янус.

— С очите си го видяхте?

— Ъхъ.

— Едно не разбирам — казах аз. — Дали е умирал или не е умирал.

— Откъде да знаем — каза Роман. — Аз не съм ветеринар. А Витка не е орнитолог. Изобщо това може би не е папагал.

— А какво е?

— Откъде да зная?

— Това е може би сложно насочена халюцинация — каза Едик, без да отваря очи.

— Кой я е насочил?

— Точно за това мисля сега — каза Едик.

Натиснах с пръст окото си и погледнах папагала. Папагалът се раздвои.

— Раздвоява се — казах аз. — Не е халюцинация.

— Аз казах сложна халюцинация — напомни Едик.

Натиснах и двете си очи. Временно ослепях.

— Слушайте — каза Корнеев. — Заявявам, че имаме работа с нарушаване на причинно-следствения закон. За това има само един изход — всичко е халюцинация, но ние трябва да станем, да се строим и с песни да отидем на психиатър. Строй се!

— Няма да ида — каза Едик. — Имам още една идея.

— Каква?

— Няма да кажа.

— Защо?

— Ще ме пребиете.

— Ние и без това ще те пребием.

— Удряйте.

— Нямаш никаква идея — каза Витка. — Само така ти се струва. Хайде на психиатър.

Вратата скръцна и от коридора в лабораторията влезе Янус Полуектович.

— Да — каза той. — Здравейте.

Ние станахме. Той се ръкува с всички наред.

— Фотончик — каза той, като видя папагала. — Не ви ли пречи. Роман Петрович?

— Да пречи? — каза Роман. — На мен? Защо ще ми пречи? Не ми пречи. Напротив…

— Ами всеки ден… — започна Янус Полуектович и изведнъж се запъна. — За какво приказвахме с вас вчера? — попита той, бършейки челото си.

— Вчера вие бяхте в Москва — каза Роман със спокоен глас.

— Ах… да-да. Добре тогава. Фотончик! Ела тук!

Папагалът литна, кацна върху рамото на Янус и му каза на ухото:

— Пр-росо! Пр-росо! Захар-рче!

Янус Полуектович нежно се усмихна и влезе в лабораторията си. Спогледахме се слисани.

— Да се махаме оттук — каза Роман.

— На психиатър! На психиатър! — зловещо бъбреше Корнеев, докато вървяхме по коридора към дивана в неговата лаборатории. — Към кратера Ричи. Др-рамба! Захар-рче!