Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (12)

Първа глава

Когато бог създавал времето — казват ирландците, — той го създал достатъчно.

Х. Бьол

Осемдесет и три процента от всички дни през годината започват еднакво: със звън на будилника. Този звън нахлува в последните сънища ту с трескавото тракане на сборуващия перфоратор, ту с гневно боботещия глас на Фьодор Симеонович, ту с драскането с нокти на василиска, който си играе в термостата.

В онази сутрин сънувах Модест Матвеевич Камноядов. Уж станал завеждащ изчислителния център и ме учи да работя на „Алдан“. „Модест Матвеевич — говорех му аз, — та всичко, което ме съветвате, е някакво болно бълнуване.“ А той ревеше: „Стига с тези работи! При вас всичко е само др-р-р-р-ънканици! Щур-р-р-ротии!“ Тогава се сетих, че това не е Модест Матвеевич, а моят будилник „Дружба“ с единадесет камъка, със слонче с вдигнат хобот, и замърморих: „Чувам, чувам“ — и затупах с длан по масата около будилника.

Прозорецът беше широко отворен и аз видях яркосиньото пролетно небе и усетих лекия и остър пролетен студ. По корниза ходеха и почукваха гълъби. Около стъкления абажур на тавана се въртяха три изнемощели мухи — сигурно първите мухи през тази година. От време на време те изведнъж започваха бясно да се мятат насам-натам и на мен в полусън ми хрумна гениалната идея, че мухите сигурно се мъчат да изскочат от плоскостта, която минава през тях, и взех да съчувствувам на техните безнадеждни усилия. Две от мухите кацнаха на абажура, а третата изчезна и тогава най-сетне се събудих.

Най-напред отметнах одеялото и се опитах да литна над кревата. Както винаги, когато не съм правил утринна гимнастика, не съм взел душ и не съм закусвал, това доведе дотам, че реактивният момент силно ме заби в дивана креват и някъде под мене подскочиха и жално издрънчаха пружините. След това си спомних предишната вечер и много се ядосах, защото днес цял ден щях да бъда без работа. Вчера в единадесет часа вечерта в електронната зала влезе Кристобал Хозевич и както винаги се включи в „Алдан“, да разреши заедно с него поредния проблем от смисъла на живота и в следващия момент „Алдан“ пламна. Не знаех какво можеше да се запали в него, но „Алдан“ излезе от строя задълго и затова днес, вместо да работя, трябваше като всички косматоухи безделници да скитам безцелно от отдел в отдел, да се оплаквам от съдбата и да разказвам вицове.

Намръщих се, седнах на леглото и като начало поех пълни гърди прана, смесена със студен сутрешен въздух. Известно време чаках, докато праната се асимилира и съгласно препоръките си мислех за светли и радостни неща. След това издишах студения сутрешен въздух и се залових да изпълнявам комплекса от упражнения по сутрешна гимнастика. Бяха ми разказвали, че старата школа препоръчвала гимнастиката на йогите, но йога комплексът, така както и почти забравеният майя-комплекс отнемаше петнайсет-двайсет часа в денонощие, но след като беше назначен нов президент на АН на СССР, старата школа трябваше да отстъпи. НИИЧАВО с удоволствие разчупваше старите традиции.

На сто и петнайсетия подскок в стаята влетя моят съквартирант Витка Корнеев. Както винаги сутрин, той беше бодър, енергичен и дори добродушен. Плесна ме по голия гръб с мокра кърпа и започна да лети из стаята и да прави с ръце и с крака движения, като че ли плува бруст. Едновременно ми разказваше сънищата си и веднага ги тълкуваше според Фройд, Мерлин и според девицата Ленорман. Ходих да се измия, почистихме стаята и тръгнахме към столовата.

В столовата седнахме на любимата си масичка под големия вече избелял плакат: „Смело, другари! Тракайте челюсти! Г. Флобер“, отворихме бутилките с кефир и започнахме да ядем и да слушаме местните новини и клюки.

Вчера през нощта на Лисата планина беше се състоял традиционният пролетен сбор. Участниците се бяха държали крайно безсрамно. Вий и Хома Брут, прегърнати, тръгнали да скитат по улиците из нощния град, били пияни, закачали минувачите, плещели мръсотии, след това Вий си настъпил левия клепач и съвсем побеснял. Сбили се с Хома, съборили вестникарската будка и били откарани в милицията, където всеки получил по петнадесет дена за хулиганство.

Котаракът Василий си взел пролетната отпуска, за да се жени. Скоро в Соловец пак щяха да се появят говорещи котета с наследствена склеротична памет.

Луи Седловой от отдел „Абсолютно знание“ бил изобретил някаква машина на времето и днес щял да докладва по този въпрос на семинара.

В института отново се появил Вибегало. Ходел навсякъде и се хвалел, че му била хрумнала титанска идея. Нали речта на много маймуни напомня човешката и записаната значи на магнетофонна лента и пусната отзад-напред с голяма скорост. Та той, такова, записал в Сухумския резерват разговорите на павианите, пуснал ги отзад-напред с малка скорост и ги слушал. Излязло, както заявявал той, нещо феноменално, но какво точно, не казвал.

В изчислителния център пак изгорял „Алдан“, но Сашка Привалов не бил виновен, виновен бил Хунта, който напоследък по принцип се интересувал само от задачи, за които е доказано, че не могат да се решат.

Престарелият магьосник Перун Маркович Неупивай Дубино от отдел „Атеизъм“ си взел отпуска за ново превъплощаване.

В отдел „Вечна младост“ след дълго и продължително боледуване починал моделът на безсмъртния човек.

Академията на науките отделила на института еди-каква си сума за благоустройство на територията. С тази сума Модест Матвеевич се готвел да загради института с дантелена чугунена решетка с алегорични образи и с цветни гърнета по коловете, а в задния двор, между трансформаторната будка и бензиновия склад, да създаде фонтан с деветметрова струя. Спортното бюро му искало пари за тенискорт, но той отказал и им заявил, че фонтанът е необходим за научни размишления, а тенисът бил кракоклатене и ръкомахане.

След закуската всички се разотидоха по лабораториите. Аз също се отбих в моята зала и с мъка пообикалях около „Алдан“ с разтворени вътрешности, в който се ровеха навъсените инженери от отдел „Техническо обслужване“. Те не искаха да разговарят с мене и само мрачно ми препоръчаха да отида някъде и да си гледам работата. Тръгнах да обикалям познатите. Витка Корнеев ме изгони, защото съм му пречел да се съсредоточи. Роман четеше лекция на практикантите. Володя Почкин разговаряше с един кореспондент. Като ме видя, той подозрително се зарадва и завика: „А-а-а-а, ето го! Запознайте се, това е нашият завеждащ изчислителния център, той ще ви разкаже как…“ Но аз твърде ловко се престорих на собствения си дубъл, изплаших здравата кореспондента и избягах. При Едик Амперян ме почерпиха с пресни краставици и тъкмо бяхме започнали оживен разговор за предимствата на гастрономския възглед за живота, когато им се спука дестилационният куб и те веднага ме забравиха.

Напълно отчаян излязох в коридора и се сблъсках с У-Янус, които каза „Да“ и след мъничко ме попита: „Не сме ли разговаряли вчера“.

„Не — казах аз, — за съжаление не сме разговаряли“. Той отмина и аз чух, че в дъното на коридора зададе все същия стандартен въпрос на Жан Жакомо.

Най-после попаднах при абсолютниците. Попаднах тъкмо преди да започне семинарът. Сътрудниците се прозяваха, предпазливо поглаждаха ушите си и сядаха в малката лекционна зала. На председателското място, спокойно сплел пръсти, тържествено седеше завеждащ отдела, магистър академикът на Бяла, Черна и Сива магия, многознайникът Морис-Йохан-Лаврентий Пупков-Задни и благосклонно наблюдаваше суетящия се докладчик, който с два несръчно направени косматоухи дубли поставяше върху експедиционния щанд някаква машина със седло и педали, подобна на тренировъчно колело за страдащи от затлъстяване. Поседнах настрани от другите, извадих бележник и писалка и направих заинтригувана физиономия.

— Хайде де — рече магистър-академикът. — Готови ли сте?

— Да, Морис Йоханович — обади се Л. Седловой. — Готово, Морис Йоханович.

— Тогава може би ще започнем, а? Май не виждам Смогулия…

— В командировка е, Йохан Лаврентиевич — каза някой от залата.

— Ах, да, спомням си. Изследванията по изложбите нали? Аха, аха… Добре тогава. Днес Луи Иванович ще ни направи малко съобщение за някои възможни типове темпорални машини… Нали право казвам, Луи Иванович?

— М-м… фактически… Фактически бих нарекъл своя доклад така…

— Е, добре тогава. Обявете го вие.

— Благодаря ви. Е… Бих го нарекъл така: „Реализиране на темпоралните машини за предвижване в темпоралните пространства, конструирани изкуствено“.

— Много интересно — обади се магистър-академикът. — Обаче аз си спомням, че имаше един случай, когато наш сътрудник…

— Извинявайте, тъкмо с това исках да започна.

— Ах, така значи… Тогава моля, заповядайте.

Отначало слушах доста внимателно. Дори се увлякох. Значи някои от тези момчета се занимавали с много интересни неща. Значи някои от тях и до ден-днешен си блъскат главите над проблема за придвижването във физическото време, макар и безрезултатно. Но затова пък някой, забравих как се казваше, някой от старите, от знаменитите, доказвал, че могат да се прехвърлят материални тела в идеалните светове, тоест в световете, създадени от човешкото въображение. Значи освен нашия обикновен свят с измеренията на Риман, с принципа за неопределеност, с физическия вакуум и с пияницата Брут съществуват и други светове, които притежават ярко изразена реалност. Това са световете, създадени от творческото въображение през цялата история на човечеството. Например съществуват: свят на космологическите представи на човечеството; свят, създаден от живописците, и дори полуабстрактен свят, неусетно построен от цели поколения композитори.

Преди няколко години един ученик на същата тая знаменитост конструирал машина, с която тръгнал да пътешествува в света на космологическите представи. Известно време с него била поддържана едностранна телепатична връзка и той успял да предаде, че се намира на края на плоската земя, вижда извиващия се хобот на един от трите слона-атланти и се кани да слезе долу, при костенурките. Други сведения от него вече не са получавани.

Докладчикът, Луи Седловой, изглежда добър учен, магистър, обаче силно страдащ от преживелици от палеолита в съзнанието и поради това принуден редовно да си бръсне ушите, беше конструирал машина за пътешествия в описаното от писателите време. Според него, реално съществувал светът, в който живеят и действуват Ана Каренина, Дон Кихот, Шерлок Холмс, Григорий Мелехов и дори капитан Немо. Този свят притежавал своите твърде интересни свойства и закономерности и хората, които го населявали, били толкова по-ярки, реални и индивидуални, колкото по-талантливо, страстно и правдиво са ги описали авторите на съответните произведения.

Тези неща много ме заинтригуваха, защото увлеченият Седловой говореше живо и образно. Но после се досети, че ще излезе някак си ненаучно, окачи на сцената схеми и графики и започна досадно и на извънредно специализиран език да говори за конусовидни забавящи зъбни колела, полиходови темпорални трансмисии и за някакво проницаващо кормило. Много скоро изпуснах нишката на мислите му и се залових да разглеждам присъствуващите.

Магистър-академикът юнашки спеше и от време на време, чисто рефлекторно, повдигаше дясната си вежда, сякаш правеше знак, че нещо се съмнява в думите на докладчика. В задните редици играеха на функционален морски бой в банахово пространство. Двама лаборанти задочници старателно си записваха всичко подред. На лицата им беше замръзнало безнадеждно отчаяние и абсолютно покорство пред съдбата. Някой скришом запали цигара, пускайки дима между колената си под масата. На първата редица магистрите и бакалаврите по навик слушаха с внимание и си подготвяха въпроси и забележки. Едни саркастично се усмихваха, лицата на други изразяваха недоумение. Научният ръководител на Седловой след всяка фраза на докладчика одобрително кимаше. Взех да гледам през прозореца, но там се издигаше все същият омразен „хамбар“ и от време на време притичваха хлапетии с въдици.

Сепнах се, когато докладчикът заяви, че е завършил уводната част и сега би искал да демонстрира машината в действие.

— Интересно, интересно — каза събудилият се магистър-академик. — Почвате ли? Сам ли ще заминете?

— Ами — каза Седловой — бих искал да остана тук, за да обяснявам как върви пътешествието. Може би някои от присъствуващите ще замине?…

Присъствуващите започнаха да се свиват. Очевидно всички си бяха спомнили загадъчната съдба на пътешественика от края на плоската Земя. Някой от магистрите предложи да се изпрати дубъл. Седловой отговори, че няма да бъде интересно, защото дублите са невъзприемчиви към външни дразнения и защото ще бъдат лоши изпращачи на информация. От задните редици някой попита от какъв вид могат да бъдат външните дразнения. Седловой отговори, че могат да бъдат обикновени: зрителни, обонятелни, осезателни, слухови. Тогава от задните редици пак попитаха какъв вид осезателни дразнения ще преобладават. Седловой разпери ръце и каза, че ще зависи от държанието на пътешественика, там, където попадне. В задните редици казаха: „Аха…“ — и други въпроси не зададоха. Докладчикът безпомощно се озърташе. В залата хората гледаха кой където му падне, но всички настрани. Магистър-академикът добродушно приканваше: „Е? Какво? Младежта! Хайде! Кой?“ Тогава аз станах и мълчаливо отидох при машината. Не мога да понасям, когато докладчикът агонизира: гледката е срамна, жалка и мъчителна. От задните редици извикаха: „Сашка, къде отиваш? Опомни се!“ Очите на Седловой засвяткаха.

— Позволете аз да отида — казах.

— Моля, моля, разбира се! — замърмори Седловой, хвана ме за пръста и взе да ме подбутва към машината.

— Един момент — казах аз и деликатно измъкнах пръста си. — За дълго ли?

— Ами както искате! — извика Седловой. — Както ми кажете, така ще направя… Но нали сам ще управлявате! Тук всичко е много просто. — Той отново ме хвана и отново ме помъкна към машината. — Ето това е кормилото. Това е педалът за връзка с действителността. Това е спирачката, а това е газта. Вие автомобил карате ли? Тогава много добре! Ето клавиша… къде искате да отидете, в бъдещето или в миналото?

— В бъдещето — казах аз.

— А — каза той, както ми се стори, разочаровано. — В описваното бъдеще… Значи разните му фантастични романи и утопии. Разбира се, това също е интересно. Само имайте предвид, че това бъдеще вероятно е разпокъсано, там сигурно има огромни дупки във времето, които никой автор не е запълнил. Впрочем няма значение… Та този клавиш ще натиснете два пъти. Един път сега при старта, а втори път, когато поискате да се върнете. Разбирате ли?

— Разбирам — казах аз. — Ами ако в машината нещо се счупи.

— Абсолютно безопасно! — той размаха ръце. — Щом в нея нещо се развали, поне една прашинка ще попадне между контактите и вие моментално ще се върнете тук.

— Дерзайте, младежо! — каза магистър-акадмикът. — Ще ни разкажете какво има там в бъдещето, ха-ха-ха!

Покатерих се на седалката, като се стараех да не гледам никого, и се чувствувах много глупаво.

— Натискайте, натискайте… — настойчиво зашепна докладчикът.

Натиснах клавиша. Той беше изглежда нещо като стартер. Машината трепна, изгрухтя и започна равномерно да трепери.

— Оста е изкривена — шепнеше ядосано Седловой. — Но нищо, нищо… Включете скоростта. Ето така. А сега дайте газ, газ…

Дадох газ и едновременно плавно отпуснах амбреажа. Светът започна да потъмнява. Последното, което чух в залата, беше добродушният въпрос на магистър-академика:

„Ами по какъв начин ще го наблюдаваме?…“ — и залата изчезна.