Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (10)

Четвърта глава

Леле! Малък съм и слаб;

Таласъмът ще ме изяде.

А. С. Пушкин

— Излюпил се е — спокойно каза Роман, загледан към тавана.

— Кой? — Бях смутен: викът беше женски.

— Вампирът на Вибегало — каза Роман. — По-точно кадавърът.

— Ами защо крещеше жена?

— Сега ще видиш — каза Роман.

Той ме хвана за ръка, подскочи и полетяхме през етажите. Пробивайки таваните, ние се забивахме в преградните стени като нож в замръзнало месо, след това със звук на мляскане изскачахме във въздуха и отново се забивахме в стените. Между преградите беше тъмно и мънички гномове и мишки с уплашени писъци бягаха от нас. А в лабораториите и кабинетите, през които прелитахме, сътрудниците с озадачени лица гледаха нагоре.

В „Родилния дом“ се промъкнахме през тълпата любознателни и видяхме до лабораторната маса да седи абсолютно гол професор Вибегало. Синкавобялата му влажна кожа лъщеше, мократа му брада висеше като клин, мокрите му коси бяха залепнали на ниското чело, на което се червенееше действуващ вулканичен цирей. Безизразните му прозрачни очи примигваха от време на време и тъпо шареха по стаята.

Професор Вибегало ядеше. На стола пред него вдигаше пара голяма фотографска вана, напълнена догоре с попарени трици. Той не обръщаше на никого специално внимание, гребеше триците с шепи, мачкаше ги с пръстите като пилаф и направената топка буташе в устния отвор, като посипваше изобилно брадата си с трохи. Той хрускаше, мляскаше, грухтеше, хъркаше, навеждаше глава настрани и примижаваше като от огромно наслаждение. От време на време, без да спира да гълта и да се задавя, той започваше да се вълнува, хващаше кацата с триците за ръба и кофата със суроватка, които се намираха до него на пода, и ги приближаваше все повече и повече до себе си. На другия край на масата младата вещица практикантка Стела с чисти розови ушенца, бледа и разплакана, с разтреперени устни режеше самуните хляб на огромни филии и като извръщаше глава, ги поднасяше върху протегнатите ръце на Вибегало. Централният котел беше отпушен, преобърнат и около него се беше разляла широка зеленикава локва.

Вибегало изведнъж смотолеви:

— Ей, моме… Такова… Дай мляко! Сипвай значи направо тук, в триците… Сил ву пле, значи…

Стела бързо вдигна кофата и плисна в тавата суроватката.

— Ех! — възкликна професор Вибегало. — Съдината е малка, значи! Моме, как ти викаха, такова, наливай право в кацата. Ще ядем значи от кацата…

Стела изсипваше кофа след кофа в кацата с трици, а професорът, хванал тавата като лъжица, започна да гребе триците и да ги изсипва в устата си, която изведнъж се разтвори невероятно широко.

— Ами обадете му се де! — жално завика Стела. — Той сега ще изяде всичко!

— Обаждахме му се вече — каза някой от тълпата. — Ти по-добре се дръпни от него. Я ела тук.

— Ами ще дойде ли той? Ще дойде ли?

— Каза, че излиза. Галошите значи си навлича и излиза. Каза да стоите по-настрани от него.

Аз най-после разбрах какво става. Това не беше професор Вибегало, беше новороденият кадавър, моделът на човек неудовлетворен стомашно. И слава богу, защото вече бях си помислил, че вследствие на напрегнатия труд професорът го е ударила дамла.

Стела предпазливо се дръпна. Хванаха я за рамене и я вмъкнаха в тълпата. Тя се скри зад гърба ми, вкопчи се за лакътя ми и аз незабавно изправих рамене, макар че още не разбирах какво става и от какво толкова се страхува. Кадавърът лапаше. В пълната с народ лаборатория цареше покъртителна тишина, чуваше се само как кадавърът сумти и хруска като кон и стърже с тавата по стените на кацата. Наблюдавахме го. Той стана от стола и пъхна глава в кацата. Жените извиха глави. На Лилечка Новосмехова й прилоша и я изведоха в коридора. След това ясният глас на Едик Амперян каза:

— Добре. Нека бъдем логични. Сега той ще довърши триците, след това ще изяде хляба. А след това?

Предните редици се размърдаха. Тълпата се дръпна към вратите. Започнах да разбирам какво става. Стела каза с тъничко гласче.

— Има и глави от сельодки…

— Много ли?

— Два тона.

— М-да — каза Едик. — Ами къде са?

— Трябваше да идват по конвейера — каза Стела. — Но конвейерът е счупен.

— Между впрочем — каза Роман високо — от две минути се опитвам да го пасивизирам, но няма никакъв резултат.

— Аз също — каза Едик.

— Затова — каза Роман — много добре ще стане, ако някой от най-гнусливите се заеме с поправянето на конвейера. Като полумярка. Има ли тук още някой магист? Едик го виждам. Има ли друг. Корнеев! Виктор Павлович? Тук ли си?

— Няма го. Може би трябва да изтичаме за Фьодор Симеонович?

— Смятам, че засега не бива да го безпокоим. Все ще се справим. Едик, хайде заедно, съсредоточени.

— На какъв режим?

— На затормозване. Включително до тетанус. Момчета, който умее, да помага.

— Един момент — каза Едик. — Ами ако го повредим?

— Да, да — казах аз. — По-добре недейте. По-добре нека мене ме изяде.

— Бъди спокоен, бъди спокоен. Ще бъдем внимателни. Едик, хайде чрез докосване, с едно докосване.

— Започваме — каза Едик.

Стана още по-тихо. Кадаварът се въртеше в кацата, а навън приказваха и чукаха доброволците, които се занимаваха с конвейера. Мина една минута. Кадавърът излезе от кацата, избърса брадата си, погледна ни сънливо и изведнъж с ловко движение протегна ръката си невероятно далече и сграбчи последния самун хляб. След това шумно се оригна и се отпусна на облегалката на стола, скръстил ръце на огромния си подут корем. По лицето му се разля блаженство. Той пъшкаше и глупаво се усмихваше. Без съмнение беше щастлив така, както бива щастлив крайно умореният човек, когато най-после се довлече до жадуваното легло.

— Подействува му, струва ми се — с въздишка на облекчение каза някой сред тълпата.

Роман със съмнение сви устни.

— Нямам такова впечатление — учтиво каза Едик.

— Може би му се е свършило самонавиването? — казах аз с надежда.

Стела жално заяви:

— Това е само временно отпускане… Пристъп на доволство. Скоро пак ще се събуди.

— Слабаци сте, магистри — каза един мъжествен глас. — Я ме пуснете да ида за Фьодор Симеонович.

Всички се спогледаха и неуверено се усмихнаха. Роман замислено си играеше с умклайдета, търкаляйки го на дланта си. Стела трепереше и шепнеше: „Какво ще стане? Саша, страх ме е!“ А пък аз ту излъчвах гърди, ту мръщех вежди и се борех със страшното си желание да се обадя на Модест Матвеевич. Страшно ми се искаше да сваля от себе си отговорността. Това беше слабост и аз бях безсилен пред нея. Сега виждах Модест Матвеевич в съвсем нова светлина. Бях убеден, че стига Модест Матвеевич да се появи тук и да ревне на таласъма: „Стига с тези работи, другарю Вибегало!“ — и таласъмът незабавно ще спре.

— Роман — казах небрежно, — смятам, че в краен случай си способен да го дематериализираш.

Роман се засмя и ме потупа по рамото.

— Не се плаши — каза той. — Това са дреболии. Само че не ми се ще да се залавям с Вибегало… От този не се страхувам, страхувам се от онзи! — той посочи втория котел, който кротко тракаше в ъгъла.

През това време кадавърът изведнъж неспокойно се размърда. Стела тихичко изписка и се притисна до мене. Очите на кадавъра се отвориха. Най-напред той се наведе и надникна в кацата. След това раздрънка празните кофи. После притихна и известно време стоя неподвижен. Изразът на доволство върху лицето му се смени с израз на горчива обида. Той се надигна бързо, подуши, като мърдаше ноздри, масата и изплезил дълъг червен език, облиза трохите.

— Дръжте се сега, момчета — прошепна някои сред тълпата.

Кадавърът пъхна ръка в кацата, измъкна тавата, огледа я от всички страни и предпазливо отхапа единия край. Веждите му страдалческисе вдигнаха. Той отхапа още едно парче и захруска. Лицето му посиня като от силно раздразнение, очите му станаха влажни, но той късаше парче по парче, докато не сдъвка цялата тава. Около минута седя замислен, проверявайки с пръсти зъбите си, после бавно огледа замръзналата тълпа. Погледът му беше лош — нещо преценяваше, нещо избираше. Володя Почкин неволно каза: „Тихо де…“ И в този момент безизразните прозрачни очи се вторачиха в Стела и тя нададе вик, същия сърцераздирателен вик, превръщащ се в ултразвук, който бяхме вече чули с Роман в приемната на директора четири стажа по-надолу. Изтръпнах. Това нещо смути и кадавърът, той наведе очи и нервно забарабани с пръсти по масата.

Пред вратата се чу шум. Всички се размърдаха и през тълпата, разблъсквайки зазяпалите се и късайки ледунките от брадата си, се вмъкна Амвросий Амбруазович Вибегало. Истинският. От него миришеше на водка, на дрехи и студ.

— Драги! — развика се той. — Какво е това, а? Кел-сетуасион! Стела, какво, такова гледаш!… Къде е сельодката? Ами той има потребности!… И те растат!… Трябва да четеш моите трудове!

Той отиде при кадавъра и кадавърът веднага започна лакомо да го души. Вибегало му даде дрехата си.

— Потребностите трябва да се удовлетворяват! — говореше той и бързо щракаше ключовете върху пулта на конвейера. — Защо веднага не си му дала? Ох, тези ле фам, ле фам!… Кой каза, че е счупен? Изобщо не е счупен, а омагьосан, за да не може значи никой да го използува, защото, такова, всички имат потребност, а сельодката е за модела…

На стената се отвори прозорче, конвейерът затрака и върху пода потече поток ароматни глави от сельодка. Очите на кадавъра светнаха. Той падна на четири крака, със ситен тръс препусна към прозорчето и започна да яде. Застанал до него Вибегало пляскаше с ръце, радостно подвикваше и от време на време в изблик на чувства започваше да чеше кадавъра зад ухото.

Тълпата с облекчение въздъхна и се размърда. Вибегало бе довел двама кореспонденти от областния вестник. Кореспондентите бяха познати — Г. Проницателни и Б. Питомник. Те също миришеха на водка. Засвяткаха светкавици и кореспондентите започнаха да фотографират и записват в бележниците си. Г. Проницателни и Б. Питомник бяха се специализирали по науката. Г. Проницателни беше се прочул с фразата: „Оорт пръв погледна към звездното небе и забеляза, че галактиката се върти“. Той беше направил литературна обработка на разказа на Мерлин за пътешествието с председателя на райсъвета и интервюто, взето (поради неграмотността му) от дубъла на Ойра-Ойра. Интервюто имаше заглавие „Човек с главна буква“ и започваше с думите: „Като всеки истински учен той не приказваше много…“ Б. Питомник използуваше Вибегало. Неговите бойки очерци за самообуващата се обувка, за самоскубещо-самотоварещите се в камиони моркови и за други проекти на Вибегало бяха известни в цялата област. А статията „Вълшебникът от Соловец“ беше се появила дори в едно от столичните списания.

Когато у кадавъра настъпи следващият пристъп на доволство и той задряма, дотичалите лаборанти на Вибегало, изтръгнати с корен от новогодишните трапези и поради това твърде недружелюбни, бързо го облякоха с черен костюм и му сложиха стол да седне. Кореспондентите изправиха Вибегало до него, сложиха ръцете му върху раменете на кадавъра и насочили обективи, го помолиха да продължи.

— Кое е главното? — с готовност заяви Вибегало. — Главното е човекът да бъде щастлив. Отбелязвам в скоби: щастието е човешко понятие. А какво представлява човекът, философски казано? Човекът, другари, е хомо сапиенс, който може да иска. Може, такова, всичко, което иска, а иска всичко, което може. Неспа, другари? Ако той, тоест човекът, може всичко, което иска, а иска всичко, което може, следователно той е щастлив. Така именно ще го определим. Какво виждаме тук пред себе си? Виждаме модел. Но този модел, другари, иска и това вече е добре. Така да се каже, екселан, ексви, шарман. И още нещо, другари, сами виждате, че той може. И това е още по-добре, защото щом е така, той… значи е щастлив. Налице е метафизически преход от нещастие към щастие. И това не може да ни учудва, защото хората не се раждат щастливи, а, такова, стават щастливи. Ето той сега се събужда… Той иска. И затова засега е нещастен. Но той може и посредством това „може“ се извършва диалектическият скок. Ето, ето!… Гледайте! Видяхте ли как може? Ах, мили мой, ах, радост моя… Ето, ето, гледайте как може! Десетина-петнадесет минути може… Вие, другарю Питомник, оставете фотоапаратчето, пък вземете киноапаратче, тъй като тук имаме процес… тук всичко е в движение! При нас покоят, както би трябвало да бъде, е относителен, движението е абсолютно. Точно така. Сега той може и диалектически преминава към щастието, към доволството тоест. Виждате ли, затвори очи. Наслаждава се. Добре му е. Твърдя ви научно, че съм готов да се разменим с него. В дадения, естествено, момент… вие, другарю Проницателни, записвайте всичко, което говоря, а после ми го дайте. Аз ще го поизгладя и ще вмъкна научен апарат… Ето сега той дреме. Но това не е всичко. При нас потребностите трябва да се развиват както в дълбочина, така и в ширина. Това значи ще бъде единствено правилен процес. Он ди ке^[1] Вибегало бил против духовния мир. Това, другари, е етикет. Отдавна, другари, е дошло време да забравим тези маниери в научната дискусия. Всички знаем, че материалното върви отпред, а духовното след него. Сатур вентур, както е известно, нон студит либентур^[2]. Което, приложено към дадения случай, ще преведем така: гладна кокошка просо сънува…

— Точно обратното — каза Ойра-Ойра.

Известно време Вибегало го гледа тъпо, после каза:

— Тази реплика от залата, другари, сега я отхвърляме с негодувание. Като неорганизирана. Няма да се отклоняваме от главното — от практиката. Продължавам и преминавам на следващия етап от експеримента. Пояснявам за пресата. Като изхождаме от материалистическата идея, че временното удовлетворяване на матпотребностите е станало, можем да преминем към удовлетворяване на духпотребностите. Тоест да погледаме кино, телевизия, да послушаме народна музика или сами да попеем и дори да прочетем някоя книга, да речем „Крокодил“, или някой вестник. Ние, другари, не забравяме, че за всичко това трябва да има способности, докато за удовлетворяването на матпотребностите особени способности не се изискват, те винаги си съществуват, понеже природата следва материализма. Засега нищо не можем да кажем за духовните способности на дадения модел, защото неговото рационално зърно е стомашната неудовлетвореност. Но ние ще артикулираме у него тези духоспособности.

Мрачните лаборанти наслагаха по масите магнетофон, радиоприемник, кинопрожекционен апарат и малка портативна библиотека. Кадавърът огледа културните инструменти с равнодушен поглед и опита на вкус магнетофонната лента. Стана ясно, че духспособностите на модела не се проявяват спонтанно. Тогава Вибегало заповяда да се започне, както той се изрази, насилствено внедряване на културни навици. Магнетофонът сладникаво запя: „На раздяла с моя мил клехме се в любовта…“ Радиоприемникът записука и задюдюка. Киноапаратът започна да прожектира на стената мултфилма „Вълкът и седемте козлета“. Двамата лаборанти се изправиха със списания в ръце от двете страни на кадавъра и започнаха в надпревара да четат на глас.

Както трябваше и да се очаква, стомашният модел се отнесе към цялата тази врява с пълно безразличие. Докато имаше желание да лапа, той пет пари не даваше за своя духовен мир, защото искаше да лапа и лапаше. А след като се наядеше, пренебрегваше своя духовен мир, защото се умърлушваше и временно нищо друго не желаеше. Бдителният Вибегало все пак издяволува и отбеляза безспорната връзка между звука на барабана (от радиоприемника) и рефлекторното потрепване на долните крайници на модела. Това потрепване го накара да изпадне във възторг.

— Крака! — завика той и хвана Б. Питомник за ръкава. — Снимайте крака! В едър план. Ла вибрасион са моле гош етюн гранд синь^[3]! Този крак ще провали всички машинации и ще скъса всички етикети, които ми се лепят! Уи, сан дут^[4], човекът, които не е специалист, може би дори ще се учуди на моето отношение към този крак. Но нали, другари, всичко велико се проявява в дребното, аз съм длъжен да напомня, че даденият модел е модел с ограничени потребности, конкретно казано, само с една потребност и ако наричаме нещата със собствените им имена, откровено, по нашему, без разните му воали — моделът има само стомашна потребност. Затова той е толкова ограничен и в духпотребностите. А ние твърдим, че само разнообразните матпотребности могат да осигурят разнообразие от духпотребности. Пояснявам за пресата с един разбираем за нея пример. Ако, да речем, той имаше ярко изразена потребност от дадения магнетофон, „Астра-7“ за 140 рубли, която потребност трябва да се разбира от нас като материална и ако той добиеше този магнетофон, щеше да пуска дадения магнетофон, защото, сами разбирате, какво друго да прави с магнетофон? А щом го пусне, ще има музика, а щом има музика, трябва да я слуша или пък да танцува… А какво представлява, другари, слушането на музика, с танци или без тях? Това с удовлетворяване на духпотребностите. Компрене ву?

Отдавна вече забелязах, че поведението на кадавъра съществено се промени. Може би в него нещо беше се развалило. Може би и така трябваше да бъде, но времето на релаксацията у него непрекъснато намаляваше, така че към края на речта на Вибегало той вече не се отделяше от конвейера. Впрочем може пък да му беше станало трудно да се движи.

— Може ли един въпрос? — учтиво каза Едик. — Как си обяснявате спирането на пристъпите на доволство?

Вибегало млъкна и погледна кадавъра. Кадавърът лапаше. Вибегало погледна Едик.

— Отговарям — самодоволно каза той. — Въпросът, другари, е правилен. Дори бих казал, умен въпрос, другари. Пред нас е един конкретен модел, с непрекъснато растящи матпотребности. И само на повърхностния наблюдател може да му се стори, че пристъпите на доволство са спрели. Всъщност те диалектически са преминали в ново качество. Те, другари, са се разпространили върху самия процес на удовлетворяване на потребностите. Сега не му е достатъчно да бъде сит. Сега потребностите му нараснаха, сега той трябва непрекъснато да яде, сега той се е самообучил и знае, че и да дъвчеш е прекрасно. Ясно ли е, другарю Амперян?

Погледнах Едик. Едик вежливо се усмихваше. До него, хванати за ръце, стояха дублите на Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич. Главите им, с широко щръкнали уши, бавно се въртяха около оста си, като радиолокатори на летище.

— Може ли още един въпрос? — каза Роман.

— Моля — каза Вибегало с уморено снизходителен вид.

— Амвросий Амбруазович — каза Роман. — А какво ще стане, когато той изконсумира всичко?

Погледът на Вибегало стана гневен.

— Моля всички присъствуващи да обърнат внимание на този провокационен въпрос, от който на цял километър смърди на малтусианство, неомалтусианство, прагматизъм, екзистенцио… оа… нализъм и неверие, другари, в неизчерпаемата мощ на човечеството. И какво искате да кажете с този въпрос, другарю Ойра-Ойра? Че в дейността на нашите научни учреждения може да настъпи момент, кризис, регрес, когато вече няма да стигат продукти за нашите потребители? Лошо, другарю Ойра-Ойра! Не сте помислили, а ние не можем да позволим върху нашата работа да се лепят етикети и да се хвърля сянка. Няма, другари, да го позволим…

Той извади носна кърпичка и избърса брадата си. Г. Проницателни, сгърчен от умствено напрежение, зададе следния въпрос:

— Аз, разбира се, не съм специалист, но какво бъдеще има настоящият модел? Разбирам, че експериментът върви успешно. Но струва ми се, че той твърде активно консумира.

Вибегало тъжно се усмихна.

— Виждате ли, другарю Ойра-Ойра — каза той. — Точно така се появяват вредните сензации. Без да си помислите, вие зададохте въпрос. И веднага редовият другар неправилно се ориентира. Не вижда истинския идеал. Не виждате истинския идеал, другарю Проницателни! — обърна се той към кореспондента. — Даденият модел е вече изминат етап! Ето го идеала, който трябва да гледате. — Той отиде при втория котел и сложи покритата си с червеникави косми ръка върху полираната му облицовка. Брадата му се вдигна нагоре. — Ето го нашия идеал! — заяви той. — Или по-точно казано, ето го модела на нашия общ идеал. Тук се намира универсален потребител, който всичко иска и съответно всичко може. Всички потребности, които съществуват на света, са вложени в него. И той може да удовлетвори всичките тези потребности. С помощта на нашата наука, разбира се. Пояснявам за пресата. Моделът на универсален консуматор, затворен в този котел, или, казано по нашему, автозатвор, иска неограничено. Всички ние, другари, въпреки цялото ни уважение към себе си сме най-обикновени нули в сравнение с него. И той няма да чака милост от природата. Ще си вземе от природата всичко, което му е потребно за пълното щастие, тоест за удовлетворението. Материално магическите сили сами ще вземат от околната природа всичко, което им е необходимо. Щастието на дадения модел ще бъде неописуемо. Той няма да познава нито глад, нито жажда, нито зъбобол, нито лични неприятности. Всичките му потребности ще се удовлетворяват мигновено, веднага щом се появят.

— Извинявайте — учтиво каза Едик — и всичките му потребности ли ще бъдат материални?

— Ами, разбира се! — възкликна Вибегало. — Духовните потребности ще се развият съответно! Аз вече отбелязах, че колкото повече са материалните потребности, толкова по-разнообразни ще бъдат духовните потребности. Той ще бъде исполин на духа и корифей.

Огледах присъствуващите. Мнозина бяха слисани. Кореспондентите отчаяно пишеха. Някои, както забелязах, със странен израз гледаха ту котела, ту непрекъснато гълтащия кадавър и обратно. Стела, похлупила глава на рамото ми, хълцаше и шепнеше: „Ще се махна оттук, не мога, ще се махна…“ Струва ми се, че също бях започнал да разбирам от какво се опасяваше Ойра-Ойра. Представих си грамадния отвор на устата, в която, хвърлени от магическа сила, се сипят животни, хора, градове, континенти, планети и слънца…

Б. Питомник отново се обърна към Вибегало:

— А кога и къде ще стане демонстрирането на универсалния модел, Амвросий Амбруазович?

— Отговор — каза Вибегало. — Демонстрацията ще стане тук, в моята лаборатория. За точния момент пресата ще бъде уведомена допълнително.

— Но нали ще бъде в най-близки дни?

— На мнение съм, че ще бъде в най-близките часове, така че другарите от пресата най-добре е да останат и да почакат.

В този момент дублите на Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич се обърнаха като по команда и излязоха. Ойра-Ойра каза:

— Не ви ли се струва, Амвросий Амбруазович, че е опасно такава демонстрация да се провежда в помещение, плюс това в центъра на града?

— Ние нямаме от какво да се опасяваме — тежко каза Вибегало. — Нека се опасяват, такова, нашите врагове.

— Помните ли, бях ви казал, че е възможна…

— Вие, другарю Ойра-Ойра, сте значи недостатъчно подкован. Трябва да различавате, другарю Ойра-Ойра, възможност от действителност, случайност от необходимост, теория от практика и изобщо…

— Все пак може би на полигона…

— Аз не изпробвам бомба — високомерно каза Вибегало — Изпробвам модел на идеален човек. Има ли други въпроси?

Някакъв умник от отдел „Абсолютно знание“ взе да разпитва при какъв режим работи котелът. Вибегало на драго сърце се залови да обяснява. Мрачните лаборанти събираха своята техника за удовлетворяване на духпотребностите. Кадавърът лапаше. Черният костюм пращеше и се цепеше по шевовете си. Ойра-Ойра изпитателно го гледаше. След това изведнъж каза високо:

— Имам предложение. Всички, които не са лично заинтересувани, незабавно да напуснат помещението.

Всички се обърнаха към него.

— Сега тук ще стане страшно мръсно — поясни той. — До невъзможност мръсно.

— Това е провокация — с достойнство каза Вибегало.

Роман ме хвана за ръкава и ме повлече към вратата. Аз повлякох Стела. След нас тръгнаха останалите зрители. Хората в института вярваха на Роман, на Вибегало не.

От външните лица в лабораторията останаха само кореспондентите, а ние се струпахме в коридора.

— Какво има? — питаха Роман. — Какво ще стане? Защо мръсно?

— Сега ще се спука — отвърна Роман, без да сваля очи от вратата.

— Кой ще се спука? Вибегало?

— Жалко за кореспондентите — каза Едик. — Слушай, Саша. Работи ли днес нашият душ?

Вратата на лабораторията се отвори и оттам излязоха двамата лаборанти, влачейки кацата с празните кофи. Третият лаборант боязливо се увърташе, мотаеше се около тях и мърмореше: „Хайде, момчета, хайде, ще ви помогна, тежко е…“

— Затворете вратата — посъветва ги Роман.

Мотаещият се лаборант бързо хлопна вратата и дойде при нас, вадейки цигари. Очите му бяха кръгли и шареха насам-натам.

— Ей сега ще стане… — каза той. — Проницателни е глупак, аз му намигах… Ама как лапа!… Да полудее човек, като го гледа…

— Сега е два и трийсет и пет минути… — започна Роман.

И в този момент екна грохот. Звъннаха счупени стъкла. Вратата на лабораторията изтрещя и се откъсна от пантите. В отворилата се дупка изхвръкна фотоапарат и нечия вратовръзка. Ние побягнахме. Стела отново изписка.

— Спокойно — каза Роман. — Край. Един консуматор на земята по-малко.

Лаборантът, бял като престилката, непрекъснато смучеше цигарата. От лабораторията се чуваше шляпане, кашлица, неразбираеми проклятия. Разнесе се отвратителна миризма. Аз нерешително промънках:

— Трябва да погледнем.

Никой не се обади. Всички ме гледаха със съчувствие. Стела тихо плачеше и ме държеше за якето. Някой обясняваше на някого шепнешком: „Дежурен е днес, разбра ли?… Нали трябва някой да върви да изгребва…“

Направих няколко неуверени крачки към вратата, но тогава от лабораторията, хванати един за друг, се измъкнаха кореспондентите и Вибегало.

Господи, какъв вид имаха!…

Аз се опомних, измъкнах от джоба платиновата свирка и изсвирих. Разбутвайки сътрудниците, към мен се спусна аварийната команда от домашни духове чистачи.